От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Вили Колева разгърна вестника с разкривените си от артрита ръце. На средната му страница с огромни червени букви пишеше „ВАСКО ЗВЕЗДЕВ НЕ Е ГЕЙ“.

Имаше много снимки, които показваха Васко Звездев с различни красиви жени. Васко Звездев на яхта, прегърнал младо момиче по бял бански. Васко Звездев сред палми и цъфтящи храсталаци с къдрокоса блондинка, двамата смучат коктейли с противоестествено син цвят. Васко Звездев в черна риза и черен костюм на прием, държи пура и разговаря с известна бизнесдама с бомбастично деколте. Той е чаровно усмихнат накриво, косата му е по момчешки разрошена, леко наболата му брада, сякаш по разсеяност останала небръсната през последните три дена, очертава стенобитна долна челюст. Малките му очички излъчват закачлива арогантност.

Кой е този Васко Звездев?

Вили Колева смръщи вежди в опит да си спомни какво знае за него. Внесе чантата с продукти, които беше домъкнала стъпало по стъпало, седна на табуретката в антрето и събу обувките си без да се навежда, освобождавайки петата на всеки крак с пръстите на другия. Тя редовно четеше вестници и беше сигурна, че рано или късно ще успее да свърже този Васко Звездев с нещо познато. Паметта й обаче замълча като напусната сграда. Васко Звездев го нямаше никакъв там.

Вили Колева остави вестника и си съблече палтото. Още беше задъхана от изкачването до третия етаж. Моли, кафяв дакел с къдрици от други породи, също беше изплезила език. Вили Колева беше преминала в онзи етап от живота, в който тялото, като ден след пладне, изтъняваше от само себе си, без помощта на диети, само коремът оставаше непокътнат. Моли, чиято кучешка възраст беше съизмерима с човешката пенсионерска, продължаваше да дебелее. Тънката й муцунка улавяше всички нюанси в пазарската чанта и Вили Колева си знаеше, че какъвто и салам да купи, за нея ще остане най-много половината. Понякога вдигаше Моли да яде на масата заедно с нея, но това беше волност, която приятелките й от петък вечер по никакъв начин не трябваше да научат. Нямаше и кой да им каже за нея. Вили Колева нямаше деца. На младини я наричаха стара мома, по-късно тази обществена оценка загуби смисъла си, а още по-късно идеята за мома престана да се свързва с нея. Нямаше кой да се грижи за Вили Колева, но и нямаше кой да й източва пенсията, така че тя, за разлика от много свои връстници, успяваше да си купи салам, дори и пиле. Разбира се, с икономии.

Вестника й го даваше адвокатчето от горния етаж. За съжаление, винаги с решена кръстословица, но иначе имаше вид на почти неотварян. И най-важното, получаваше го в рамките на деня. Той й го пускаше в пощенската кутия на излизане от офиса си, а тя го прибираше, когато извеждаше Моли на вечерна разходка. После изчиташе новините открай докрай, като ги сверяваше с телевизионните. Сред кръга постоянни приятелки, който поддържаше от петдесет години, тя тайно се състезаваше за почетното място на най-информираната. Все пак, беше видяла свят – ту като преводачка във фармацевтичен институт, ту като любовница на един театрален режисьор, ту като домашна помощница на своя съученичка, омъжена за белгийски дипломат. Понякога Вили Колева говореше за себе си като за човек на науката, пострадал от политическата конюнктура, и намекваше, че е изритана от лоното на академиката поради бунтарски дух и партийна неблагонадеждност. Проблемът й беше, че повечето хора, които я познаваха, я познаваха твърде отдавна и не й съдействаха на фантазиите.


Small Ad GF 1

Адвокатчето беше свястно момче, малко понапълняло. От време на време слизаше при Вили Колева да пие кафенце. Носеше й бисквити и докато Вили Колева слагаше с треперящи ръце джезвето на котлона, той се оплакваше от хаоса в държавата. Вили Колева изслушваше монотонните му лични проблеми с евтина цигара в уста и от време на време казваше „Ей, никога не знаеш какво ще ти сервира животът“. Беше се научила да слуша много внимателно, защото имаше нужда да я харесват и обичат. А това беше изкуство, което се губеше с течение на годините. Накрая двамата обръщаха чашите си върху чинийките, а след това, за да се оцедят напълно, ги преместваха върху две салфетки. Когато нямаше салфетки, добре сгънатата тоалетна хартия също вършеше работа. Вили Колева сменяше очилата си с очилата за четене, които висяха на псевдозлатна верижка на шията й, и вперваше поглед в кафявата утайка на адвокатчето.

– Тука виждам една голяма промяна и тя ще е за добро... Ето, виж, пътят ти как върви, така-така криволичи нагоре и изведнъж... Невероятно, ей на, гледай!

Никога не му предсказваше пари, тъй като цялата му фамилия ги гребеше с лопати. Защо хората, родени с пари, не се сещаха колко са важни парите за другите, а си позволяваха да ги презират в тяхно присъствие, вместо да донесат нещо хубаво, за да почерпят? Да беше донесъл поне едно парче шунка вместо тези бисквити, та да хапнат и двете с Моли. Адвокатчето кимаше жадно насреща й.

– От далечна страна, не, в далечна страна една неочаквана среща...

Той смръщи вежди.

– С мъж или жена?

– С жена!

– С жена ли?

– Ами с жена... не, с мъж... виж сега, не се вижда съвсем ясно. Просто фигурата се появява отведнъж, не си я виждал тази личност, но за теб тя ще е от решаващо значение.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Хм – каза той и никак не му се вярваше, но му беше много приятно.

Ден след ден той продължаваше да й оставя вестниците си в пощенската й кутия и Вили Колева приемаше това като триумфално обединение между ползата и приятелството. Всъщност тя много се радваше, когато той идваше да пият кафенце. Тълкуваше го като върховен комплимент. Колкото до ползата, тя отдавна просто присъстваше като фактор във всичките й мисли. Вили Колева не знаеше, че мисли така.

