Аз съм съвестен гражданин от селски тип. Кротко си стоя вкъщи и спасявам света. И от дома, за щастие, мога да упражнявам любимото си занимание (професия) – да играя шах. Но, оказва се, не съвсем, не съвсем…

Умувам върху интересна кореспондентна партия. Варианти много, но аха, аха да преместя нещо и чувам гласа на Генерал Мутафчийски… И подскачам. А, както вече писах, аз съм съвестен… Викам си: „Ще питам. Няма начин.“.

И питам: „Генерале, може ли да направя ход с офицера?“. И веднага получавам контра-въпрос: „Друг офицер имаш ли на дъската?“. Казвам: „Имам, да, два са. Аз обичам да играя с офицерите. Пазя си ги.“. А той отговаря: „Значи, 2 офицера х 5 000 лева = 10 000 лева. Мести, ако искаш…!?!“.

Ъъъъъ… греда. Питам пак: „А може ли да изляза с дамата?“. Генерала: „Фризьорските салони са затворени! Ще излезеш с дамата, га на мен ми порасне коса!“.

Брех, пак греда. Питам. „Имам защитена проходна пешка на царския фланг. Може ли…?“. И още преди да съм си довършил изречението, получавам отговор: „Защитена, защитена… колко да е защитена…?“.

Взеха да се изчерпват ходовете… Пробвам един финт!? Генерале, нали знаете, че пешката като стигне последното поле на дъската може да излезе и да се превърне…“. Казах: „Да НЕ излиза!!!“

Те почти фигури не останаха. Питам: „Генерале, а топът ако преместя…?“. „Не си спомням да съм обявявал военно положение…?“.

Мисля, мисля… Казвам си: „Е, сега ще го „литна“!“. „Генерале, а рокада да направя? Да скрия царя? Да не излиза?“. „Сега не е време да говорим за рокади!“.

Брех!. „А пешките?“. „Аз съм Генерал! Пешките са под моя команда! Нямат пълномощно от работодателя. Да НЕ излизат! Ама, какво си мислите вие? Аз знам, че пешките назад не се връщат. Веднъж да излязат и…“

„Цар да преместя, Генерале? Може ли? То друго не остана…“ Аргументирам се: „Той е възрастен човек. И отговорен, като мен. До 10:30 се е върнал“. „Ние цар нямаме. Имаме Министър-председател!“.

Последен опит: „Генерале, тук мога да взема „Ан Пасан?“. „Но пасаран!!!“

Добре, че един друг съвестен селянин от градски тип ме подсети, че и кон имам! Питам: А конят? И въздъхнах с облекчение! „Домашни любимци в парка може!“!

Дам… и шах не е лесно да играем в тия времена. Както се казва: „Тая година или ние ще я запомним за цял живот, или тя ще ни запомни!“…

Източник

Деян Димитров е нормален и свестен български младеж, който се опитва да запази чувство за хумор и собствено достойнство сред лудницата, която върти всички ни в момента.