По-рано тази година Джил Лепор, професорка по история и право в Харвардския университет и постоянна авторка на The New Yorker, получи наградата „Пулицър“ за книгата си от 2025 г. We the People: A History of the U.S. Constitution (Ние, народът: История на Конституцията на САЩ). Начинът, по който отпразнува отличието, беше необичаен и непретенциозен: тя се зае да реди дърва. Това изглежда съвсем естествено, след като човек прочете новата ѝ книга The Rise and Fall of the Artificial State (Възходът и падението на изкуствената държава) – полемично осмисляне на изкуствения интелект, унищожаването на природния свят и ерозията на либералната демокрация.

Книгата проследява историята на разгорещените дебати, които водим около тази нова технология, включително въпроса дали тя може да унищожи човечеството, както твърдят някои от критиците ѝ, а и някои от собствените ѝ създатели. В този исторически разказ се преплитат три основни линии. Първата е политическа история на последиците, които все по-усъвършенстваните техники за проучване на общественото мнение и преброяване на населението имат за съвременната демократична политика. Втората е история на науката: как философи и изобретатели, от Декарт до Сам Алтман, са мислили за автоматизацията. Третата е история на религията, секуларизацията и повторното омагьосване на света. Разговаряхме с Лепор и за трите.

Обсъдихме също изкуствения интелект и висшето образование. Лепор се тревожи, че Харвард в частност, а и университетите като цяло, активно съдействат за отслабването на интелектуалните способности на собствените си студенти. Последният повод за тревога дойде, когато Дейвид Дж. Деминг, декан на Харвардския колеж, заяви, че писането с помощта на изкуствен интелект трябва да бъде посрещано с „приемане или дори насърчаване“. За Лепор подобно предложение е възмутително.

Предвид тревожния тон на The Rise and Fall of the Artificial State бяхме изненадани да научим, че самата Лепор използва изкуствен интелект в работата си и че е „във възторг“ от перспективата за безброй открития, които тази технология може да направи възможни в различни области на познанието.

Лепор говори и за пророческата прозорливост на Хана Аренд, за гнева на студентите, убедени, че социалните мрежи са съсипали детството им, а сега изкуственият интелект съсипва университетското им образование, както и за това защо учените не бива само да „ругаят откровено“ помежду си, а трябва да говорят честно и пред обществото.

⸻ ❦ ⸻

Евън Голдстийн: Какво представлява изкуствената държава? Какво ни причинява тя?

Джил Лепор: Ние самите я изграждаме, следователно сами си причиняваме всичко това. Исках да дам име на процеса, който според мен се разгръща пред очите ни. Предишната ми книга, We the People, беше история на Конституцията на Съединените щати. Епилогът ѝ се нарича „Бъдещето на конституционализма“. Там защитавам тезата, че конституционализмът на XVIII век не е достатъчен, за да отговори на предизвикателствата пред демократичните общества, породени от унищожаването на природния свят и възхода на изкуствените същества.

Ако либерално-демократичната национална държава е управление чрез съгласието на управляваните, изкуствената държава е управление чрез машини.

Лен Гъткин: Вече живеем ли в такава държава? Или това все още е неосъществен, може би само частично реализиран стремеж на хора като Илон Мъск и Сам Алтман?

Лепор: Описвам я като нещо, което е построено наполовина. Но я разглеждам и като конструкция, и като фантазия. Тя съществува като фантазия във въображението на хора като Мъск и Алтман.

Преди няколко години Алтман заяви, че според него президент, който е изкуствен интелект, би бил по-добър от президент човек. Такъв президент би могъл мигновено и непрекъснато да установява предпочитанията на цялото население и да действа в съответствие с тях. Това обаче е система на управление, която няма нищо общо с нашата представителна демокрация. Идеята е ужасяваща, а освен това отдавна присъства в антиутопичната научна фантастика.

Гъткин: Значи става дума за фантазия за свръхефективност, постигната чрез технологиите, която заобикаля механизмите на представителната демокрация. С какви инструменти би разполагала тя? Какви са действителните механизми, чрез които хора като Алтман или Мъск се надяват да изградят и управляват изкуствената държава?

Лепор: Държавната администрация използва машини, за да може социалните помощи да се изплащат по-бързо, ветераните да получават обезщетенията си навреме, а населението да бъде отчитано достатъчно точно, за да се осигури пропорционално представителство в законодателните органи. Преброяваме хората и ги превръщаме в данни по най-различни причини.

Не искам да заклеймявам самите машини, нито инфраструктурата на съвременната административна държава. Това, което ме тревожи като част от едно бъдеще, което според мен никой не е поискал – освен хората, които притежават и управляват компаниите за социални мрежи, – е онова, в което се превърна публичната сфера след появата на тези мрежи.

