„Да дойдеш в Хелзинки през февруари е обективно странен избор“, каза мъжът на име Мико Тиронен. „По това време тук просто няма…“ – той направи пауза. – „… цветове.“

Седях в кафене с Тиронен, уеб разработчик и писател, след като бях долетяла в Хелзинки, за да разсъждавам върху щастието. От осем години насам Финландия се класира като най-щастливата страна в света според един особен проект под егидата на ООН, наречен Световен доклад за щастието, започнат през 2012 г. Малко след като Финландия изскочи на върха на класацията, правителството ѝ създаде инициатива за „туризъм на щастието“, която вече предлага маршрути, изтъкващи културните елементи, за които се предполага, че допринасят за този статут: бране на диви плодове, чист въздух, дървета, езера, екологично произведена храна и, може би преди всичко, сауни.

Вместо да се придържам към някой от тези оптимални маршрути или да посетя Финландия в най-подходящото време от годината (всеки сезон освен дълбоката зима), аз пристигнах, за недоумение на Тиронен, почти без планове, в един от най-мрачните месеци. Дали „най-щастливата страна на света“ би изглеждала толкова жизнерадостна и в най-мрачния си период?

Когато му обясних това, Тиронен си припомни цитат от финландския писател Юка Виикиля: „Финландия е земя, където децата играят в тъмното.“ Според него този цитат е едновременно метафора и буквално описание. Поради географското положение на страната финландските деца наистина често играят на тъмно. За да избегнат удари от автомобили, те закачат по дрехите си декоративни отражатели, наричани heijastin. Те се предлагат във всякакви форми: лимон, пудел, лебед, таралеж, футболна топка. Възрастните също ги носят.

„Шегувам се, че да изляза навън без отражател е все едно да се приготвя за самоубийство“, каза Тиронен. „Ако се случи, случва се.“ И двамата пиехме от малки чашки за кафе, които са типични за Финландия. Всеки, който иска повече от глътка кафе, трябва настойчиво да търси доливане. Тиронен отпи и изпразни чашата си. „Партньорът ми не обича тази шега.“

Моят собствен експеримент с щастието започна зле. Пристигнах предния ден, неделя следобед, в нещо като инкубатор за микроби – претъпкан самолет, пълен със звуци от кашляне и прочистване на гърла. В понеделник се събудих болна и със сменен часови ритъм. Облякох се и излязох от ледената си малка хотелска стая, спрях в магазин от верига, наречена Normal („напълно нормални стоки на фиксирани ниски цени“), за да си купя характерния за региона деликатес – солени бонбони-лакриц. Хелзинки беше скрит под шапка от мъгла; можеше да се види на около десетина метра напред, преди всичко да се скрие зад перлен воал.

След кафето с Тиронен отидох на вечерна разходка до пристанището, където между замръзналите късове лед проблясваха черни ивици вода. Щандовете, които през деня продаваха хотдог и супа от сьомга, вече бяха затворени. По улиците беше мразовито и пусто; семейства вървяха плътно едно до друго и влизаха в слабо осветени ресторанти. Знаменитата крайбрежна алея на Хелзинки бе празна. През пролетта централната алея се превръща в буен празник от цъфтящи ябълкови дървета и голи рамене (така ми бяха казали), но сега павилионите стояха заключени, дърветата – голи, а пътеките – изринати, но неизползвани.

Спрях в бар за едно питие, но след него се почувствах по-зле, както и очаквах, предвид ненадминатата способност на алкохола да подсилва настроението, което човек вече има. На връщане към хотела си спомних за нещо, което Тиронен бе споменал по-рано. Пред апартамента му, каза той, стояла една грозна купчина мръсен сняг, прошарен с кал и чакъл. Той и партньорът му се бяха пошегували, че ще ми пратят снимка на тази купчина като предварителен сувенир – саркастично „Добре дошла във Финландия!“

⸻ ❦ ⸻

Очевидни са проблемите при измерването на щастието. Въпреки хилядолетия на размишления никой мислител (от Конфуций до Аристотел, от Джереми Бентам до Ричард Ийстърлин и Опра Уинфри) не може да каже в какво точно се състои щастието: дали е частица удоволствие? Отсъствие на болка? Усещане за цел, надежда, общност? Как се свързва то със здравето или богатството, или доходите? Щастието настроение ли е? Или невротрансмитер?