Вдигна на масата пазарската чанта и докато вадеше продуктите, ги огледа повторно един по един. Бяха за петък вечер. Гощавката, която предхождаше играта на карти, беше повод за разгръщане на въображението върху ограничена територия. Всеки петък една от четирите приятелки осигуряваше средствата за вечерята и тя ставаше повод за множество коментари по телефона през седмицата. Всяко ястие се претегляше, анализираше, сравняваше с подобни образци в миналото и оценяваше по степента му на препеченост. Когато беше ред на Вили Колева, обикновено се ядеше пиле. Леко, полезно и на достъпни цени. Но преди всичко – полезно.

Вили Колева разпредели продуктите в хладилника с никелирана дръжка, внесен през епохата на Леонид Брежнев, и се изправи до прозореца. Кухнята и холът на апартамента й гледаха към вътрешния двор на няколко кооперации, долепени една до друга като стените на цитадела, настръхнала срещу външния свят, а спалнята – поради недоглеждане или странно чувство за хумор от страна на архитекта – се намираше над улицата с трамваите. В резултат на това Вили Колева спеше в хола, а спалнята стоеше затворена като саркофаг на нероден покойник. От стъклото лъхаше хлад. Есенна вечер беше затъмнила балконите на отсрещните домове и сега изпъкваха само ококорените им прозорци. Високо горе, над комина от скупчени сгради, блещукаха няколко звезди, сякаш да покажат, че небето не е изчезнало, само се е стеснило. Вили Колева потрепери. Дръпна резедавите завески и седна на масата да си дочете вестника на спокойствие. Моли се сви в краката й. За да достигнат до тях сега, шумовете от улицата трябваше да прескочат ръбатите покриви, да се спуснат в двора, да преминат през двете стъкла на прозореца и да преодолеят завесата. Нямаше как да направят това.

Вили Колева вечеря с Моли, догледа сериала по нощница, пренесе си до леглото пластмасовата купичка с вода, в която държеше челюстите си, и си легна да спи.

„Ще дойда – прошепна ехтящ глас в ухото й през нощта. – Ще видиш, че ще дойда. И тогава ще ме познаеш.“ Как се беше научил този глас да прониква напоследък в съня й, не беше ясно. Успяваше да се появи и в затоплена стая, и на отворен прозорец, и дори в най-приятните сънища за екскурзии в непознати градове. Вили Колева беше свикнала да живее сама и глътна два валериана.

На следващия ден времето мина в стъргането на ябълки и приготвянето на щрудела. От размразеното пиле можеше да излезе супа и нещо в тавичка. Моли постоянно й се въртеше в краката и при всяко отваряне на фурната джавкаше срещу четвъртития й отвор, като че ли от нея щеше да изпълзи нарушител. По прозореца забарабани лек смразяващ дъждец, но поне около печката беше топло. След вечерната разходка Вили Колева  изтръска чадъра си във входа и отключи пощенската кутия. Вътре я чакаше нагънат на още две допълнителни чупки новият брой на вестника.

„СЕЛЯНИН ИЗЛЪГА ДЪЩЕРЯ МИ“, тръбеше интервюто от страницата с културните новини. Беше взето от тъщата на Васко Звездев. Той изглеждал добра партия в очите на по-наивните, но тя го разпознала веднага що за стока е. Дошъл в къщата й всичко на всичко с едно червено кожено яке от Капалъ Чаршъ и найлонов плик с непрани дрехи. Колкото до дъщеря й, тя била ослепяла от любов. До момента, в който не научила достатъчно. „Какво достатъчно?“ пита журналистката. „Достатъчно, за да дойде краят“ отговаря майката. И предпочита да замълчи. Имаше и голяма снимка на младоженците в гребна лодка сред водни лилии. Момичето също е красиво, гледа с лъчисти очи в обектива и сякаш иска да каже „Победих те, свят! Васко Звездев е мой!“ А Васко Звездев се усмихва нанякъде вън от снимката.

Вили Колева се замисли. Имаше нещо около това момче. Появи се като от нищото. Дали пък наистина не беше от онези? То и на времето ги имаше, ама не пишеха за тях по две страници. Имаше срам. Или страх. Обикновено това си беше едно и също. Запали си цигара. Навън вече беше пълен мрак, хората се бяха изпокрили по домовете си. Включи телевизора, за да види какво става по света извън кухнята. Наводнения, нападения, разрушения, споразумения. Завъртя каналите и попадна на познато лице.

Васко Звездев в едър план. Пънеше се да отговаря на разни въпроси с възможни отговори а, бе, це и де. „Кое от следните небесни тела не е планета“? Юпитер, Луната, Венера, Марс? Васко е затруднен. Прикрива го с усмивка. Зъбите му са бели, равни, тук-там остри по върховете, ех, дано успее да ги запази по-дълго. Той се чуди дали да не се обади на приятел. Водещият го окуражава, че и сам може да се справи, стига да разсъждава логично. „Марс... със сигурност е планета... – започва Васко – понеже там има следи от древна цивилизация“. Водещият си глътва езика. „Откриха ли вече?“ Васко си разкопчава горното копче на черната риза и си разкършва врата. „В смисъл, по филмите“. Да, да, подкрепя го водещият, по филмите има.

– Луната, глупчо! – подсказва му Вили Колева с дистанционното в ръка, но чувства, че не може да му се ядоса напълно.

Когато Васко Звездев най-после, с помощта на логически разсъждения, стига до същия отговор, цифрите на печалбата му се превъртат в нова сума. Публиката в студиото ръкопляска. Вили Колева разбира, че е вдигнала кръвното и тръгва да си търси лекарството. В чекмеджето до лъжиците се търкалят само празни опаковки. Накрая преравя чантата си и до картата за транспорта с пенсионерско намаление открива разкривен блистер с няколко таблетки. Взема една и дръпва резедавите завеси на кухнята. Моли намира начин да се изкатери на коленете й. Души пепелника и киха. Вили Колева има желанието да почете книга, но разгръща вестника на кръстословицата и започва да поправя отговорите на адвокатчето. Културно момче, но пише каквото му изнася.

