Фанфарите на световната премиера на „Дигър“ в Лондон преди четири седмици бяха съвсем буквални. Когато принцът и принцесата на Уелс излязоха на сцената, появата им беше възвестена от фанфарния състав на Ирландската гвардия: блестящи тръби, лъскави еполети, високи мечи калпаци, поклащащи се под светлините.

Предвид случая музикантите едва ли можеха да бъдат обвинени, че са прекалили с официалното облекло. Към Уилям (кадифен смокинг) и Кейт (шифонена рокля, обеците на покойната Даяна) се присъедини най-дълго царуващият монарх на киното, Том Круз (Армани), придружен от свита, включваща режисьора Алехандро Гонсалес Иняриту и актьорите Сандра Хюлер, Риз Ахмед, Джон Гудман, Джеси Племънс и Майкъл Стулбарг. Първите редове бяха заети от верни придворни: Салма Хайек, Хана Уодингам и цели трима представители на семейство Бекъм (Дейвид, Круз и Ромео).

Самата прожекция започна с два часа закъснение заради характерния за Круз перфекционизъм при селфитата и автографите на червения килим. Но никой не възразяваше особено. Ако някой си е заслужил правото да държи 800 души в очакване, докато сметките за детегледачки растат, а краката на зрителите постепенно изтръпват, това със сигурност е последната останала недосегаема филмова звезда, този вечно усмихнат и неустоимо загадъчен човек, който „спаси задника на Холивуд“, когато „Топ Гън: Маверик“ върна публиката в мултиплексите след две години пандемия.

В единайсет вечерта, когато светлините светнаха след края на филма, настроението вече беше друго. Усещаше се смущение. Имаше аплодисменти, разбира се, но също така шушукания и забързани опити за напускане на залата, възпрепятствани донякъде от изтръпналите крайници. Възможно ли беше най-желаният билет в града всъщност да се е оказал билет за пълен провал?

Прогнозираната загуба от 245 милиона долара изстрелва „Дигър“ право сред най-скъпите провали в историята на киното

Световната премиера се оказа върховият момент в киноразпространението на „Дигър“. Когато седмица по-късно филмът излезе по света, вече разтърсен от почти единодушно ужасените критически отзиви, приходите бяха катастрофални. И оттам нататък нещата само се влошаваха. През първия си уикенд в САЩ „Дигър“ спечели 8 милиона долара, а през втория приходите спаднаха с 60%. Международният старт беше още по-лош: 12 милиона долара в 74 територии, или средно по 162 хиляди долара на държава. Досега „Дигър“ е спечелил 37,7 милиона долара. Прогнозите сочат окончателни приходи от около 50 милиона.

Разходите бяха… по-високи. Първоначалният бюджет от 125 милиона долара набъбна до около 175 милиона по време на шестмесечните снимки. Още 100 милиона бяха похарчени за маркетинг. Като се има предвид, че киносалоните задържат приблизително половината от приходите от билети, филмът би трябвало да спечели около 350 милиона долара, за да излезе на нула (макар че според Warner Bros необходимата сума е по-близо до 300 милиона). Сметките се усложняват допълнително от договора на Круз за дял от приходите още от първия долар, което означава, че част от първоначалните постъпления отиват директно при него, вместо в студиото.

Прогнозираната загуба от 245 милиона долара изстрелва „Дигър“ право сред най-скъпите провали в историята на киното, редом с приключенския „Островът на главорезите“ от 1995 г. (222 милиона долара загуба, коригирана спрямо инфлацията), стиймпънк несполуката „Смъртоносни машини“ от 2018 г. (224 милиона, коригирани) и обречения филм от вселената на Капитан Марвел „Марвелите“ (чиито приблизителни загуби, след корекция за инфлацията, варират между 205 и 250 милиона).

В известен смисъл „Дигър“ вече се е представил по-зле и от трите. Преди премиерите им никой не възлагаше големи надежди на тези филми, но въпреки това всеки от тях успя да спечели поне два пъти повече, отколкото се очаква да донесе „Дигър“. Никой не е очаквал „Островът на главорезите“ да преобърне представите ни за мащабна, дръзка сатира. Нито пък изпълнението на Хюго Уивинг в „Смъртоносни машини“ да го превърне в сигурен кандидат за „Оскар“. Но „Дигър“ е уникален: безпрецедентно безумие, съчетало погрешна преценка, лош момент и грандиозна самонадеяност.

