От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 05 Two Women

 

Сепнато отварям очи при поредния завой на автобуса. Вън съвсем е притъмняло. Откога сме запътували, а този град не свършва и не свършва. Квартали, квартали, паркове, блокове, молове, автостради и пак квартали. И хора, хора. Вече си мисля, че всичко до Бургас е застроено и Истанбул няма свършване. Къде ли може да сме? Отдавна минахме Авджълар, българския квартал, вероятно сме някъде към Силиври? Размечтавам се за Йешилкьой, легендарното Сан Стефано, някъде там. Прекрасни са тези местенца по северозападните брегове на Мраморно море. Големи, а спокойни, ниско застроени бивши селца и градчета, вече квартали, тук таме се мяркат минарета… Километрично дългите крайбрежни алеи, паркове и съвършено правите, перпендикулярни на морето и магистралата, улици слизат направо към плажа. Светлините на вече запалените лампи и корабите, чакащи на рейд, се отразяват върху водната повърхност. Истанбул суетно се оглежда в огледалната бална зала на своите морета, лимани, езера и реки и кокетно се възнася към небето. Тук мракът никога не е мрак. И всички образи са двойни и танцуват. Колко живота ми трябват за да обиколя дори само бреговете на този град?

Над главата ми примигват две топли кафяви очи. Съседката по място в автобуса.

– Ти много спа. Ама много. – ободряващо ме поздравява тя.

Потръпвам от лека досада. Започва поредният дежурен разговор в автобус с дълъг „полет“ от десет часа до България. Е, да, два вече са преминали в Истанбул. Втренчвам се в лицето на спътничката и си спомням, че се качи отнякъде, май беше Ахмедие, седна на седалката зад шофьора, сгълча две големи момичета, очевидно нейни, които се кикотеха и боричкаха като котета, съоръжени със смартфони и слушалки. Не я свърташе. После ме попита на турски нещо като „дали е свободно мястото“ до мен, придружено със задължителното обръщение „Абла“, е, няма как да съм ѝ „Како“, не мога да съм кака на всички в Турция, все пак изглежда по-възрастна от мен. Неприветливо кимнах и съм заспала.

Кафе, чай? В автобуса раздават кексчета и започва голямото нощно пиене на кафе-чай. Кафе. Този път искам кафе за разбуждане, явно няма да се спи.

– За тебе три в едно ли?- тя поема две чаши от стюардесата. – За мен две в едно, без захар, ама как ще го преглътна без цигарка, не знам? – хапва кексчето на две хапки.


Small Ad GF 1

– Тия сладки не струват. Ама сега от България ще си купя козунаци, цяла зима за тях си мечтая, много ги обичам. Даже да изсъхнат пак са хубави, топя си ги в мляко. И на цялото село съм обещала, ще нося – с мармалад, с грозде, с локум, сюпер са. Аз съм по сладичкото. И много кафета пия, обичам. Искаш ли малко солети? От къде си, за къде пътуваш? – настоява да си говорим.

– От Шумен. А ти?

– Аа, хубаво, и аз там ще слизам. Иначе съм от Нови пазар.

Ококорвам се. Моят роден град.

– Така ли? И аз съм от там.

– Е, нали каза, че си от Шумен. – лукаво ме контрира.

– Там живея. И работя.

– Какво работиш?

– В университета. Преподавам литература.

– Е, това е сериозна работа. Много четене е, нали? – очевидно респектирана кима тя, а аз се вглеждам в лицето ѝ. Ако се абстрахирам от тоталната липса на грим и козметична грижа, тази жена може да бъде красавица – с тези бадемови тъмни очи, плътни устни и съвършена кожа без нито една бръчка. И защо се заблудих, че съм по-млада от нея? Ами, абла съм си, това е. Вероятно заради пъстрата забрадка, под която прозира плътна черна шапка, скриваща съвсем косата и годините? Изглежда леко стресиращо, като след химиотерапия. Тя насърчаващо се усмихва.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– На колко си години? Аз съм родена през 71-ва.

– Съученички сме, аз съм обаче по-голяма. – засрамвам се и някак оправдателно добавям – В кое училище си учила в Нови пазар?

