Skip to main content

Бюлетин

„Либерален Преглед“
в неделя


Дискусии - Култура

Томас Гордън – Писма на Катон

 

2026 11 On Censorship 03

 

Цензурата е стара почти колкото самото писано слово. През вековете са се сменяли нейните оправдания, институции и методи, но неизменно е оцелявало убеждението, че някой трябва да решава вместо нас какво имаме право да четем, знаем и мислим.

С тази поредица „Либерален преглед“ ще представи класически текстове, посветени на свободата на мисълта и словото, подредени хронологично. От XVII век до наши дни ще проследим как се е развивала съпротивата срещу цензурата, какви аргументи са издигали нейните противници и как всяко поколение е трябвало отново да защитава свободи, които предишното е смятало за извоювани.

⸻ ❦ ⸻

„Писмата на Катон“ (Cato’s Letters) са публикувани между 1720 и 1723 г. от английските публицисти Джон Тренчард и Томас Гордън под общия псевдоним „Катон“, заимстван от името на римския републиканец Катон Млади. Поредицата се появява в атмосфера на политическо недоверие след финансовия крах на Компанията на Южните морета през 1720 г., разкрил мащабни спекулации и корупция сред британския политически елит.

Петнадесетото писмо, публикувано на 15 февруари 1721 г. и написано от Томас Гордън, защитава свободата на словото като основна гаранция срещу злоупотребата с власт. Авторът припомня преследването на писатели в Древния Рим и цензурата при английските Стюарти, за да покаже, че управниците започват да потискат публичната критика именно когато имат най-много основания да се страхуват от нея.

„Писмата на Катон“ оказват значително влияние върху англо-американската политическа мисъл през XVIII век, особено върху представите за гражданската свобода и ограниченията на държавната власт. По-късно те се превръщат във важен източник на идеи за американските колонисти в навечерието на революцията.

⸻ ❦ ⸻

Писмо № 15. Събота, 15 февруари 1721 г.

За свободата на словото и нейната неразривна връзка с обществената свобода

Господине,

Без свобода на мисълта не може да има мъдрост, а без свобода на словото не може да има обществена свобода. Тази свобода е право на всеки човек, доколкото упражняването ѝ не накърнява и не ограничава правата на другите. Това е единственото ограничение, на което тя трябва да бъде подложена, единствената граница, която трябва да познава.

Това свещено право е толкова съществено за свободното управление, че сигурността на собствеността и свободата на словото винаги вървят ръка за ръка. В онези нещастни страни, където човек не може да нарече дори езика си свой собствен, той едва ли може да нарече свое каквото и да било друго. Който иска да унищожи свободата на една нация, трябва да започне с покоряването на свободата на словото, която всява ужас сред предателите на обществото.

Тази тайна е била добре известна на двора на крал Чарлз I, чиито нечестиви министри са издействали прокламация, забраняваща на народа да говори за парламенти, след като самите те са премахнали парламентарното управление. Да отстояваш безспорното право на поданика и да защитаваш законните прерогативи на Негово Величество е било наричано нелоялност и наказвано като подстрекателство към бунт. Нещо повече, на хората е било забранено да разговарят за религия дори в собствените си семейства. Защото духовниците се били съюзили с министрите, за да забъркат тирания и да потиснат истината и закона.

Докато бъдещият крал Джеймс, тогава херцог на Йорк, открито посещавал католическата меса, хора били глобявани, хвърляни в затвора и разорявани, задето казвали, че е католик. А за да може крал Чарлз II по-спокойно да бъде католик, парламентът приел закон, според който да се твърди това било държавна измяна.

Вярно е, че хората трябва да говорят добре за своите управници, докато управниците заслужават да се говори добре за тях. Но да причиняваш обществени злини, без да чуваш и дума за тях, е привилегия и блаженство единствено на тиранията. Свободният народ непрестанно показва, че е свободен, чрез свободата на своето слово.

Управлението на държавата не е нищо друго освен грижа на народните довереници за интересите и делата на народа. И тъй като именно народът, заради когото единствено се вършат или би трябвало да се вършат всички обществени дела, има правото и задължението да следи дали те се управляват добре или зле, то в интерес на всички почтени държавници е, а би трябвало да бъде и тяхна амбиция, делата им да бъдат открито разглеждани и публично подлагани на преценка.

Само порочните управници се страхуват от онова, което се говори за тях. Audivit Tiberius probra queis lacerabitur, atque perculsus est.[1] Общественото порицание е било справедливо, иначе Тиберий не би го почувствал толкова болезнено.

