Случайно го видях на летището. Обикаляше напред-назад с нещо като минимален букет от синчец и поглеждаше към таблото. Едва го познах. Поколебах се, но все пак реших да му се обадя. Устата му се усмихна, а очите му се отклониха настрани извинително. Очаквал тъща му да кацне от Варшава. Носела им килим за хола, но някой трябвало да я посрещне.
– Закъсняват вече цял час. Мен ако питат, самолетът може да си я кара обратно за Варшава заедно с килима, ама кой ли ме пита.
Пламен беше надебелял. Някогашният лъв на „б“ клас от гимназията приличаше на скопен котарак. Двадесет и пет години разказват по безжалостен начин истината за един живот. Златистите къдрици бяха побелели, тънки кръвоносни съдове си правеха винена конференция на върха на носа му, гъстата му брада вероятно прикриваше двойна брадичка. Знаех, че имал някаква кариера на художник, тук-там продавал абстрактна живопис, а междувременно правел корици към едно издателство.
– От Виена, а? – подпита ме той.
– Е, не е чак каквото изглежда. А ти как си? – опитах се да сменя темата аз, макар че го виждах как е. Жената, децата, колата, боите, платната. Мисля, че известно време задълженията го бяха заливали, докато накрая го бяха удавили. Но той продължаваше да размахва надебелелите си ръце и да оставя следи по грунда. Стана ми жал.
– Никак не си се изменила.
Комплиментът му прозвуча като укоризнен отговор на моите мисли. След кратко колебание добави: „Знаеш ли, случи ми се нещо доста странно“. Огледа се за кафене и ми предложи да пием по чашка, ако имам време. Беше придобил навика да прикачва въпросителна интонация към всичко, което казваше.
Съгласих се и той помъкна куфара ми към заведението в ъгъла на залата. Пристигна друг самолет и пътниците му се втурнаха в залата като клиенти в магазин пред ликвидация. Деца пищяха, майки им подвикваха, денкове се тътреха към изхода, а между тях маневрираха бизнесмени с меки чанти за лаптопи. Пламен поръча две гигантски чаши капучино с нещо като пяна за бръснене на върха. Уплаших се, че обема на напитките предвещава много дълго изложение, а не обичам това, защото все ми искат услуги.
– Как е Михаил? – започна той.
Малко ме изненада с въпроса си. Мишо с шитата вежда. Мишо, четвърти по бокс на градското първенство. Мишо, трети на гребане. И първи в бележника ми с телефоните. Кой не знаеше Михаил? А може би аз го познавах по-добре от всички. Но не очаквах някой да ме пита за него на връщане от Виена.
– Не съм го виждала откакто завършихме гимназия.
– Бяхте много близки. Навсякъде заедно.
– Наистина нямам представа. Знаеш как се разпадат тези ученически връзки. Животът ни разделя.
Пламен отпи от голямата чаша капучино без да сваля поглед от мен. Явно обмисляше как да започне. Нещо ми подсказваше обаче, че няма намерение да последва грандиозните обобщения, към които се опитвах да отведа разговора. По високоговорителите викаха някого, който трябваше да се яви кой знае къде и звукът ми ехтеше в ушите като нашествие от паралелна вселена. Белият мрамор, с който беше опаковано всичко, допълнително обезсмисляше говора с кухата си акустика. Пламен отпи отново. Аз си погледнах часовника. Той се постегна.
– Случи се преди около шест месеца. Ако не те бях видял сега, нямаше да се сетя. Жена ми, Марта – ти си я виждала, една висока такава, с дълга коса – изведнъж нещо я прихвана и тръгна по врачки. Една приятелка й дала адреса на нова гледачка, медицинска сестра по професия, която много познавала на кафе. Само че през зимата нали рано се стъмва, Марта ме помоли да я закарам с колата. И тръгваме ние из блоковете на някакъв квартал, дето го мислех, че още е поле извън града, и намираме един вход без осветление, и се качваме пеша до четвъртия етаж, защото и асансьорът им не работи. Вече си мислех, че всичко е една голяма грешка, обаче Марта не ми дава да се откажа. На една метална врата действително пишеше същото име, каквото й бяха дали да си запише, и звъннахме.
