Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Събрани централни плакати е фотоалбум, представящ всеки плакат от Плейбой от създаването на списанието през 1953 до 2007. Шест кратки есета предшестват десетилетията, но освен тях няма друг текст. Както може да се очаква, удоволствията от книгата са моментални и визуални. Моят любим плакат е Мис Септември 1983, облечена във вълнени чорапи на райета и кариран шал. Тя има плоска джобна бутилка, червено боне и спортен вимпел. Неоготическата обстановка около нея трябва да напомня за Йейл, струва ми се. До нея се вижда клонче от бръшлян, а в краката й е захвърлен учебник. Инак тя е гола. Всичко това звучи смешно когато е написано, но във фотографията няма нищо смешно, както и във всички останали фотографии в Събраните централни плакати. Дали смехът не е един вид анти-афродизиак?

Първото нещо, което прави впечатление на случайния читател е анатомическото разнообразие сред зайчетата. Зърната на гърдите им например. Някои са големи като петолевки, други са с размерите на стотинка. Понякога те са възбудени – и се предлагат в разнообразни цветове, като червила в дрогерия. Половото окосмяване е друго зрително удоволствие, появяващо се за пръв път през 1971 и процъфтяващо до 1997. Прозирни корони от полово окосмяване, мечти в Техникалър, във всякакви нюанси. Понякога човек забравя колко самоуверено може да изглежда един здравословен стрък полови косми. Той идва като приятен шок посред кремаво-гладката повърхност.

Половото окосмяване изчезва с приближаването на деветдесетте. Хубавите триъгълници се превръщат в лентички с широчината на лейкопласт, които пък преминават в малки хитлерови мустачки или съвсем нищо. Модерният чатал е малко прекалено подреден, по-малко директен от преди. Човек би си помисли, че обезкосмяването би придало младежки вид на половите органи, но всъщност то има противоположен ефект, правейки момичетата да изглеждат по-стари и леко преситени. Младежкият вид на ранните плакати изчезва.

Една бележка до фотографите от Плейбой от 1956 изрежда критериите на Хю Хефнър за плакатите. Моделът трябва да бъде в естествено обкръжение, зает с някаква дейност „като четене, писане, приготвяне на питие.“ Тя трябва да има „здрав, интелигентен, американски вид – млада госпожица, която изглежда така, сякаш би могла да бъде много ефективна секретарка или студентка.“ Много плакати включват непряко мъжко присъствие: проблясък от мъжки крачол в ъгъла или лула, забравена на масата. Тези реквизити трансформират снимките в сценарии за съблазняване. Предпоставката е проста: идентифицирайки се с отсъстващия мъж, наблюдателят може да влезе в сцената.

Най-важната черта на плакатите е онова, което може да бъде наречено „естетиката на Плейбой“ – нещото, на което се дължи както дългогодишния успех на Плейбой, така и неговата сладникава сантименталност. Както Хефнър писа в едно писмо до Рас Майер (режисьор на По-бързо, котенце!), идеалният плакат е онзи, в който „се намеква за някаква ситуация, за присъствието на някой, който не се вижда на снимката.“ Целта е да се трансформира „един прост плакат в интимна промеждутъчна сцена, в нещо лично и специално.“ От читателите на Плейбой се очаква да бъдат участници, а не наблюдатели. Разбирането на Хефнър за американската сексуалност беше нещо отчетливо пастьоризирано – секс, прочистен от грозни (и често възбуждащи) силови игрички. „Чистият секс“, настояваше той, „е по-привлекателен от безвкусно претрупания“. За стриптийз, тройки и садо-мазо в неговото списание нямаше място. Плакатът на Плейбой беше безкрайно отдалечен от европейския идеал за сексуално-изтънчената изкусителка. Момичетата на Хефнър бяха винаги момичета, преди всичко – или зайчета – но не и жени. В очите на модела от плакатите не просветва познание.


Small Ad GF 1

Опаковайки заедно с фотографиите и космополитно съдържание (разкази, интервюта), Хефнър се надяваше сексът и културата да се просмучат един в друг, по силата на близостта на съответните страници. Вкусът за сладурани, твърдеше той, е също толкова изтънчен, също толкова нуждаещ се от култивиране вкус, колкото и вкуса за скоч, бързи коли и скъпи костюми (Плейбой рекламираше всички тези артикули). Списанието обсипваше читателите си с амбициозна реторика. През 1995 Плейбой описа типичния си читател като човек, който „се намира по средата на най-голямото харчене през живота си. Коли, камери, стереоуредби. Дрехи, коняк и цигари.“ Когато тези неща се появят като реквизити в оформлението на плакатите, тяхната връзка с един впечатляващ сексуален живот обикновено е визуално подчертавана. От всички стилни аксесоари, които Плейбой възхваляваше, зайчето беше най-лесно за ползване от разстояние.

В онези дни Хефнър харесваше плакатите си „закръглени, меки и с максимално подчертаване на красотата да бъдеш жена.“ Избраничките от първите три десетилетия следват тази формула, блестейки с дупета и гърди за хапане. Нещата се хързулват надолу през 1980-те, когато имплантациите за бюстове станаха популярни: новите бозки приличат на глобуси и изглеждат осезаеми само по начина, по който са осезаеми топките за боулинг. Някои от тях хвърлят отблясъци, като нарисувани балони. Метафорите, свързани с храна, вече не са приложими.

И нещо друго, но също свързано с това, се появява по онова време: Плейбой престава да бъде нещо, отнасящо се до ежедневната еротична среща. Жените от плът и кръв се превръщат в изображения; „обикновеното“ момиче става нещо с определено медиен характер. Зайчетата винаги са били нещо медийно, разбира се, но в ранните фотографии беше възможно да се забрави медията и човек да се почувства така, сякаш гледа право в очите на пищна приятелка. Ентусиасткото използване на дигитални техники до голяма степен подпомогна тази трансформация. Няма ги вече луничките и пухените косъмчета по ръцете на предшественичките. Гърдите са хирургически стилизирани; редовният фитнес и аерозолните тенове произвеждат идентично оцветени и нюансирани тела. Момичетата от всички етнически произходи се смесват в една-единствена жена с цвят на кафе-лате, а резултатът изглежда като направен с компютър. Когато човек се опита да си представи как ли би изглеждало докосването или помирисването й, в ума неволно се появява мисълта за гума.

В това, отчасти, се състоят и недостатъците на книгата. Плакатите, които се появяват в списанието, са съпровождани от кратки текстове, описващи работата, заниманията, хобитата и интересите на модела – предназначен да увеличи привлекателността на зайчето чрез демонстрация на нейната личност и сексуални интереси. Те обаче са изключени от Събраните плакати. Освен това страниците на книгата са ограничени до един правоъгълник, само малко по-голям от меню в китайски ресторант. Защо издателите са избрали такъв един формат? За да спестят разходи? Или за да придадат на книгата привкус на портативност? Въпреки това тя все още тежи почти три килограма – никой няма да влачи нещо такова на разстояние по-дълго от масичката за кафе до собствения скут. Освен това, привлекателността на един плакат винаги се е криела отчасти и в неговите размери. Смалените страници на книгата подкопават тона на луксозна изчерпателност, подсказван от издателските материали и елегантния дизайн (матова черна обложка, дискретно лого). Да се каталогизира всяко от зайчетата би било нещо действително интересно, но това тук са само момичета без дрехи. И все пак има много по-лоши начини да се прекара някой и друг час от разглеждането на 648 красиви голи момичета.

 

Източник

Моли Янг е млада американска авторка и уеб-журналистка от Ню Йорк.

Pin It

Прочетете още...