– Керамиката, тригодишното, специалност порцелан – гордо изстрелва тя.

– Техникума по керамика и стъкло? Стига бе! Засекли сме се, знаеш ли, аз учих там последната година. В УПК, било е 86-та, по времето на Чернобил. Нали си спомняш, че имаше по наше време такава дивотия – кой където учил, учил в гимназия или СОУ, накрая завършва Техникум. Сигурно ти е преподавала майка ми, тя беше тогава и заместник директорка на училището.

– Георгиева, по руски? – мигом реагира спътничката ми. – Че как иначе! Боже, каква жена, и как ни научи на тоя руски. Знаеш ли, много съм ѝ благодарна, аз с тоя руски си изкарвам хляба.

– Как така? (Сега пък ще излезе преводачка.) Какво работиш? Абе ти откъде се качи?

– От Амедие. В Чаталджа се ожених. Късно, чак на 28. При нас това е голяма възраст. Ама ей така, да направя напук на моята майка, щото беше много строга. Много здраво ме държеше, и дума да не става за момчета и аз… тогава няма да се женя. – засмива се горчиво. – Не се разбирахме много с нея, с майка ми, де, ама Аллах ми го върна тъпкано – гледах я на легло пет години, 120 килограма жена питаш ли ме… дигам, слагам, всичко под нея, инжекции. Всяка седмица пътувам Турция-България. Тия, двете – сочи с глава момичетата – сами се изгледаха, мъжът ми беше покрай тях. Аз – при майка ми. Ожених се за турчин от далече. Тя никак не го харесваше. В Чаталджа преди трийсет и повече години отидох, бях първата чужденка, гледаха ме лошо там хората. Ама като разбраха, че съм учена, че само аз говоря руски, се обърнаха… С моите работници само на руски си говоря. От Азърбайджан, Бакю, ако си чувала, имам един човек. Имам и един узбек. Те говорят един език дето не е турски, никой не ги разбира, ама като им казах две думи на руски и им светна. И така.

– Какъв ти е бизнесът?

– Биволи гледаме.

–?!

– Биволи, да. Много доходна работа, много пари има. Ама и много труд, тежко е. Гледахме триста. Сега съм ги намалила на сто и петдесет. То, аз въртя всичко – целия бизнес е на ръцете ми.

– Сто и петдесет биволи… – дъхът ми спира.

– Откакто почина синът ни, моят се разболя, не го слуша никак главата, не можа да преживее сина. И на хадж ходи в Мека, и пак не се оправи. Току ме пита кой ден сме, аз сега къде съм, забравя, губи се из село. Все спи… и той като тебе. – засмива се. – Те, цялата им фамилия така спят. И баща му беше такъв. Мен пък, отворят ли ми се веднъж очите, може три, четири часът да е – край. Ставам и варя кафето. И паля цигарата. – усмихва се. – Ти пушиш ли?

– За компания. – смотолевям неловко, засипана с информация и емоции. – Май трябва да слизаме за проверка.

– Да, границата е вече. Ела да те почерпя една ягодка – така им викам на тия цигари, на ягода миришат, узбекът ми ги донесе, пробвай ги.

Слизаме и палим. Оглеждам я. Дребничка, слаба, същинска ягодка. Улавя погледа ми и ме провокира. – Колко килограма си?

– Петдесет и два.

– На мен колко ми даваш?

– Петдесет и четири-пет? – гледай ти, и е суетна. Оглеждам я. Облечена е твърде еклектично – клин, цветна туника и обувки от плат, наметната с лека грейка, за забрадките вече казах.

– Шейсет и пет! – победоносно отбелязва тя. – Гледаш ме слаба, ама съм жилава. Виж, ти си слаба. Яж повече! И какви интересни гащи имаш само!

– Дънки с избродирани водни кончета. Децата ги помислиха за пеперуди, нали? – усмихвам се. – Келебек, келебек… чух ги да се смеят, аз тази турска дума я знам, пеперуда означава. Ама кажи им, че са кончета.

Пушим мълчаливо.

– Я ми разкажи за тези биволи, че ми стана интересно. – подканям я. – Как само с двама работници, и при това мъжът ти не ти помага, се справяш със сто и петдесет животни? Кой ги дои, храни, пасе, чисти? Това е бивол, ей, голямо животно! Чувала съм, че са много умни.

