|
За книгата:
Музикални изпълнения и литературни четения вкъщи, събирания на интелектуалци: вилният квартал на Дрезден, макар и отдавна покрит със сив слой от реално съществуващия социализъм, прави опит да живее другояче. Тук се коментира примирено, но с чувство за хумор крахът на един обществен строй, в който образовани граждани всъщност не са предвидени. Семейството на Ане и Рихард Хофман, тя – медицинска сестра, той – лекар, се разкъсва от конфликта между приспособленството и протеста: може ли да се избяга от пипалата на системата в оная ниша, която носталгично се нарича „сладката болест Вчера“ – или е дошло време за опит да се изселят на Запад? Първородният им син Кристиян, който иска да следва медицина, изпитва в казармата цялата жестокост на системата. Вуйчо му Мено Роде живее между два свята: като издънка на „червената аристокрация“ от годините на емиграцията в Москва той има достъп да странния квартал „Източен Рим“, обитаван от номенклатурата, откъдето се управляват хиляди човешки съдби.
В забележителния си епос, достигнал в Германия милионен тираж и донесъл на автора много литературни награди, Уве Телкамп създава монументална панорама на последните години на ГДР, в която водовъртежът на ревлюцията от 1989-а увлича със себе си представители на три поколения и срутва Кулата от слонова кост.
За автора:
Уве Телкамп е роден през 1968 в Дрезден. Поради „политическа неблагонадеждност” по време на службата си в Националната армия на ГДР не го допускат да следва така желаната специалност медицина. По време ва демонстрациите през 1989 г. е арестуван. След падането на Берлинската стена следва медицина в Лайпциг, Ню Йорк и Дрезден. След като се дипломира, работи известно време като хирург в Дрезден. От 2001 г. се посвещава изцяло на писателската си дейност.
През 2008 г. получава Националната литературна награда на Германия за 2008 г.
Германската преса за книгата:
Шедьовър, излязъл изпод перото на голям майстор: Ако един ден някой пожелае да узнае как точно се е живяло в последните години на някогашната ГДР, а и на останалите страни от Източния блок, ще е достатъчно да прочете романа на Уве Телкамп.
Зюддойче Цайтунг
Книга, която спира дъха. Литерарише Велт
Дързост, каквато германски автори не са проявявали от години. Франкфуртер Алгемайне Цайтунг
За поредицата:
Книгата излиза в поредицата “Вълшебната планина” , в която издателството предлага съвременна проза от Германия, Австрия и Швейцария.
Следващи заглавия от поредицата: „Дървосекачество” от Томас Бернхард, „Южни зими” от Норберт Гщрайн, „Не бях аз” от Кристоф Магнусон.
За преводача:
Любомир Илиев е eдин от най-изтъкнатите български преводачи. В две последователни години – 2008 и 2009 – той заслужи Националната награда за превод „Христо Г. Данов”. Списъкът на преведените от него творби е внушителен и респектира със сложността на текстовете, разнообразието на жанровете и художествените форми. Сред многобройните му преводи се открояват “Корабът на глупците” на Себастиян Брант, “Натан Мъдрецът” на Лесинг, драмите на Шилер, Гьотевият “Фауст”, “Смъртта на Вергилий” на Херман Брох, “Сидхарта” на Херман Хесе, както и творби на по-съвременни автори като Хайнрих Бьол, Зигфрид Ленц, Бернхард Шлинк, Ханс-Улрих Трайхел, Уве Тим, Мартин Зутер, Даниел Келман, Гюнтер Грас и др.
Забележителен връх в творческата кариера на Любомир Илиев е преводът му на знаменития роман “Човекът без качества” от Роберт Музил. |
Чия коледна елха е най-красива
Уве Телкамп, „Кулата“
Изд. „Атлантис КЛ“, София 2013
– Значи, отхвърляте коледната ми лекция.
– Но моля ви, господин Хофман. – Шефлер направи раздразнено движение. – Проявете разбиране за положението, в което се намирам. Като че ли не ми стига тая глупава война за коледните елхи, която отново започва!
– Обезболяващите ни средства са на привършване, другарю ректор.
– Да, знам. Сутринта аптекарят беше при мен. Господин Хофман, за едно ви моля – без паника. Ще уредим нещата. Още днес имам уговорена среща с Барсано. Жена му също ще присъства. Ще поискам „Фридрих Волф“ да ни помогне. – Въпросната болница обаче нито веднъж досега не беше го сторила, Шефлер го знаеше, Рихард също. – Само без паника, това е най-важното, И без това се носят какви ли не слухове. И нека този наш разговор си остане помежду ни.
Когато заедно с Рихард си миеха ръцете пред операционната, Вернщайн каза:
– Ония от вътрешната клиника били намерили много хубава елха!
– А ние?
– Главната сестра ходила на пазара, където продават елхи. Все хилави, криви и с прекършени клонки.
По този начин над хирургическата клиника бе надвиснала заплахата да загуби престижното съревнование за най-красива коледна елха, и то тъкмо от клиниката по вътрешна медицина! Това не биваше да се случва, реши се на нарочно свикано за целта заседание. В ортопедията Вернщайн бе открил някакъв рахитичен екземпляр, израсъл навярно в сухата песъчлива почва на Бранденбург; в очната клиника – прелестен екземпляр с безукорни пропорции, но не по-висок от пет диоптъра; в урологията – тромава мура, долу широка три метра, но висока най-много два и петдесет и на всичкото отгоре завършваща с някаква плетеница от три клонки. Неврологията участваше с екземпляр, купен на пазара, широк един метър в основата си и с височина поне три и петдесет, тесен, трошлив и чувствителен, защото веднага бе почнал да рони игличките си и не беше престанал и досега.
Вечерта Рихард отиде на Планетенвег. Вкъщи Кюнаст нямаше телефон, тъй че портиерът на Фармацевтичните заводи не успя да ги свърже. Рихард се беше обадил в Хилядооката къща и бе помолил Алоис Ланге да забучи на вратата на химика една бележка. За подобен род съобщения на всички врати в квартала бяха монтирани кутии с листчета, а редом с тях висеше молив, завързан на конец. „Моля чукайте, звънецът не работи“, пишеше под табелката с името на Кюнаст.
– А, господин Хофман, влезте, влезте! Прочетох бележката на господин Ланге. Не, не, не се събувайте. Моля оттук. – Влязоха в хола, преминавайки покрай етажерки с книги, между които цъкаха газомери и електромери. Остъклени врати, петна от влага по тавана на коридора, тънки пукнатини, олющена щукатура. – Жена ми ни е приготвила няколко сандвича. – Кюнаст посочи към един поднос. – Какво ще пиете?
– Един от вашите ликьори, ако позволите.
По лицето на Кюнаст трепна радост.
– Е, още сме в стадий на експериментиране. Нима това… – химикът намести залепените си с лейкопласт очила – нима това е стигнало и до вас? Мога да ви препоръчам от праскова.
Кюнаст наля и не свали очи от Рихард, докато той не обърна течността с цвят на залез.
– Бива си го.
– Нали? – Химикът седна и преметна крак връз крак. – И така, господин Хофман, какво мога да направя за вас?
Рихард обясни какъв е проблемът.
