Свещените букви

В България свещените крави изглежда се размножават. Вече не е достатъчно да пишем на кирилица. Трябва да защитаваме със закон дори формата на отделните ѝ букви. Поредната законодателна инициатива за „българската кирилица“ превръща типографския избор във въпрос на държавна идентичност.

Българските начертания имат своя история и професионална обосновка. Различията с руската типографска традиция заслужават обсъждане от гледна точка на четливостта, удобството и естетиката. Но между защитата на един дизайнерски подход и превръщането му в държавно задължение лежи пропаст. Типографията не става по-добра, когато я обявим за патриотичен дълг.

Днешното желание за разграничаване от Русия добавя към този спор особена ирония. Издирваме русизми, преразглеждаме исторически символи, настояваме и буквите ни да не приличат на руските. Готови сме да променяме формата им, за да подчертаем различието си, но не и да попитаме дали самата писменост продължава да е най-подходящата за нас.

А въпросът е съвсем практически. Българският език остава неразбираем за чужденеца независимо от азбуката, но кирилицата прибавя към езиковата бариера още една: непознатите знаци. Имена, заглавия, адреси и надписи трябва да бъдат пренасяни в друга графична система, за да станат разпознаваеми за мнозинството европейци. Латиницата няма да направи литературата ни автоматично по-четена, но би могла да премахне част от ненужното триене при общуването със света. Дали това преимущество оправдава цената на промяната, е въпрос за обсъждане, не за забрана.

Защо тогава приемаме, че писменост, възникнала при определени исторически обстоятелства преди повече от хилядолетие, трябва да остане наша завинаги? Кирилицата е голямо постижение на средновековната българска култура. Но от признанието за миналите ѝ заслуги не следва задължение за вечна употреба. Ами ако тя вече не е най-добрият избор за България?

Езикът и писмеността не са едно и също. Езикът носи памет, опит и начини на мислене; азбуката го записва. Един език може да смени буквите си, без да изгуби граматиката, речника или литературата си. Разбира се, писмеността също натрупва културен смисъл: старите книги, ръкописите и букварите имат свой разпознаваем облик. Но историческата привързаност не е доказателство за незаменимост.

Самата кирилица е възникнала като нововъведение. През вековете са се променяли буквите, правописът, дори съставът на азбуката. Ние не пишем като средновековните книжовници и не смятаме това за предателство. Защо тогава смяната на писмеността се възприема като светотатство?

Народите, които избраха промяната

През 1928 г. Турция заменя османската писменост, основана на арабската графика, с латинска азбука, приспособена към турския език. Реформата е част от програмата на Ататюрк за секуларизация, образование и сближаване с Европа. Новото писмо представя гласните по-ясно и улеснява обучението, подкрепено от широка кампания за грамотност. Реформата затруднява достъпа на следващите поколения до османското писмено наследство, но същевременно се превръща във важен елемент от изграждането на модерната турска национална идентичност.

Виетнамският случай е още по-показателен. Традиционните писмени системи, основани върху китайските йероглифи, постепенно отстъпват място на латиница, въведена първоначално от европейски мисионери и разпространена по-късно чрез училищата, администрацията и печата. Тя улеснява ограмотяването и развитието на модерната преса. Особено любопитно е, че виетнамските националисти възприемат именно тази писменост в борбата си за независимост от колониалното господство. Така една система с европейски произход се превръща в средство за утвърждаване на виетнамската национална идентичност.

Румъния предлага най-близкия до нас пример. През XIX век тя постепенно заменя кирилицата с латиница, официално утвърдена през 1860-те години. Промяната подчертава романския характер на езика и европейската ориентация на страната. Сама по себе си тя не създава румънската модерност, но става част от нея. Сърбия пък показва друга възможност: продължително съжителство на кирилица и латиница, свързано с различни исторически и културни пространства.

Турският, виетнамският и румънският пример показват, че смяната на писмеността е напълно съвместима със запазването на националната идентичност. Буквеният фетишизъм пренебрегва този прост исторически факт. Сякаш Ботев би престанал да бъде Ботев, ако стиховете му се печатаха на латиница.

Цената на различието

България използва писменост, отлично пригодена за езика ѝ, но непозната за голяма част от европейската публика. Това създава затруднения дори при най-елементарното общуване: разчитането на имена, заглавия, адреси, надписи и библиографски справки. За международна употреба вече използваме латиница, но като вторична система за изписване. Така едни и същи имена и названия постоянно преминават от една графична система в друга, понякога с различни резултати.

Практическото значение на тази преграда не бива да се преувеличава. Съвременните технологии работят безпроблемно с кирилица, а автоматичният превод улеснява общуването между различни езици. Българските книги се нуждаят от добри преводачи и издатели, за да достигнат до чуждестранната публика. Смяната на азбуката едва ли ще промени съществено това положение. Но в ежедневните контакти, туризма, търговията и обмена на информация общата писмена среда би спестила множество затруднения, които поотделно изглеждат незначителни.

Преминаването към латиница също би създало проблеми. Българските звукове ж, ч, ш, щ, ъ, ю и я ще изискват диакритични знаци или буквосъчетания. Новият правопис може да се окаже по-сложен от сегашния, а преходът ще струва скъпо на образованието, администрацията и книгоиздаването. Доколко международните удобства биха компенсирали тези разходи, остава открит въпрос, който заслужава сериозно проучване.

Засега обаче подобна преценка почти отсъства от обществения разговор. Кирилицата се защитава като национална светиня, а самото предложение да обсъдим алтернатива предизвиква подозрения в недостатъчен патриотизъм. Така един въпрос с напълно конкретни практически измерения остава заложник на символични страсти.

Национализмът като компенсация

Защо спорът за буквите предизвиква толкова силни чувства? Когато съвременните постижения не стигат за национално самочувствие, наследените символи предлагат по-лесен повод за гордост. Различието само по себе си започва да минава за заслуга, а всяко съмнение в неговата ценност се възприема като посегателство срещу националната идентичност.

Историческите заслуги на кирилицата са безспорни. Средновековна България е дала огромен принос за развитието и разпространението на славянската писмена култура. Но днес превръщаме новаторството на предците си в забрана за собственото ни развитие. Миналото вече не вдъхновява настоящето; то го надзирава.

За милиони хора кирилицата е естественият образ на родния език, част от детството и личната памет. Тази привързаност заслужава уважение. Но ако тази привързаност си остане задължение за следващите поколения, рискуваме да объркаме защитата на националните символи с грижата за самата култура. Така можем да водим ожесточени спорове за формата на буквите си, докато литературата ни остава слабо позната, науката ни трудно забележима, а културното ни присъствие в света ограничено.

Свободата да се откажем

Никой не е длъжен да избира между вечна вярност към кирилицата и пълната ѝ замяна. Латиницата би могла постепенно да навлезе в области, където предлага практически предимства. Опитът ще покаже дали двуписмеността улеснява общуването, или създава повече проблеми, отколкото решава. Защо да изключваме предварително възможност, която дори не сме опитали?

Кирилицата не се нуждае от обещания за вечна вярност, за да запази мястото си в историята. Предците ни са развили писменост, защото са имали нужда от нови възможности, а не за да забранят на потомците си да търсят други. Да превърнем тяхното новаторство в наше задължение за неподвижност би било странен начин да им отдадем почит.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.