Разбрала съм и аз от биволи. Бивол на живо в живота си не съм виждала, яла съм им млякото няколко пъти, гледала съм „Биволът“ на Иван Радоев, дето там съвсем няма биволи. И това е.

– Ами какво – биволи като биволи. Вярно, умни са. Много са хитри, да знаеш, повече от нас, хората. Те ако могат да говорят така ще те излъжат, така хитруват, разсъждават, ще те купят и ще те продадат. Абе, държава могат да управляват, да знаеш. И са много верни, мнооого обичат. Мен много ме обичат, като деца са. Не е трудно, те сами се гледат, щото са умни. И не се доят всеки ден всички. Един ден десет, втори ден другите петнайсет и така. Не си дават всеки ден млякото обаче. – усмихва се кокетно. – Тримата се оправяме, аз и работниците. Само дето много блъскат, виж ми ръката! – показва дясната си ръка, по която личи шев и палецът е леко изкривен. – Операция имам, от тях е. – замълчава. – Ама как ме обичат само! Питаш как ги доим. Преди на ръка, сега имаме доилки. Ама те само на мен дават. Биволът не си дава на всеки млякото. И съм ги научила – узбекът, и оня от Бакю – като влизат при тях и ги обличам с моите рокли. Понеже само на мен дават животните и ония се обличат с моите рокли и така ги доят. Имам три пеньоара и така.

Напушва ме смях, тя ме насърчава и се кикотим. Представям си гледката – мустаци и рокли. Дрескод за биволи.

– Мъже с пеньоари, цигари ягодка, абе вие много модерно го давате. – смигам ѝ. Тя обаче мигом става сериозна и продължава.

– Хубав занаят имам, добър бизнес е. Пет къщи съм направила с тия биволи, да знаеш. Ей, на, тия двете – кимва към момичетата, красиви като кукли, свели глави една към друга нещо си шушукат и сме смеят – тях ги издържам сам самичка да се изучат.

– Какво учат? И как се казват? – срещам въпросителните им погледи и им се усмихвам.

– Шенгюл и Гюлистан.

Много рози много нещо.

– Шенгюл учи психольоджи в Текирдаг, университета.

– Браво, психология! А той е хубав университет!

Тя кима гордо.

– Малката е Гюлистан. По-дебеличката. – уточнява. – Тя на мене прилича. Каката учи по цели нощи, чете, а тая каквото в клас чуе, това е. Запомня обаче, страшна е, има моя акъл, помни. Мозъкът ѝ работи, особено в математиката. Тя е още в гимназията. После иска дипломатка да става, викам ѝ, то само с искане не става, трябва четене. Ама езиците много ѝ вървят, английския го говори, не ти е работа. Много, ама много се разбират двете, много се обичат, това е най-важно за сестричките, тая малката я родих, като се разболя синът ми. – Очите ѝ плувват в сълзи.

– От какво почина той?

– Нещо в главата. Тумор май беше. Мъка голяма. Той правеше киселото мляко, сиренето, занимаваше се много с биволите. Ама вече… Сега само млякото доим и го продаваме, пак печелим, по-малко, ама стига. И какво да ти кажа – всичко мога, всичко правя вкъщи аз. Кола карам (мъжът ми не може, ама иначе критикува, де), доя, гледам, чистя, готвя. И счетоводството си сама водя. Умът ми щрака, сметките ми – бомба, няма две и две… Щото съм учила. Никой в рода на мъжа ми не е. И ми завиждат, да знаеш! Отначало от високо ме гледаха, българката, чужденката, после в село дойдоха и други – от Албания, от Босна има, има и от България вече. Обаче хората там, на село, са други, не приемат новото. И да знаеш – нашепва ми поверително – помежду си се женят. Братовчеди с братовчедки. И после – децата стават болни. Пък аз съм отдалече.

– Облагородила си им породата, генофонда. – усмихвам се.

– Ами да. – кима снизходително. – Математиката ми математика, езиците ми езици. И малко по малко… свикнаха.

Сигурно думата не е точно „свикнаха“. Поглеждам я с нескрито възхищение.

