В нощта на 6 март Мунир, съпругата му и двамата им синове, и двамата на по двайсет и няколко години, не мигват. Сгушени в малка спалня в апартамента си, те чакат, докато правителствени войници и милиции навлизат в квартала Кусур в крайбрежния град Банияс и минават от къща на къща. Бойците се движат из улиците без никаква координация. Една къща е претършувана от пет отделни групи, докато други остават незасегнати. „Нямаше никакъв план,“ казва Мунир. „Само насилие и плячкосване.“

Първият въпрос, който бойците задават, щом нахлуят в някой апартамент, е: „Сунит ли си или алевит?“ Отговорът решава съдбата на обитателите. Сунитите са пощадявани – макар че понякога апартаментите им биват ограбвани. Когато нападателите открият алевитски дом, едни вземат каквото могат да носят и си тръгват; други идват за мъст – първо крадат, после стрелят. „Ако един не те убие, следващият може би ще го направи,“ казва Мунир.

Мунир, заклет марксист, е прекарал повече от десетилетие в жестоката затворническа система на Башар Асад. Когато режимът падна през декември миналата година, той е във възторг. Но Мунир е от алевитско семейство – сектата, свързана с режима на Асад още от 70-те години. Членове на общността са замесени в някои от най-тежките зверства по време на избухналата през 2011 г. гражданска война – изчезвания, затвор, изтезания. Мунир знае, че това не може просто да бъде забравено.

След падането на Асад над селските райони около градовете Хомс и Хама и планинските села се спуска атмосфера на страх и несигурност. Всекидневно се съобщава за произволни арести, унижения по контролно-пропускателните пунктове, отвличания и убийства. Някои от убитите са бивши офицери от режима или „шабиха“ (бандити), обвинявани в минали престъпления. Други биват ликвидирани заради спорове около конфискувани земи. В някои райони хора, прогонени от войната, се връщат след години в бежански лагери, само за да заварят домовете си разрушени, а съседните алевитски села – проспериращи. Не изглежда да има организирани усилия от страна на новата Генерална служба за сигурност да задържа хора, обвинени в престъпления по време на режима. Резултатът са индивидуални актове на мъст, грабеж и убийства от въоръжени банди.

Атаките в квартала на Мунир и по цялото крайбрежие са кулминацията на поредица от взаимни нападения и ответни акции. Няколко дни по-рано правителствени войници с пикапи минават през улиците на Банияс, стрелят безразборно и всяват ужас сред местните. В четвъртък, 6 март, звено на Генерална сигурност, което отива да извърши арести в алевитско село в околностите на Латакия, попада под обстрел от въоръжени мъже. Последва бърза вълна от координирани нападения от страна на алевитски бойци, които убиват десетки служители на сигурността, полицаи и цивилни, завземат квартали и обществени сгради. Недалеч от дома на Мунир те нападат два контролно-пропускателни пункта на входа на Банияс и избиват половин дузина мъже.

Сирийските медии наричат тези бойци „фолул“ – дума, означаваща „остатъци“, използвана първоначално след египетската революция от 2011 г., за да опише остатъците от победен режим, който се опитва да се завърне. Правителството мобилизира войски и вика подкрепления от други въоръжени части, преди да започне мащабна военна операция вечерта на 6 март, за да си възвърне контрола.

Мунир и семейството му стоят в апартамента през цялата онази нощ в четвъртък и на следващата сутрин, слушайки стрелбата. Около обяд в петък той получава телефонно обаждане. Говорел племенникът му, който живее на две улици оттам. Разказва, че въоръжени мъже обикалят и тропат по вратите в тяхната жилищна кооперация. Братът на Мунир отворил вратата. Той е на 70 години и вече е прегърбен. Въоръжените мъже го попитали дали има оръжие. Той отговорил, че няма. Тогава го попитали дали е алевит или сунит. Той им казал, че е алевит. Те го взели заедно със сина му и трима мъже от друг апартамент на покрива, където ги застреляли. Само синът оцелял. Той успял да се припълзи обратно до апартамента си, за да се обади на Мунир.