Първият Световен доклад за щастието бе 170-страничен PDF с таблица, която подреждаше страните според щастието им. Дания зае първо място, Финландия – второ, Норвегия – трето. Съединените щати бяха под номер 11. Оттогава насам почти всяка година се издава нова класация. Ранглистите се основават на един-единствен въпрос, от който се извлича огромно – направо безумно – количество изводи. Въпросът се нарича Стълбата на Кантрил. Ето го:

Моля, представете си стълба със стъпала, номерирани от 0 най-долу до 10 най-горе. Най-горното стъпало представлява най-добрия възможен живот за вас, а най-долното – най-лошия. На кое стъпало на стълбата бихте казали, че се намирате в този момент?

Ако, като мен, първият ви порив при четенето на горния абзац е да нарисувате стълба и да номерирате стъпалата, ще получите стълба с 11 стъпала, което е объркващо. Авторът на „Стълбата на Кантрил“, психолог на име д-р Хадли Кантрил, е включил диаграма, когато през 1965 г. е предложил метода си. Диаграмата уточнява, че „нула“ всъщност не е стъпало, а пространството под най-долното. Освен това той указва, че интервюиращите трябва да движат пръста си „бързо нагоре-надолу“ по стълбата, докато си задават въпроса.

Всяка година представители на „Галъп“ се свързват с приблизително хиляда души от всяка страна – по телефона или лице в лице – и ги карат да определят на кое стъпало се намират. След това авторите на Световния доклад за щастието събират тези отговори с тези от предходните две години, за да получат извадка от около три хиляди души.

Скандинавските държави неизменно доминират върха на списъка. Финландия държи добре разгласената си осемгодишна серия. Дания, Исландия, Швеция и Норвегия стабилно влизат в Топ 10. Най-нещастни са, както може да се очаква, страните, поразени от бедност, конфликти, корупция и нарушения на човешките права: Афганистан, Демократична република Конго, Йемен, Хаити. Между тези два полюса се виждат променливите съдби на нациите. От началото на анкетата Полша и Португалия например се изкачиха почти с едно пълно стъпало нагоре. Съединените щати достигнаха връхното си 11-о място през 2012 г. и оттогава се сринаха.

В средата на март 2025 г. излезе Световният доклад за щастието за тази година. Той бе най-дългият досега – 260-страничен PDF, препълнен с данни. Съединените щати бяха паднали с едно място спрямо предходната година – на 24-а позиция. Финландия запази победната си серия. Докладът бе разнищван с различна степен на сериозност от медиите, включително и от това издание [NY Times].

Най-изненадващите части на доклада минаха почти незабелязани. Щяхте ли да предположите например, че Италия (№ 40) е уж по-малко щастлива от Ел Салвадор (№ 37)? Или че Саудитска Арабия (№ 32) е по-щастлива от Франция (№ 33)? Или че Израел е в Топ 10? Или че Бутан – страната, чийто собствен Индекс на брутното национално щастие е вдъхновил създаването на доклада – отсъства от списъка от 2019 г., когато се добра едва до № 95?

А после идват суровите цифри. Всяка страна е подредена според резултат, изведен от отговорите на „Стълбата на Кантрил“. Настоящият резултат на Финландия е 7,736, докато този на Съединените щати е 6,724 – приблизително едно стъпало по-ниско. Ако го погледнем другояче, американците са 87 процента толкова щастливи, колкото финландците. Не е зле. Това, което изглежда дразни американските читатели на доклада, е, че това е игра, в която не печелим – всъщност, игра, в която губим от най-близките си съседи: Мексико (№ 10) и Канада (№ 18). Година след година PDF-ите проследяват нашата низходяща траектория – сривайки се под Литва, Словения и Обединените арабски емирства.

Ако американците са изключителни в подхода си към щастието, може би това се дължи на настояването да се третира въпросът като блестяща загадка – нещо, което изисква поклонничество или курс в Харвард или Йейл (и двата университета вече са предлагали курсове по щастие), за да бъде разбрано. Това е главоблъсканица, която трябва да решим сами – както и много други в тази страна, като данъците, здравното осигуряване и самозащитата. В една земя на максимална свобода, където чашите за кафе са огромни, ние можем еднакво лесно да си представим как ставаме милиардери или умираме на уличен ъгъл. Размахът на стълбата е толкова широк, колкото ни позволява въображението.