Свободата на словото винаги е както признак, така и следствие от доброто управление. В древния Рим всичко е било оставено на преценката и волята на народа, който е разглеждал обществените дела с такава разсъдителност и порицавал управниците с такава справедливост и умереност, че в продължение на триста години не повече от петима държавници са били наказани несправедливо. И действително, винаги когато простолюдието е прибягвало до насилие, първите агресори са били знатните.

Единствено виновните се боят от свободата на словото, защото тя ги измъква от скривалищата им и излага на дневна светлина цялото им безобразие и ужас. Хораций, Валерий, Цинцинат и други добродетелни и безкористни управници на Римската република не са имали от какво да се страхуват. Колкото повече се е разглеждало тяхното добродетелно управление, толкова по-ярко са изпъквали достойнствата му.

Когато Валерий, който е бил първият държавник на Рим, бил обвинен въз основа на някои незначителни подозрения, че се стреми към царската корона, той не укорил народа, задето проверява поведението му, а доказал невинността си в реч пред него. Толкова убедително разсеял подозренията и спечелил такава популярност, че народът му дал ново име: inde cognomen factum Publicolae est[2], за да покаже, че е негов любимец и приятел. Latae deinde leges. Ante omnes de provocatione, adversus magistratus ad populum[3], Тит Ливий, книга II, глава 8.

Но по-късно нещата поели в друга посока. Когато Рим изгубил свободата си, изгубил и свободата на словото. Тогава започнали да се страхуват от думите на хората и да ги следят. Тогава за пръв път се появило отровното племе на доносниците, прогонвани при справедливото управление на Тит, Нерва, Траян, Аврелий и други, но насърчавани и обогатявани при позорното господство на Сеян, Тигелин, Палас и Клеандър. Querilibet, quod in secreta nostra non inquirant principes, nisi quos odimus[4], казва Плиний на Траян.

Най-добрите владетели винаги са насърчавали и подкрепяли свободата на словото. Те са знаели, че справедливите им дела могат сами да се защитят и че всички почтени хора ще ги защитят. Тацит, говорейки за управлението на някои от споменатите владетели, възкликва с възторг: Rara temporum felicitate, ubi sentire quae velis, & quae sentias dicere liceat[5]. Благословено време, когато можеш да мислиш каквото пожелаеш и да говориш онова, което мислиш!

Същото е било убеждението и поведението на мъдрия и добродетелен Тимолеон, освободителя на великия град Сиракуза от робството. Когато народният оратор Демонет го обвинил пред многолюдно събрание в различни злоупотреби, извършени по време на неговото командване, Тимолеон не отговорил с нищо друго, освен че е дълбоко благодарен на боговете, задето са изпълнили едно негово многократно отправяно желание: да доживее деня, в който сиракузците ще се радват на свободата на словото, която сега очевидно притежават.

А великият пълководец Марк Марцел, спечелил повече битки от всеки друг римски военачалник на своето време, бил обвинен от сиракузците, докато заемал за четвърти път длъжността консул, че ги е подложил на унижения и враждебни действия в нарушение на сключения договор. Щом обвинението било представено пред Сената, Марцел станал от мястото си и преминал като обикновен гражданин там, където обвиняемите обикновено излагали защитата си. Така предоставил на сиракузците пълна свобода да го обвиняват.

След като те изложили обвиненията си, той напуснал заседанието заедно с тях, за да изчака решението. Не проявил ни най-малка неприязън или негодувание към обвинителите си, а след като бил оправдан, взел града им под своя закрила. Ако беше виновен, не би проявил нито такова самообладание, нито такава смелост.

Не се съмнявам, че старият Спенсър и синът му, главните министри и предатели на Едуард II, биха били много доволни, ако можеха да затворят устата на всички почтени хора в Англия. Те са се страхували да бъдат наречени предатели, защото са били предатели. И съм сигурен, че Уолсингам, министърът на кралица Елизабет, който не е заслужавал никакви укори, не се е страхувал от тях.

Невярното представяне на обществените дела лесно може да бъде опровергано чрез вярното им представяне. Когато действията на управниците са почтени, те трябва да бъдат публично известни, за да получат публична похвала. Но когато са мошенически или пагубни, трябва да бъдат публично разобличени, за да предизвикат публично отвращение.

Да се твърди, че крал Джеймс е католик и тиранин, е било вредно за него единствено доколкото е било вярно. А ако граф Страфорд не беше заслужавал да бъде обвинен, нямаше да има причина да се страхува от закон за осъждането му без съдебен процес.