„От този момент,“ казва Мунир, „просто чакахме своя ред.“

Ахмед ал-Шараа, новият управник на Сирия, е висок и красноречив, уверен в новия си вид – западни костюми и прясно поддържана брада. В началото сякаш се носи на вълна от добронамереност. В първите дни на управлението си той се старае да увери сирийския народ, както и външния свят, да убеди САЩ да вдигнат санкциите и да започне непосилния процес на възстановяване на страната. Застава пред стотици командири на бунтовници, обявява победа и край на революцията. Нарежда всички военни фракции, включително собствената му „Хаят Тахрир аш-Шам“, да бъдат разпуснати и реформирани в нова национална армия, и обявява създаването на ново преходно правителство. По-рано, цитирайки думи, приписвани на пророка Мохамед, той издава всеобща амнистия за сирийците: „Идете си, свободни сте.“

Това изглежда като обещание за безопасен изход за войниците и офицерите на режима, които не оказват съпротива на бунтовниците – а може би и като уверение към алевитската общност, дала толкова от верните сили на Асад, че няма да бъде подложена на колективно наказание.

В първите седмици на новото правителство Мунир организира срещи в малкия си апартамент, пътува до отдалечени села и присъства на погребения и сватби, опитвайки се да убеди хората от своята алевитска общност, че сега, когато бившите бунтовници са на власт, именно те държат авторитета и най-добрият избор е да ги подкрепят. Ако тази нова власт рухне, казва им той, никой друг няма силата да управлява Сирия. „Като влизаме в контакт с тях, можем постепенно да помогнем да се оформи посоката на новата държава,“ повтаря той. „Ако можем да излезем от ада на Асад без масово кръвопролитие, тогава трябва да сме благодарни на „Хаят Тахрир аш-Шам“.“

Но администрацията, която се оформя, изглежда по-малко като орган, представящ всички сирийци, и повече като продължение на сплотената ислямистка групировка, управлявала бунтовническите територии по време на дългата гражданска война. След десетилетия на малцинствено управление новата държава е категорична в утвърждаването на идентичността си като сунитска. Едно от първите действия на преходното правителство беше да прочисти алевитските служители и работници от държавните институции и обществените услуги под предлог, че „изкоренява останките от бившия режим“. Армията и всички служби за сигурност, в които алевитите държат несъразмерно влияние, бяха разпуснати. Десетки хиляди останаха без работа, без източник на доходи.

Мнозина изобщо не бързат да забравят сектантството от ерата на Асад. Когато Асад и семейството му избягаха, те оставиха след себе си една разрушена страна. Навсякъде личат белезите от петнайсет години войни, натрупани върху десетилетия авторитарно управление първо на бащата Хафез ал-Асад, после на самия Асад: руини на разрушени градове, рухнала икономика, прогонването на половината от населението, масови гробове и гробища с повече от половин милион убити. Сектантското насилие е оставило дълбоки белези, а измъчените семейства все още търсят десетките хиляди насилствено изчезнали. Да се каже на тези хора, че техните потисници са свободни – без никакво обещание за справедливост – се оказва непоносимо за мнозина.

В град Хомс срещам бивш затворник, прекарал 13 години в един от затворите на Асад. Той е слаб и изтощен след повтарящи се пристъпи на туберкулоза, прихваната зад решетките. След дълго описание на изтезанията и страданията, които е преживял, той избухва от гняв, когато го питам за помирение.

„Какво помирение? Какво опрощение? Масовите убийства, които [алевитите] извършиха в нашите райони, са твърде ужасяващи дори само за да се говори за тях,“ казва той. „Как можеш да ме питаш да прощавам? Кълна се в Бога, не мога. Просто не мога. Ако стисна ръка на някой от тях или седна с тях, това би означавало да търгувам с кръвта на братята си, с кръвта на жените, които изнасилиха, и на хората, които убиха и заклаха.“

Други, пострадали от Асад и неговите привърженици, мислят различно. На север, в селището Хула, където през 2012 г. проправителствени паравоенни части от съседни алевитски села избиват повече от 100 души, предимно жени и деца, разговарям с една жена. Тя седи на пода, немощна след дълга болест, и бавно, мъчително разказва как се е крила осем часа в хамбар, докато милициите вилнеят и убиват. Когато се връща в хола си, заварва телата на 15 свои роднини – мъже, жени и деца – посечени.