⸻ ❦ ⸻

Всички правителствени сгради във Финландия имат сауна. В национален мащаб се пада повече от една сауна на всеки двама финландци. По очевидни причини сауната е доста преекспонирана в литературата за „туризма на щастието“. Има специална дума за блажената отпуснатост, свързана с времето, прекарано в нагорещена дървена кутия (saunanjälkeinen raukeus), и специален елф (Saunatonttu), за когото се смята, че живее между стената и нагревателя на сауната. Елфът се ядосва, ако вратата на сауната се затръшне.

На втория си ден посетих място, наречено Löyly (произнася се ЛОУ-лю). Това беше моята първа и най-малко представителна сауна, в смисъл че изисква от посетителите да носят бански (необичайно), струва 26 евро (скъпо) и представлява архитектурно чудо – сграда, наподобяваща купчина камъни, обрамчени със състарени борови дъски, подредени във фасетирани плоскости, които завършват с назъбена тераса. От терасата може да се слезе по стълби към морето, където някой е издълбал кална кръгла дупка в горния слой лед, което позволява на посетителите да се потопят в ледената вода. Думата за тази традиция е Avantouinti, както бях научила от финландски инфлуенсъри в YouTube.

Наблюдавах хората, които се къпеха вътре и вън от сауната, като знаех какво ме очаква. Трябваше да се потопя. Ако не го направех, следващите два часа щяха да ми бъдат съсипани от въпроса дали съм способна на това. Вечерният въздух бе 32 градуса по Фаренхайт [0° C]. Каква бе температурата на морето? Не знаех, но освен славната дупка пред сауната, повърхността беше покрита с твърд лед почти до хоризонта. Някои хора скачаха от стълбите без колебание и издържаха по 20–30 секунди, докато хихикаха, ахкаха и гребяха във водата. Други слизаха по стълбичка, през цялото време намръщени.

Докато стъпвах надолу по стълбите, механично изключих мозъка си и скочих. Усетих горчив вкус в устата, сякаш ме бе ударила мълния, последван от чувството, че клетките ми се пренареждат. Един човек надолу по терасата започна да ръкопляска. Тази единствена нотка на одобрение ме изпълни с толкова гордост, че останах на повърхността още няколко секунди, преди да се втурна обратно по стълбата.

Докато изкачвах стълбите, минах покрай мъж, който внимателно слизаше надолу, и се усмихнахме един на друг – аз, излизаща от безсмисления си триумф, той – на път за неговия. Гледах как мъжът се потапя и му отвърнах с ръкопляскане, после забързах обратно навътре в горещата сауна, която караше кожата ми да изглежда като очертана с неонова писалка. В романа на Мартин Еймис Лондонски поля разказвачът отбелязва, че „всички ние сме или поети, или бебета посред нощ, борещи се със самото съществуване.“ Така беше и в замръзналото море. Но когато се загрееш до кости обратно в сауната, се отпускаш и ти идват проникновени мисли като „Колко е прекрасно да ти е топло, после студено, после пак топло, после пак студено“.

Ден след Löyly посетих по-типична сауна, наречена Kotiharjun, която имаше неоново червена табела и два пластмасови стола отпред – единият празен, другият зает от мрачен на вид мъж, увит в кърпа. Мъжът блестеше мълчаливо, излъчвайки топлина. Зад вратата се виждаше тясно антре с общ фризер, където гостите могат да оставят бирата си. Служител събра входната такса (16 евро) и посочи нагоре към скърцащо стълбище, което водеше към женската съблекалня – една приятелка я бе описала като „сцена“.

Тя наистина беше сцена, макар и приглушена: дузина жени, наскоро или тепърва изкъпани, говореха тихо и вадеха вещи от дървени шкафчета край прозорци със завеси от тънка материя. Имаше масички и настолни игри, изкуствена орхидея и броеве на списание, наречено Sauna, както и индустриални туби с дезинфектант за ръце. Kotiharjun излъчваше практичност, като автомивка или химическо чистене, и избледнял чар. Единственият знак за туристическа инфилтрация беше табела с „Етикет в сауната“, закрепена на стената на съблекалнята, в която бяха описани основните правила: изкъпете се преди да влезете, пийте много вода, не носете парфюм, не разговаряйте високо, не се състезавайте кой ще издържи най-дълго в сауната, не се колебайте да се пердашите с връзки от листа и клонки.