Отвори ни една дългоноса, нисичка жена с къса коса, от тези, дето си ги представяш да подреждат документи, но не и да гадаят по аурата или каквото и да е там. Аз и въобще не вярвам на тези глупости. Вътре миришеше много приятно на мекици. Двете с Марта се отделиха в кухнята, а аз казах, че ще си изпия кафето в хола, да не им преча. Пуснах си телевизора.
По едно време чувам гласа на врачката – много силен – през вратата: „Ела тук, ела тук, Николай ти говори. Чуваш ли, Николай ти говори!“ Но аз си седя, защото не познавам никакъв Николай. Жена ми се показа на вратата и ми каза „за тебе е“, като че ли ме търсеха по телефона. Отивам при тях, а врачката забила нос в чашата и продължава като автомат: „Николай ти говори. Не ме ли помниш? Николай. Спомни си. Аз съм, Николай. Спомни си.“
И в този момент аз разбирам. Нали помниш, че имахме един съученик Николай, дето се самоуби в последния клас? Копчето. Всички така му викахме, Копчето. Носеше едно синьо яке, с две копчета на гърба. И аз затова не се сещам веднага за него. Това име Николай нищо не ми говори.
„Аз не се самоубих – каза врачката. – Те ме убиха, защото мислеха, че ще ги издам. Хвърлиха ме. А аз нямаше да ги издам. Убийците ми са до мен. На снимката под асмата.“ Така ми каза. От чашата на жена ми, мамка му!
Беше дошъл нов самолет и част от хората в заведението станаха, за да посрещат близките си. Таксиметрови шофьори вдигнаха табелки с имена пред гърдите си. Фоайето пред излизащите пътници, което досега беше съвършено празно, се напълни с хора. Всичко това ми изглеждаше много реално. Уверяваше ме в реалността си.
– Какво мислиш? – попита Пламен.
– Сигурно жена ти е споменала нещо пред врачката.
Пламен се усмихна.
– Да, ама не е. Те се видяха за първи път пред мене. Пък и жена ми изобщо не знае за Копчето, да не говорим за истинското му име – каза той и се наведе към мен над масата. – Обаче няма да се изненадам, ако съществува такава снимка. Може би при майка му, кой знае? Прегледах моите снимки от ученическите години, но не открих нищо такова. Значи въпросната снимка просто не е у мен... Толкова отдавна не съм се прибирал по нашия край, пък и едва ли ще успея преди края на лятото.
– Ти смяташ да търсиш снимката?
– Ами да. Най-малкото, струва си. Само че нямам представа как ще вляза при майката на Копчето, дето не съм я виждал от двайсет години, и ще й кажа: „Извинете, дайте да ви прегледам семейния албум, ама защо – аз си знам“.
– Наистина, малко странно звучи... И все пак, представи си, че такава снимка наистина съществува. Копчето, заедно с някакви хора, сниман под асма. Намираш я. И какво? Истина ли е, не е ли истина? Нищо не можеш да докажеш. Дори на полицията не можеш да се обадиш. От правна гледна точка намираш една кръгла нула.
Пламен се замисли, което може би не му беше много привично, защото цялото му чело се сбръчка.
– Да, но аз ще знам кой е на снимката. До Копчето, или както го нарече врачката, Николай.
– Хм, всеки в България познава поне един човек на име Николай.
– Така е. Само че много малка част от тях са се самоубили – каза той и скочи. – Ето я там с килима моята вип персона, трябва да вървя. Помниш как умря Копчето, нали?
При ставането си бутна леко масата с корема си и ми разплиска капучиното. На летищата правят отвратително капучино. Това са едни международни територии, където никой не се интересува какво ще ти налее в чашата, защото няма да те види повече. Анонимността в тези ничии земи не ми пречи, дори ме успокоява. Но с безличните напитки не можах да свикна. Дали помнех как умря Копчето. Едва ли някога ще забравя разбитото му тяло под високия блок до училището. Горната част от главата му се беше запазила съвсем здрава и косата му се обръщаше на вятъра. После някой го покри с шлифер, който бързо се напои с кръв.