„Мъже от нашето село дойдоха при мен онзи ден и ми казаха, че са заловили група от убийците. Отговорих им: какво мога да направя с тях? Ще върне ли убийството им семейството ми? Миналото е минало, Бог ще ме възмезди за загубите ми,“ спомня си тя с дрезгав глас. „Дори онзи ден, когато убиха един от главните виновници, не одобрих. И защо да влачат трупа му по улицата? Уморена съм. Не искам да виждам повече убийства. Не искам да се пролива нито капка кръв повече.“

Мунир също жадува за край на насилието – и в първите дни на новото правителство е вярвал, че това е възможно. Но когато се криел в апартамента си и слушал племенника да му казва, че е прострелян, а баща му е убит, той разбрал, че мирът е още безкрайно далеч. Всичко, което може да направи сега, е да чака и да мисли как да изведе семейството си в безопасност.

Около шест часа вечерта в петък чуват звука от разбивани врати. Идва от магазин за мотори в съседната сграда. „Казахме си: ‘Добре. Ако са заети да плячкосват магазините, може би ще ни оставят на мира за известно време.’“ Той започва да телефонира, търсейки някого, който да помогне да изведе него и семейството му от района. Първо се свързва с приятел на семейството в Идлиб, бунтовническата столица преди падането на Дамаск, който му обещава, че ще направи каквото може. Малко по-късно приятелят се обажда отново и казва, че кола на Генерална сигурност е на път да го изведе. Минават часове. Накрая приятелят отново се обажда и казва, че колата се е повредила. Мунир подозира, че са попаднали в сблъсъци на покрайнините на града.

Тогава той звъни на своя приятел Анас, сунит от друга част на града. Знае, че като моли Анас за помощ, го излага на риск, но мисли, че като сунит той има по-голям шанс да премине през контролните пунктове. Знае също, че Анас, не по-малко от него, се надява сирийските разпокъсани общности някой ден да се обединят и че може да бъде намерен крехък, но решаващ баланс между помирение и справедливост. И двамата разбират, че само такъв баланс може да реши дали десетилетните цикли на войни и травми най-сетне ще намерят край.

Срещам Мунир в началото на лятото, в апартамента му. Слаб и костелив, той е облечен в шорти и безформена тениска. Кожата на лицето му е опъната, а очите му ту се разширяват и проблясват, ту омекват и се натъжават, скрити зад воал от сълзи, друг път се присвиват, когато се взира в далечината. Изтегля влакна от груб жълт местен тютюн, пъха ги в малки листчета и свива безфилтърни цигари, които жадно пуши между глътки мате, като тръска пепелта в стара ламаринена кутия. Лек бриз от близкото Средиземно море раздвижва завесите до него.

Аз искам да говорим за последните събития, но той все се връща назад във времето. Чудя се дали, докато съставя инвентар на травмите на своето поколение, не се опитва да осмисли онова, което се е случило по-късно.

Роден е през 1960 г., в обедняло алевитско семейство в планините над крайбрежните градове Банияс и Латакия. В продължение на векове тамошните селяни едва са изкарвали прехраната си по стръмните, каменисти склонове. Повечето са дребни стопани с нищожни ниви или безимотни ратаи, обвързани с отсъстващи земевладелци. В хода на поколенията мнозина, подгонени от отчаяние, слизат към сирийските равнини, където работят за сунитски чорбаджии – презирани и дискриминирани заради вярата си.