– Това с математиката и шофирането ме впечатлява, браво на теб. Сигурно Николов ти преподаваше по математика в техникума?

– Оуу, онзи малкият, дребният! Един черничък, такъв? Страаашен беше! И какъв майтапчия! Много добър учител. Ама майка ти, майка ти грешка нямаше! Как ѝ беше първото име?

– Мария. Мария Георгиева.

– Тъй, тъй, Мария. Строга беше. Нали? И към тебе също? – кимва. – Аз пък реших да не съм строга. На моите дъщери им позволявам да дружат с момчета, голямата приятел има, до Истанбул ходят, посрещам ги с колата. Мъжът ми се мръщи, стои на завоя в село и само гледа. И върти броеницата. Ама прие и… слуша ме. Трябва, казвам му, да ги пускаме тук там, свобода трябва, иначе ще избягат, ще се погубят. – замълчава.

– Знаеш ли, сега като те гледам, на майка си много приличаш, имаш нейните очи, така лицето като обърнеш към мене – все едно тя! Аз помня, много помня лица. Казваш млада почина, бог да прости!

– Ами преди техникума къде си учила? – упорствам аз, не може да не открия още допирни точки.

– Във „Васил Левски“.

–И аз!? Светът е малък.

Тя плесва с ръце. Момичетата се стресват тя се обръща и им разказва на турски, като ме сочи с очи – намерих съученичка, майка и… и така и така. Те възклицават и кимат към мен – аа, бравоо, това е оная с пеперудите.

– Не си ли ги учила на български? Поне малко?

– Мъжът ми не даде. И той не искаше да се учи. Ама само ругатни и псувни ме караше да му казвам. – смее се тя.

Усмихвам се и аз. Да, на български тези думи звучат по-сочно, нали, някак по експанзивно, абе заковават те. Богат си е българският ругателен речник. Установих, че думата „сиктир“ железни врати отваря на Балканите. Гърците твърдят, че е тяхна, турците и те, също и арменците…

– За какво ти е, вика, тоя език, не трябва. – продължава пламенно тя. – Пък сега им трябва, имат български лични карти, ето, отиваме да ги подновим, трябва езикът. Из Европа могат да пътуват, дето се казва. На турците им искат визи. На моя му вадя, пък той не обича да идва в България. Ама… Чичо имат, братовчеди имат, сега в Шумен ги водя, още не са ги виждали, там ще спим утре вечер, при тях. Даже на баща ми не съм казала, че си идваме. – замълчава, прави артистична пауза. – Аз така обичам – да не ме чака никой и да не се надява. Сама да съм си господарка. А като пристигна – сюрприииз!

Ама, че модел е тази жена! Зад гърба ѝ – древногръцки драми. В делника ѝ – биволи. Тежък бизнес. А се смее като тийнейджърка.

– Сега го мисля, мъжа ми. – продължава внезапно угрижено тя. – На времето много пътувахме, той работеше в Германия, в Азербайджан, ходили сме в Босна, в Италия, къде ли не, да ти показвам паспорта ми само, колко печати има! Ама… Сега оставих го сам, работниците да го наглеждат, ама хич, хич не го слуша главата. Не ми е спокойно. Не, че е много възрастен, от мен е пет години по-голям, ама хич го няма вече, не може сам. Чакай, да ти го покажа на снимка.

Отваря смартфона и дълго търси, през пръстите ѝ преминават образи.

– Ето го брата на мъжа ми, ето и етървата, виж я, виж я как се е наперила само. – вдига вежди. – С тях никак не общувам, не ме обичат, етървата такава една горделива, все отвисоко гледа пък на какво отгоре, да ти кажа, необразовани са и не работят в село жените, все си стоят вкъщи, все готвят и само клюките оправят. Аз пък да ти кажа имам две приятелки, ходим си на кафе, ама не всеки ден. И… – прави пауза – много, много не готвя, не знам ти как си, моят все навън гледа да хапне. А, ето го!

О, боже, от дисплея ме поглежда… Осама бин Ладен! Чичко, да не кажа дядко с брада, бяла джелаба, пояс и чалма. Поглеждам към нея и кимам глупаво, нещо като знак за съгласие, добре, де, браво, съпруг. Нещо такова… Важното е, че не е претенциозен.