В съблекалнята не се виждаше друга чужденка, но всеки, който знаеше, че отивам във Финландия, ме бе подканял да посетя Kotiharjun. Със своя фризер за бира и неонова табела, сауната се намираше на острието между автентично и „автентично“. Пространството между тези две състояния – осъзнатост и прекомерна експлоатация – бе печално тясно, а Kotiharjun сякаш бе получила дългосрочно право на пребиваване в тази тънка демилитаризирана зона.

За разлика от много други финландски съкровища (heijastin [светлоотразител], сок от северни къпини), сауната е добре позната и извън границите на страната. Има и много американски почитатели, сред тях известни личности като Джо Роган, ЛеБрон Джеймс и Лейди Гага. Avantouinti, или някаква версия на това, се е превърнала в задължително условие сред любителите на фитнеса и феновете на жизнения стил; макар че потапянето в студена вода в САЩ обикновено се прави самостоятелно, в гараж, често докато човек се снима. Това, което ни липсва, е сауна-култура – или може би каквато и да било култура, която да ни обединява толкова изцяло.

Една артистка, с която се бях срещнала по-рано, ми каза, че в семейната им лятна вила няма топла вода и душ, но има сауна – „Всеки има сауна, да.“ Друга финландка, служителка в туристическото бюро, каза, че самата тя не е запалена почитателка на сауната – „само два пъти седмично“ – но че „ако нямаш собствена сауна, със сигурност ще имаш в сградата си.“ Такси шофьор на име Карам ми каза, че има частна сауна в апартамента си, но че „я ползвам само ако съм уморен или схванат. Значи – всеки ден. Ха-ха!“

Във Финландия сауната не е средство за постигане на цел. Тя няма да направи човек по-богат, по-привлекателен или по-фокусиран. Целта не е да „изхвърлиш токсините“, макар че това може и да стане – не съм учен. Смисълът сякаш е самото действие: да седиш гол на спокойствие сред семейство, приятели и непознати, сигурен в усещането за доверие, което тази идилия едновременно изисква и подсилва.

⸻ ❦ ⸻

Първият Световен доклад за щастието, обобщавайки състоянието на своите изследвания, е направил разграничение между два понятия: „афективно щастие“ и „оценъчно щастие“. Афективното щастие обхваща емоциите, непосредствените реакции към събитията – дали в даден момент изпитваме радост или тъга. Оценъчното щастие е по-съзерцателно и систематично – то отразява цялостната оценка на живота и дали човек е доволен от своя. Афективното щастие е областта на смеха, забавленията, пикниците, партитата, секса. Оценъчното щастие е свързано с добро здраве, достатъчен доход, социална сплотеност, сигурност.

Един груб синоним на оценъчното щастие би било „удовлетворение“ (голяма част от тези изследвания се провалят именно поради грубостта на синонимите). Това е нещото, което измерва Стълбата на Кантрил, и не би трябвало да изненадва никого, че скандинавските страни – с дълга продължителност на живота, силно преразпределителни данъчни системи, функционално управление, ниска корупция и споделени норми – заемат върха на класациите. Видът щастие, който туристите търсят във Финландия, дори не е този, в който страната е „обвинявана“, че притежава.

Втората област на объркване е, че двете понятия – афективно и оценъчно щастие – могат да съществуват независимо едно от друго. Жена, която ражда, може да страда от родилни болки (ниско афективно щастие), но да се чувства дълбоко удовлетворена или целеустремена (високо оценъчно щастие). Етикетът „най-щастливата страна в света“ сякаш се отпечатва в американското съзнание като безкрайна въртележка от удоволствия, но в студения февруарски климат на Финландия реалността е далеч по-скромна.