Прибрах се у дома и отворих прозорците. Холът беше запазил въздуха си отпреди заминаването ми. Лек мирис на мартини с водка, лек мирис на цигари – не от пепелниците, разбира се, не оставям нищо неподредено – но от следата на тютюневия дъх по килимите, по картините, по мебелите. Сигурна съм, че и кожената тапицерия попива. В момента излъчваше. Зад барплота стояха чашите, с които се бях заела веднага, след като гостите ми си тръгнаха. Извадени с два пръста от миялната машина, те имаха вид на недокоснати. Взех една и я напълних от първата бутилка, която ми попадна под ръка. Тази история за смъртта на общия ни съученик преди повече от двадесет години ми дойде неочаквано. Приличаше на писмо, което прекалено дълго е било подхвърляно от една пощенска станция на друга, но в крайна сметка бе достигнало до адресата си. Колкото и да не му вярвах, то вкара прозрачната си кука в мен.
Седнах на един фотьойл и се загледах в ослепителния квадрат на прозореца. Светлината съживяваше цветовете, върху които падаше, и покриваше всичко извън себе си в мрак. Възможно ли беше днес, след толкова време, да изскочи нова истина за последните мигове на Копчето? На моя някогашен приятел, Копчето? Допих чашата си. Оказа се водка. Нямаше никакъв вкус. Трябваше да знам.
Родното ми градче се беше разраснало несъразмерно като застаряващо тяло с хипертрофирали органи. Тесните улички, които извеждаха към площада с шадраваните, бяха превзети от нови хотелчета, оползотворяващи всеки сантиметър от закупената за строежа им площ. Някъде още имаше засъхнал цимент по тротоарите пред ярко боядисаните им фасади. Между тях се гушеха полукриви къщички с дворове от други епохи, очевидно оставени на доизживяване заедно със собствениците им, а към центъра зачестяваха високите жилищни блокове, вероятно строени с идеята да внушат на всеки новодошъл, че е попаднал в световен мегаполис. Сега те имаха доста завехнал вид, на места под оголените им кофражни железа се спускаха ръждиви следи, а остъклените им балкони показваха различни опити за разширяване на жизненото пространство. Под една от тези сгради умря Копчето. Но той не живееше в такава.
Докато търсех пътя към семейната им къща, се забутах в поредица от затворени улици. Всички табели бяха сменени, всичко около центъра беше преименувано, едни имена, които не помнех, бяха заместени от други, които не ми говореха нищо. Светнаха уличните лампи, въпреки че още не се беше стъмнило напълно. Четири момчета ритаха топка в едно разширение на тротоара, където гаражите пречеха на другите коли да паркират. Попитах ги за посоката. Двама от тях посочиха наляво, третият вдигна рамене, а четвъртият ме прати надясно и после се изкикоти. През сваленото стъкло нахлу миризмата на люляци и прясно изпарен дъжд. След това лесно намерих посоката.
Точно така миришеше и на погребението на Копчето. Беше пролет, току-що беше валяло. Шест момчета от гимназията носеха затворения ковчег. Михаил беше един от двамата първи. Поради високия си ръст крачеше малко прегърбен, за да не накланя ковчега на една страна, макар че беше в състояние да го помъкне и сам. По цялото му лице се стичаха сълзи, които бършеше с рамото си. Никога не бях го виждала смутен, разстроен или без самочувствие. Сега и носът, и очите му бяха зачервени, и не можеше да спре да хлипа. На всяко погребение единствено мъртвецът успява да запази истинско достойнство. Зад нас вървеше и групата, на която Пламен беше тартор. По онова време той се разпореждаше нашироко с обществения живот на класа – организираше пиеси и участваше във всякакви учебни съвети, защото ходеше спретнат и можеше да се изразява ясно пред много хора. Беше се заклел да стане велик художник и да смае света. Около него се събираха личности с подобна административно-творческа нагласа. Кой да предположи, че двадесет години по-късно Пламен ще тръгне по врачки? И досега си ги спомням как вървяха като щъркели – сериозно, сериозно, сякаш ще ги фотографират от местния вестник. Това беше техният начин да замаскират потреса си. По-късно повечето влязоха в търговията. Почти никой не притежаваше черен костюм, така че шествието се състоеше от възпалени лица над дрехи, които се приближаваха по един или друг начин до тъмното. Знаех, че майката на Копчето върви някъде близо до мен и не смеех да я погледна. Обаче я чувах. Чувах я.