Свидетел на несправедливостта и бедността наоколо, още от малък Мунир се увлича по бунта. Като мнозина от младите тогава, се насочва към радикалната левица. Един приятел от селото, журналист в Дамаск, го въвежда в марксистки читателски кръгове, и Мунир изминава десетки километри до града, за да присъства на тайни обсъждания или да се добере до един-единствен брой на марксистки вестник. Организира своя собствена клетка и започва да разпространява позиви сред селяните по нивите и работниците в близкия петролен комбинат. Мнозина от другарите му са образовани алевити, които, казва ми той, са „резервоарът на левицата“, особено онези, които не притежават земя. Те виждат в образованието и държавната служба единствените си пътища нагоре. „Религиозният им произход не пречи да възприемат секуларни или леви идеи,“ казва Мунир. „Алевитската доктрина е езотерична. Няма ритуали или формални институции, няма видими символи в ежедневието, които да бележат някого като алевит.“

След кратък демократичен период през 50-те години Сирия изживява две десетилетия на преврати и контрапреврати. В борбата си за власт военни лидери създават мрежи от протежета и верни хора от конкретни кланове, региони и секти. Възходът на Хафез ал-Асад, алевит, е кулминацията на този процес. През 1970 г. той завзема властта и извежда алевитите до доминираща роля в службите за сигурност и армията.

В края на 70-те Мунир става учител. Пътува из отдалечени села и със собствените си очи вижда лишенията на планинските селяни. Убеден е, че положението на бедните по селата може да се подобри само чрез класова борба. Но за мнозина от алевитските деца, които обучава, именно държавата, под ръководството на Хафез, предлага път навън от бедността. Често, когато сутрин проверява присъствието, Мунир пита: „Къде е еди-кой си?“, а учениците се смеят: „А, той се записал доброволец в Сарията“ – милиция, водена от брата на Хафез, Рифат. Постепенно Мунир проумява, че тези момчета на 14–15 години биват „индоктринирани, подложени на промивка на мозъка и формирани“, за да станат палачите на режима.

Мунир среща Анас в края на 90-те в Банияс. И двамата са аутсайдери в собствените си общности, където никой от тях не пасва на ролята, която му е отредена по секта и семейство. Дори в разгара на гражданската война, когато Банияс се разпада по сектантски линии и бойци от двете страни биват отвличани и убивани, двамата мъже запазват приятелството си.

Анас – нисък, набит, плешив – е богат търговец от видна сунитска фамилия, която още от османско време притежава земи и складове. Почти двайсет години двамата приятели пият кафе заедно всеки ден. Около обяд Мунир излиза от малкия апартамент, който служи за офис, претъпкан със стари вестници, папки и кашони; слиза по тъмен, влажен коридор с олющени стени и миризма на мухъл, и влиза в апартамента на Анас – по-голям, по-подреден и озарен от слънце. Между тях стои джезве с гъсто турско кафе. Говорят си за клюки, обсъждат книги, говорят за синовете си или просто седят и пушат в тишина – Анас с дългите си тънки цигари, Мунир със своите ръчно свити.

Анас е израснал в Банияс, отгледан от родители, които са посещавали частни училища в западен стил. Те са възпитани да се обличат, говорят и държат като европейската буржоазия, и отглеждат сина си по същия начин. Когато е дете, алевити от планината започват да се заселват в града му, подгонени от бедността, търсещи държавни работни места и образование. Анас помни как децата от сунитския му квартал гонят с камъни онези бедни алевитски селяни и ги подиграват.

В неговото семейство религията добива по-голямо значение след войната с Израел през 1967 г. „Знам, че звучи като клише,“ казва ми той, „но след поражението хората започнаха да казват: опитахме левицата, опитахме панарабизма – нито едното не победи Израел. Хайде да пробваме с исляма.“ Същата година една от лелите му слага хиджаб – нещо, което дотогава семейството му свързвало с „изостаналите“ и бедни селяни.

От средата на 70-те години Мюсюлманските братя и тяхното военно крило „Бойният авангард“ (al-Tali‘a al-Muqatila) поемат знамето на опозицията срещу Хафез ал-Асад. Следващите сражения, а и бруталното потискане на Мюсюлманското братство от Хафез, водят до десетки хиляди убити или хвърлени в затвор хора. Кулминацията идва през 1982 г., когато режимът хвърля армията и предимно алевитските милиции да потушат въстание на Братството. В Хама са избити около 25 000 души. Тази тъмна история държи недоверието и страха между сунити и алевити живи – и режимът умело ги експлоатира.

