Беше смело копеле.Знаеше го, вече нямаше нужда да го доказва. Беше научил трика с течение на годините – отначало несъзнателно, просто по инстинкт, после все повече и повече в резултат на опита. Страхът е силен само докато е зад гърба ти, докато има шанс да те удари изотзад. Обърнеш ли се, изгледаш ли го в очите, той се смалява и изчезва. Страхът е винаги там, където те няма теб.
Полека-лека беше станал на достатъчно години, за да разбере, че това не е всичко, от което един мъж се нуждае в живота. Да надвиеш страха не означава непременно да победиш. Понякога е нужно и да му отстъпваш. Само пионерчетата имат нужда от мъртви герои. Или дори героични самотници. Отстрани изглежда добре, особено ако е на по-голям екран. Отвътре е безцветна бълвоч и мирис на непрани чорапи. Става само за гледане, не и за консумация.
Беше избегнал подводните камъни на героизма и постепенно – с много, много помощ от нейна страна – дори беше успял да направи от себе си нещо поносимо, един вид тигър с внимателно изпилени нокти. Тя вече отдавна не се плашеше от него, беше му свикнала и това го правеше спокоен. Прекалено спокоен, както се оказа по-късно. Още не го знаеше, но скоро щеше да го научи. Часовникът тиктакаше.
Не беше й изневерявал никога. С други жени. За него компютърът не беше нещо веществено – просто един отвор към света – и нейната непонятна ревност към светещата кутия на бюрото му го оставяше хладен. Жените не познават трика. Специалността им е оцеляването. Не просто тяхното собствено. Важна задача, но не става без страх. Затова тя не го интересуваше.
Малките, които растяха до тях, също не го интересуваха чак толкова много. Беше решил, че всичко, което може да направи за тях, е да върви изправен. Останалото те щяха да научат и разберат сами. Той беше го направил. Въпреки всичко. Значи щяха да го направят и те.
Животът му беше сравнително прост, ако и малко скучен. Той знаеше мисията си. Работеше бавно, без да бърза, прекосявайки с равномерни крачки световете, които му беше положено да открива. После ги запечатваше в малки цветни томчета, които други хора намираха за интересно да купуват. Сигурно защото в тях победата над страха изглеждаше някак така естествена, така нормална. Не лесна. Просто нормална. Той продаваше своя трик – и не се срамуваше от това. Всички трябва да живеем.
И когато в един ден тя му каза, че е решила да го напусне, той дори не успя да се изненада истински. Дълбоко в себе си беше подозирал, че и това ще му се случи някога. Не познаваше вкуса на това изпитание, то миришеше на нещо ново, непознато и предизвикателно. Донякъде – и това му ставаше ясно едва сега – той беше го желал, дълбоко вътре в себе си, с инстинктивния копнеж на буба, плетяща пашкул. Това беше част от процеса. Така трябваше. Така беше правилно.
И тогава изведнъж го застигна страхът.
* * *
– От утре започвам да си търся ново жилище – каза тя, докато се гримираше в банята. – Ще търся нещо по-голямо, най-малко четири стаи.
Преди това дълго беше подбирала бельото си. Той беше я наблюдавал скришом. Тя не се опитваше да се крие. Вече не.
Той я изгледа разбиращо.
– Ако мога да ти помогна с нещо? Може би ще е по-добре, ако аз се изнеса? Все пак тук има достатъчно място за теб и децата.
– Не искам да оставам тук! – отсече тя малко нервно. После, с вече овладян глас, добави: – Прекалено много … неща за забравяне.
– Както искаш – отвърна той и се обърна към компютъра. Странно, изведнъж тя отново беше започнала да изглежда хубава и интересна. Това не променяше нищо, разбира се, но наблюдението все пак беше интригуващо.
Изчака, докато токчетата й изтракаха по мрамора на коридора, увери се, че е изчезнала в асансьора и след това се опита да заработи. Първият път не се получи, разбира се, но това не го изненада. Познаваше се. Щеше да оцелее.
Чувстваше се някак странно неспокоен, по един нов, непознат начин. Изпълваше го нещо като сърбеж, неспособност да спре на едно място, като пантерата на Рилке. Това го наведе на идеята да почете от малкото червено томче, но поезията на магьосника, инак толкова ефирна и лека, днес полепваше по клепачите му като тежка, студена роса. Той го захвърли досадèн, за миг се запита дали най-лесното няма да бъде, ако поиграе някоя от електронните игри на сина си – някоя с много престрелки и купища димящи, топли трупове – но после бързо се отказа. Ако ще е мастурбация, поне да е истинска. С главата си той не злоупотребяваше.
Полегна на скърцащото легло в спалнята, покри се с лекото червено одеяло и се застави да започне автогенна тренировка. Топло и тежко, топло и тежко, всичко е толкова топло и тежко. Постепенно започна да се унася …
* * *
Опомни се на див, скалист бряг, някъде на север. Знаеше, че е на север, това беше ясно някак от само себе си. Духаше ужасен, бръснещ вятър, но той не усещаше студ, само регистрираше всичко като машина, един вид камера или нещо такова. Океанът се беше отдръпнал далеч назад, по всичко личеше, че това място се намира далеч под нивото на прилива. Но сега беше отлив и тук можеше да се ходи.