За да разкопаем фаталния недостатък на „Дигър“, ще бъде полезно да се върнем към неговото начало. Идеята за централния персонаж, просташки милиардер и петролен магнат, чиито сондажи в Арктика предизвикват екологична катастрофа, хрумва на мексиканския режисьор Иняриту, пробил в киното с „Кучешка любов“, през 2015 година.

Тогава той работи върху „Завръщането“, друг скъп епос (165 милиона долара), изграден около мащабно, демонстративно актьорско изпълнение. В случая това е Леонардо ди Каприо, който, в ролята на бягащ от преследвачите си човек от американската граница, гази ледена река, яде суров бизонски черен дроб, пъха се в трупа на кон и заслужено спечели „Оскар“. На същата церемония Иняриту също получи наградата за най-добър режисьор, превръщайки се в едва третия човек в историята, печелил я в две последователни години, след триумфа си с пищната театралност на „Бърдмен“ през 2014-а.

Иняриту е казвал, че първоначално не се е заел с „Дигър“, защото, макар да е бил обсебен от персонажа, „не е търсел история“ (думи, които в ретроспекция звучат зловещо). Но след успеха на „Завръщането“ започва да разработва концепцията за Netflix като проект с Ди Каприо в главната роля, под работното заглавие „Дрън, дрън, дрън“ (втори тревожен сигнал).

Тогава някой в стрийминг платформата забелязва, че компанията вече подготвя скъпа екологична драматична комедия с Леонардо ди Каприо: „Не поглеждай нагоре“ на Адам Маккей, чийто провал допълва зловещата тройка. И „Дигър“ е изоставен.

Иняриту се заема вместо това с „Бардо, фалшива хроника на шепа истини“: почти тричасов, черно-бял, екзистенциален, полуавтобиографичен проект на режисьорско самовъзвеличаване, какъвто само наскоро увенчан с лаври творец би могъл да си позволи да осъществи. Малцина го гледаха. Още по-малко го харесаха.

Междувременно Круз, все още сияещ от неотдавнашното си канонизиране като спасител на киното, търси филми, с които да разшири репертоара си отвъд екшън поредиците като „Топ Гън“ и „Мисията невъзможна“. Може би си е спомнил възторжения ужас, предизвикан от кратката му поява с изкуствено затлъстяло тяло в „Тропическа буря“, където играеше отблъскващия шеф на филмово студио Лес Гросман. Той се свързва с Иняриту и двамата започват работа през 2022 г. Снимките започват в края на 2024 г., на 35-милиметрова лента, във формат VistaVision, който, за да няма никакво съмнение, е великолепно скъп.

По това време миналата година филмът беше в постпродукция, а Круз се намираше в Лос Анджелис, където получаваше почетен „Оскар“, първата награда на Академията в кариерата му. Емоционалната му реч описваше живот, изцяло посветен на киното. „Правенето на филми не е това, което върша. То е това, което съм“, каза той пред публиката. А кой му връчи статуетката? Иняриту. Предзнаменованията бяха очевидни: ако някой филм можеше да донесе на Круз първия му истински състезателен „Оскар“, човекът, който щеше да му го осигури, стоеше точно пред него.

Дали някой по време на продукцията забеляза, че „Дигър“ е ужасен? Или че достатъчно много хора вероятно ще го намразят, за да се превърне филмът в катастрофа? Ако е имало такива хора, те или са били сплашени, или са били увлечени от увереността на двамата мъже начело на проекта.

Освен това, както отбелязва Стивън Гайдос, бивш изпълнителен редактор на Variety, през последното десетилетие подобни безразсъдни начинания са се превърнали в стандартна практика в индустрията: „Дигър“ е просто последният холивудски артфилм-супертанкер, който потъва.“

Той проследява началото на тази тенденция до готовността на стрийминг платформите преди пандемията да издават бланко чекове на режисьори, способни да им донесат престиж. Авторските режисьори с готовност подписвали договорите, но липсата на контрол и ограничения, точно условията, които правели предложенията толкова привлекателни, означавала, че филмите им често се харесвали единствено на самите тях.