В късния следобед на петъка салатите бяха сервирани в хола, а пилето, отдало вече супата си, разнасяше повторната си миризма от фурната. Първа позвъни Божана, подаде мокрия си шлифер на домакинята и влезе направо в кухнята под предлог, че иска чаша вода. Вили Колева хукна по петите й, за да й препречи пътя.

– Чакай, седни, аз ще ти налея!

Отдавна мразеше внезапните инспекции на гнусливата си приятелка. Знаеше, че тя смята Моли за преносител на редки болести и че скрито претърсва с вилицата всяко ястие за кучешки косми.

–  Не се притеснявай, и аз мога – отстрани я от пътя си Божана. – Мммм, щрудел, браво!

Огледа кухнята, изпи като доказателство за нуждите си половин чаша вода и едва тогава свали шапката си. Отдолу щръкна извехтял кок, на вид като опит да се постигне прическата на мадам Помпадур в едно по-делово време. Божана беше заможна поради явни и тайни причини. Явната беше надживяването на няколко роднини с апартаменти в центъра на София. Тайната беше около пребиваването на сина й в Испания. Авторитетният маниер на Божана обаче не идваше от парите. Дълги години преди да се събуди богата, тя беше работила като учителка по български език и литература.

На вратата отново се звънна.

– П-п-питка съм донесла, к-к-както се уговорихме!

Беше Сия, с трогателно разкривен грим и портокалово шалче в тон с ръкавиците. Сия пазеше момичешката си миловидност под пълна колекция от бръчки. От години беше разделена с мъжа си и двамата много се уважаваха.

– Нямаше нужда от питка, направила съм щрудел – каза Вили Колева и й помогна да си свали палтото.

– Т-т-т-

– То е друго – продължи мисълта й Божана. Сия заклати глава в несъгласие.

Никой не й обърна внимание, защото в този момент дойде и четвъртата от карето, Цвета. Беше ниска и дебела. Разделяше времето си между внуците, операта, където все още работеше в някаква административно-снабдителна ниша, и певческия хор, където сред още петнадесет вдъхновени аматьори изразяваше истинската си душа. Дъхът й често миришеше на ракия. Влезе, разцелува се с всяка приятелка и седна на масата. Затракаха вилици, подаваха се салати, досипваха се чаши, преценяваха се вкусове, сменяха се пепелници.

Два часа по-късно върху разтребената маса всяка от тях стискаше по пет карти и се чудеше да вдигне или да не вдигне.

– Купи – подхвърли Божана.

– Пики – изгледа я Вили Колева.

– Б-б-б-без коз – качи се Сия и се усмихна извинително. Дори ноктите на петнистите й ръце бяха оцветени в портокалов лак, в тон със шалчето.

– Имаш го – вдигна мощни рамене Цвета. Сия хвърли тревожен поглед към партньорката си Божана, която сви картите си, разпери ги на ветрило, пак ги сви и ги метна на масата с лице надолу.

– Карай, то се е видяло!

Вили Колева намигна на Цвета и зараздава. Сия заподрежда новите си карти, но изпепеляващите погледи на Божана й пречеха да се отпусне.

– К-к-какво?

– Какво „какво“? Първо вдигаш без да мислиш, после „какво“.

– Ааа, н-н-н...

– Нъ нъ нъ, ама доникъде няма да я докараме! Нали ме чу какво викнах? Кой те бие по главата да вдигаш! Не ми върти очите като Васко Звездев на „Въпрос за 1 милион“!

– А, хубаво момче е този Васко. Да бях 20 години по-млада... – каза Вили Колева и изчисти замечтан седмак.

– Кажи ги 40 – поправи я Цвета и прибра ръката. – Абе ти само седмаци ли ще ми пускаш?

– Ох, к-к-красавец – примига Сия, позабравила греховете си пред партньорката. – Ама н-н-не е стока. Излъга едно м-м-момиче...

– Глупости! – прекъсна я Божана. Гримираните очи на Сия замигаха от незаслужената обида. – Васко Звездев е зет на генерал Паздеров. Беше се забъркал там в едни истории, та генералът го отърва.

– К-к-като сина ти! – изсъска Сия.

– Какво сина ми? Това няма нищо общо...

– Да, как е сина ти? – любезно попита Вили Колева, за да смени тона на разговора. – Пише ли? Отдавна май не се е връщал.

Картите паднаха по тройки на масата, защото Цвета беше събрала сили и за последно десет. Божана хвърли върху общата купчина каквото държеше.

– Синът ми е в Испания. Знаете, че има фирма там.

– За п-п-про...

– Професионални манекенки! Синът ми е бизнесмен.

Сия изглеждаше сърдита и от само себе си се разбираше, че не това беше професията, която искаше да назове.

– Сийо, раздавай, раздавай!

– Аз като доктор на филологическите науки съм много впечатлена как думата „бизнесмен“ сякаш от само себе си нахлу в България напоследък – опита се да отклони разговора в безопасна посока Вили Колева. – Имидж. Софтуер. Замърсиха ни езика! Къде отидоха хубавите български думи „предприемач“, „работодател“, днес всеки се пише...

– Какъв доктор си ти бе, Виолетке – огънят дойде от Божана, която беше убедена, че я нападат от всички страни. – Ти и филологията не я завърши!

– Завърших я, ама задочно.

– М-м-много важно. Всички сме п-п-пенсионерки.

– Я ми покажи дипломата си да я видя!

– Ха, на тебе ще ти я показвам! Откъде накъде? Да не би да кандидатствам за работа във фирмата на сина ти?

– Ха-ха-ха – разсмя се Божана и се поля с виното. Роклята й се обагри в неочаквано синтетичен цвят. Божана грабна салфетка от масата и я притисна към петното. – Позакъсняла си с половин век.

– Кой е наред да раздава? – попита Цвета.

– Който пита.