Вниманието му беше изцяло приковано към групичката грамадни мъже, облечени в нещо, което сигурно беше много тежко и много миризливо – виждаха се различни неща от кожа и метал, ония дрънчаха на всяка крачка като спестовни касички. Или сейфове, няма значение.
По-голямата част от тях бяха заети с огромен кол, който се опитваха да закрепят здраво между скалите. Работата вървеше бавно, приливът скоро щеше да започне и водачът на мъжкарите очевидно нервничеше. Веднъж или дваж дори се разкрещя – гласът му не стигаше дотук, вятърът духаше към него – но мъжете и без това работеха с всички сили, никой не му обърна особено внимание.
Най-после те бяха готови. Колът стърчеше самотно сред скалите, един вид паметник на безумието, но скоро стана ясно, че те са го сложили там не за украса. Някъде отзад се зададоха още двама или трима от същия сорт, тия влачеха едного, който очевидно не можеше да се държи на крака, те го бяха прихванали под мишниците и го мъкнеха през камъните, мълчаливо и съсредоточено, някак много професионално.
Стигнаха до кола, изправиха го до него, овързаха го здраво и се оттеглиха също толкова мълчаливо, колкото бяха дошли. Водачът, който вече се беше успокоил, държа кратка реч на мъжете си, заплю няколко пъти пленника, а след това се отдалечи нагоре по скалите, следван от воините си. Водата вече прииждаше.
Пленникът, който през цялото време не беше произнесъл и звук, сега постепенно започна да се изтръгва от вцепенението си, изпита силата на въжетата, убеди се, че няма смисъл, а после изведнъж … започна да пее. Дивата и груба мелодия се състоеше само от няколко тона, повтаряни монотонно, но пък текстът очевидно беше безкраен – както и непреклонната решителност на мъжа, който продължи да пее в продължение на всичките няколко часа, докато водата най-после покри главата му с милостива ръка и го накара да замлъкне …
* * *
Той се събуди зъзнещ, покрит от студена, лепкава пот. Погледна часовника и се ококори от изненада – беше вече късен следобед, почти вечер. Беше проспал целия ден, хлапетата и майка им вече тракаха из кухнята, сигурно приготвяха вечеря. За момент размисли дали да се присъедини към тях, но изведнъж се почувства толкова чужд, толкова ненужен, че му се прииска да скрие лице в шепи и да побегне навън, някъде надалеч, колкото се може по-далеч от тук. Намери сили да им каже, че не се чувства добре и че ще си легне рано, после се хвърли в леглото и се зави през глава. Моето легло е моята крепост.
Беше се унесъл и не забеляза кога си е легнала тя. Събуди се от лунната светлина, която се изсипваше през един процеп на завесата. Къщата беше потънала в тишина, нарушавана едва-едва от нейното похъркване и уличния шум, който все пак се прокрадваше до тук, въпреки разстоянието. Изключено беше да заспи отново. Не можеше и да работи, знаеше без да опитва. Неспокойствието от сутринта се появи отново, този път придружено от много неприятно, някак неконтролируемо сърцебиене. Не познаваше такова състояние, но познаваше своя трик. Трябва само …
И изведнъж го почувства. Онова нещо пълзеше бавно, някъде изотдолу – и скоро щеше да го покрие, в това нямаше никакво съмнение. Той се опита да се извърне, да посрещне страха както винаги, но този тук беше по-различен, без лице, без очи, без нищо, в което можеш да се вкопчиш или поне да докоснеш, да доловиш по някакъв начин. Този тук беше навсякъде. Дишането започна да се учестява против волята му, той отново се изпоти, за момент се запита дали ще си помогне с нещо ако се опита да запее, като мъжа от съня, но дори и за това беше вече прекалено късно, сега той чувстваше талазите вече току под брадичката си, само след миг те щяха да го залеят, да го потопят в някакво мътно, неописуемо небитие … Очите му се изпълниха с парещи, неконтролируеми сълзи, гърлото му се сви и започна да пропуска дъха с огромно нежелание, не пресекулки и тласъци. Той стисна юмруци, зарови глава във възглавницата, но нищо не помагаше. Не, не, не …
Той протегна страхлива ръка, докосна я. Тя продължаваше да спи.
– Събуди се, събуди се, моля те!
Тя престана да похърква, извърна се с гръб към него. Той не издържа повече и започна лекичко да я разтърсва.
– Какво, какво има? – Късогледите й очи го разглеждаха недоумяващо, тя все още не беше се пробудила напълно.
– Прегърни ме, прегърни ме, моля те!
– Но какво ти става?
– Не ме питай, прегърни ме, моля те!
В очите й просветна разбиране.
– Добре. Ела.
Тя разтвори ръце и положи главата му на гърдите си. Вълните се заколебаха и започнаха полека да отстъпват.
– Притисни ме! Силно, колкото можеш по-силно!
– Ех, ти – каза тя с мек укор, но изпълни желанието му. Той изведнъж се почувства много, много малък – и страшно, непосилно уморен. Очите му се затвориха, той се сгуши в скута й и се сви на кълбенце.
– Приливът, приливът – изстена той тихо, вече покрит от прииждащите талази на съня.
– Спи, спи сега – каза тя, галейки го по главата. – Утре ще се чувстваш по-добре.