Паркирах колата до металната дворна ограда, която за моя изненада беше боядисана в същия тревистозелен цвят, с какъвто я бях запомнила. Качих се по изгладените от употреба каменни стъпала, които с времето се бяха разкривили едно спрямо друго. Външната врата на къщата беше бяла, двойна, с два ромбоидни прозореца от матово стъкло. Бяха правени във времена, в които хората са имали по-голямо доверие помежду си, и сега зад тях бяха добавени метални решетки. Стар лекарски дом. Дядото на Копчето беше лекар. Както и баща му. Както и майка му. Какъвто щеше да стане и той.
Отвори ми майка му. Тъй като междувременно не я бях виждала, кой знае защо, очаквах да се появи на вратата със цялата си скръб и страдание. Вместо това видях възрастна жена със спокойно изражение и прибрана на тила бяла коса. Беше по плюшен халат и пантофи.
– Едва ли ме помните. Аз съм съученичка на Николай.
– Разбира се, че ви помня – каза тя и отвори широко вратата за да вляза.
Вътре беше чисто и подредено, както чисто и подредено може да бъде само в дома на човек, който от години живее сам. Все още пазеше голям радио-грамофон и върху него имаше внушителна колекция от плочи със симфонична музика. Новият телевизор до тях показваше, че тя не се беше откъснала от света. Просто не беше разрушила нито един мост към миналото. Но най-забележителното в помещението, в което тя ме въведе и ми предложи да седна, бяха растенията, които премрежваха прозорците с клоните си, протягаха цъфтящите си глави към стъклата и се бореха помежду си за достъп до светлината. Потъмнялото небе навън в момента правеше усилията им да изглеждат патетични. Попитах я как е. Изглеждаше добре, но все пак се зарадва, че я питам. Попитах я дали е виждала някой от съучениците ни напоследък. Отдавна никой не се бил отбивал. Но нищо не й липсвало. Нищо, повтори тя с любезна усмивка и стана ясно, че разговаря с мен за много малка част от света, в който живее. Чудех се как да започна темата. Предложи ми кафе, което приех с благодарност.
И тогава тя направи това, за което бях дошла, без да я моля. Отиде до един шкаф и извади дебел албум със снимки. Кожата на подвързията му там, където най-често го бяха държали, лъщеше. Подаде ми го и каза ето, докато правя кафето, можете да си припомните ученическите години. И отиде в кухнята.
Започнах да го прелиствам страница по страница. Повечето снимки бяха групирани по събития, озаглавени „На море“, „У баба и дядо“, „Първи дни на училище“, „Сватбата на братовчедката Недялка“. Надписите започваха с печатни букви и постепенно се преливаха в нервния лекарски почерк, който само аптекарите могат да разчитат. Преминах набързо през първата част от къси панталонки и торти за рожден ден. Някъде от средата на албума се появиха гимназиалните фотографии. Беше ми малко странно да гледам вариант на собствените си спомени, само че с друг човек в центъра. Нещо като историята на моя живот, но с различен разказвач. Копчето увит в шал пред хижата, в която празнувахме Коледа. Копчето на третия чин до Михаил в кабинета по география. Копчето с изкуствени мустаци и брада в ролята на Странджата. Поради буйната си коса по-скоро прилича на Карл Маркс. Копчето с момчетата от класа, вдигнали крака да танцуват Кан-кан. Пламен си е навил крачола и на преден план стърчи косматия му прасец. От кухнята се чуха стъпки напред-назад и потракване на порцеланови чаши. Нямаше време да се заглеждам. Запрелиствах по-бързо.