– …та си рекох, че тъй като във Фармацевтичните заводи вие сте…
– На извора. – Господин Кюнаст кимна, сне след известно време очилата си и ги заклатушка на лепената им дръжка. Наближава Коледа, многозначително произнесе той. Рихард не го разбра. Дрезденския коледен козунак е прочут, и то с право, продължи Кюнаст. Масло, захар, брашно, лимонена есенция, стафиди – от година на година му ставало все по-трудно да набавя материалите; пекарят Валтер все повече се принуждавал да меси козунака само ако въпросните материали му се осигурели. Но как се намирали стафиди? А козунакът трябвало да е мазен, резените му да са влажни, трябвало да е тежък, да насищал, да създавал за известно време приятно усещане в стомаха, да правел сладка, но не и сладникава компания на храносмилателните ензими, да бъдел богат на стафиди и непременно от хлебопекарната „Валтер“.
– Двадесет броя, господин Хофман. Голяма рода имам, ще ме разберете.
Заедно с Вернщайн и Драйсигер, най-предприемчивите сред по-младите лекари в хирургическата клиника, Рихард навести ателието на Маливор Марокен за даване на костюми под наем; всеки от тримата си избра по един костюм на Дядо Коледа.
– Абе неудобно е малко, ама все ще се оправим някак си. А маскировката е задължителна.
Оставиха автомобила до ремаркето в окрайнината на полето. Луната надзърташе между върхарите на дърветата и озаряваше снега встрани от горския път така, че той приличаше на вълнообразна поцинкована ламарина. Драйсигер нарами дърводелската бичкия, Вернщайн взе брадвата, а Рихард – болторезачката.
– Дано всичко мине гладко – колебливо рече Вернщайн.
– Спипат ли ни, спукана ни е работата.
– Ами, няма начин да не успеем – възбудено заяви Драйсигер.
– Който рискува, печели. Или те хвана шубето, а, Томас?
– Само тая тъпа брада да не боцкаше толкоз! Мисля, че е престояла в сто кила нафталин. Така и мирише.
– Отсега нататък обаче бъдете нащрек, хора – предупреди ги Рихард. – До бранището имаме още десетина минути. То се охранява. От лесничея Бусе на една височинка и от един войник. Пошушна ми го тукашният пастор. По всяка вероятност Бусе е с кучето си.
Вернщайн се ухили и вдигна във въздуха парче кървавица.
– Отлично.
– Мразя кървавица, господин главен лекар.
– Най-хубавото дърво е по средата, малко отделено от останалите. От възвишението пред бранището можело добре да се види.
– Този ваш пастор доста добре е информиран.
– Никой не може да му забрани да съчетава разходките си из гората с наблюдения. Но да караме нататък. Бранището е оградено, наблюдателницата на лесничея Бусе е на петдесетина метра от пътя; войникът патрулира по протежение на оградата. Ще се промъкнем незабелязано – и после ей това тук! – Рихард вдигна болторезачката. – Кръц-кръц! Господин Драйсигер, ние двамата с вас ще припълзим до обекта и ще го отрежем с бичкията. Господин Вернщайн ще стои на пост. Можете ли да кукате като кукувица?
Вернщайн събра длани и духна във вдлъбнатината на успоредно поставените палци.
– Не е зле – одобрително кимна Рихард. – Двукратно кукане, ако обстановката се напече. Отсега ще си казваме само най-необходимото, и то шепнешком!
Пекарят Валтер имаше болна от сърце майка и по принцип прояви разбиране към молбата на Рихард. Все пак бил пекар, и то частен.
– Данъците – вдигна той набрашнените си ръце, – ах, данъците, господин докторе… Имаме нужда от нова пещ, но данъците изяждат всичко.
Рихард му подаде пакета със стафиди от Алис и Шандор.
– Ще ви опека двадесетте козунака, господин докторе. Обаче ми трябват лекарства за майка ми.
– Ще ви напиша рецепта.
– Не, не, специални са, от доктор Тице. От Запада. Тукашни, но произведени за оттатък. Откъдето пък ни ги пращат пак тук.
Спряха зад едно дърво на възвишението над бранището и се вгледаха в местността. Наблюдателницата на лесничея не се забелязваше, затова пък видяха войника, който, дебело облечен и с автомат „Калашников“ през рамо, крачеше напред-назад пред една врата в оградата, от време на време раздвижваше ръце, палеше джобно фенерче, за да освети околността и триеше длани. Поглеждаше и часовника си; в края на краищата започваше обиколката си на всеки кръгъл час.
– Според мен ще е тук отново след петнадесет минути. – Рихард наслюнчи показалеца си и го вдигна във въздуха. Вятърът духаше насреща им, следователно нямаше да отнесе миризмата им до кучето на Бусе. Когато войникът се скри от полезрението им, Рихард даде знак. Вернщайн остана на мястото си, а той и Драйсигер се втурнаха към оградата, където Рихард провери колко е напрегната телта и я сряза почти безшумно. Живо престъпление, рече си той. Но борът трябваше да мине през отвора. Дано прорязаната дупка да не се забележи и дано оня кретен в униформа не рече да светне с фенерчето си тук, когато се връща. Пропълзяха в бранището и се изправиха с усилие сред израсналите плътно едно до друго дървета. Окачиха костюмите на Дядо Коледа на един клон – тук те щяха само да им пречат и да се съдерат – и предпазливо си запроправяха път към центъра на бранището. Там вече дърветата бяха разредени. На всяко от тях висеше бял правоъгълник. Драйсигер затули с шепа фенерчето си и внимателно светна. На табелките бяха изписани имена, все на висши партийни функционери; най-красивият бор беше обозначен с името „Барсано“. Беше висок към три метра и със съвършени пропорции.
Медицинските сестри от „Север І“ отвориха последните кашони с лекарства. Господин Кюнаст беше проявил принципно разбиране за положението, в което се намираше Рихард. „Бихме могли да го направим в извънредна смяна. Проблемът е, че не разполагам с работна ръка. Пък и става само в събота, тогава началниците ги няма.“
Рихард свика студентите си и обяви съботник във Фармацевтичните заводи. Обичаше такива екскурзии. Като университетски преподавател беше на мнение, че студентите му трябва да знаят къде следват, какво следват и защо го следват. Едно време Германия се е смятала за аптеката на света, а Дрезден – за люлка на фармакологията. Централата на Фармацевтичните заводи, произлезли от някогашните фирми „Мадаус“, „Гехе“ и химическата фабрика „Хайден“, в която за пръв път се е произвеждала в индустриални количества ацетил-салициловата киселина – основната съставка на аспирина, най-продаваното лекарство на света, – се намираше на Лайпцигер Щрасе, в някогашното предприятие за „хапове и апретура“ на фирмата „Гехе“. Висяха огънати водосточни тръби, прозорците носеха вратовръзки от пепел, усмивките на ударниците по снимките на централната алея бяха разядени от рака на сярата, същото се отнасяше и за тебеширения надпис „Общи работници за всякакви дейности“ и за табелката „Назначаваме:“, която висеше на пропуска.
– Пссст! – Драйсигер вдигна ръка. В нискостеблената гора нещо изпука и те тутакси се прикриха.
– Я гледай ти, та това е Магенщок! – не се сдържа Рихард. – Самият той, в компанията на един от синовете си!
Споменатата двойка уверено се добра до най-красивия бор, ослуша се за кратко, докато Рихард и Драйсигер не гъкваха, и започна да реже с триона. Рихард се запита дали да не станат и да им викнат: „Спрете, ние дойдохме преди вас!“ Но Драйсигер вече бе скочил от мястото си и вървеше с едри крачки към пастора Магенщок.