– Много вярващ стана след като момчето ни умря. Казах ти, че в Мека ходи, хаджия стана. Ама, на, не се оправя! Аз пък тогава много се разболях, такова главоболие, с дни не ставах от леглото. И един ден гледам как се е покрила (как си е направила тюрбана, как си е вързала кърпата на главата) дъщерята на нашия имам в село. Много си хубава, казвам ѝ, тя вярно е много хубава, искам и аз така, искам да ме научиш и аз да се връзвам. Искам вече да се покрия. Така го казваме ние – „да се покрия“. Ако обаче веднъж се покриеш, ми казва тя, сигурна ли си, че ще можеш да издържиш? Щото веднъж покриеш ли се, голям грях след туй е да си откриеш главата. Да се „отвориш“. Някои го правят, ама голям грях е. Сигурна съм, казах, ще мога. И така, показа ми тя как става, и ми даде такава черна шапка, боне се казва, да си слагам под кърпата, тя пази косата и държи кърпата да не се свлича. И така. Свикнах. И ако щеш вярвай, оздравях. Мина ми главата. Сега само вкъщи я свалям, иначе боядисвам си редовно косата, ти какво си мислиш? – засмива се. – Но съм си покрита. И като че ли така повярвах.

– Преди не беше ли чак толкова вярваща? – май зададох глупав въпрос. – Ами така са ни учили, нали. Мен пък знаеш ли какво ми се случи? Нищо че съм ортодокс, християнка. На шекер байрама сега, на вашия празник, в петъка, чудо ми се случи.

– Какво чудо? –сепва се тя.

– Проговорих си с трима мои заклети врагове. – малко се изсилих. – Ами колеги, с които от дълго време не си говорим, изведнъж си проговорихме. С едната колежка поне от шест години дума не сме си казали, тя беше в чужбина, изпрати ми имейл точно в тоя ден. И двама други ми проговориха. И разтопихме ледовете. Сега, викам на моята приятелка от Истанбул, дето ѝ бях на гости, трябва сигурно в джамия да отида, нещо трябва да направя? Че ми тежеше тази ситуация.

– Ами, нищо не прави. Ама знак е, че ти е голяма вярата. Хубав човек си, знаеш ли – насърчително ми кимва тя и продължава.

– Ето, аз, излекувах се. Ама мъжът ми не можа. Ти мъж имаш ли? – внезапно се оживява тя и излизаме от мистичното опиянение.

– Имам. – поемам щафетата на оптимизма и за да налея масло в огъня добавям щипка пикантерия. – Не ми е точно мъж, щото брак нямаме, нали знаеш, ние българите така живеем. И е по-голям от мен. Пък аз съм му бивша студентка, сега сме колеги, в една катедра работим.

– Ауу, не думай. – възторгът е повече от очевиден, очите ѝ святкат. – Също като в моя сериал. Учителят се залюбва с ученичката си. Много интересно това, като по филмите. И как, не те ли одумват? Ама кво ти пука – намига ми – също като артистките си! Аз понеже много работа имам, и рано ставам, по цял ден какво ли не, вечер – главата ми пълна. И как да я изпразня, не мога много да спя, пък и вълни имам, горещи, то сигурно и ти имаш, затуй все боса ходя и се събувам, ей на, виж с какви обувки съм тръгнала в тоя студ. Ама главата пълна, пълна, не се изпразва, да знаеш. И затуй, като си гледам серията и ми минава.

Кимвам одобрително. И аз гледам сериали, даже цяла книга за тях съм написала, за психологическият им ефект, за етно-психо-социалните им функции, оф, какво има тук да се обяснява, просто гледам и ми е интересно и толкова. Тя почти ръкопляска, ето на, знаех си, и учените хора гледат, значи е хубаво.

– А деца имаш ли?

– Нямам. – физиономията ѝ се издължава, погледът и става печален и тревожен, що така, какво се случи?! – И не ми липсват – добавям, това я хвърля в оркестъра, но усеща, че темата е непродуктивна и прави умел завой.