– Браво, Божана, благодаря ти – замърмори си като на себе си Вили Колева, докато вземаше картите си от масата и ги подреждаше по боя без да вниква в тях. – Цял трудов стаж да изкарам като преводач и накрая най-добрата ми приятелка да ми каже, че съм нямала диплома. Толкова бях добра като студентка, само шестици! – Вили Колева отговаряше на всяка ръка, но сякаш някой друг правеше това вместо нея. Тя нито броеше козовете, нито внимаваше за асата. – Професор как-му-беше-името, Бог да го прости, ме молеше да му стана асистентка, молеше ме. А когато излизахме със Стамен Стаменов, пишех и поезия. Всеки ден си разменяхме стихове. Цяла кутия съм запазила... Мога да ви я покажа веднага. Какви времена бяха, какви времена...

– П-п-пак ни обрахте.

– И досега аз съм единствената от вас тука, която чете – довърши мисълта си Вили Колева.

– Т-т-така е.

Цвета броеше картите и се подсмихваше. Божана барабанеше с пръсти по масата и кокът й се клатеше заканително.

– А ние сме неграмотни, така ли?

– Карате го на телевизия. А аз още не съм ТЕЛЕ-зрител! Не съм.

– И какво четеш, ако не е тайна?

– Книги, вестници.

– Ч-ч-чете за Васко Звездев – разсмя се Сия. – М-м-ма му е гледала и предаването.

Всички освен Вили Колева се разсмяха.

– Някой ще ми каже ли кой е Васко Звездев? – попита Цвета.

Три глави се обърнаха към нея.

– Как, не си ли чула за Васко Звездев? Навсякъде се гърми за него.

– Да де, ама кой е?

– Много е известен. Тайно е женен и тъща му го мрази – обясни набързо Вили Колева.

– Не е тайно женен – поправи я Божана. – Сега му го измислиха това от службите.

– Значи наистина е гей? – смути се Вили Колева. – Пък така да не ми прилича. То вече знаеш ли ги кой какъв е...

– Н-н-не е гей. На мой п-п-приятел йога п-п-племенничката му т-т-така се опарила от т-т-това м-м-момче – тук вече всички си направиха труда да доизслушат Сия. Тя може и да не четеше вестници, но хората, които познаваше, бяха повече от читателите на едно средностатистическо издание. – М-м-мошеник. Хванаха го на К-к-кулата в нейната к-к-кола с два п-п-пакета антични монети п-п-под седалката.

– Не думай – промълви Вили Колева, разочарована и все пак обнадеждена. – Ама кой е той? Какъв е?

– Сигурно ще ни го пробутат в някое риалити шоу – каза Цвета. – И сега ни подгряват.

– Е, да, но защо точно него, нали? А това, дето го хванали на Кулата, вярно ли е?

– Ч-ч-че как не!

Картите хвърчаха с пълна скорост.

– Това е генералска история, за мен е ясно, за вас не знам. Марш! – каза Божана. Моли, вероятно привлечена от салфетката, беше дошла да подуши петното й. – Медиите са го прихванали и сега го държат под око. Звездев е момче на тъст си. Навъртели са  петдесет и пет милиона евро от сделки с военните имоти и всичко това е в банка в Лихтенщайн.

– Ти пък откъде знаеш? – попита Цвета и гаврътна чашата с ловкостта на фокусник.

– Откъдето знам – знам. Една друга финансова групировка, да кажем, свързана с правителството, го е подхвърлила на медиите. Така постоянно напомнят на генерала, че нещата му са на крачка от разкриването. И той не смее да мръдне, нали. Както и да е, много се разприказвах – взриви снаряда на професионалните заговорници Божана и потъна в компетентно мълчание.

Цвета изслуша Божана с престорена невинност и срита Вили Колева под масата. Тя обаче продължи да пуска картите като автомат. В един момент стана, отиде до вечно затворената спалня и отвътре се чу дърпане на кашони по пода и ровене из предмети. Играта временно спря.

– Ето ги! - каза Вили Колева и хвърли на масата десетина писма с еднакви марки и разръфани при отварянето пликове. – Ето да видите какви писма са ми писали съвременни класици на българската литература. На, четете, ето на!

Разкривените й пръсти се заровиха из писмата и измъкнаха първия им попаднал лист. Трите приятелки я гледаха в недоумение.

– „Луната тъжно се понесе над облаци и брегове, а аз, от спомени унесен, припявам тази тъжна песен, която нежно те зове...“

Вили Колева се задави. Сълзи закапаха от очите й и тя пипнешком затърси салфетка на масата.

– Ч-ч-ч-чакай бе...

 Цвета измъкна писмото от ръката й, прибра го обратно в плика и подръпна приятелката си за ръкава.

– Виле, а седни да си доиграем картите.

Вили Колева се държеше за слепоочията и дишаше тежко, като че ли беше попаднала в много разреден въздух.

– Не, аз тази демонстрация няма да я издържа! – кресна Божана и стана от мястото си. – Довиждане на всички, беше ми много приятно.

– Чети де, чети! Нали ми искаше дипломата!

– Това ли ти е дипломата? Това ли? Писъмца някакви! Диплома се изкарва с главата, а не с...

Кокът на Божана се беше поразглобил на върха и от едната му страна висеше кичур като отпрана дъска.

– Б-б-б-ожана, м-м-м...

– Ей, още не можете да го разделите тоя Стамен Стаменов, да му се не види и шушумигата – каза Цвета с поглед забит в цигарата си.

– Как не те е срам! – извикаха в един глас Вили Колева и Божана и в следващия момент се спогледаха. Божана се извърна настрана и се направи, че нищо не е казала. Все така, в профил, започна да прибира картите в кутийката им. Тестето беше нейно.

– Махайте се всички! Хайде, махайте се.

Лицето на Вили Колева пламтеше в червено. Тя донесе чантата си от коридора, разтвори я срещу светлината и започна рови сред пудриери, червила, стар джиесем в калъфче и смачкани носни кърпи.