– Кой сте вие? – изпъшка пасторът.
Драйсигер освети лицата им. Бяха намазани с черна боя, един вид индианска бойна украса.
– Бяхме тук първи! – Драйсигер едва успяваше да потисне гнева си.
– Ооо… господин Хофман – промълви Магенщок, като се хвана за сърцето. – Значи сте ме разпитвали не без задни мисли.
Рихард махна на Драйсигер да угаси фенерчето. Четиримата мъже унило мълчаха. Не се чуваше нищо друго, освен шепотът на дърветата.
– Господин Хофман, вие… гоните интереса на клиниката си, нали? – Пастор Магенщок дишаше учестено. – Е, аз пък гоня интереса на религията си. Този обичай води началото си от лоното на християнството!
В този миг прозвуча предупредителното кукане на Вернщайн. Мъжете се сепнаха. Магенщок и синът му отърчаха до бора на Барсано и довършиха делото си с бесен ритъм. Излая куче.
– Да се махаме! – с удивителна невъзмутимост изръмжа пастор Магенщок. Драйсигер грабна дърводелската бичкия, Рихард обаче забрави в паниката своята болторезачка. Между клонките на младите борове вече се виждаше да снове светлината на фенерче. Четиримата хукнаха без двоумене през гората.
– Стой, не мърдай! – чу се подире им, и: – Рудо, дръж!
Клонките, превити от тичащия най-отпред син на Магенщок, шляпаха пастора през лицето. Кучето не спираше да лае, не преставаха и куканията на Вернщайн; „Ама че тъпотия“, рече си Рихард, „тая кукувица като да е взела допинг.“
– Стой! Стооой!
– Не може така, господин Кюнаст. Не може да пускате тук някакви си външни лица. Има си хигиенни изисквания, график за експлоатация на машините…
– Ама те извършиха само помощни дейности – защищаваше се химикът. – От месеци имаме трудности с пакетажа.
– И все пак. Ами ако нещо се счупи или стане някакво друго произшествие, тогава? Освен това трябваше да го съгласувате с мен! – Лицето на шефа на Кюнаст промени изражението си. – От друга страна, хубаво е, че сте тук. Елате с мен, господин Хофман – каза той и отведе Рихард в една стая, пълна с пишещи машини. – Всички до една – повредени! Вече година и половина се мъча да осигуря монтьор от предприятието на вашия шурей. От мен да мине, вземайте си лекарствата и си ги използвайте по предназначение. Но само ако пишещите ни машини най-сетне бъдат ремонтирани. И поздравете брат си от мен.
– Няма да ви задържам, господа. Но при едно условие. Един от вас да се направи на Дядо Коледа за моите хлапета – промърмори лесничеят Бусе.
Хвърлиха монета и Вернщайн загуби.
С дървото на първия секретар Рихард отиде при Улрих, който склони да изпрати монтьор във Фармацевтичните заводи – стига в замяна да получи елха, с която отделът му да спечели в социалистическото съревнование „Чия елха е най-красива?“ жадуваната преходна купа, съпроводена с внушителна парична премия.
– „Главният лекар Хофман да се яви при професор Мюлер!“ – прозвуча по високоговорителите на клиниката.
Мюлер възбудено крачеше напред-назад.
– Да знаете само колко тържествуващо ме изгледа Ройкер на конференцията! Налага ми се да се въздържам, господин Хофман, а не обичам да ми се налага да се въздържам! – Присви устни във формата на едра малина. – Обаче няма как. Тази година ще трябва да отстъпим първото място на Вътрешните болести. Направо не е за вярване, че Ройкер е и председател на комисията по оценка и класиране на коледните елхи.
– Какво? Не е ли ректорът?
– Там е работата, че не е. Ама че свинщина.
– Няма да се предаваме.
– Както виждам обаче, остава ни само онова, което предлагат на пазара.
– Там има само кривораслеци, с които ще станем за смях на цялата академия.
По лицето на Мюлер припламна идея.
– И борови клонки, господин Хофман, и борови клонки също.
Но когато комисията дойде да оцени коледната им елха, шефът на клиниката по вътрешни болести Ройкер измъкна с хладен жест отвертка от джоба на снежнобелия си кител, огледа дървото, докато Мюлер бе стиснал устни в тънка линия, и отвъртя един прикрепен с винт клон на гордо изправеното и безукорно симетрично дърво. Сестрите, лекарите, готвачките от диетичната кухня, санитарите стояха с наведени глави, чуваше се единствено шумът на кителите им.
– По нашите земи дървета с винтове не растат – продума Ройкер и подхвърли от високо винтчето право в протегнатата шепа на един асистент, сгоден за медицинска сестра от хирургията, който самодоволно се ухили.
Същата вечер на Планетенвег ядоха от най-хубавия коледен сладкиш на света.
25. Лайпцигският панаир
Филип Лондонер обитаваше жилище от седемдесет квадратни метра в един от работническите квартали на Лайпциг. Край къщата минаваше канал, чиято вода приличаше на пихтия от отпадъците на близката памукопредачна фабрика; мъртви риби се носеха из нея и бавно се разлагаха, бялото им месо падаше на ивици от костите им, течението изтикваше отделни хриле и ослепели очи до брега, където те се поклащаха в сивата пяна в сянката на голи брястове, населени с хиляди врани, които намираха там богата прехрана. Жителите на квартала викаха на фабриката „Фъндъка“ – цели километри наоколо бяха осеяни с фъндъци памук, които са валяха по улиците, стъпкваха се и образуваха слузесто разлагаща се кора, в която сякаш се сгъстяваше миризмата на всички кучета в Лайпциг. Носещият се навсякъде памук се набъхтваше в храстите, запушваше комините лете, бродеше със затоплените от фабричните пушеци ветрове, виеше се на валма над покривите, падаше в локви и по трамвайни релси, тъй че когато трамваят навлезеше в квартала, човек можеше да познае и със затворени очи къде се намира: шумовете мигом се приглушаваха, а разговорите в трамвая, озвучавали го допреди малко с непрекъснатата си монотонност, замлъкваха.
Мено посещаваше Лайпцигския панаир всяка година. Филип го подслоняваше за времето на престоя му; това продължи и след като Хана и Мено се бяха разделили, понеже двамината мъже изпитваха симпатия и нямо уважение един към друг, „един вид трудно приятелство“, както се бе изразила веднъж Хана. Враните винаги бяха там, с течение на годините дори сякаш се бяха размножили в огромни пълчища. Много по-неприятен от тяхното грачене, пърхане и тракане на човки бе за Мено мигът, в който вратите на памукопредачната фабрика се разтвореха в здрача и работниците се отправеха към домовете си: тогава враните млъкваха, чуваше се тътренето на множество нозе, ритмично насечено от металното щракане на контролните часовници на изхода, сегиз-тогиз и от стърженето на трамвай, който влизаше в завой или увеличаваше скоростта си. В часа, в който лайпцигският вятър задухаше на север, донесеше ситна въглищна прах от откритите мини край Борна и Еспенхайн, спуснеше се на широки ивици над къщите и завъртеше из улиците фуниевидни, подобни на кипариси облаци с човешки ръст, враните мълчаха из черните, насечени като рудни жили, щръкнали към небето дървета и гледаха надолу към работниците, повечето от които изобщо не забелязваха птиците, а със сведени глави и провлечена походка се насочваха било към спирката, било към централния велосипеден паркинг пред фабриката. Случваше се някоя жена да вдигне юмрук и да кресне в тишината, или някой мъж да запрати камък по враните и да ги изругае, при което едно грачещо ято, един птичи исполин се надигаше с яростен глас и плясък на криле, обикаляше на пулсиращи кръгове над фабриката и после бавно накацваше пак по брястовете, сякаш всмукан от техните фунии; някои от тях успяваха да се изтръгнат от засмукването, прибираха криле и отново се успокояваха. Мено наблюдаваше всичко това от прозореца на стаичката, която Филип му предоставяше; памукопредачницата се намираше точно отсреща и когато сутрин се подготвяше за отиване на панаира, той можеше да види работниците от сутрешната смяна до машините, бързо движещи се силуети под лъчите на неоновите лампи.
