– Мац-мац-мац! Маце-маце-маце!
Перуниките до оградата се размърдаха и на
него му се стори, че вижда белия гръб на котката. Но тя не дойде. Вятърът мина
през презрелите череши и част от тях изпопадаха на земята. От един висок дебел
клон висяха като разкопчани тиранти два ремъка, на които внуците, вече големи
мъжаги, някога си връзваха дъсчица, за да се люлеят. От котката нямаше следа
вече трети ден.
Сандо Буфера захапа разсеяно парчето салам
и така започна обяда си. Върна се в кухнята, извади от нисък хладилник „Мраз“,
модел българска индустриална революция на 60-те, шише мастика и си сипа, за да
разреди мезето. Нагласи си стола така, че хем да е на сянка, хем да вижда какво
става навън. Или по-точно, ако нещо стане, да не го пропусне, защото всичко,
което се простираше пред погледа му, бяха трите реда домати в различни етапи на
зрелост от собствената му градина и неизмазаната къща на съседите, потънала в
следобеден сън.
Една дебела муха влетя в кухнята, блъсна
се в голата крушка, в снимките на градския футболен отбор, подредени на стената
по години, във витринката на бюфета, в транзистора ВЕФ, издигнат на специална
поставка, и накрая, улучвайки отново вратата, излезе с инатливо жужене.
– Маце-маце-маце – извика бай Сандо още
веднъж за всеки случай.
Вместо котката на вратата се показа голата
глава на Писаро, бивш спортен журналист в местния вестник, който навремето беше
следил и възпявал футболните подвизи на Буфера. Писаро смяташе, че прякорът или
по-скоро псевдонимът му трябва да се изговаря с ударение на последната сричка,
за разлика от съгражданите му, които го изговаряха с ударение на първата.
– Какво маце викаш бе, Буфер? Ако така
идват, да взема и аз да викам? А? А?
Буфера се захили гръмогласно, изправи се,
при което се извиси две-три глави над приятеля си, и лепна с широк замах
дясната си ръка в неговата. Двамата известно време се кискаха, оголили
държавните си зъби един срещу друг, клатеха стиснатите си ръце и се побутваха по
раменете със свободните. И докато бай Сандо грохнало стърчеше в цялата си
големина като вдигнат от гроба войвода, Писаро грееше с почервенелите си от
високото слънце бузи. И двамата имаха сини очи, но само общото име на цвета ги
обединяваше. Очите на Буфера бледнееха като мразовит ден. Отнякъде се стелеше
мъглица и показваше, че над зениците му се спускаше катаракт или мастиката беше
намерила път до очната течност. Писаро мигаше като с теменужки. Без да чака
специална покана, той влезе в кухнята и по навик заразглежда снимките.
– Е, тука, тука, дето бихме Станкето. С
каква ножица му излезе ти на Джамджиев. Ама и той беше тайфун!
– Тайфун, ама лекичък.
– Лекичък, лекичък, ама хитър за двама,
шопа му с шоп. Как ги заобикаляше – отляво, отдясно… – И Писаро се заклати
насам-натам, като че ли говореше не за футбол, а за ски.
– Джамджията не беше шоп. Беше македонец.
– Шоп беше, ти казвам.
– Е, сега, аз ли не знам! Дай да ти сипя
една мастичка.
Отклонен по посока на мастиката, Писаро
изпадна в колебание.
– Рано е още… Ама без салам. Месото е
вредно за здравето.
Сандо се направи на учуден.
– Ей, Писар, ти за кога смяташ да се
подмладяваш, бе?
Писаро свъси вежди. По въпросите за
здравето той даваше съветите, а не Буфера и с педагогичен тон се нахвърли да
възстановява равновесието.
– Мен ако питаш, и ти не трябва да ядеш
салам. Я, какво е това? Шпек някакъв. Ами то е само сланина! Учителят казва:
ако толкова не можеш без месо, яж, ама едно ниво на еволюцията по-долу – птица,
риба. Но свинско… това си е живо човекоядство.
– Е, аз пък не мога да карам като тебе на
пет тикви цяла зима – каза Буфера и предизвикателно си взе от салама. Когато
затърси хляб, намери само един сух край и го хвърли обратно в панера.
– Ама ти и хляб не си си купил. Много си се
занемарил бе, човек. Гледай, тука всичко е потънало в прах. Я! – И в
потвърждение на думите си прокара пръст по бюфетчето. След него остана светла
диря. – Гина, бог да я прости, докато беше жива, все чистеше, миеше. И каква
леща плакия правеше – да си оближеш пръстите. Не че сме яли с пръсти де…
Буфера зачопли салама с ножа.
– Така е. А пък като се прибера с
приятели, тя ще стане от леглото, ще измисли нещо – я салатка, я мекици...