На 15 години Анас е арестуван, измъчван и хвърлен в затвора. И до днес не знае защо. Не е бил религиозен – не се е молил, не е постил. Мисли, че може би някой му е подхвърлил книга, или пък просто е бил пометен от мащабната акция срещу сунитите под претекст „борба с Мюсюлманските братя“. „Хиляди бяха арестувани само защото са от определено семейство или сунитски квартал, или защото техен роднина е бил в Братството,“ казва Анас. „Или заради книга, заради дума, заради това, че са присъствали на урок по религия. Да си сунит те правеше заподозрян.“ Той е сред 120 души, оковавани един за друг и „прегледани“ от съдия за минута-две, преди да получат присъдите си. Според него едва шест-седем от тях наистина са били членове на Братството. След няколко месеца в затвора Анас започва да се моли, а след две години вече знае Корана наизуст и е станал пламенен вярващ.

„Не се учудвай,“ казва той, „защото ако сложиш Ричард Докинс – знаеш ли го? – ако го сложиш насред този мрачен затвор сред вярващите, и той ще стане вярващ.“ Анас се засмива. „Ти си в изолация, нямаш нищо отвъд онези 0,3 квадратни метра – това е твоето пространство. Ако избухне война – не знаеш; ако убият министър-председател – не знаеш; ако земетресение разтърси далечен край и стотици хиляди загинат – не знаеш. Смъртта беше нашият всекидневен спътник. Имахме туберкулоза, холера, краста. Аз имах късмет – когато ме биеха и измъчваха, не получих смъртоносни удари, само счупени ребра. Много пъти губех съзнание, но не ослепях, не получих мозъчен кръвоизлив.“

Когато излиза на свобода през 1992 г., Анас вече е изцяло формиран ислямски фундаменталист. Отказва да слуша музика, да гледа телевизия, говори на езика на джихада. Но с годините вярата му отслабва. Когато среща Мунир, той вече е доста по-умерен.

Мунир е уволнен от учителското си място в средата на 80-те. Скоро след това е арестуван заедно с двамата си братя заради политическите им дейности. При обиск в дома им офицери намират ученическа тетрадка на по-малката им сестра, в която на една снимка тя е издрала очите на Хафез ал-Асад. И тя е арестувана. Задържано е дори момичето, в което Мунир е влюбен.

В затвора мъченията траят по 12 часа. „Искахме смъртта да дойде бързо, само и само да спре болката,“ спомня си Мунир. „Не викахме вече, но някои от нас изкрещяваха: ‘Майко… моля те, майко… моля те, спри болката!’ Това, което преживяхме, не беше само физическо мъчение, а духовно, политическо и морално поражение.“

Когато излиза от затвора през 1993 г., Мунир вижда, че режимът на Хафез ал-Асад не само е смазал интелектуалците и опозиционерите, но и е арестувал хиляди студенти. Комунистическата партия е мъртва, Мюсюлманските братя – разгромени. „Нямаше вече политически сили, защото ако си в затвора 15 години, теб те няма,“ казва той. Сирия навлиза в политическа пустош – и за него именно това обяснява много от нещата, които ще се случат по-късно.

Докато говорим, Мунир седи на старо, изтъркано канапе, чиито дървени подлакътници са изгладени от дългите години употреба. Той се изправя, леко приведен, и тръгва към балкона, скрит зад перде, откъдето се вижда кръстовище с голяма черница. За онзи мартенски уикенд, казва той: „Това дърво стана сборен пункт за въоръжените. Оттук ги виждахме как се движат. Понякога изстрелваха РПГ по вратата на склад, за да я взривят и подпалят сградата.“

По време на петъчната молитва сунитски проповедници призовават за „Фаз’а“ – боен вик за въоръжаване – и от джамиите в Идлиб, Хомс, Хама и Дамаск излизат демонстранти, искайки оръжие и мъст за убитите служители на сигурността. Именно тогава върху квартала на Мунир се стоварва следващата вълна от насилие; вече всеки е с пушка – много от тях, подтикнати от сектантска ярост, отмъщение и страх, казва той. Някои от тези въоръжени цивилни са от места, където режимът на Асад е извършил кланета, и те се боят, че старият режим може да се завърне.