Мено извади нещата си от куфара. В кабинета редом с Филип седеше млада жена.
– Това е Мариза. – Филип си запали една кубинска пурета; това бе навярно единствената привилегия, от която се възползваше. – Вече й казах кой си.
– Пуснал си си мустаци – отговори Мено.
– Тя казва, че в Чили сега това било модерно. Ще запалиш ли и ти? – Той поднесе на Мено сребърна табакера.
– С удоволствие, такова нещо не се пуши всеки ден.
– Когато твой испански стане по-добре – каза Мариза и смигна на Филип, – ще приемем теб за компанйеро. Отивам направя чай.
Филип възрази:
– Чакай, аз ще направя.
– Не, останеш тук и говориш си с него. Говоренето мъжка работа. Аз направя чай. Това женска работа.
– Глупости.
– Дойде ли време за борба, ще боря се. Борбата също женска работа. Сега обаче време за пиене чай. – Тя вдигна гордо глава и излезе.
– Да не си помислиш, че одобрявам подобни неща. Но повечето чилийски другари са такива. Тези останки от буржоазни предразсъдъци…
– Не са буржоазни… как точно беше? Знаеш ли колко представители на буржоазията при нас носят дълга коса като тебе! Ако отивам правя чай, това е една форма на емосион. А ла револусион нуждае се от горещо сърце, не като повече германски другари…
– Корасон дел новиембре? – осмели се Филип.
– Ноемврийско сърррце – осмели се Мариза.
ДНЕВНИК:
Преди заминаването за панаира разговор между Шифнер, Шевола и мен. Трябва да обсъдим заглавието „Глъбините на тези години“. Подобни заглавия твърдят нещо, което още не съответства на текста, той трябва да ги догонва и понякога това не се случва, понеже книгата мисли за себе си другояче, не като своя автор. Не знам кой бе казал, че една книга трябва да се нарича на името на своя „герой“, всичко останало било лековато – колкото по-дълго съм в тази професия, толкова повече това изречение ме спечелва, нищо че и то съдържа коварности, понеже кой ще вземе сериозно да твърди, че такъв подход заобикаля лековатостта и че ако на корицата пише „Ана Каренина“, вътре непременно трябва да е пак Ана Каренина. Трябва значи да издадем книгата на Шевола, това изненада и мен самия. Иначе когато Шифнер реши да бъде издадена някоя книга, ни засипва с най-подробни указания, а не мълчи, както постъпва в този случай. Разбира се, всичко още е смътно, както обикновено при печатни произведения без определен профил, но особено при Шифнер и най-вече с оглед на издателския ни ПЛАН. Госпожа Цептер, самоуверената му секретарка – която сама решава съдбата на изпратените без уговорка с издателството ръкописи с лирика – шумно правеше кафе, а Шифнер седна срещу Шевола и покани и мен на разговора. Разглеждаше ноктите си, а пред него се намираше ръкописът, от който стърчаха две страници и когато чайникът засвири, се опита да ги напъха обратно в купчината. Мадам Шевола, положила дланите си една върху друга, изглеждаше спокойна и вглъбена, взираше се в масата и беше бледа.
„Написали сте, значи, нещо, и сега искате да го публикувате. Нека първо ви разясня философията на нашето издателство, дете мое.“ Мразя тези моменти – и в същото време им се наслаждавам, колкото и странно да изглежда това, защото кой знае как се чувства един автор, на когото тези неща се поднасят вместо „добър ден“, като най-първо изречение – за „добър ден“ отговарят секретарките, Шифнер само става от мястото си, разкършва се и бегло прекарва ръка през косата си, прилепва блуждаещия поглед на автора към собствения си бащински поглед на издател, ръкува се и с неподражаемо тръскане на десницата си посочва безмълвно към стола за грешниците край заседателната маса, точно срещу неговото величествено шефско кресло, обковано с жълти тапицерски гвоздеи с големината на монети – та мога, значи, да си представя как се чувства Шевола, колкото и да се стреми да излъчва самообладание.
„Правим автори, не книги. Не, дете мое, не правим просто книги. Не.“ Повдига брадичката си и леко полюшва лявата си длан. И как само клати глава, как само изрича това „Не“: не натъртено, не с извисяване на гласа, просто свежда брадичка и поклаща снизходително глава, сякаш говори с някое непослушно домашно животно, ръката се отпуска полегато като перка на морж и плавно разсича въздуха, сякаш освен това меко „Не“ няма какво още да се каже, като при това присвива устни. Сякаш опитва ефекта на вкус. А повдигне ли лявата си вежда, госпожа Цептер разбира, че е настъпило време да поднесе кафето, за него с малко сметана, която изстисква от силно разклатен сифон, и когато той повдигне още малко веждата си и отпие от чашката, следва: „Елате да ви покажа нещо, дете мое.“ И започва да й показва графиките и картините по стените между етажерките, портрети на писатели, до един създадени от именити представители на Съюза на художниците; протяга десния си показалец, на който блести пръстен със зелен камък, и сочи първата картина: „Кой е този?“ – „Х.“ – „А този?“ – „У.“ – „Този?“ – „Z.“ Погалва я по страната и казва: „Грешите, това е А.“ После посяга към една от лавиците, измъква оттам огледало и го поднася пред смаяното лице на Шевола: „А това кой?“ – „Някой друг ли?“ – „Това е автор, който нищо не може.“ Наблюдава я изпитателно, дебнешком, с леко присвити очи, езикът му търси пътя си по лявата редица зъби; подхвърля огледалото и наново го улавя, досущ като каубой, който наново пъха в кобура си димящия още колт, после връща огледалото обратно на лавицата, внимателно и полека, сякаш е някаква скъпоценност.