– Н-н-на ти от м-м-моето лекарство.

Сия й подаде своята опаковка хапчета – съвсем различни, но с проверен ефект.

– Просто се махайте.

Чадъри, шапки, палта, многозначителни погледи, гневни мълчания. Вратата се затвори зад трите приятелки. Вили Колева се изправи сред купчината чинии из кухнята, сред тавите с недоядени ястия и чиниите с недовършени салати, сред костницата на вечерята и се разплака с глас. Когато хлиповете попрестанаха и сълзите донесоха замаяното си облекчение, тя отвори прозореца. Кълбата дим се изнизаха във вътрешния двор към неясната свобода, която ги чакаше по-нататък. Вили Колева се захвана да мие чиниите и последното нещо, което погледът й запомни, бяха собствените й деформирани пръсти.

Следващите дни не бяха леки за Васко Звездев. Зложелател беше подхвърлил на медиите снимката му в басейн с дългокосо момче. По-интересното беше, че и двамата бяха с дрехи. Според вестника дори това не беше най-интересното, а фактът, че действието се развиваше във вилата на виден мафиот, търсен от Интерпол и все ненамиран. Очевидно Интерпол не се заглеждаше по вилните дворове. Някои от гостите бяха идентифицирани като бивши военни.

– Мама му стара!

Вили Колева хвърли настрана вестника. Беше си увила около врата един вълнен шал, напръскан с камфоров спирт, в случай, че влагата се докопа до гърлото й. Закрачи напред назад из хола, като Моли я следваше по петите с надеждата за повторна разходка. Навън се лееше дъжд, който шуртеше като вертикална река през вътрешния двор. Ето че Божана можеше да се окаже и права. Поделиха си държавата! Откраднаха каквото има! А ние четем за тях по вестниците, сякаш много ни интересува! Като че ли въобще някой ще ни каже истината! Къде отиде скапаната истина? Някога бях сигурна, че всичко ми е ясно, а сега, колкото повече време минава... Божана си уреди живота, карай да върви. Генерали, връзки, за всяко нещо знае точния човек, кой може да й свърши работа. Така е, в тези кръгове те си помагат. И все са много тайнствени. Този поглед „какво знаеш ти“ веднага го усвояват. Божана се упражнява върху него още от онова време, когато уж всички бяхме равни. Хем тя е от най-външните кръгове, отдалеч-отдалеч обикаля огнения център на финансовото слънце като някакъв сатурн или плутон или коя беше последната планета, дето я изключиха от списъка на планетите. Нито някой я вижда, нито я знае и все пак тя е закономерна част от цяла система. А кой ще се погрижи за Вили Колева? Огледалото показваше дълбоки бръчки покрай устните, загадъчните чувствени устни, чието нацупване разбиваше сърца, семейства и планове за прекарване на съботата. За щастие все така правилен нос. За съжаление малко увиснал. Светът е жесток към хората на сбогуване и не иска да знае как са изглеждали на първата си паспортна снимка. Вили Колева набра телефонен номер.

– М-м-мани я, Божана! Н-н-на всички я е яд.

– Ама не е точно така бе, Сия. Тя не се държи като човек. Така ме обиди! Още съм разстроена. И за какво да я е яд? Всичко си има. И синът й – бизнесмен в Испания. Търговия върти. Докато ние, интелектуалците, с тези пенсии умираме от глад.

– Т-т-т...

– Аз мога да разбера един човек, ако наистина страда, ако е в нужда, но факт е, че Божана отдавна не е една от нас. Просто не е и толкова. То се чувства.

– Т-т-той е в затвора.

– Моля?

– С-с-синът й е в затвора.

– В Испания?

– Ъхъ.

Това внасяше нова светлина. Вили Колева си пое дълбоко въздух, за да почувства новината.

– Значи има справедливост на този свят! А тя нагла, на всичкото отгоре!

– Г-г-гледам „Денсинг Айдолс“. З-з-звънни ми по-късно.

Вили Колева си включи телевизора. Действително по една от програмите даваха някакво шоу с танци. Политици, телевизионни журналисти, спортисти, актьори и други разпознаваеми лица кършеха тела в ритъма на гореща самба. Лъскаха рокли с презрамки, чекнеха се черни смокинги. Публиката трябваше да гласува с есемеси кой да остане и кой да си върви. Тези, които си тръгваха, биваха подлагани на кръстосан разпит пред журито и дори след него не беше сигурно дали точно те ще си тръгнат или някоя друга двойка, подкрепена с по-малко есемеси в последния момент. Вили Колева се загледа. Не че й беше интересно, но ако Сия гледаше същото предаване, сигурно щеше да стане дума за него в петък. Оркестрантите свиреха с поклащане и салонни усмивки, а в мрака зад тях се виждаше и публика, като в истински нощен клуб. Това беше място, лишено от проблеми и с много огледала. Подът под краката светеше. Вили Колева се как бе виждала това място отблизо, как на моменти вратата му се отваряше сякаш за да я приеме завинаги, и как в крайна сметка то си беше останало в телевизора, а тя – на протритото канапе срещу него с Моли в скута.

Сред танцуващите беше и Васко Звездев.

Тялото му умело поемаше ритъма и като че ли доизбистряше музиката с движенията си. Лицето му може би беше тъжно. След толкова помия, която се изля по него из пресата, как няма да е? Друг на негово място не би намерил куража да се покаже на улицата. Коя ли беше щастливата му партньорка? Една репортерка от сутрешния блок. Симпатично момиче, но семпличко. Васко Звездев имаше нужда от помощ. Вили Колева измъкна от калъфчето джиесема си, който пазеше за крайни нужди, и прати един есемес в подкрепа на Звездев. Тълпите не си даваха сметка как могат да разкъсат човека.