Ако нашите директори и техните съучастници не са такива мошеници, за каквито ги смята светът, нека докажат пред целия свят, че той греши и че не са виновни за нито едно от злодеянията, които всички им приписват. А онези, които искат да бъдат смятани за непричастни към вината им, трябва, преди да бъдат признати за невинни, да покажат, че са направили всичко по силите си, за да предотвратят тези престъпления и да възпрат извършителите им.

Свободата на словото е великият бастион на свободата. Двете процъфтяват и загиват заедно. Тя всява ужас сред предателите и потисниците и представлява преграда срещу тях. Тя ражда забележителни писатели и насърчава хората с изключителен талант.

Тацит ни разказва, че Римската република е отгледала многобройни велики автори, които са пишели с еднаква смелост и красноречие. Но когато Рим бил поробен, тези велики умове изчезнали. Postquam bellatum apud Actium; atque omnem potestatem ad unum conferri pacts interfuit, magna illa ingenia cessere[6].

Тиранията е узурпирала мястото на равенството, което е душата на свободата, и е унищожила гражданската смелост. Умовете на хората, ужасени от несправедливата власт, се изродили и възприели всички низости и похвати на робското съществуване. Жалкото угодничество и сляпото подчинение се превърнали в единствените средства за издигане, а всъщност и за оцеляване. Хората не смеели да отворят уста, освен за да ласкаят.

Плиний Млади отбелязва, че страхът от тиранията е имал такова въздействие, че Сенатът, великият Римски сенат, накрая станал безмълвен и безволев: Mutam ac sedentariam assentiendi necessitatem[7]. Оттук, казва той, нашият дух и нашият гений са притъпени, сломени и завинаги принизени. А в едно от писмата си, говорейки за съчиненията на своя чичо, той се извинява за осем от тях, които не били написани със същата сила като останалите, защото били създадени при управлението на Нерон, когато страхът сковавал свободата на писане: Dubii sermonis octo scripset sub Nerone — cum omne studiorum genus paulo liberius & erectius periculosum servitus fecisset.[8]

Ето защо всички министри, които са били потисници или са възнамерявали да станат такива, винаги са се оплаквали шумно от свободата на словото и от свободата на печата, която наричат своеволие. Винаги са ограничавали и двете или поне са се опитвали да ги ограничат. Затова са сплашвали писателите, наказвали са ги жестоко и противозаконно и са изгаряли произведенията им. С всичко това са показвали колко силно ги тревожи истината и колко дълбока е враждата им към нея.

Тацит ни е оставил прочут пример. Той разказва как Кремуций Корд, възхвалил в своите „Анали“ Брут и Касий, предизвикал недоволството на първия министър Сеян и на някои по-дребни придворни ласкатели на Тиберий. Съзнавайки какви хора са самите те, тези придворни възприемали всяка похвала за някой достоен римлянин като укор, насочен срещу тях. Затова се оплакали от книгата пред Сената, който вече бил само оръдие на тиранията и наредил тя да бъде изгорена.

Но това не попречило на разпространението ѝ. Libros cremandos censuere patres; sed manserunt occultati & editi.[9] Напротив, след като била осъдена, книгата станала още по-търсена.

„Оттук“, казва Тацит, „можем да се удивляваме на глупостта на онези държавници, които се надяват чрез страха от своята власт да заличат спомена за собствените си дела. Защото става тъкмо обратното: наказването на добрите писатели придава още по-голям авторитет на техните съчинения.“ Nam contra, punitis ingeniis, gliscit auctoritas.[10]

И никое правителство, прибягвало до подобна неразумна жестокост, не е спечелило от нея нищо друго освен позор за себе си и слава за онези, които са пострадали от нея. Това също е наблюдение на Тацит: Neque aliud [externi] reges, [aut] qui ea[dem] saevitiae usi sunt, nisi dedecus sibi, atque gloriam illis peperere.[11]

Следователно, тъй като свободата на словото е от толкова неизмеримо значение за съхраняването на свободата, всеки, който обича свободата, трябва да насърчава свободата на словото.

Ето защо аз, който живея в свободна страна под управлението на най-добрия владетел на земята, ще използвам този толкова благоприятен случай, за да послужа на човечеството, като го предупредя за ужасните беди, които ще го сполетят, ако някога в бъдеще покварени и нечестиви хора завладеят държавната власт и получат възможността да предадат своя господар. За тази цел ще покажа през какви стъпки вероятно ще преминат, за да осъществят предателските си намерения. Това може да бъде предметът на следващото ми писмо.