„Щом сте на това мнение, защо изобщо ме каните на разговор?“
„О, мила моя, прекрасно е, че се ядосахте. Талантът на авторите, способни да се ядосат, обикновено подлежи на разгръщане.“ Поглежда ноктите си, после и към мен: „Господин Роде ще се заеме с въпроса, вече се запознахте. Опитен редактор с много чувство за такт. И още нещо.“ Изважда от лавицата една книга: „Използвате препинателния знак „точка и запетая“ не по предназначението му. Ето ви една книга от Густав Реглер. Познавате ли Густав Реглер? А би трябвало. Сядайте сега и прочетете внимателно в четвърта глава как Реглер използва точката и запетаята. „Този знак“, показалецът се извисява, зеленият камък проблясва, „замества точката! Бихме могли да поговорим и за правилото кога въпросният знак се поставя пред „обаче“ и последващо главно изречение. Изучавайте старите граматици! Запомнете: немският език е сложен и влиза на места в разрез с правилата, но ако се взрете по-задълбочено, ще установите, че има основания за това. След един час ми се обадете пак.“
Така и постъпва. Междувременно Шифнер е разговарял по телефона, ровил е в папките с графики, разсъждавал е на глас върху три правила за изписването на цяло изречение след двоеточие, изял е един сладолед от издателския хладилник и си е освежил слепоочията с одеколон. Взема книгата от ръката й и я поставя обратно на лавицата. Оглежда бюста й, подарява й книги на стойност хиляда марки и я пуска да си върви.
Подготовката за ходене на Лайпцигския панаир започваше седмици преди откриването му. Никой не отиваше дотам само за да пипне няколко книги, да ги разлисти и отново да ги затвори; отиваше, за да погледне през един прозорец към Обетованата земя. Прозорецът имаше различни формати, но най-често срещаният бе 19х12 см, без твърдо гръбче, но затова пък с три риби на предната си корица или rororo, беше част от поредица в цветовете на дъгата или пък в бяло с пастелни рисунки: е, казваше например Никлас, в такъв случай сме на точното място; в такъв случай тия обложки са от един господин на име Челестино Пиати и книгите с неговите инициали се превръщаха в цел на нечии планове. 19х12 см: джобен формат. Този размер бе проверен с линийка, после Барбара се зае с прекрояване на подплатата на панаирните им палта, понеже там, където имаше книги джобен формат, трябваше да има джобове.
ДНЕВНИК:
Днес аз, зоологът, научих нещо ново: африканският пустинен скакалец си има източногермански родственик, книжния скакалец (Locusta bibliophila), създание двуного, облечено в дънки местно производство, плетен на ръка пуловер и масленозелена или кафява канадка, чиито пешове стигат до прасците му (ушиване по поръчка в ателието „Хармония“ на Рислайте, осъществено след работно време или със знанието на шефа – той също обича да чете, – за което Барбара, а при нужда и една нейна колежка, бяха пренасочвани от изпълнението на социалистическия към изпълнение на индивидуален план). Locusta bibliophila се храни с книги, обаче единствено с такива от несоциалистическата икономическа зона. Атаката на книжния скакалец се планира стратегически и тактически седмици преди лайпцигското чревоугодническо събитие и аз като желан преден пост в циклично повтарящите се хартиени комети също бях мобилизиран:
„Къде са. Кога ще дойдат. Трябва да ги подготвиш. За нас. Трябва да наемеш боксове за багаж на Централна гара. Трябва да обмислим система за сигнализация. Може би носна кърпа, в която да се секнеш, ако се зададе опасност. Защо не, грипаво време е. Разбира се, че и ти трябва да работиш – но нека първо ние си заминем.
Две седмици преди събитието обмундировката на книжния скакалец (споменатото по-горе „панаирно палто“, тип канадка) се подлага на щателна проверка; дясна вътрешна страна: два реда от по пет джоба, пришити на височина от гърдите до към коляното (частично застъпващи се), формат 21х14 см, непринудеността при вървежа се тества посредством намиращия се в ателие „Хармония“ екземпляр на „Пътнико, дойдеш ли в Спа...“ от Хайнрих Бьол, който трябва да намери място в джоба в резултат на
„лесно вмъкване“
„пълна незабележимост“
„липса на изпъкналост“.
Канадката е два номера по-голяма и не е снабдена с обичайния за търговската мрежа цип „Солидор“ (който често заяжда, пък и при тази дължина на канадката би се намирал толкова ниско, че неминуемо би предизвикал навеждания, евентуално противопоказни на изискването на липса на изпъкналост), а със секретни копчета, които я затварят по-бързо и своевременно. На лявата вътрешна страна са разположени два големи джоба за албуми с илюстрации и други подобни произведения с необичаен формат. На външната страна на „панаирното палто“ има други големи, закопчаеми джобове, а над всяко от бедрата са пришити куки, приспособени за закрепването на всевъзможни найлонови пликове за евентуалното съхраняване на химикалки, брошури, книги, шоколад, каталози, банани, още химикалки, западни цигари и още книги – в такъв случай ръцете са свободни, а пликовете не могат да станат плячка на други събратя по съдба.
Набезите на книжните скакалци се осъществяват на групи съобразно превозното средство: Ане и Роберт в москвича на семейство Роде, Малтакус и Дийч в шкодата на Кюнаст, проф. Терваген и съпругата му пътуват заедно със семейство Кнабе, чийто вартбург е на ремонт, а продавачът на грамофонни плочи Трюпел – със семейство Тице. Разговори: ах, тази прекрасна книга за операта, ах, онзи прекрасен албум на Пикасо (музикалният критик Дене към Аделинг, които са взели влака); стратегия за заблуда на пазачите при входа и изхода (по системата за мамене на лековерни: някой се развиква и в създадената суматоха плячката се изнася на сигурно място). Подготвил съм колегите, успях да ангажирам цели два (!) багажни бокса на лайпцигската централна гара. – „Само два?!“ Отчаянието на музикалния критик Дене показва, че дори след толкова много посещения на Лайпцигския панаир пак си няма представа как стоят нещата. Де да знаеше, че боксовете в Лайпциг се препредават по наследство!
Атаката на книжните скакалци се осъществява на вълни, внимателният наблюдател може да различи нейното непосредствено предстоящо начало по това, че бездруго алчно взрените им очи се превръщат в тесни гладни цепки. Гладът се отнася преди всичко до цветовете. Основният фактор е пъстротата. Колкото по-пъстра е плячката, толкова по-добре. И колкото повече има от нея, също толкова по-добре. Книжният скакалец лудва най-вече по червени обложки. Изпълва го подозрението: това по някакъв начин е свързано с нас. И ако гладната цепка е регистрирала името на някой дисидент, трябва незабавно да се действа. Бдящият на своя пост представител на издателството бива въвлечен от книжен скакалец Б в стратегически разговор, докато в същото време книжен скакалец А с разтуптяно сърце, облян в пот и ослепял от дързост мълниеносно посяга към лавицата (въпросното движение трябва да приземи ръката точно върху обложката на плячката, това е паузата, която решава всичко, секундите на щастлив ужас: МОЯ Е! Намира се между пръстите ми, обложката е гладка и западна), сега
копчетата на панаирното палто се разкопчават
погледът елегантно се отправя нагоре, пресъхналите устни се навлажняват с език
имитира се пристъп на кашлица
тялото се свежда напред
лицето непременно се зачервява
кашлянето се засилва
панаирното палто се разтваря
очите се затварят и –
навън
навън
навън
(„Ей, вие там, какво си позволявате?!“ – „Ама вие… нали уж гледахте все встрани?“ Тупурдия. Прави се заграждение. Трябва да се внимава да не би да бъдат изобличени като група, понеже това би означавало забрана за посещаване на панаира. Такава забрана = катастрофа. Катастрофа = връщане у дома с: „Щеше да я имаш, ако не беше толкова тъп!“ Барбара надава писък и се строполява. Случай за Бърза помощ. „Благодаря, мина ми.“ Малтакус и Терваген се измъкват. Плячка: Исак Дойчер, „Сталин“. Александър Солженицин: „Архипелаг ГУЛаг“, част първа. Антология на писатели против атомното оръжие. Фридрих Ницше: „Защо съм толкова умен“. Отвън: първият рунд е свършил. Успокоителни хапчета от автомобилната аптечка на Улрих. „На милиметър от пандиза, господин професоре!“ – „Ама си струваше!“ – „Имате ли вече списък кой кога ще е наред да чете?“ Глътка от термоса с чай. Съпоставяне на съдържанията на найлоновите пликове. Въздишка на облекчение. Напред към втори рунд.)