През нощта сънува, че е на изпит. Идеално виждаше сивия костюм на професора срещу себе си, копчетата на сакото, вратовръзката, но не и лицето. Лицето му се губеше в полуздрач. Той й подаде лист хартия. На него беше разчертан триъгълник с върхове А, В и С. „Какъв е отговорът?“ попита я той. „Какъв е верният отговор?“ Вили Колева се паникьоса, опита се да се овладее, разбра, че няма да може и в ужаса си изговори първото, което й дойде наум. „Отговорът е в точка D, която е вън от чертежа“ каза тя. „Правилно!“ възкликна професорът и й подаде нов лист. Беше снимка, на която се виждаха Сия, Божана и Цвета. „Какъв е отговорът?“ попита я той. „Отговорът е в точка D, която е вън от снимката“, каза Вили Колева и почувства, че знае всички отговори. Въпреки това взе две таблетки валериан.

Когато на другия ден Вили Колева се събуди, костите я въртяха от влагата, но на душата й беше леко. Беше помогнала на един млад човек да надделее над атаките на войнстващата посредственост, а пък синът на Божана гниеше в испански затвор. Така дори влажният свят извън чаршафите се понасяше по-добре. Вили Колева стана и направи нещо като икономична гимнастика, щадяща всички места, които боляха, и раздвижваща всички останали, които нямаха проблем. Какви ли бяха условията в испанските затвори? Чуваха се приказки, че в чужбина затворите били по-хубави от къщите у нас. Имали си и телевизор, и площадка да играят футбол, и пържола на обяд, че и по двама били в килия. Но Вили Колева не вярваше. Кой ще е луд да си раздава пържолите на затворниците? Да не са влезли в затвора пържоли да ядат?

– Абе затвор ли е, не ми го хвали – каза тя на глас и понеже нямаше друг слушател наоколо, сама си кимна в съгласие. Хапна надве-натри, колкото да си вземе хапчетата, запали си цигара и позвъни на Цвета.

– Казвай бързо, Виле, че съм сложила да пека сладки.

Далеч зад гръмкия й глас се чуваха няколко малки спорещи гласчета, които обещаваха да станат също толкова гръмки. Вили Колева позамълча, за да изтегли сока от удовлетворението си.

– Знаеш ли къде бил синът на Божана? И защо така се застоя в Испания напоследък?

– Ако те хвана, ще ти отпоря ушите! Извинявай, Виле, нищо не чух.

Вили Колева преглътна.

– Знаеш ли къде бил синът на Божана?

– В затвора?

– Да! Значи и ти знаеш. Ей, има справедливост на този свят!

– А, няма! Те сега са намерили начин как да го измъкнат. Двама адвокати са наели от Мадрид и всичко върви по ноти.

– Те? Кои са тези „те“?

– Те... Приятелите му. Бизнес-партньорите. Не знам сега как им викат. И Божана, естествено.

Вили Колева видя как крехките слънчеви лъчи, които след много зигзази през вътрешния двор успяваха да се доберат до прозореца й, посивяха. Как резедавото перде се е опушило, а по стъклото бяха засъхнали тънки водни струйки. Приличаше на разплакано око, гледано от вътрешната страна. Всъщност, както обикновено се гледа око. Но от някакъв друг човек. Стана й много болно. И то не от това, че синът на Божана щеше да отърве затвора. Той поне имаше приятели.

– Защо все аз научавам последна за тези неща?

Известно време не дойде никакъв отговор. Може би Цвета разтърваваше внуците си. А може би не.

– Ти си по-чувствителна. Как да те занимаваме с такива работи?

– Божана е споделяла с вас и ви е заричала да си мълчите, нали?

– Ето, виждаш ли сега каква си?

И те си бяха мълчали. А тя им печеше щрудели.

Вили Колева надроби мляко с хляб в паничката на Моли и седна пред телевизора. Загърна се с одеало и премести пепелника на празната седалка до себе си. „Ако сега умра – помисли си тя, – тия идиотки ще разберат едва в петък.“ По един от каналите даваха Васко Звездев. Вили Колева се зарадва на познатото му лице. Той обясняваше, че случайно попаднал на Онова тържество. Приятел го бил довел. Не му казал къде отиват. Видял непознато момче да пада в басейна и скочил да го спасява. Запъваше се. Хвана челото си с две ръце и прокара пръсти през косата си.

Екранът се раздели на две. В новата половина се появи мъж с широк нос и бейзболна шапка. „Васко Звездев е стар познайник в тези среди“, започна увода си той и продължи с нарастващи факти. Или твърдения. Васко Звездев слушаше потресен, скачаше от мястото си и възразяваше, но не се чуваше какво казва. Чуваше се само дебелакът с шапката.

– Млъкни малко, мръснико! Защо си криеш очите? – просъска Вили Колева и Моли, стресната от гласа й, започна да лае към вратата. В долната част на екрана скала за гласуване показваше кого от двамата зрителите считат за прав. Вили Колева заизпраща есемес след есемес, като повтаряше „На ти! На ти и това! И това! И това!“ на дебелия. Той още не знаеше, че никой не му вярва.

И все пак това не доказваше нищо.

Вили Колева пусна Моли да гони гълъбите из вътрешния двор и се качи един етаж над своя. Там вратата не беше като нейната, с потъмнял от многократно полиране фурнир, а светлокехлибарена, като цигулка Страдивариус. Вили Колева я докосна. Беше метална. Адвокатчето й отвори по черен костюм и чехли.

– А? Заповядай.

Той отстъпи, за да й направи път да влезе, но почудата още не можеше да се изтрие от лицето му. Вероятно не очакваше клиенти и въобще, кой го знае с какво се занимаваше. Вили Колева, оглеждайки се, прекрачи прага.