– Да, бе, големи мекици правеше, що мекица
се изяде.
Двамата се втренчиха в ковьора от хасе над
леглото. На него с бод зад игла беше избродирана султанка между два пауна, а
отстрани един емир с чалма й поднасяше тепсия с ананаси в нозете. Буфера
напрегна паметта си и не можа да се сети дали жена му сама беше измислила
сценката, или я беше прекопирала по модел от някоя съседка. Общо взето, всички
къщи в квартала имаха едни и същи ковьорчета, но този май не беше го виждал.
Оставяше чувството за някакво несъстояло се присъствие. Двамата отместиха
поглед към градината.
– Та какво маце викаше ти? – опита се да
възвърне тона на срещата Писаро.
– Виках си котката. Бяла такава, сама си
дойде, седи си тука. И аз я храня… – Буфера се поколеба, – да ми е дружинка. Е
тоя салам, ако щеш вярвай, за нея го купих.
– Не вярвам.
– Ако щеш, казах. Но! От три дена никаква
я няма. Аз сега, не знам какво се е случило…
– Хм, котешка му работа. Ще се прибере.
– Така де, и аз това викам. Ама я няма… Е,
ха наздраве. Бог да прости баба Гина. – И отля от чашката. Понеже се плисна
малко повече, взе да го маже с крак, за да не седи на локва.
– Е, хайде, стига вече, ти жив си се
погребал. Ела да те водя на планината. Ей сега се връщам от Рила. Ама то
въздух, природа! Горе имаме една хижа, събираме се така. Онзи ден разговарях с
една девойка. Много интелигентен човек. Посрещахме слънцето.
Писаро се приведе напред и продължи със
свъсени вежди:
– То аз не съм от братството де, ти знаеш,
аз съм стихиен дъновист, но след паневритмията поговорихме с нея и тя ми казва:
„Много е важно човек да допуска само светли мисли в себе си“, пък аз й обяснявам:
„Правилно, но това е и егоистично. По-важно е да излъчваш към другите светли
мисли.“ Така й го казах, със същите думи. Хайде утре да те водя нагоре.
– О, я ми се махай от главата.
В това време от неизмазаната къща на
съседите гръмнаха ритмично намигащите звуци на попфолка и стъклата на Буфера
зазвъняха от баса. Съседът излезе на терасата гол до кръста с провиснал анцунг
и се изтегна, а жена му извади леген и запростира черни гащи.
– Тука веселба пада, а? – попита Писаро.
– А, не са стока. Откъм тяхната ограда ми
изчезват доматите. Тя Гина все ме караше да заключвам вечер инструментите, ама
айде, викам сега, пък то… Какво я гледаш, викаше, оная кучка съседката, крадла
с крадла, къщата ще отнесе със се стопанина. Викам: Гино! Няма да ми говориш
така, щото… Нещо си беше навъртяла на пръста, голям инат.
Думите му изчезнаха, стопиха се и
завършиха с жест по посока на неизмазаната къща. Отсреща усилиха музиката. „Ще
те гоня с мерцедеса, ти си мойта стюардеса, душо, що не ме хареееса“, дънеше
дуетът, като първо даваше тон мъжът, после изпищяваше жената и накрая гласовете
им се оплитаха в оргия от неравноделни извивки. Двамата приятели използваха
звуковото затъмнение като възможност за кратко да се затворят в мислите си.
После Писаро се вгледа в лицето на Буфера, за да познае дали няма да си навлече
някоя подигравка, и зашепна доверително.
– Виж сега, то има една работа, ама не
знам как да ти го кажа, деликатно е. Чух го горе на Бъбрека. Може да е грехота,
не знам, един билкар го разправяше. Ако някой иска да се срещне с умрял близък,
има един начин. То е, разбира се, ако много иска да се види с някого, да си
кажат разни неща, дето не са успяли да си ги кажат… така. Значи вечерта като си
легнеш, трябва да си намислиш кой от умрелите искаш да срещнеш. Това сега става
на по-чувствителните хора, така де, ама и при тебе може да стане. Лягаш,
затваряш очи и започваш да викаш наум името на човека. И си представяш, че
навлизаш в гора по тясна пътека и вървиш, вървиш навътре.
– В гора?
– В гора. Не си ли представиш гората, нищо
няма да излезе. И на сутринта, преди да се събудиш, умрелият ти се явява насън.
Можеш да му говориш. Да го питаш разни неща.
– А тя… те отговарят ли?
– Да, каквото ги попиташ. Среща, бе,
среща, ей както ние сега седим двамата тука. Е, хайде, аз да тръгвам да не
изпусна водната топка, пък ти, ако искаш ела да гледаме заедно.