Беше годината на Апокалипсиса. Почти всички изложени книги имаха за тема края на света. Горите умираха. Разполагаха се ракети, „Пършинг“ и крилати ракети, съществуваше договорът САЛТ ІІ и програмата за междузвездни войни; натрупаните из земното кълбо експлозиви биха били достатъчно да го взривят неколкократно. Настроението на панаира беше тягостно, всички – редактори, издатели, автори – бяха мрачно решени да загинат. Някой вдигна чаша и си пожела това да стане поне на залез слънце пред къщичката му в Тоскана: тогава човек няма толкова да се страхува!
Когато на щанда на издателство „Хермес“ дойдоха представители на западни издателства, Шифнер приветливо им се усмихна и подхвана свойски разговор с тях, като побутваше пред себе си стреснатата Юдит Шевола, на която бе наредил да дойде на панаирния щанд:
– Едно от най-големите ни дарования! За нея скоро ще чуете много!
Чуждите издатели обаче само тъжно клатеха глави и отпиваха от червеното вино. Шифнер потупва Шевола по рамото и я увери, че това нищо не значело. Апокалипсисът обаче предизвикваше глад, кръчмите и ресторантите бяха претъпкани, в „Ауербаховата изба“, „Тунелът на Цил“ и в гостилница „Пауланер“ нямаше нито едно свободно място. Едва в разположения недалеч от панаирната палата ресторант „Ловна среща“ представителите на реномирано издателство от Франкфурт на Майн бяха успели с помощта на свободно конвертируеми аргументи да убедят салонния управител да им даде масата с табелка „Запазена“, която бе разположена под препарирания глухар в ъгъла до камината. Издателство „Хермес“ също бе поканено: Шифнер и франкфуртският издател Мундерло бяха приятели още от времето, когато бяха защитили дисертации върху творчеството на Херман Хесе, а в едно писмо до Мундерло, в което обръщаше внимание главно на печатните грешки и на два пасажа с неточен език в книга от издателската програма преди пет години, Шифнер бе написал, че цялото му франкфуртско издателство не е нищо друго, освен разгърната „Игра на стъклени перли“. Двамата откриха панаирната почерпка.
Шевола пушеше нервно и се радваше, че Мено й бе предложил място до себе си. В заведението влезе поетът Ешлорак, Мено имаше възможност хубаво да го разгледа. От него се излъчваше известна непролетарска величественост. Въпреки все още студеното време в Лайпциг, въпреки замърсения от газове и въглищна пепел въздух, която бе причина почти никой в града да не носи светли дрехи, Ешлорак беше облечен в лек кремав костюм, чиято кройка, както и качеството на плата, издаваха почерка на модно ателие. Беше преметнал през ръката си шлифер, около врата му червенееше неколкократно навит кашмирен шал, чиито краища с дълги ресни подчертаваха и в същото време елегантно обгръщаха стройната фигура на поета. Обгръщаха – тази дума сякаш бе най-подходяща. Не, краищата на шала не „заобикаляха“ стройната снага на Ешлорак, нито я „подчертаваха“. Той отложи шапка, спря се под размитата светлина на големия полилей при входа на „Ловна среща“, строен и самоуверен, чужд на шумната, пиеща бира и тракаща с прибори тълпа в ресторанта. Обиколи с поглед маса след маса, спокойно, но с будността на опитен наблюдател, който светкавично регистрира всичко. Все още държеше шапката си, дясната му ръка бе свита под ъгъл, типичен за изискани молители или актьори жест, които вече са на възраст и знаят какво са постигнали, не знаят обаче дали това е известно и на застаналия пред тях, и с този жест на вежлива небрежност искат да прикрият обстоятелството, че молят за роля, не толкова от събеседника си, колкото от самите себе си, и понеже коментаторът вътре в тях е неподкупен и прави иронични забележки, държат да направят безукорно поне този жест: безполезен, но безукорен – дължаха го на себе си. Ешлорак отстъпи крачка назад, навярно мястото, на което беше застанал, му се бе сторило твърде осветено: можеше да се изтълкува като недискретност, че държи да привлече вниманието на околните върху себе си, или поне като нелепост; един джентълмен никога не притеснява другите, а би се изтълкувало тъкмо като притеснение, ако примерно Шифнер или Редлих скочеха от местата си, за да поздравят многословно и с шумна церемониалност него, автора на прочути драми и стихотворения в класически стил (защо пък „класически“, помисли си Мено, друг стил за него не съществува, би следвало да се каже: автор на драми със стил). Същевременно Ешлорак можеше да вижда по-добре от здрача, светлината не му пречеше. Бавно отпусна шапката си. Беше кафяво борсалино, скъп модел, който надали можеше да се намери в тукашните магазини; Мено си спомни, че е виждал нещо подобно при шапкаря Лампрехт, струваше шестстотин марки и бе изработено за Арбогаст. Един келнер блъсна по невнимание Ешлорак, както беше застанал там: с преметнат през лявата ръка тренчкот, с шапка в дясната, с разколебани за секунда очи, и Мено внезапно почувства съжаление към този човек, обкръжен от познатия, но добре прикрит ореол на самотност. За да обоснове отстъпването си (Мено бе вън от съмнение, че става въпрос за „обосновка“), той леко почука с лявата си ръка по шапката, беше наясно, че шлиферът е описал твърде голяма дъга във въздуха (този нелеп жест още повече би отклонил вниманието именно заради нелепостта си), тръсна шапката, сякаш по периферията й бяха нападали снежинки или дъждовни капки, ала тъй като не бе валял нито сняг, нито дъжд и един потенциален наблюдател би трябвало да знае това, той повторно поправи притеснения си жест, като избърса с пръст околожката на шапката, сякаш бе открил по нея прах. Изглежда, в този момент усети, че е наблюдаван, и то от някого, който го познава, защото внезапно погледна към масата на Мено и престана да се крие, като излезе на светло: криенето в случая би било реакция на човек без опит, който по този начин се издава; Ешлорак мина в осветеното пространство, показа се на всички и лиши наблюдението от възможността да бъде изкуство. Отиде на гардероба и окачи шапката си до тази на Мено, при което се сепна, взе чуждата шапка, прочете бандерола от вътрешната страна, на който бе изписано името. Изведнъж Ешлорак вдигна очи, хладно измери Мено и бавно окачи шапката обратно на куката. На масата нямаше свободно място и Мено бе любопитен как Ешлорак ще се справи с проблема. Пристъпи по-наблизо, като компенсираше неувереността си с прекомерни извъртания на тялото, втренчен в някаква въображаема точка – сякаш не искаше друг поглед да срещне неговия и по този начин да провокира смут, срам, а може би и досада от факта, че на поета Ешлорак не е оказано подобаващото внимание. Представителите на известното франкфуртско издателство седяха с гръб към него, Мундерло бе стиснал в юмрук чашка ракия, която тръсна на масата, щом влезе в спор с Шифнер, и облиза няколкото капки, останали по ръката му. Шевола и Йозеф Редлих бяха забелязали Ешлорак, Редлих побутна Шифнер, който му махна. Ешлорак беше сега до масата им в нещо като стойка „за почест“, но никой не стана да му направи място. Разговорите замлъкнаха.
