От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
– Аре шут, копеле, стига си се мандахерцал!

Деян зае пружинираща поза пред вратата на училищното игрище. Яките му крака, обути в прашасали маратонки, направиха две-три стъпки, докато намерят най-устойчивото си положение. Изпод раираната му фланелка надничаше мъжествено шкембенце, но кръглото му лице с точността на циферблат показваше 11 години.

Симеон, който беше на ход да рита, се преви от смях. Сгъна се над топката, търкулна се на асфалта и продължи да се киска. Рунтавата му коса се тресеше върху тънкия врат. Поради светлите си очи и далечната прилика с малкия принц Симеон имаше по-висок успех в училище.

– Мандахерцал! Ха-ха-ха! Мандахерцал! Деяне, ти що се мандахерцаш, бе?

Деян също се разкикоти. Денят, започнал като топъл, вече се превръщаше в горещ. Футболната врата беше гола желязна рамка, върху която от двете страни висяха якета. И двамата бяха заставени сутринта от бабите си да ги вземат за всеки случай.

– Не бе, копеле, ти се мандахерцаш. Аз не се мандахерцам. Аз си седя само така, разбираш ли, а ти – мандахерц, мандахерц…


Small Ad GF 1

И взе да се кълчи из вратарското поле. Симеон се съвзе пръв от кикота и му зажули гол право в центъра на вратата.

– А, това не се смята – каза Деян, който откъм гредата успя да проследи параболата на топката. Очакваше приятелят му да каже „Я па да не се смята!“, което си беше и верният отговор. Вместо това Симеон с поглед, втренчен през железата на оградата, прошепна: „Идват.“ Деян се обърна.

Откъм съседната улица се задаваха четирима млади мъже по анцузи. Те също видяха децата и разшириха крачка. Първият, който допреди да влезе в училищния двор, носеше топката си под мишница, започна да си я подхвърля от ръка на ръка. Щръкналата му руса коса растеше под формата на буква М около челото. Приближи се до вратата, огледа я критично като нов собственик и каза:

– Тия якета да се махнат.

Момчетата побързаха да си ги вземат и тръгнаха към улицата.

– Ако искате, можете да останете да играете с нас – каза русият и погледна останалите от компанията си. Те свиха безразлични рамене в отговор. Единият от тях, синкаво брадясал, си дъвчеше нокътя на палеца.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Деян и Симеон също се спогледаха. Деян по-нервно, Симеон по-доверчиво.

– Бате Пецо, ние… тъкмо се прибирахме – каза Деян.

– Ей, пич, сто кила си станал, а те е шубе да риташ с мъжете.

Тримата големи на около крачка зад него чакаха да видят накъде ще се развият събитията. Може би не споделяха идеите за развлечение на бате Пецо, но и нямаха намерение да му откажат толкова дребна прищявка. Погледът на Деян скачаше от лице на лице и понеже не можеше да разчете нищо, усещаше, че трябва да бяга. Вместо това каза:

– А, не ме е шубе!

Симеон го последва с ясни очи, пълни с дзен-будистка отстраненост. Бате Пецо ги разпредели по вратите. Топката падна на земята и около нея закипя от космати крака с навити крачоли. Деян приклекна и разтвори ръце във вратарска поза. Познаваше твърде добре бате Пецо и кварталната му дружина, за да се отпусне като на игра. От другата страна на двора под металната рамка без мрежа стоеше Симеон: загледан в мача, кльощав, съвсем смален. Наоколо стена от панелени блокове държеше училищния двор като в чаша и заместваше публиката. От балконите се ветрееха прани чаршафи.

Мъжете тичаха с настървение и удоволствие. Кръстосваха се кратки подвиквания, псувни и предизвикателства. В един момент топката се намести върху десния крак на брадясалия и той завъртя як шут към вратата на Симеон. Момчето само успя да обвие с ръце главата си и да я сниши между раменете. Топката прелетя на сантиметри от къдравия перчем и го разлюля като буря.