Понякога стратегията, от която Netflix вече се е отказал, работеше донякъде. Нито „Рома“ на Алфонсо Куарон, нито „Брачна история“ на Ноа Баумбах, „Силата на кучето“ на Джейн Кемпиън или „Манк“ на Дейвид Финчър донесоха на Netflix така желания „Оскар“ за най-добър филм, но се доближиха до него.

Често обаче неуспехът беше далеч по-очевиден. Гайдос посочва 175-те милиона долара, които Netflix наля в „Ирландецът“ на Мартин Скорсезе през 2019 г., а след това и 200-те милиона, които Apple му предостави през 2022 г. за „Убийците на цветната луна“. „Отново“, казва Гайдос, „безброй номинации за „Оскар“, никакви победи.“

Междувременно традиционните студиа, уплашени от господството на стрийминг платформите, копираха техния модел, заедно с катастрофалните му последствия. След триумфите с „Камшичен удар“ и „Ла Ла Ленд“ Деймиън Шазел натовари Paramount с „Вавилон“, критически провал, който, според Гайдос, „не успя да възстанови 135 милиона долара от разходите си“. След като обра „Оскарите“ с „Паразит“, Бонг Джун-хо повтори упражнението с „Мики 17“ за Warner Bros, потапяйки 200 милиона долара.

Равносметката на това студио с холивудските артфилми-супертанкери не е изцяло отрицателна. Миналата година то загуби 150 милиона долара с още една гигантска продукция, заснета във VistaVision, но поне „Битка след битка“ на Пол Томас Андерсън му донесе множество „Оскари“, включително за най-добър филм. А тогава Warner можеше да понесе удара, защото касите му преливаха от приходи благодарение на заглавия като „Грешници“, „Minecraft: Филмът“ и „F1“.

Този път нямаше блокбастър, който да послужи като спасителна мрежа. Затова, както казва Гайдос, „този супертанкер може би потопи и шефовете на студиото Майкъл де Лука и Пам Абди“. Последният филм, пуснат от студиото преди поглъщането му от Paramount Skydance, се оказа толкова безусловна катастрофа, че първото действие на новия собственик Дейвид Елисън беше да уволни и двамата.

Преди сливането мнозина изразяваха тревога какви проекти ще получават зелена светлина от новото суперстудио. Сега вече знаят: апетитът на Елисън към нови идеи и оригинална интелектуална собственост със сигурност ще е намалял още повече. „Прекомерните разходи за изкуство никога не са били печеливша стратегия в Холивуд“, казва Гайдос. „Но никой досега не е виждал катастрофи с подобен мащаб и океаните от червено мастило, които тези артфилми-супертанкери оставят след себе си.“

От всички пострадали, излезли от останките на „Дигър“, с възможното изключение на Де Лука и Абди, най-тежко ранен е Круз. И преди е имал неуспехи. „Мумията“ от 2017 г. загуби 95 милиона долара, но въпреки това донесе над 400 милиона приходи. Но изводите този път ще бъдат отрезвяващи за човек, който вероятно е предполагал, че публиката го цени като артист поне толкова, колкото като свръхестествено младолик пенсионер, фанатично отдаден на почти самоубийствени каскади и на свалянето на ризата си.

Ала изглежда, че хората не ходят на филм с Том Круз, за да го гледат как играе. Те отиват да гледат филмова звезда. Да, в „Тропическа буря“ той носеше протези и грим, но човекът под маската все пак се разпознаваше, а и появата му беше кратка. В „Дигър“ пластовете изкуствена плът са толкова дебели, че под тях би могъл да се крие който и да е.

Освен когато скача с мотоциклет от скала, почитателите на Круз не желаят той да поема рискове. Не искат и да се отдава на онази войнствена лудост, която проявяват и актьорът, и персонажът му тук, защото тя неприятно напомня за годините, когато Круз скачаше по дивана в шоуто на Опра Уинфри. Освен това искат той да бъде добрият герой. В „Топ Гън“ и особено в „Мисията невъзможна“ той е почти месианска фигура: единственият човек, способен да спаси света. В „Дигър“ играе единствения човек, способен да го унищожи. А това е точно обратното на онова, което неговите почитатели желаят.