Въоръжени мъже нахлуват в магазини и апартаменти на първите етажи, стрелят по цивилни и товарят плячката си на пикапи. Вторият брат на Мунир му звъни и казва, че домът му е бил претърсен. Въоръжени мъже го питали: „Какво ще дадеш, за да спасиш живота си?“ Той им дава ключовете на колата си и те си тръгват.

Мунир взима двамата си синове и ги качва в малко килерче под тавана на кухнята. Заклева ги да останат там, каквото и да стане.

„Когато започнаха убийствата [на 6 март], в началото изобщо не мислехме да напускаме района,“ казва съпругата на Мунир, Уасан, докато влиза в стаята с поднос, върху който има джезве с турско кафе и малки чашки. Поставя го на масата между нас и сяда на дивана до Мунир. Облечена е в розова пижама под халат и е спокойна и уравновесена, с кръгло лице, големи очила и мек глас. Поведението ѝ е пълна противоположност на оживените, широко отворени очи и жестикулирането на Мунир.

„Защо да си тръгваме?“ добавя тя. „Нямахме нищо общо с онези нападения срещу силите за сигурност, нито пък имахме оръжие или нещо подобно.“

С тих глас, тя казва, че в петъчната нощ, докато чакали бойците да нахлуят в апартамента им, тя решила да събере всичките им ценности и парите, които имат, и да ги нареди на масата. „Мислехме, че може би така ще помислят, че не им губим времето да претърсват апартамента и дано не открият момчетата,“ казва тя. „Търсих нещо ценно, но всичко, което намерих, беше златна брачна халка, гривна и 300 000 сирийски лири – около 20 долара.“ Тя се засмива, смутена, като човек, който не е успял да приготви подобаващо гостоприемство.

Сектантски кланета са се случвали тук и преди, разказва Мунир. Отново сякаш е принуден да говори за миналото. Сирийското въстание, последвало вълната антиправителствени протести в арабския свят през 2011 г., доведе до брутални репресии. „Алевитите гледаха на революцията като на екзистенциална заплаха,“ казва той. Започват да пращат младите си мъже да се записват в Националните сили за защита – отряди на смъртта, които действат заедно с армията, за да смажат въстанието.

Преди революцията Мунир е смятан за член на безобидната лява опозиция. След нея обаче го възприемат като заплаха за общността му. Режимът използва историческите травми от минали потисничества и кланета и посланието е ясно: ако Башар ал-Асад падне, това ще е вашата съдба. Съседите му го подозират в заговор с въоръжените бунтовници и нападат него и членовете на семейството му. В продължение на седмици той не може да напуска къщата от страх да не бъде нападнат. „Ако синът ми трябваше да отиде до магазина на ъгъла,“ казва той, „аз задържах дъха си, докато се върне.“

Няколко седмици след революцията Мунир е принуден да напусне Банияс и да потърси убежище в родното си село, където се чувства по-сигурен. Къщите на разширеното му семейство са струпани една до друга и там той е заобиколен от братя и братовчеди, които го пазят, макар че не всички споделят политиката му. Остава там няколко месеца, но и там е твърде уплашен да излиза, заради заплахи за живота – както от привърженици на режима, така и от съседи.

Знае, че името му фигурира в списък за задържане от режима, но през май същата година трябва да се върне в града заради училището на децата и работата на жена си. По-малко от час след завръщането му, мъже от службата за сигурност на режима блъскат по вратата му. Един от тях – с пушка – му нарежда да тръгне с тях. Първо го отвеждат в политическата служба за сигурност, а оттам го прехвърлят в новопостроения, но все още неоткрит футболен стадион в града, превърнат в център за задържане. Хиляди мъже – почти цялата мъжка част от населението – са събрани и натъпкани там.