– Дали е възможно да се сместим? – попита Ешлорак и при това се усмихна; добре му се отдава тази усмивка, рече си Мено. Беше донякъде скептична, в нея се смесваха скромност и достолепие, но липсваха накърнена суетност или надменност. Направиха му място на пейката, под ъгъл спрямо Мено и Шевола, под резбованата фигура на нощен пазач с фенер, валдхорна и очи на дървояд. Шевола се наведе към Мено и пошепна:
– Четохте ли статията му за вашата книга?
– Не.
– Не? – Тя като че ли бе изненадана. – Здравата ви напада. Вие, Алтберг и аз сме били съмнителна романтична фракция.
– Не. За него това е лекарство, а на мен ми трови дните. Че и защо да я чета? Не съм мазохист.
– Но ако се срещнете очи в очи с онова, което пише?
– Тогава няма да мога да променя нищо. Но чак тогава.
– И понасяте спокойно, че седите на една маса с такъв човек?
Мено измъчено се усмихна.
– Вижте, така е в този затворен кръг. Денем се мушкат с копия, а вечер си пият бирата заедно. Ще трябва да свикнете.
– И не ви ли пречи?
– Кой казва, че не ми пречи? Обаче…
– Имате жена и дете. – Шевола махна с ръка.
– Много прибързвате с отсъжданията си. – Мено допи бирата си. – Отучете се, ако смея да ви дам съвет. Подобно нещо е привлекателно от морална гледна точка и кара сърцето да затупти честно, но не е добро за литературата. По този въпрос ще трябва да си поговорим и във връзка с текста ви.
– Кое не е добро за литературата? – Гласът на Ешлорак бе дрезгав, може би заради гъстия цигарен дим, който изпълваше заведението. Носеше копринено шалче около шията си, вързано артистично под отворената яка на бялата му риза.
– Морализаторството – отвърна Мено и погледна Ешлорак. – С други думи: пълната осведоменост.
Ешлорак го погледна изпитателно и разтри внимателно грижливо обръснатите си страни. Мундерло се приведе към него.
– Господин Ешлорак, интересувам се от вас.
– Ето това наричам аз хващане на бика за рогата. Благодаря ви, включително за куража да признаете свенливостта си чрез директно похлопване на вратата ми – отвърна Ешлорак и се чукна с издателя. – Госпожица Шевола например, за която вашият приятел Шифнер ви е разказал толкова хубави неща, въобще не е свенлива. Ето защо черните й мисли на първо време не се забелязват. Ще дръзна да направя още един психологически скок: проблемът е, когато цензорът е прав, мила моя. – Впрочем, господин Мундерло: как така изведнъж? Та нали вашето издателство и без мен е люлка на духа?
– Имах предвид лично вас… ако позволите. Как съчетавате сталинизма с духа?
Ешлорак се усмихна.
– Спи по-бързо, другарю, от леглото ти се нуждаят и други! Е, господин Роде, спомняте ли си времето на комуналките?
– Да, ама не може… умрелите… – не повярва на ушите си франкфуртският шеф на отдел „Връзки с печата“.
– Без умрели не може – хладно отвърна Ешлорак. – Да не искате да ми кажете, че при вас не се умира? Врагът подлежи на изтребване: това е смислена, доказала правотата си традиция от епохи, създали велики неща. И при всички случаи е по-добре да умреш за нещо велико, отколкото да живееш за нещо посредствено. Нека истинските демократи сред вас негодуват преди да им поднесат вечерята; пълният стомах пречи на мисленето.
– Я да си говорим за футбол! – Редлих намигна на франкфуртския шеф, но той не трепна.
– Драги ми Редлих, искате да проявите вежливост и да ни спестите неудобства. Вижте как стои въпросът с враговете: господин Роде, когото ценя, е прикрит шегобиец и неотдавна си позволи една, да я наречем, чиновническа шега. Като редактор, който си знае работата, той поправя с молив, обаче на едно място, което може да се изтълкува двузначно, слага червена запетая. Сложили сте – усмихна се Ешлорак – червена запетая след „социализъм“? Как да разбираме това? Че социализмът не е последната дума на прогреса, или?
Ешлорак изнесе кратък доклад за манастирските монаси, които също така прикрито правели коментарите си към преписваните от тях текстове, например като удебелявали отделни букви, и то в продължение на много страници и глави, тъй че в един старовремски сборник минезенгерска поезия по този начин било замаскирано латинското изречение Трубадуре, ти си пълен некадърник – нещо, което опитното око на филолога все пак забелязало.
Шифнер извади от вътрешния джоб на сакото си гребен от истински биволски рог и среса белия си перчем над своето загоряло от почивките в Крим лице.
– Затова, значи, звучеше толкова спокойно по телефона.
– Паоло Роси беше фантастичен! Почти сам направи италианците световни шампиони! – провикна се Йозеф Редлих.
– Умеете ли да пишете? – сведе се Мундерло към Юдит Шевола.
– Опитвам се – отвърна тя с враждебно издадена напред брадичка.
– Опитвала се! – Издателят удари с длан по масата.
– Можете ли да убиете делфин?
Разговорите на масата отново замлъкнаха.
– Зависи от обстановката, господин… как ви беше името?
Мундерло погледна първо нея, после Шифнер, който се забавляваше. Ешлорак сплете ръце под брадата си и наостри слух, лицето му придоби изражението на учен в очакване на резултата от интересен експеримент, който може и да е неморален, но пък е неизбежен.
– Името ми е Мундерло. Харесвате ми. Вашият отговор обаче, че зависело от обстановката, е твърде очакван. Винаги зависи от обстановката.
– Мразя делфините – хладно каза Шевола. – Все са едни такива мили и кротки, спасяват корабокрушенци и съпровождат поета Арион, танцуват около гемията на Бакхус, пекат си гърбовете на новата светлина… обаче не им вярвам.
– Има и школа на злите делфини – промърмори Редлих. – Черни делфини, дето не са добре настроени към нас…
– Какви ги приказваш, Йозеф. – Франкфуртският шеф по печата недоволно вдигна ръка.
– Като нищо бих убила някой делфин, за да видя как ще реагират другите делфини. Дали ще си останат мили и кротки, дали това клише е вярно – или ще покажат истинския си характер – рече Шевола, без да избягва погледа на Мундерло, който сякаш идеше от очи, наподобяващи светлосини камъни, поглед като кол, помисли си Мено, като препараторска игла.
– Ще прочета ръкописа ви – каза Мундерло след известна пауза, през която на масата се бе възцарило мълчание и се чуваха само шумовете откъм предната част на „Ловна среща“. – Ще го прочета, стига издателство „Хермес“ да ми го предостави. Отдавате ли се лесно? – Той извади една визитна картичка, надраска нещо на гърба й и я подаде на Шевола през масата.
– Не и по време на преговори – отговори тя, след като прочете картичката и в продължение на секунди не свали поглед от очите на Мундерло.