Валерий Максим разказва, че когато римският консул Лентул Марцелин се оплакал пред народното събрание от прекомерно нарасналата власт на Помпей, целият народ отвърнал с одобрителни възгласи. Тогава консулът им казал:

„Викайте, господа, викайте и използвайте тези смели прояви на свободата, докато още можете. Защото не зная колко дълго ще ви бъде позволено.“

Слава Богу, ние, англичаните, нито сме изгубили свободите си, нито сме застрашени да ги изгубим. Нека винаги пазим и ценим тази несравнима благословия, която почти само ние притежаваме, така че след много векове нашите потомци да могат да припишат своята свобода на нашата ревност в нейна защита.

Защитата на свободата е благородно, небесно призвание, което може да бъде изпълнявано единствено там, където свободата съществува. Защото, както отбелязва същият Валерий Максим: Quid ergo libertas sine Catone? non magis quam Cato sine libertate.[12]

Г.

Ваш и пр.

 

Източник: Cato’s Letters, № 15, „Of Freedom of Speech: That the same is inseparable from publick Liberty“, 15 февруари 1721 г.

https://constitution.org/2-Authors/cl/cato_015.htm

 

[1] „Тиберий чу укорите, които го нараняваха дълбоко, и беше силно разтревожен.“ Правилният латински текст е: ... audivit Tiberius probra, quis per occultum lacerabatur, adeoque perculsus est... Тацит, „Анали“, IV, 42.

[2] „Тогава получил прозвището Публикола.“ Тит Ливий, II, 8, 2. Името Публикола означава „приятел на народа“.

[3] „След това били предложени закони, първият от които се отнасял до правото на обжалване пред народа срещу решенията на магистратите.“ Тит Ливий, II, 8, 1–2.

[4] „С основание можем да се оплакваме, че единствените владетели, които се ровят в тайните ни, са онези, които ненавиждаме.“ Плиний Млади, „Панегирик“, 68, 6.

[5] „Рядкото щастие на времена, в които е позволено да мислиш каквото пожелаеш и да казваш онова, което мислиш.“ Тацит, „Истории“, I, 1.

[6] „След битката при Акциум, когато интересите на мира наложили цялата власт да бъде съсредоточена в ръцете на един човек, великите умове престанали да творят.“ Тацит, „Истории“, I, 1.

[7] „Безмълвната и неподвижна необходимост да се съгласяваш.“ Плиний Млади, „Панегирик“, 76, 3.

[8] „При Нерон той написал осем книги по езикови въпроси, когато тиранията била направила опасно всяко по-свободно и възвишено научно занимание.“ Плиний Млади, „Писма“, III, 5.

[9] „Сенатът наредил книгите да бъдат изгорени, но някои били укрити, оцелели и по-късно били публикувани.“ Тацит, „Анали“, IV, 35.

[10] „Напротив, авторитетът на преследвания талант нараства.“ Тацит, „Анали“, IV, 35.

[11] „Нито чуждите царе, нито онези, които подражавали на тяхната жестокост, постигнали нещо друго освен позор за себе си и слава за своите жертви.“ Тацит, „Анали“, IV, 35.

[12] „Какво е свободата без Катон? Не повече, отколкото Катон без свободата.“ Валерий Максим, IV, 2, 4.

 

Томас Гордън (ок. 1691–1750) е шотландски публицист, преводач и политически мислител, работил в Англия. Известен е с преводите си на Тацит и Салустий, както и със защитата на свободата на словото, гражданските права и независимостта на печата.
Заедно с Джон Тренчард е автор на „Писмата на Катон“ (1720–1723), като сам написва петнадесетото писмо, посветено на свободата на словото. Неговите идеи за опасностите от корупцията и необходимостта от постоянна публична критика на властта оказват трайно влияние върху англо-американската политическа традиция.


Коментари

Cvetelina Georgieva писа в Джон Милтън – Ареопагитика
Благодаря за начинанието!
Искам да започна този коментар с едно напълно...
Намирам както писмото на Манол Пейков, така и...
Определено "Катехон" е една от най интереснит...
Цензурата на книги е буквално нацизъм. Вие ст...
Какво всъщност издава поредицата „Катехон“ на...
Понеже напоследък се замислям за дълголетието...
По пѫтьт към третомартенскиът 19-ти февруари...

Последните най-

Нови

Обратно към началото

Прочетете още...