Това, което е видял на стадиона, го преследва до ден днешен – не мъченията или побоищата, а миризмата. Той изпуска цигарата си докато разказва как младите мъже са седели в езера от екскременти. „Всички бяха оковавани, някои по 10 дни подред, принудени да се облекчават където седят, докато са вързани. Нямаше тоалетни, само локви с лайна.“ Повтаря думата няколко пъти. „Нощем бандити на режима идваха да измъчват и бият задържаните, псувайки майки, сестри, Бога и религията. Правеха го просто за забавление.“

Освобождават го няколко дни по-късно, но е арестуван отново след като неговата фракция от комунистическата партия заявява подкрепа за революцията и го избира в политическия съвет. Този път го въвеждат във военната информация и докато чака чиновникът да регистрира името и личната му карта, го бият с електрически кабели, докато изгубва съзнание.

Вечерта в петък, 7 март, когато Анас получава обаждане от Мунир, той няма идея как може да помогне да го измъкне от района. Фактът, че е сунит, му дава някаква защита, но той не познава мъжете, които обикалят улиците, и те не го познават. Докато двамата се сгушват по апартаментите си – един в сунитска и другият в алевитска част на града – наблюдават как се разгръща клане, подобно на някои от най-лошите дни на войната. Анас се чуди дали изобщо ще види приятеля си отново.

Сутринта в събота звукът от изстрели се подновява и Мунир започва да звъни в паника. Съпругата на втория му брат – онзи, чиято кола е била взета предната нощ, звъни и казва, че друга група бойци е извлякла съпруга ѝ и неговия син – 35-годишен учител – на покрива заедно с двама съседи и ги е разстреляла.

Под черницата пред къщата бойците довеждат един мъж и го притискат до стената. „Там, до дървото,“ казва Мунир, сочейки. „Заляха го с куршуми. После един от тях го ритна с ботуша си, за да се убеди, че е мъртъв.“

Рано онази сутрин Анас получава обаждане от стария си университетски професор, който моли за помощ. „Той беше мой приятел. Синът му беше инженер и работеше в моя офис. Другият му син беше съдия. Както и аз, те имаха либерални, прогресивни възгледи. Обади ми се в 7.30 или 8 сутринта и ме помоли за помощ. Дотогава вече бях намерил път към района.“ Анас звъни на Мунир. „Готви се,“ казва. „Ще съм точно под блока след две минути.“

Мунир и семейството му са твърде уплашени дори да погледнат от балкона дали колата е там – страх ги е, че въоръжените от другата страна на улицата може да ги видят. „Казах на жена си и децата: ‘Ще рискуваме.’ Тръгнахме надолу. Когато стигнахме входа на блока, оставих ги вътре и едва показах глава навън, само малко. Видях колата.“ Мунир виква семейството да идва. „‘Я Аллах’, казахме, и тичахме колкото можем, докато скочихме в колата.“

Анас изпраща кола и до къщата на професора. Звъни му, за да го предупреди. Когато професорът чува приближаващата кола, той, жена му, двамата им синове и техните съпруги изскачат надолу по стълбите и на улицата – но това не е колата на Анас. Щом разбират грешката си, хукват обратно в сградата, но въоръжени мъже слизат от колата и ги следват. Застрелват професора и двамата му сина. На жените казват: „Ще ви оставим живи, за да умрете от скръб.“

Колата на Анас пристига две минути по-късно. Той прибира оцелелите, които пристигат у дома му – едни в шок, други в истерия. Към този момент вече се е появило и трето семейство, преживяло подобно изпитание, също в отчаяно състояние. Анас моли повече от дузината души, събрали се в апартамента му, да пазят тишина, за да не чуят съседите плача им и да не ги издадат. Доколкото знае, той е единственият, който помага на алевитите, и се страхува. „Някои семейства останаха два-три дни, но семейството на професора остана 10 дни; бяха прекалено уплашени, за да си тръгнат.“

В събота вечер Анас чува говорител на правителството да обявява, че ситуацията е върната към нормалното и улиците са изчистени от трупове, но не вярва. По-късно се разбира, че убийствата са продължили до неделя вечер. В понеделник Анас закарава Мунир обратно у дома и продължава към къщата на професора.