Офисът в основните си черти отговаряше на нейното жилище по-долу, само че по някакъв неразпознаваем начин. Тук изчистените линии на мебелите отразяваха светлината с млечна недокоснатост, дебелото стъкло на бюрото, гледано отстрани, беше бездънно зелено, а класьорите за папки бяха малко на брой и изглеждаха празни. В ъгъла срещу прозореца имаше няколко шкафа с дискретни чекмеджета, всяко със собствена златна ключалка. По стената висяха дипломи и удостоверения от различни университети, а на мястото на кухнята имаше барплот и още хартии в рамки. На средата на помещението, върху черния мраморен под се ширеха канапе и два фотьойла със сюрреалистично преувеличени размери. Бяха тапицирани с бяла кожа. Двата апартамента приличаха на близнаци, разделени с раждането си, но докато единият е бил осиновен от княз-аскет, другият е бил отвлечен от пътуваща театрална трупа. На барплота половин пица чакаше да бъде доядена.

– Добре си се устроил ти тука...

Той се огледа, като че ли виждаше всичко за първи път.

– Така ли?

Фотьойлите бяха неочаквано неудобни за пищния си вид. Вили Колева потъна във възглавниците, колената й щръкнаха нагоре и на единия й чорап се показа бримка. Адвокатът стоеше насреща й усмихнат с кръгловатото си лице. Делеше ги малка стъклена масичка в тон с бюрото.

– Да ти кажа защо идвам...

– Граждански дела не вземам.

– Не, неее – Вили Колева беше щастлива, че лесно можеше да изпълни това условие. Замисли се откъде да почне. За да уплътни паузата се усмихна чаровно. – Ти познаваш ли генерал Паздеров?

Момчето изглеждаше като човек, когото са търсили единствено за услуги и нито веднъж заради него самия. От въпроса не му стана приятно.

– Познавам го.

– Ама добре ли?

– От какво имаш нужда? Може и чрез някой друг да се уреди.

– Не, не.

Разговорът между тях, който вървеше така лесно в опушения дом на Вили Колева, до библиотечката с любовни романи и квитанции за ток, сред гоблените по стените и кучешките косми по фотьойлите, тук не потръгваше. Нещо в този офис спираше момчето да бъде себе си. Или може би точно тук той беше себе си.

– Просто искам да те питам нещо за него. Ама не знам колко го познаваш. Вярно ли е, че дъщеря му е женена за Васко Звездев?

– Моля?

Адвокатчето стоя известно време с вдигнати вежди и след това се разкикоти. Смееше се с женски смях, който тресеше закръгления му корем. Очите му се насълзиха и от един момент нататък той изглеждаше като разридан. Вили Колева също се поусмихна, за да е в тон с нещата, но не беше очевидно какво толкова смешно има.

– Че той има двама сина, по-малкият ми беше съученик. Голямо лайно. Защо реши, че има дъщеря? И не само, че има дъщеря, ами че тя е женена за... как му беше името?

– Васко Звездев.

– Кой е пък тоя Васко Звездев?

– Как, ти не знаеш ли кой е Васко Звездев?

– Не. Трябва ли да го знам?

– Ами... да.

– И кой е той?

– Ами казват, че е зет на генерал Паздеров, една моя приятелка казва, де. Тя все си мисли, че знае всичко. А пък аз не вярвам, защото по вестниците съвсем други неща писаха...

Адвокатчето стана и отвори едно чекмедже, което се оказа незаключено. Извади отвътре купчина списания, едно червено двуетажно английско автобусче, няколко напечатани листа и купчина снимки, от които, след бързо преглеждане, отдели една. Подаде я на Вили Колева, която пряко сили се беше освободила от хватката на фотьойла, и идваше към него.

– Ето. Не мога да ти кажа нищо за твоя Звездев, но тук сме двете семейства на шейсетгодишнината на генерала. Ето ме мен, ето го него с жена му и двамата им сина. Ако имаше дъщеря, трябваше да е тук. Малко дебел съм излязъл, не мислиш ли?

– А, как дебел? Много си слаб даже. Значи, повтори ми пак кой кой е.

Той представи повторно всички на снимката, вцепенили усмивки срещу светкавицата. Беше радостен, че има възможността да помогне толкова лесно.

– Мога ли да взема за малко снимката?

Вили Колева изчака да мине следобедното предаване с Васко Звездев, за да не го лиши от подкрепата си и добре, че направи това, защото за малко двойката му да отпадне от състезанието. Някакъв дребосък, иначе известен актьор, но прочул се по-скоро с комичния си талант, подскачаше със залепени мустаци в ритъма на пасо добле и превръщаше цялото достолепие на танца във фарс. Порой от есемеси се изляха в касичката му и ако нямаше кой да се противопостави, той щеше да спечели още преди последния кръг. Камерата попадаше и върху Васко Звездев, чиято усмивка вече бе не просто тържествуваща, не просто изстрадала, а тайнствена. Той се носеше със съвършеното си тяло по дансинга, въртеше партньорката си с една ръка, чакаше встрани от светлината на прожекторите зрителите да решат съдбата му и сякаш не той, а нещо в него казваше „аз съм недосегаем“. Беше сред хората, но отвъд хората, отвъд глупавите им грижи и подозрения, отвъд претенциите им да стане един от тях. Рошавият перчем като на току-що уловен от гората жребец, хитрите му на пръв поглед, но всъщност диви очи, елегантната лекота, с която движеше раменете си показваха, че това е роден танцьор, но танците са само повърхността на нещата, странично занимание, когато действително си роден да танцуваш. Вили Колева го виждаше дори когато той беше извън обсега на камерите.

После се нагласи с червило, сложи си кафявата шапка и с каишката на Моли в ръка, и снимката на генерал Паздеров в чантата, пое към къщата на Божана.

Улицата, с паркираните върху тротоара коли и издиганите през различни времена сгради, беше оживена. Може би малко по-оживена от обичайното. Вили Колева крачеше забързано към спирката на тролея, който щеше да я отведе до бутиковия квартал на Божана. Не се беше обадила да я предупреди, че идва, за да не й даде възможност да си измисли някакво извинение. През цялото време бе крила за сина си престъпник и същевременно бе разправяла за него на кого ли не, само не и на Вили Колева. Защото тя нямаше да я разбере ли? Че какво имаше толкова за разбиране тук? Не, пред нея Божана трябваше да изглежда висока, недосегаема, компетентна. Къде се буташ ти с твоите вестникарски клюки, аз знам цялата истина. Ние с генерал Паздеров всеки ден си пием ракията, знам го и него, и дъщеря му, и зет му, а вие сте нещастни парцалани. Ей, тази ревност от младини цял живот не спря да дава плод, та досега. Но като види снимката, ще разберем какво още има да каже. Ако не си глътне езика.