Една сутрин се качих на трамвай и затворих очи – отчасти от сънливост, отчасти за да слушам. Финският език принадлежи към угро-финската група, към която спадат още унгарският и естонският. Той има вълнообразно звучене. В трамвая си представях как се надигат морски вълни, а по сталагмити се стичат кристални капки. Това усещане вероятно бе оцветено от изобилието на водни елементи в страната – езера, реки, море – или пък езикът сам по себе си е някак оцветен от тях. Може би асоциацията се дължеше и на финландските интонационни модели, които се спускат от висок към нисък тон в рамките на едно изречение. Понеже ударението винаги пада на първата сричка, езикът има и уютна регулярност – като тропот на коне по път.

Слязох в центъра и се отправих към главната библиотека на Хелзинки, която изглежда като кораб, направен от морковена торта. Тя се нарича Oodi. Името е избрано сред 2600 предложения в конкурс, проведен няколко години преди откриването на библиотеката през 2018 г. Журито е търсело име, което да е кратко, лесно за произнасяне и да не е посветено на конкретен човек. Oodi на фински означава „ода“.

Посетителят влиза през носа на огромния кораб-морковена торта и, ако носи на обувките си шипове за лед, е приканен да ги свали. В сутринта, когато пристигнах, вътре имаше много хора, но бе тихо, и объркващата комбинация от визуален трафик и приглушеност ме накара да се почувствам сякаш съм със слушалки на главата.

„Hei,“ поздрави служител.

„Hei,“ казах. „Колко струва билетът?“

„Какво?“

„Трябва ли да купя билет, за да вляза?“

„Ха-ха-ха,“ каза служителят. „Не. Нямаме билети.“

Ха-ха. Разбира се, билет не бе нужен. За да влезеш в обществена библиотека, не ти трябва билет. Разкошът на сградата бе задействал някакъв рефлекс да жертвам пари, което само по себе си породи вътрешна вълна на униние.

На приземния етаж имаше киносалон, кафене със зелева лазаня и морковена супа, плюс 22 деца, които играеха шах на маси до прозорците. Качих се по ескалатора на втория етаж, където имаше 3D принтер, лазерен резач, принтер за големи формати, гравираща машина, конферентни зали за свободно ползване и люлеещи се столове за четене. Имаше електрически и акустични китари – добри – за заемане, както и барабанен комплект и няколко цитри. Студио за подкаст, студио за електронна музика, класни стаи. Кухненско пространство, което можеше да се резервира за общо готвене с приятели.

Всичко това беше очарователно, но без дъх ме остави една табела. У дома, в Бруклин, библиотеката е осеяна с напомняния „Моля, говорете по-тихо.“ В противовес на това, табелите в Oodi гласяха: „Моля, оставете другите да работят в мир!“ Двете заповеди са почти синонимни – но не и по същество. Бруклинската версия е молба за самоконтрол. Финландската версия е призив да признаеш съществуването на другите хора. Виждате разликата сами.

На последния етаж имаше книги, игри и нотни партитури на композитори като Едвард Григ и Яни. Имаше второ кафене (още супа от сьомга, розови „принцесови“ пасти) и на всяка маса стъклени вази със свежи цветя. Вътре растяха дървета Bucida buceras. Слънчевата светлина проникваше меко през извити стъклени стени. Отсреща се издигаше сградата на парламента със своята могъща сива фасада. Балконът на Oodi е проектиран да стои точно на нивото на входа на парламента – „за да символизира демокрацията и диалога“, според брошура на библиотеката.

Деца по чорапи се търкаляха по наклонен под от смърч, сякаш това бе тревист хълм. (Спрете и помислете за миг колко невероятно би било обществена библиотека в голям американски град да е достатъчно чиста за търкаляне по пода.) Докато ги гледах как играят под вълнообразния яйцевиден таван, отново ме обзе тъга. Ето една визия за човешки разцвет, едновременно проста и немислима. Спомням си как като дете в Сан Франциско влязох в една обществена библиотека и чух един мъж да се шегува: „Като за приют за бездомни тук има доста книги.“

Би било грешка да не се спомене, че Oodi изпълнява и приютна функция. Имаше хора с необичайно количество вещи, които използваха пространството като климатизиран заслон за сън. Това е позволено. Спящите не бяха ограничени до конкретна зона; никой не ги избягваше и не ги тормозеше. Ако това е идеята на финландеца за най-ниското стъпало, нулата на Кантрил, или близо до нея, то какво значение имаше фактът, че таванът, по някои оси, бе доста нисък? Дали някой от тези високи, гъстокоси финландци оглеждаше библиотеката и си мислеше: „Страната ми няма Джеф Безос или илюзията за възможността да стана като него“? Може би само отсъствието на тази мисъл те изкачваше с едно стъпало нагоре.