Ето ни на летен лагер. Ето ни на бригада. Ето ни на манифестация по случай празника на писмеността. Ето ни на изпращането на класната, която се пенсионира година преди да завършим. Копчето е в бял летен костюм, косата му се развява, лявата му ръка е светски мушната в джоба на панталона. Мишо стърчи над него с нахакана усмивка, а аз съм между двамата, в къса рокля на цветя. Тримата сме вдигнали пълни чаши пред обектива. Под асмата.
За момент ми се стори, че не мога да движа ръцете си. В ушите ми се появи пулс, който изпомпваше вълни от кръв към главата ми. И само него чувах. Като стъпки в празен коридор. Дръжката на вратата изскърца. Откъснах снимката от албума и я прибрах в чантата си. Успях да обърна страницата точно преди майката на Копчето да се приближи с кафетата.
– Забравих да ви попитам дали го пиете със захар.
– Вижте, не искам да ви притеснявам допълнително – казах аз и й подадох обратно албума.
На връщане в колата включих радиото, за да чувам нещо друго освен собствените си мисли. Но не можех и да ги отпъдя. Помнех всяка минута от онзи ужасен ден. Седяхме на покрива на високия блок. Пушехме през междучасието. Михаил беше изнесъл дневника на класа под сакото си и подправяше оценките си за дипломата. Къде покрай тренировките, къде покрай това, че по цели дни забравяше да се появи на училище, резултатите му не обещаваха нищо добро. Завъртя ми и на мен една шестица по физика. Имахме големи планове, но изоставахме от тях. Всъщност аз не мислех, че глупостите с дневника са добра идея, но ако Мишо беше там, и аз трябваше да съм с него. Изведнъж чухме гласа на Копчето зад гърбовете си, без да сме го усетили как се е приближил. Я да ви видя какво правите. Мишо се ядоса. Мислеше, че сме сами. Каза му, че не е негова работа какво правим и да се разкара. Копчето се разгневи. А беше моя работа, когато ми искахте онези рецепти, нали? Може да е бил огорчен още когато ни е видял заедно. Може да ме е харесвал. Трудно ми е да го повярвам, защото аз лично го смятах за добър приятел. В следващия момент двамата с Мишо се сбиха, което значи, че нещата въобще не изглеждаха добре за Копчето. Но той някак си се измъкна и побегна към стълбите, като успя да извика назад: „Ще ти го върна!“, или нещо подобно, също толкова детинско. Стори ми се, че Мишо се уплаши. Единственият начин, по който Копчето можеше да му го върне, бягайки от ударите му, беше като го издаде. Сигурна съм, че не искаше да го нарани силно. Но искаше да го спре. Когато го блъсна по гърба, Копчето полетя напред и се удари в бетонната рамка на вратата. Падна и спря да диша. Или така ни се стори. Лицето му потъмня. Пръстите на ръцете му посиняха. Нямаше кръв. И все пак не мърдаше. Край. Аз го убих. С мен е свършено. Той е мъртъв. Мъртъв ли е? Не мога да разбера. Трябва да го прегледа лекар. Лекар? Да ни пита кой го е убил. Можем ли да кажем, че се е ударил сам? Майка му и баща му са лекари. Веднага ще разберат какво се е случило. Копче, ей, Копче. Събуди се, човече. Край, няма връщане назад. Отивам да се предам. С мен е свършено. Да го оставим тук и да бягаме? Да, бе. Нали ще търсят убиеца. Колко време ще издържиш да те разпитват? Какво, какво, какво да правя?
Тогава аз дадох идеята. След като тъй или иначе Копчето беше мъртъв, по-добре никой да не търси убиеца. Трябваше само да го хвърлим от задната страна на блока. И докато всички се събираха там, щяхме да излезем през входа незабелязано.
Пътувах към апартамента си в София и знаех, че не ми остава много време. Снимката беше у мен, но рано или късно майката на Копчето щеше да разгледа албума и да види на нейно място празния правоъгълник с четири петна от засъхнало лепило. Разбира се, ще се възмути, ще се разстрои, накрая ще реши, че съм я откраднала за спомен и всичко ще е наред. До идването на Пламен. Той ще попита кой е бил на липсващата снимка.