Народът наоколо се умножаваше, сгъстяваше, извираше от преките улички и се вливаше в по-широката. Трамваите спираха, тръгваха и с дрънчене си пробиваха път. Добре облечени хора, предимно по-млади, бързаха в една посока и изпреварваха Вили Колева. Две момичета дори я избутаха настрани.

– Ей, по-внимателно! – извика тя и с мъка се наведе да си вдигне шапката. Група мъже я подмина, заобикаляйки я в последния момент от двете страни. Моли се сви до стената и не смееше да направи крачка повече. Опъваше се със стегнат врат и каишката започна да се изхлузва от главата й. Вили Колева се поколеба откъде да мине.

Трамваят спря и от него слязоха още хора, които продължиха в същата посока. Вече не беше въпрос на избор дали Вили Колева да продължи напред или да се върне назад. Тълпите я носеха напред, обувките й едва допираха земята, Моли подтичваше, усукала каишката си около крака й. Продавачи бяха излезли пред вратите на магазините си и гледаха с любопитство човешкия поток. Лицата им се сменяха пред очите на Вили Колева като кадри от кинолента, която се прожектираше само веднъж и след това се навиваше в някакво тъмно руло отвъд досега на озадачената публика. Едно рамо я бутна, тя политна и успя да се хване за ръкава на кожено яке пред себе си. Младият мъж, който беше облечен с него, се обърна и я изгледа любопитно. Беше с претенциозна прическа, залепена с гел.

– Какво става? Къде отиват тези хора?

– На кастинг. За най-готин фен на „Денсинг Айдолс“. И ти ли натам си тръгнала?

– Кире, айде бе, ще изпуснем промоцията – дръпна го негов приятел и двамата потънаха в реката от хора напред.

Вили Колева усети странна мекота в ставите си. Подпря се на капака на една червена кола встрани и се опита да диша дълбоко. Виеше й се свят по един особен начин, който не беше изпитвала досега. Затърси телефона в чантата си, но когато го откри, разбра, че не може да набере никого. Запис на любезен глас я посъветва да презареди сметката си. Гадеше й се. Ледени капчици пот избиха по слепоочията й. Тъй като от години не помнеше да се е потила, усещането почти я озадачи. Ръцете й се разтрепериха, макар да се подпираха върху капака на колата. Тя се опита да ги укроти, но като че ли нямаше власт над тях. Шумната тълпа в разноцветни якета и вталени манта се разделяше около нея и колата, заобикаляше я на сантиметри и отново се сливаше в обща клокочеща, крачеща, говореща, разлюляна река. Някои я блъскаха, докато я подминаваха, но краката й, също като ръцете, не искаха да се отместят. Силна лъчиста болка просветна зад челото й и обля гърлото й с горчивина. Коленете й сами се прегънаха. Болката. Болката. Болката.

Отнякъде се появи мрак и погълна света.

Един упорит пулс се опита да се задържи в главата й, но мракът бе по-силен и обвиваше всичко в черния си памук. „Дотук бях“, помисли си Вили Колева и политна в тъмната му прегръдка.

Хората заобикаляха тялото й на земята по същия начин, както го заобикаляха и докато беше изправено, с тази разлика, че лицата им се свиваха в миг на показно съчувствие. Моли, паникьосана, опъваше каишката насам-натам и се връщаше обратно да души приятелката си. В последен опит да възстанови разумността на положението, Вили Колева беше притиснала чантичката си до гърдите. Кафявата й шапка се беше търкулнала настрани.

Вили Колева танцуваше, танцуваше валс, и не усещаше тежестта на краката си. Тялото й, безтегловно и гъвкаво, се носеше из въздуха. Под звуците на вълшебна, повтаряща се музика, тя редуваше дълга стъпка с две кратки. Някой я завъртя с лекота, задържайки я за кръста, после я придърпа към себе си. Квадратната му брадичка докосна челото й. Нима не познаваше този мъж без лице срещу себе си? Нима не бяха се виждали? Тя усети дъха му. Почувства ръцете му, неочаквано твърди. Долови топлината от кожата му. Вили Колева имаше тяло от хлад. Но той сякаш имаше истинско. И миришеше на пилешка супа.

– Доктор Колева. Доктор Колева! Как сте?

Още вода се плисна по лицето й и пролази надолу. Тя отвори очи. Беше момчето от магазина за пилета. Държеше я в лявата си ръка, а с дясната я плискаше с вода от чешмата. Краката й висяха във въздуха.

– Доктор какво?

– Доктор Колева... Да повикам ли линейка?

Сигурно и на него му беше казала, че е доктор на науките. Много смешно. Доктор на науките.  Какво въобще значи доктор и какви са тези науки... Пред погледа й висяха цяла редица оскубани кокошки в разтерзани пози. После усети, че той продължава да я държи.

– Няма нужда – каза тя. – Отдавна не съм се чувствала толкова добре.

Кристин Димитрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Автор е на множество стихосбирки, разкази и романа Сабазий (2007). Носител е на многобройни литературни награди. Нейни стихове са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Ирландия, Исландия, Канада, Литва, Македония, Полша, САЩ, Сърбия, Унгария, Холандия, Хърватска и Швеция.

Pin It

Прочетете още...

Човек в бялото поле

Захари Карабашлиев 02 Сеп, 2017 Hits: 7242
В автобуса е топло и уютно. Навън прехвърчат…

Мълчаливият

Здравка Евтимова 05 Юни, 2008 Hits: 17292
Той пиеше виното бавно, опитвайки се да не я…

На хълма

Калин Терзийски 22 Юли, 2012 Hits: 12392
Беше август, а през август бурите са силни.…