В хода на СМС-разговор с една приятелка ѝ споделих, че съм крайно унила. Тя звъня и звъня, докато не ѝ вдигнах – както трябва да го прави един истински приятел – и ѝ разказах за тъгата си, докато гледах финландските деца да тичат и играят, и за това как майки на всякаква възраст се събират спонтанно в библиотеката да си говорят, да си почиват или да масажират безцелно стъпалата си. Обясних ѝ как една от тези майки беше сложила бебето си – не по-голямо от девет месеца – в детско столче до маса в кафенето и му бе подала зеленчуково пюре за опитване, след което бе излязла за 20 минути да вземе книги. Когато се върна, си разменихме усмивки. Тя попита откъде идвам.

– От Ню Йорк – казах. – Имам малко момиченце, почти на възрастта на вашия син.

– Аха. Аз още не съм ходила в Ню Йорк. Бих искала да отида.

Поговорихме за децата и библиотеките, както и за относителната сигурност в страните ни. „На всеки няколко години има криза, когато някое бебе бъде отвлечено, но после го върнато или намерено връщат или го намират след 15 минути“, каза тя за Финландия. „Нищо сериозно.“ Синът ѝ приключи с пюрето и те ми махнаха за довиждане, докато тръгваха да изследват приказната стена.

Пътуването има ефекта да ни отчуждава от собственото ежедневие, и много неща за Финландия научих само в сравнение със статуквото у дома. Погледнати отдалеч, множество действия, които инак бях смятала за досадни, но несвързани едни с други в Ню Йорк, тук се сляха в една категория, издаваща смесица от егоизъм и цинизъм: хвърляне на боклуци по улиците, блокиране на вратите в метрото, заемане на две места на паркинга, пренебрегване на майка, която се мъчи да вдигне детска количка нагоре или надолу по стълбище.

Хората се държат антисоциално по най-различни причини. За една седмица така и не можах да разбера защо финландците не се бунтуват срещу малките си чашки за кафе, не хвърлят боклуци, не се пререждат или не говорят високо по мобилни телефони на обществени места, или защо няма видими кучешки изпражнения, макар че всеки пети човек има куче. Или защо, ако светофарът на пешеходната пътека е червен, финландецът ще чака, докато светне зелено, дори и да няма никакъв трафик.

Все така се оплаквах на приятелката си по телефона, съкрушена от мисълта, че дъщеря ми никога няма да яде зеленчуци сама в библиотека или да рисува северни сияния върху приказна стена под дърво на закрито. „Вярно е,“ каза приятелката ми. „Но има и по-лоши места да отглеждаш дете, отколкото в Съединените щати.“ Тя бе права. Сред тях са Румъния, Косово и Естония– поне според Световния доклад за щастието. Едноседмичната ми фиксация върху Стълбата на Кантрил изкривяваше всякакво чувство за мярка.

На следващия ден напуснах най-доволната от живота страна на света със самолет на Finnair, който подскачаше неспокойно, докато достигна крейсерска височина. Какво ме очакваше обратно в Ню Йорк? Първо – таксиметровата опашка на летището, сигурен пример за мизантропия. После бавното пътуване към дома по разбити магистрали до апартамент с дупки в пода. Медицински сметки. Такси за детска градина. Но пък, от друга страна – големи чаши кафе.

Всички туристически пътувания започват като „туризъм на щастието“ – има други думи, които използваме, когато пътуваме, за да посетим семейство, да вършим работа или да избегнем арест – дори и когато това се превърне във вътрешно пътешествие на мрачно саморазмишление. По време на първата ми среща с Мико Тиронен му зададох въпроса от Стълбата на Кантрил. Както всеки финландец, когото щях да попитам, той отказа да приеме предпоставката. „Как бих могъл да знам отговора?“ – каза Тиронен. – „Имам само този един живот.“ Без стълба, без горе и без долу:

„Първо беше тъмно, сега нещо се случва и съм объркан, а после пак ще има тъмнина.“

Източник 

Моли Янг е млада американска авторка и уеб-журналистка от Ню Йорк.