Апартаментът беше малко тъмен, но просторен. Огледах трите му стаи най-внимателно преди да се спра на него. Високите тавани имаха нужда от пребоядисване, но тежките дъбови врати с месингови дръжки като че ли ме канеха да остана при тях. Напомняха ми на моя роден дом – всъщност домът на дядо и баба – който днес е пренаселен и предпочитам да не се мяркам там. Беше достолепна къща извън града, която постепенно, без да помръдне от мястото си, се премести в центъра. Една от широкоразпространените илюзии е, че само живите неща се движат.
„Харесва ми“, произнесох на глас и колкото и странно да е, точно месинговите дръжки на вратите ме накараха да се нанеса там. Една от спалните гледаше към вътрешен двор, в който стените на отсрещните сгради се издигаха като пръстите на шепа около горяща клечка кибрит. Срещу мен имаше редици от прозорци, които през деня тъмнееха, а нощем, както забелязах по-късно, светваха с различните цветове на завесите си. Понякога през процепите им се процеждаше жълтеникава светлина. Преминаваха деца. Виждаше се ръка с цигара, подпряна върху неразтребена маса. Сумрачното мъждукане на телевизора, което можеше да задържи обитателите на дома с часове на едно и също място без да помръднат. Аз лично отдавна не гледам телевизия, защото нищо друго освен живите хора не ме интересува.
Няколко дена, след като се пренесох в апартамента, вече знаех със сигурност, че два прозореца, точно на нивото на моя етаж, остават неизменно тъмни. През деня запрашените им стъкла отказваха да отразяват светлината. Нощем се сливаха с външната стена на сградата, която продължаваше нагоре и врязваше черните силуети на комините си в меката тъкан на небето.
Постепенно свикнах с новия си апартамент, приех го за свой. Бяхме като съквартиранти, които се учеха да делят пространството и им трябваше време, за да се привържат един към друг. Свикнах дори с портиера, който живееше на партера и от дъжд на вятър миеше стълбището, за да оправдае присъствието си. Мъкнеше кофата с фас в устата, плискаше мътна вода, следеше начумерено мократа диря на парцала си и в никакъв случай не вдигаше очи да поздрави, сякаш беше много важно да покаже, че за това не му плащаха. Съзнавам, че не съм красавица в класическия смисъл на думата, а също така и че не завися от мнението му, но бих предпочела да отчита разминаването ни по някакъв начин.
Местоположението на новото ми жилище ми носеше и своите специфични удоволствия. Вечер, когато всички сядаха пред телевизорите си, аз заставах зад тъмния прозорец на спалнята си и ги гледах какво правят зад небрежно спуснатите си завеси. Не, не съм наблюдавала нещо, което би могло да шокира жадните да бъдат шокирани. Децата от партера започваха да скачат на леглата си в момента, в който майка им излизаше от стаята, а когато се връщаше с две чаши мляко, се правеха на заспали. Веднъж така се разбързаха да се мушнат под завивките, че едното си заклещи крака между матрака и рамката и дори аз зад стъклата си чух воя му. На втория етаж живеят двама старци. Винаги пият нещо от метални канчета пред телевизора. Дано не е някой билков чай за подмладяване, защото отдалече се вижда, че не действа. Над тях има жена, която живее сама, а в петък вечер играе карти с приятелки. Рано или късно гостенките й скачат от масата и се разотиват ядосани, но на следващия петък се събират отново. Не очаквах да видя точно определена гледка, за да ми стане интересно. Единственото, което ме интересуваше, беше дребният ромон на събитията, които движеха тези хора през непрозримото поле на големите изменения. А двата прозореца срещу мен си оставаха все така тъмни, като отговор на особено труден въпрос. Толкова труден, че ми бе непосилно да го извадя от тъмнината, в която лежеше.
Онзи ден някой почука на вратата ми. Звънецът ми не работеше и предпочитах да го оставя така. Заслушах се и чух лек плисък на вода. Беше портиерът. Не направих нищо и хлопането по вратата се усили.
– Има ли някой тук? Отворете, моля!
Защо смяташе, че трябва да се отзова на повикването му, нямах представа. Негова беше идеята да не се забелязваме един-друг.