И все пак отвъд обичайните поклонници на Круз има немалко хора, които вероятно биха искали да видят „Дигър“, ако знаеха какво всъщност представлява: амбициозна, метатекстуална либерална сатира, която се опитва да постави въпроса за колективната вина за екологичния колапс. За съжаление цялата рекламна кампания на филма се стремеше да скрие това, отчасти защото обяснението му би изисквало разкриването на ключов обрат в сюжета. Вместо това рекламата се съсредоточи върху преобразяването на звездата, върху загатванията и разкритията за огромния корем на Дигър и неговото противно, кресливо поведение. Създателите на „Дигър“ бяха толкова уверени в предварително гарантираната привлекателност на филма си, че забравиха действително да го продадат.

Когато рецензиите се появиха, маркетинговият екип вече нямаше друг избор, освен панически да променя курса. Беше започната нова кампания, която цитираше както отрицателни, така и положителни отзиви, след което призоваваше зрителите да пренебрегнат критиците и да преценят сами. Представянето със задна дата на разделящия мненията характер на един филм като съзнателно търсен ефект не е непременно лоша стратегия. Но тя неизбежно напомняше за подхода, използван при катастрофата „Мегалополис“ на Франсис Форд Копола през 2024 г., струвала 125 милиона долара, която допълнително се самосаботира, като приписа измислени цитати на реални филмови критици.

Асоциацията беше нещастна и само след няколко дни рекламите на „Дигър“ отново смениха посоката. Изведнъж започнаха да убеждават зрителите, че все пак трябва да се вслушат в критиците, защото, макар американските рецензенти да са били резервирани, французите наистина харесвали филма. Дотогава обаче цялото объркване вече нямаше значение. Само хората с болезнено любопитство можеха да бъдат изкушени да влязат в киносалона. Мълвата от уста на уста също свърши своята работа. Оценката на „Дигър“ в CinemaScore, системата, която измерва реакциите на зрителите след прожекциите в премиерната вечер в САЩ, беше C+.

Това е значително по-ниско от оценката на новия филм за „Кучешки патрул“ (A) и дори по-лошо от новата драма за Марк Зукърбърг „The Social Reckoning“ (B+), чиито собствени слаби приходи допълнително подсказват, че хората не са непременно склонни да прекарват уикендите си, гледайки как свръхбогати милиардери вършат ужасни неща.

Круз все още може дискретно да води кампания за номинация за „Оскар“. Разходите за това биха били дребни пари в сравнение с вече понесените загуби. В година на забележителни актьорски изпълнения като тези на Андрю Скот в „Елсинор“ и Джон Малкович в „Wild Horse Nine“ победата е практически невъзможна. Но Круз и компания все пак могат да решат, че подобно признание от колегите им би смекчило удара и би оправдало решенията, които всички са взели.

И всъщност вече има първи признаци, че мащабът на катастрофата с „Дигър“ може да се окаже в негова полза. В крайна сметка това не е някакъв безславно угаснал проект от рода на „Бардо“, обречен да остане бележка под линия в книга, която никой никога няма да прочете. Това е филм, чието заглавие вече се е превърнало в синоним на изумителна глупост. Започва да се оформя нещо като спонтанно движение в негова защита, което изгражда убедителен аргумент, че „Дигър“ може да се превърне в бъдеща култова класика.

Известни личности вече се осмелиха да го защитят публично. И не става дума само за пристрастни поддръжници като Ан Хатауей, която ще участва с Круз в предстоящото продължение на „Дни на грохот“ и му даде 10 от 10 в Letterboxd, или Глен Пауъл, когото Круз наставляваше по време на „Топ Гън: Маверик“ и който нарече филма „чиста кинематографична радост“. Джейн Фонда публикува пространна възторжена защита на филма в Instagram, наричайки Круз „много добър и много смел“. „Дръзък, смел и кинематографично сложен“, добави Гийермо дел Торо. Нийл Йънг го нарече „най-добрия филм, който някога съм гледал“.

Междувременно възпоменателните програми от световната премиера, състояла се преди по-малко от месец, вече се продават за значителни суми в eBay. Една обява гордо описва „изключително търсения колекционерски предмет“ като „чисто нов и неразлистван“.

Изглежда, че „Дигър“ едва ли ще остане погребан завинаги.

Източник

Катрин Шоард е британска журналистка и филмова критичка, редактор на филмовия отдел на The Guardian. Преди да се присъедини към изданието около 2008 г., работи като филмова критичка за The Sunday Telegraph и сътрудничи на други британски медии с интервюта и литературни рецензии.