Улиците са безлюдни, магазините на приземните етажи – опожарени. От черни кухини все още се вият струйки дим. Някои сгради още се плячкосват. На входа на блока Анас намира тялото на професора до тези на двамата му сина. Малко по-надолу лежи тялото на сестрата на професора, убита ден по-рано. Ранен март е, нощите са студени, а телата вече започват да се разлагат и да вонят. „Минах през сградата. Имаше четири апартамента. Във всеки видях по две-три тела,“ казва Анас.

Той звъни на Червения полумесец. Когато пристигат, се включва да събира мъртвите, после ги следва до гробището. „Останах там до шест вечерта, изпълнявайки погребалните ритуали, защото от това семейство нямаше мъже.“

Гробището е алевитско, и той е изненадан да види, че повечето от присъстващите са сунити – хора, които също са укривали алевитски семейства и сега помагат на оцелелите да погребат мъртвите си. „Може би това е единственото положително нещо, което излезе от това клане,“ казва Анас.

Питам го дали някога се е страхувал. Разбира се, казва той. „Когато доведох семействата в сградата си, им казах да не издават никакъв звук, дори да не палят лампите. Вечерта преди това, в петък, исках да приютя едно семейство в къщата на брат ми, но съседите отказаха с думите: ако доведеш алевити тук, ще те издадем.“

„До понеделник сутрин разбрахме, че целият Банияс е подслонявал семейства. Няма да преувелича, ако кажа, че 60% от алевитския квартал беше в нашия квартал.

‘Всяко семейство тук оцеля, защото някое сунитско семейство се погрижи за нас,’ казва Мунир.

‘Не вярвам в цялата тая глупост за мъченичество и живот след смъртта,’ казва Анас. ‘Прекарах 15 години в затвора с джихадистите. Човечността – човечността е единствената сила, по-голяма от страха.’“

Анас седи на дивана до Мунир, чиято жена е отишла в кухнята да свари още кафе. В изгладената си риза с къси ръкави и панталони човекът, който преминава през контролни пунктове, за да спасява жертви на организирано насилие, прилича на банков чиновник в провинциален град. Говори премерено, с изискано левантинско благозвучие, но без емоция – като някой, който проверява счетоводен отчет.

Когато Хафез ал-Асад става президент през 1971 г., казва Анас, той донася бедствие за алевитите. Използва сектата, за да упражнява насилие над противниците си, а сектата носи вината за него. „В затвора осъзнах, че те, алевитите, са били потискани като общност. Отнасяха се с тях като селяци, и когато Хафез дойде на власт, те поискаха да си отмъстят. А сега да си отмъстят искат другите. Ако продължим така, хора като мен и Мунир ще бъдат унищожени.“

На 9 март, във второто си обръщение към нацията от началото на кланетата, президент Шараа обеща национално разследване на събитията от уикенда. На 22 юли правителството публикува доклада си за кланетата. В него са идентифицирани 1426 жертви – 238 от силите за сигурност, останалите цивилни – и беше обещано „виновниците да бъдат изправени пред правосъдието“. В доклада се посочват 298 заподозрени. Всеки опит да се определи убийствата като сектантски е отхвърлен; описани са като актове на мъст, лишени от идеология.

По телефона в средата на август Мунир ми казва, че заплахите, отвличанията и убийствата на алевити не са спрели, макар вниманието да е насочено другаде. Сектантски боеве избухват на други места.

В средата на юли спор между друзки фермер и бедуински племена в Южна Сирия прерасна в сблъсъци между двете общности. Когато се намесиха правителствените сили, насилието се разшири в нови сектантски битки, включително екзекуции на цивилни друзи. Израел, който засили атаките си срещу Сирия след падането на режима на Асад, се намеси на страната на друзите, бомбардирайки Дамаск и правителствени позиции. Правителството обеща нов доклад.

„Вчера бяха алевитите, днес са друзите, утре може би кюрдите,“ казва Мунир. „Без ясен нов обществен договор за Сирия убийствата ще продължат.“

Източник

Гаит Абдул-Ахат е иракски журналист, започнал работа на Запад след американската инвазия в Ирак. Сътрудничил е на The Guardian и The Washington Post, публикувал е фотографии в The New York Times, The Washington Post, Los Angeles Times, The Guardian, The Times (London) и други медии.