Беше лишена от събития, леко ветровита нощ, когато единият от тъмните прозорци срещу мен светна. Може да е било седмица, а може и месец, след като се нанесох. Имах да обмислям много неща и преценката ми за време ме подвеждаше. Мъж и жена с дебели палта влязоха в стаята, огледаха с беззащитни погледи обстановката, която аз не виждах, а те навярно виждаха за първи път, и се прегърнаха. Телата им се вкопчиха едно в друго още през палтата и двамата седяха така няколко минути, като че ли вече бяха намерили позата, в която искаха да ги застигне краят на света. Представих си ги как са влезли един по един във входа, за да не ги види някой заедно. Как са забавяли крачка по стълбището, когато случаен ключ от етажите се е превъртал в ключалката си. Как са се огледали набързо преди да хлътнат в отдавна неотваряната врата. Разбира се, всичко това си го представих, но не можех да знам какво наистина се е случило. Просто го виждах в главата си, това е всичко.
Същата вечер, когато двамата отново се изправиха пред прозореца, голите им кожи сияеха с мек контур на мержеливата светлина. Първа се появи жената и се загледа навън. За момент ми се стори, че очите й търсеха моите, но това беше невъзможно, защото аз бях скрита зад тъмното си стъкло. Мъжът се изправи зад нея и я прегърна. Ръцете му прилепнаха около тялото й като дреха, която временно можеше да я опази от всякакъв студ. Изглеждаха много тъжни в щастието си.
След като светлината угасна, аз ги загубих. Вечер след вечер заставах на прозореца с надеждата, че двамата ще се върнат. Защото заедно с тях изчезна и далечния край на някаква моя връзка към мен самата. Жените продължаваха да играят карти, децата скачаха по креватите си, но нищо не обещаваше да ми донесе същото обяснение. Когато мъжът и жената отново се появиха в необитаемия апартамент, нещо се беше променило.
Валеше дъжд и трудно различавах мимиките им. Мъжът размахваше показалец срещу жената, а тя му говореше с длани, обърнати нагоре, като човек, който полага максимални усилия да обясни своята гледна точка. Най-неочаквано той се опита да я целуне, но тя го отблъсна. Тогава той я удари. Това не беше шамар или юмрук. Просто ръката му се стрелна напред, с пет разтворени пръста и блъсна лицето й назад, сякаш искаше да премахне само него. Жената залитна, но запази равновесие и се втурна към вратата. Сигурна съм, че той я догони, защото последното, което видях от двамата, беше как той хваща ръката й над лакътя. После по отсрещната стена плисна нещо червено. Грозен йероглиф, чието значение не исках да науча. Дъгата от тъмни пръски около него се опита да се стече по бялата замазка и почти се сля с посоката на дъждовните струи по прозореца.
Втурнах се надолу по стълбите и звънях на всички звънци, които успявах да достигна. Някои апартаменти бяха празни, а обитателите на други вероятно просто не отваряха на непознати. На партера се сблъсках с портиера, който беше излязъл да провери какво става. Мисля, че за пръв път ме видя.
– Вие?
– Отсреща в апартамента става нещо страшно! Мисля, че току-що стана убийство.
Той посегна да ме хване за раменете, може би за да разгледа лицето ми на слабата светлина от крушката до входа. Въпреки това, не ме докосна. Ръцете му някак сами се отказаха на средата на опита.
– Там стана убийство преди петнайсет години – каза той, като не бързаше да произнася думите. – Оттогава съм сигурен, че никой не е влизал вътре.
– Имаше хора, видях ги с очите си!
Плашех го. Усещах, че го плаша по втренчения му поглед.
– Не е имало. Наследниците са в чужбина. Аз държа ключовете за апартамента. Преди петнайсет години аз чистих кръвта. Само не мога да си обясня. Как е възможно...
– Какво?
– Да сте тук, сега. След всичко, което се случи. Вие сте, нали?
Отдавна никой не ме забелязва. Не ме чува. Забравям къде съм. Навярно отдавна бях мъртва. Очевидно приликата ми с жената, която видях на прозореца, не е била случайна. Нито моят избор къде да живея. Нищо не е било случайно. Аз съм търсела, през цялото време съм търсела истината за това, което се случи. И тези години, които бяха минали оттогава – не можех да преценя колко са минали. Не помнех какво съм правила през цялото това време. Не помнех да съм правила каквото и да било, освен да се мъча да си припомня. Какво се случи в онази стая? Възможно ли е, наистина, да имаме и спомени, в които се виждаме отстрани? Как може споменът да е по-жив от всичко, което се вижда наоколо? Вероятно в измерението, което сега обитавам, това е нормално. Но портиерът ме виждаше. И говореше с мен. Защо той успяваше да ме види? Очевидно след толкова години безцелно блуждаене бях на мястото, където трябваше да бъда. Бях пред единствения човек, който можеше да ми отговори на въпросите.
– Как стана всичко? Как загина жената?
Тук страхът му, който се криеше някъде навътре в него, изби на повърхността и разлюля бръчките му.
– Загина мъжът. Жената никой не я видя повече – каза той и добави – до днес.