– Имаше един учител в техникума, как му беше името, той се беше оженил за свойта ученичка. Като вашата история също.

– Да, Велиев, жена му беше българка, Мери, Мери ѝ викаха. И тя е Мария. Той беше от Керамиката, много близки приятели бяха с майка ми, уважаваха се много. Почина.

– А имаше един, Здравков ли беше, Йорданов ли, помниш ли го, с много млада жена беше и той като по филмите. – не се кротва тя. – А помниш ли, във „Васил Левски“ имаше една много дебела учителка, по математика, много проклета беше, с един такъв силен глас, като се развика и се дере, а пък, ей, какви шамари удряше. Как се казваше, а, де… Виж, яла съм ѝ шамарите, пък ѝ забавих името.

– Станкова. – изстрелвам името моментално. В такива моменти неуслужливата ми памет работи блестящо. – Много неприятна жена, с едни ярко червени бузи беше, помниш ли? Сигурно кръвно е вдигала, горката.

Тя въздъхва съчувствено и пак се засмива.

– Да, да, с едни големи остри цици беше, ужасни сутиени имаше навремето, и едни грозни кафяви рокли носеше.

– А, точно тъй! Браво на теб. Ама че го каза! – насърчава ме тя.

Усещам, че прекаляваме, двете се превиваме от смях, това нашето вече е супер безотговорно. Улавям с периферното си зрение, че момичетата ни наблюдават силно озадачени.

– Имаше и една, още по-дебела, една руса, къдрава, с една рядка рядка коса. – вдъхновено продължава тя. – Много ревнуваше мъжа си, помниш ли. – смига ми дяволито. – Той беше някакъв директор там, с едни руси мустачки и сиви очи, също на Васил Левски мязаше. Все едно училището е на него кръстено. – засмива се безотговорно и ме перва леко с ръка.

– Мойсееви! – възкликвам. Така бяха – тя химичка, той физик. Ама не бяха евреи, просто така се казваха.

– А, тъй!

– А пък баща ми беше по физическо. – допълвам картината на едрите фигури в спомените. – Помниш ли другаря Боянов? Най-високият и най-дебелият. И най-талантливият. (Все едно говорим за Жерар Депардийо.)

– Аааау. Верно, ма! Ама ти си и негова дъщеря! Божеее. Какви спомени. Пък от първи до четвърти клас ни беше една туркиня учителка. Курдевска ли беше, Курдовска ли, как ѝ беше първото име, много хубава жена. Представителна. С прическата, с гердана… – прави многозначителен жест около шията си.

– Другарката Курдова. – поправям я. – Тя е моята учителка! Не ми казвай отново, че е и твоята! Фериде Курдова се казваше. Синът ѝ беше прочут футболист. Също като Чучулигата, Фериде, онази героиня на Решат Нури от романа, помниш ли… Ами да, ти си три години по-малка от мен, тя тъкмо е изкарала нашия клас и взела вашия!

Събеседничката ми почти ме прегръща от възторг. Намерихме се! Светът наистина е малък.