– О, мой човек, така ли пазиш, бе? – попита бате Пецо и даде знак с пръсти на вцепенения Симеон да донесе топката. После му заповяда да заеме поза.

– Ама не, аз наистина пазех, просто беше много бърза…

Бате Пецо не беше склонен да слуша. На лицето му трептеше педагогична, леко развеселена строгост.

– Айде, нагъзи се.

Деян тръгна към тях в опит да отърве приятеля си. Надяваше се, че докато стигне до него, все ще измисли как.

– О-хо, я вижте кой напуска вратата! – каза брадясалия. – Дебел, нагъзвай се до другарчето си.

Деян се ядоса на себе си. Какво въобще си въобразяваше да постигне, като тръгна на помощ? Но така поне всичко щеше да свърши бързо. Застана до приятеля си и боязливо се надупи редом с него. Четиримата се наредиха на около пет метра зад тях като стрелкови отряд. След кратко съвещание помежду си излъчиха кой да бие наказателния удар. Беше някакъв със сипаничави бузи, сравнително нов в групата.

Той постави топката на земята, обърна се наляво и надясно с вдигнати ръце, все едно че посрещаше аплодисментите на стадиона, засили се с няколко крачки и шутира с все сила. Целеше се в дебелия задник на Деян, но улучи щръкналите кокали на Симеон. Момчето излетя напред като барон Мюнхаузен върху гюллето и падна по лице върху асфалта.

Няколко секунди не помръдна. После надигна прашното си лице, треперещо в болезнена гримаса. Не се чуваше никакъв звук, само от очите и носа му почти едновременно рукна бистра течност, която оставяше бели следи по пътя си. Деян го побутна по рамото и двамата тръгнаха с бързи стъпки към вратата, за да са далече, в случай че приятелят му не издържи и се разреве на глас.

– Аре, чупката – каза бате Пецо, който държеше идеята да е негова.

На излизане Симеон се наведе и взе якетата и топката си. Пазеше по-голямо присъствие на духа, отколкото на пръв поглед изглеждаше. Сълзите му потънаха навътре, само лицето му остана кално и зачервено. Тръгна през улицата, без да мисли, и Деян го догони. Една лада с външен багажник, върху който бяха привързани два кашона, накова спирачки с цвилене и спря пред краката им. Последният звук от колата беше звъна на буркани в кашоните.

– Ей, пикльовци, кой ви е учил така да пресичате! – извика шофьорът през сваленото странично стъкло. Голото му теме се беше обляло в пот.

– Самоуки сме – извика Симеон и двамата хукнаха между блоковете.

Бягаха колкото сили имат и накрая, залитайки, се мушнаха в храсталаците до един трафопост. Дишаха тежко. Под зеления тунел от преплетени самораслеци земята беше утъпкана и влажна. Между два клона се виждаше долната част на далечен балкон, където крака в подпетени чехли сновяха насам-натам. Брадичката на Симеон беше леко ожулена.

– Ей, копеле, ти що се мандахерцаш така по улицата? – попита Деян и сръга приятеля си с лакът. Ефектът не закъсня. Симеон се ухили и на свой ред заби лакът в дълбоките меса на Деян.

– Ей, аз съм се мандахерцал! А ти кво, не се ли мандахерцаше? – каза Симеон и зарови пръсти в джоба на якето си. Оттам извади една смачкана цигара и я запали с потреперваща ръка. Всмука дълбоко дима и подаде на приятеля си, който я пое с палец и показалец. Двамата се облегнаха върху бетонената стена, загледани в слънчевата игра на листата.

Кристин Димитрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Автор е на множество стихосбирки, разкази и романа Сабазий (2007). Носител е на многобройни литературни награди. Нейни стихове са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Ирландия, Исландия, Канада, Литва, Македония, Полша, САЩ, Сърбия, Унгария, Холандия, Хърватска и Швеция.

Pin It

Прочетете още...

Обувките

Златко Енев 02 Дек, 2010 Hits: 14123
Той почувства погледа й върху себе си, за…