– Добре. Значи, в тая страна не виреели само слуги…
– А, не така, господин Мундерло, не така… ако обичате! – Редлих се бе протегнал напред. – Ако ще цитираме Лихтенберг, нека го цитираме докрай. „Там те търгуват с мрака“, казва той, свитък L. „И усещат натиска на правителството толкова малко, колкото и натиска на въздуха“, свитък J.
Мундерло кимна.
– Навярно вашите представи за положението при нас са погрешни. Навярно и моите представи за положението при вас са погрешни. Да пием за това, което ни обединява.
Вдигна, чашата, която бе напълнил с вино, по посока на Редлих.
– Тъкмо ние най-добре знаем какво ценно благо е истината… Част от истината е и представянето на езика в неговата чистота…
Редлих се отдръпна, кръглото му мустакато лице с подпухнали очи, което според Мено удивително напомняше лицето на Йозеф Рот, отново се озова в сянката. Шифнер го потупа по ръката.
– Във всеки случай вие сте – Редлих обхвана с великодушен жест цялата франкфуртска редица – много по-добре облечени от нас! – И се изсмя с шепа пред устата.
– Не се отдавате лесно, нали? – Мундерло се приведе напред, преплете ръце. Това бяха силни, по селски груби ръце с космати пръсти, Мено беше сигурен, че Мунедрло като нищо би могъл да троши орехи с палеца и показалеца си. Такъв би оцелял във всеки лагер – тази ръбеста глава, изсеченият като с брадва нос, як като клюна на южноамерикански тукан, този гръб на дървосекач щяха първи да попаднат в полезрението на освободителите, когато разбият портите; такъв би оживял във всякаква обстановка, рече си Мено и сбърчи чело, понеже изпита объркване, задето свързваше външния вид на Мундерло с концентрационен лагер; подобна мисъл му се видя вероломна. Редлих не отговори на въпроса на Мундерло. Станаха да си ходят. Пред „Ловна среща“ чакаше Филип Лондонер, който свойски поздрави Ешлорак и Шифнер. Шевола бе изчезнала.
У Филип беше топло, Мариза бе превърнала стаята в баня; Мено и Ешлорак скоро свалиха саката. Филип като че ли зъзнеше, сновеше неспокойно насам-натам, търкаше длани, правеше сегиз-тогиз по някое приклякване, когато се спираше редом с азербайджанската медна гравюра до стената с хилядите книжки на издателство „Реклам“ с техните светлокафяви, сини, бели и червени гръбчета. Ешлорак знаеше за взаимоотношенията между Мено и семейството на Лондонер, ала въпреки това се учуди, че той нощува у Филип. Мено мълчеше и на свой ред размишляваше какво прави тук Ешлорак. Йохен Лондонер го познаваше, освен това на Мено бе добре известно, че често гостува в дома на Цеткинвег в „Източен Рим“, но чак такава близост между Филип и Ешлорак го изненада.
– Този нощен пазач… – продума Ешлорак, като въртеше поднесената му от Мариза чаша чай и замислено се взираше в плуващите из червената течност частици, – този нощен пазач в „Ловна среща“, забелязахте го, естествено, нали, господин Роде? Разбира се. Който пише толкова умело за паяци, няма как да не забележи и един нощен пазач. Как мислиш, Филип, комунизмът има ли нужда от нощни пазачи? Нашият приятел Роде тук сигурно ще отговори утвърдително на въпроса, той разчита на непроменливостта на някои работи, особено в човешки план – но кой знае?
– Нощен пазач? Глупости. Имаме си други грижи.
– И все пак би бил благодарен въпрос за вашия институт. Въпрос, който далеч не е толкова хумористичен, колкото си мислиш.
Филип сви рамене и продължи да крачи насам-натам. Влезе Мариза, разположи се удобно на канапето до Ешлорак, запали една от пуретите на Филип.
– Кажи по-добре как мина одеве срещата с хората от Франкфурт.
– Капиталистическо соаре от смесено естество. Гледат ни хем със съжаление, хем със завист. Със съжаление, понеже сме ужасно наивни и за нищо на света не се отказваме от вярата си, че писаното слово променя света. Със завист: понеже поне в една част на нашето отечество доказваме, че сме прави. Не липсва, впрочем, и гняв. Не обичат, когато им посочваме слабостите. Не са им познати условията на държавно производство. Това, че непрекъснато ни натякват нашите проблеми с хартията, потвърждава тезата, че в условията на пазара духът подобно на крава скубе само тревните връхчета над повърхността. Между другото, как е в института?
Филип бе доцент в лайпцигския клон на Института за обществени науки.
– Нищо особено. Тъпча на място.
– Понеже си още млад ли?
– Не, проблемът не е там.
– Не си ли подал документи за професура?
– Аз професурата ще я получа, обаче… Институтът губи влиянието си, вече почти никой не го възприема насериозно.
– Влез тогава в политиката.
– Добре е човек да знае границите си. В теорията се чувствам по-уверен.
– В което няма нищо лошо. И което не подчертава предимствата на практиката.
– Да. Теориите могат да променят страшно много неща. А аз не съм народен трибун като оня с брадичката и голата глава, каквито и грешки да е допуснал.
– Не така неуважително, ако обичаш. Общо взето, бил е изключителен политик. Много по-добър от ей тоя. – Ешлорак посочи през рамо портрета на генералния секретар на една от етажерките.
– Политик – може би. Но човек… Съкращават ми числеността на отдела.
– Коя е причината?
– Според мен, името ми. Колкото и парадоксално да звучи. А сигурно и фактът, че сме били в Англия.
– Така ли смяташ? Ако питаш мен, малко наивно ми изглежда. Но както и да е: не е невъзможно. Тия наши другари от Политбюро не са кой знае какви филосемити.
– Да оставим това – прекъсна го Филип. Погледна към Мариза, която пушеше спокойно, зареяла очи през прозореца. – Какво искаше да кажеш с тоя нощен пазач?
Лицето на Ешлорак придобиваше изражението на клоун, когато се усмихваше. Сбръчканите страни и силно подчертаните торбички под очите сякаш бяха част от маска, зад която лукави черти само чакаха да изскочат навън като дяволчета и да се запремятат по свободната за кратко сцена; да, Мено имаше чувството, че колкото и красиви думи да реди, Ешлорак копнее най-вече да стане и да направи фликфлак върху масата.
– Още, значи, те занимава този наш нощен пазач. Е, имам такъв герой в пиесата, която тъкмо пиша. Един нощен пазач според мен е идеалист от отчаяние. Никой – поне неофициално – не е на улицата повече от него и от мрака. Ама може да сложа в пиесата и една котка, де. Лампата му е единствената светлина в нощта. Защото цари истинска нощ – не както в приказките за звезди и месечини. Хората спят – той будува. Носи лампата си през мрака. И трябва да се оправи някак си. Отрича природата, нещо повече: мрази я – такава му е службата.
– Да не би това да е поредната твоя защита на класиката от романтизма?
– От къде на къде ще защищавам класиката от нещо, което е измъдрено от английските тайни служби? За жалост обаче глупостта… като че ли е олицетворение на безсмъртието.
Филип прихна.
– Продължаваш ли да имаш досиета на враговете си?
– За господин Роде това не е интересно – отвърна Ешлорак. – Благодаря за чая, милостива госпожо.
Стана и се поклони на Мариза.