– Знаеш ли, че е жива още Курдова. – добавям. – Преди четири години правихме среща на класа – 40 години от първи клас. Много смешен юбилей, някой се беше сетил и ни организира, събрахме се доста хора от випуска, Курдова дойде от Истанбул, тя там живее още от деветдесетте години. Докара я с кола Семата, Сема Чаушева, моята приятелка, сигурно я знаеш, на учителя Чаушев щерката. И Курдова беше облечена с бял костюм с панталон, танцува цяла нощ, говори, пяхме, пихме вино, беше толкова развълнувана. Цяла нощ си говорихме, спомняхме си. Момчетата се напиха зверски. До един. Защо толкова много пият, питаше тя недоумяваща. Защо толкова много пият българите… И знаеш ли, бяхме седнали на едни дълги маси – А-клас отсреща, с тяхната класна, Евгения Попова, ние, Б клас – срещу тях, с нашата Курдова. Двете цяла вечер се гледаха, дума не си продумаха. По едно време Курдова ми прошепва: „Женя Попова… остаряла е. Каква жена…“. Беше с майка ми много близка, нали знаете, – казвам ѝ – тя е московчанка, дъщеря на белогвардейци, много благородна и сърдечна, много плака за майка ми. Често идваше вкъщи. Двете си говореха за Русия… „Благородна, да – промълвява Курдова – и аз така си мислех. Ама като започна възродителният процес, беше партийна секретарка, идва първите дни при мен и като просъска – Фериде, сменяй си името или си събирай партакешите и да ви няма, в Турция! Не си мисли, че като си добра учителка това ще ти помогне, или ставаш Фани, или – няма място за вас тук. – После Държавна сигурност ни тормозеше. Ама останахме. Десет години – какво съм преживяла! После тръгнахме – първо синът ми, ние след него. А майка ти беше друга. Няма да забравя, дават ми първи клас, през 76-та е било, виждам, че ти си разпределена в моя клас. Отивам при баща ти първо – Боянов, съгласен ли си аз да уча дъщеря ти? Той се усмихва широко и ме прегръща – Фери, ами че ти си най-добрата. – Туркиня съм, Боянов, и на партията не съм член, а пък ще уча щерка ти на буквите. – Е, да де, именно, нали ти си най-добрата. – И се усмихва – за Боянов само най-хубавото! – Той беше такъв – бохем, широка душа. После отивам при майка ти, специално у вас дойдох, баба ти ме посреща, няма да го забравя никога, свари ми кафе, милата. Аз се изпотих три пъти, идва майка ти. – Георгиева, така и така. А тя – Курдова, нима се съмняваш, че бих имала нещо против теб, напротив, радвам се, че ти ще си класна на дъщеря ми, няма да я местя в друг клас. Държа да е в твоя клас. – И ми олекна, знаеш ли? разплаках се. И така. Големи хора бяха родителите ти. Ама на Попова няма да ѝ простя…Никога.“ Така ми каза Курдова. Ами, такива времена са били…

Тя ахва невярващо.

– Гледай, гледай, какво нещо! Боже, че хубаво! Ми тя не е ли стара вече Курдова, трябва да е над осемдесет и пет вече? Жива казваш! И танцувала! Ама какви хубави думи ти е казала, мило ти стана, нали? – замълчава… – Ма как минаха тез годинки, какво хубаво беше само! Минало било, комунизъм, не знам кво си. Ама млади бяхме, ма. Хубаво ни мина животът, нали. И съм благодарна аз. Нищо, че толкова ми мина през главата, ама пак ми е хубаво и да си идвам, и всичко… И няма да продавам къщата в Нови пазар, нищо че мъжът ми иска. Все си идвам, на годината по един-два пъти, че и повече. Пък сега за училище като стана дума съвсем мъчно ми стана! Много хубаво ни учиха, нали? И много знаем. И устройство на автомобила знаем, и военно знаем, и всичко… Образованието е най-важно – аз и на моите все така им говоря. Синът не искаше да учи, ама тези двете са огън. Пък как те открих аз тебе тук, в автобуса само! Много хубава фирма, все с тях пътувам, и все нощем. Хем се наспивам, хем спестявам един цял ден, че нещо да свърша. (Този път пропускаме наспиването.) Ето, че стигнахме, мен ме посрещат, ей го батко вън. Твоя мъж дойде ли? Хайде със здраве! Много хубаво стана. Пък като идваш пак на гости, в Нови пазар живеем до болницата. В Чаталджа като попиташ за мен, всички ме знаят. Чаталджа, дето викаш, че битка някаква имало там. Ами то животът е битка. Пък моят – направо война. – смее се. – Ама я спечелих, да знаеш! Ела, ще ядем биволско мляко.

– Ами ние не се запознахме. – засмивам се. Тя се залива от смях, вярно не се. – Аз съм Ева, Евдокия, ами ти?

– Еринджан се казвам.

Сбогом, Еринджан. Ерин Брокович. Богинята на биволите от Чаталджа. Със сигурност ще те намеря.

 

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).

Pin It

Прочетете още...

Куца история

Цветозар Цаков 16 Фев, 2013 Hits: 6085
Една сутрин през 1956-та Пьотър Сергеевич…

Три дни в Камбоджа

Елена Мечка 06 Дек, 2012 Hits: 7676
Камбоджа е прекрасна страна и хората там са…