– Я па я, водна топка! – изсумтя Буфера и
се облегна назад. Писаро се отдалечи и когато излезе през градинската врата,
двамата си помахаха още веднъж за довиждане.
Сандо Буфера включи бойлера и остана да се
мотае из градината до вечерта. Обра зрелите домати, пусна маркуча по вадите.
Музиката от съседната къща млъкна чак когато започна сериалът.
Постепенно небето се раздели на тъмносиня
и светлосиня половина, като тъмносинята пречупи отбраната на светлосинята и
нахлу в нейния терен. Звездите се струпаха над градчето и на Сандо както винаги
му се стори, че през деня земята е по-голяма, а през нощта – небето. През
отворените прозорци нахлуваха тънкокрили зелени насекоми и мекият дъх на
напоена пръст.
Буфера се изкъпа, обръсна се и се вчеса с
тънко гребенче. Приведен пред огледалцето над мивката, на няколко пъти смени
посоката на редките си косми, което незабавно възкресяваше спомени за различни
посоки в живота му. Накрая зализа косата си назад както първата вечер, в която
пресрещна Гина на излизане от тютюневата фабрика. Гина танцуваше много хубаво,
всички знаеха това. Когато одобри вида си, се качи на горния етаж и постла
двойното легло с метални рамки в спалнята, където не беше стъпвал от месеци,
отвори едно чекмедже и измежду дрехите извади афтършейв с потъмняла течност.
Изля малко в шепа и си натри бузите. Миризмата съвсем не беше каквато си я
спомняше, тя също беше потъмняла, но вече нямаше как да я махне от себе си.
Паникьосан се върна обратно в банята и взе да си плиска лицето. Миризмата беше
полепнала като будна съвест. Накрая облече бялата си риза, качи се обратно в
спалнята и легна по гръб, с изпънати крака като в ковчег.
Няколко минути лежа втренчен в сенките на
тавана, които единствената улична лампа хвърляше през клоните на черешата. От
време на време вятърът ги разместваше и изписваше нови фигури, като че ли
изпробваше никому непозната азбука. Отвън се чуваха стържещите пулсации на
щурците, които в тихата нощ ехтяха като препълнен стадион и го гонеха да даде
най-доброто от себе си. Буфера се прекръсти за всеки случай и затвори очи.
Следващият ден се оказа мрачен и белязан
от усилията на времето да преобразува купестите облаци в дъжд. Писаро се отби с
пакет прясно мляко в мрежичката още сутринта и по стар навик надникна в кухнята
така, че само главата му да се покаже в ъгъла на вратата. Буфера вече беше
отворил мастиката и го чакаше мрачен.
– Ей, ти го прекали бе, човек! Сипи поне
малко водичка да стане кристал.
Буфера го погледна и върна поглед върху
мазилката на отсрещната къща. Имаше вид на човек, който за пръв път е видял
проблемите си в цялата им дълбочина и е политнал надолу. И докато продължаваше
да стои така, без да каже нищо, Писаро успя да се нарече с най-отбраните си
обидни думи наум, от името на приятеля си. Така си стояха известно време.
– Буфер, какво стана снощи, бе? Пробва ли
го оня номер?
– А? Пробвах го.
– Е и какво?
– Нищо.
– А, нищо!
– Така де, то работата е ясна.
– Няма начин, нещо си объркал.
Писаро вече държеше крайчеца на новината в
зъби и нямаше да я пусне да му се изплъзне току-така. Бай Сандо Буфера също
знаеше това.
– Добре де, ето какво стана. Легнах аз и
си представих гора. И започнах да викам: „Гино, Гино.“ Вървя и я викам. Нали
знаеш, тя така си отиде, аз хич даже не успях и да й обясня. А гората – все
по-гъста. И накрая съм заспал.
– И после?
– И после нищо, спя. А на сутнинта
сънувам, че стоя на някаква полянка. Едно слънце препича. И да видиш – дойде
котката и ме гледа с тия жълти очи. Аз търся да й дам саламче, а тя ми се
умилква около краката и пак ме гледа с очите…
Писаро скочи с озарено лице.
– Ето, това е, това е! Гина се е преродила
в бялата котка и е идвала да те наглежда. Ето! Пък аз се чудех на тая твоя
котка, викам си…
– Глупости! – прекъсна го Буфера. –
Как може Гина да се прероди в котка?
Гина си е Гина, котката си е котка.
– Е, то така няма никакъв смисъл – угасна
Писаро.
– Напротив, има. Всичко е ясно. Убили са
ми котката. Това са само ония мръсници отсреща. На ти, кучко! – извика той и
метна мастиката по неизмазания цокъл. Бутилката се разби на хиляди малки
кристали, оставайки вярна на съдържанието си.