В Съединените щати социалните мрежи останаха практически без никаква регулация, а представата на повечето хора за случващото се по света се формира чрез тези платформи. Днес във всяка социална мрежа трафикът, генериран от ботове, надвишава трафика от реални хора. Тези ботове принадлежат на частни корпорации, които преследват собствени интереси. Често те са политически, а финансови са със сигурност.

Ботовете могат да принадлежат и на чуждестранни организации, на терористи, на престъпници. Очевидно е, че нашата публична сфера вече не е истински публична.

Гъткин: Според вас социалните мрежи са един от основните механизми, чрез които изкуствената държава се стреми да измести други форми на държавно управление. Имате една чудесна формулировка: „Либерално-демократичните държави създават граждани; изкуствената държава създава тролове.“ Троловете са свързани с интернет културата. Те са рожба на социалните мрежи.

Лепор: Когато казвам, че „либералните демокрации създават граждани“, имам предвид цяла традиция от политологически изследвания, посветени на това как усвояваме гражданските си задължения чрез самия начин, по който живеем в гражданското общество. Съгласяваме се интересите ни да бъдат представяни пропорционално на числеността на населението. Съгласяваме се да участваме в различни форми на обществено обсъждане и вземане на решения – от участието в съдебни заседателни състави до присъствието на събрания на местната общност или на общинския съвет. Участие, представителство и обсъждане – това са трите опори на гражданството в една демокрация.

Изкуствената държава обаче създава единствено тролове. Тя разрушава способността ни да бъдем граждани, като ни отчуждава един от друг и скрива от погледа ни собствените ни граждански задължения.

Нямам някаква завършена теория за мотивите на държавните или недържавните участници в този процес, защото самите те на практика почти не подлежат на обществен контрол. Но това вече не е публична сфера. И най-озадачаващото е, че въпреки всичко тя започна да се рекламира точно като такава.

Туитър беше създаден през 2006 г. като нещо забавно, лекомислено. Просто за развлечение. Място, където да пишеш например дали обичаш кисели краставички в топлите си сандвичи с риба тон. Но хората, които обичат да упражняват влияние върху другите, откриха, че Туитър може да се използва като политическа тояга. И още през 2012 г. платформата вече издаваше „Наръчник за избори в Туитър“ и се рекламираше като новото място за обществени събрания. Дотогава всеки член на Конгреса вече имаше профил в Туитър. Политиците използваха платформата, за да преценяват обществените настроения, да разберат какво мислят избирателите им, да се ориентират как да гласуват по даден законопроект.

По онова време по-малко от един на всеки петима американци имаше профил в Туитър. Повечето от хората с профили дори не ги използваха. А онези, които ги използваха, обикновено не пишеха за политика. Продължаваха да си говорят за сандвичите с риба тон и киселите краставички. При това 90 процента от всички политически туитове се публикуваха от по-малко от 10 процента от потребителите – хора, дълбоко ангажирани с политиката и силно пристрастни, както обикновено се случва с най-активните политически участници.

Тези хора освен това клоняха наляво. Те бяха високообразовани, изключително гласовити и политически крайни. Малцинство в малцинството, при това съвсем непредставително. Няма нищо общо с представителната извадка, която би могло да осигури едно научно проведено социологическо проучване. А после се чудим защо поляризацията се задълбочава.

Днес платформата се нарича X. Политическият ѝ баланс се промени, защото Тръмп, така да се каже, завъртя копчето надясно. Но и там преобладават ботовете.

Гъткин: Значи имаме нещо като изкривено и покваряващо подобие на публичен площад, което нанася съвсем измерими вреди. Отбелязвате, че в Съединените щати социалните мрежи почти не подлежат на регулация. От друга страна, страните, които действително се опитват да регулират тези платформи, често имат правителства, които нито уважаваме, нито смятаме за свободни. Колко строга трябва да бъде регулацията?

Лепор: Аз не съм човек, който прави политики. Нямам дори капчица усет за това. Кое би било правилното решение? Колко регулация е прекалено много? Колко е прекалено малко? Нямам отговори на тези въпроси. Нямам опит в законодателната дейност. Предпочитам да се придържам към онова, от което разбирам.

Имам обаче една статия в The New Yorker, в която поставям въпроса: над закона ли стои изкуственият интелект? Защо в тази област цари пълно беззаконие? Тезата ми е, че интернет, социалните мрежи и изкуственият интелект са такива, каквито ги познаваме днес, защото Конгресът напълно е абдикирал от задължението си да създава законодателство в която и да било от тези области. И това не е случайно.

Законът за телекомуникациите от 1996 г. на практика заявява: „Това ще бъде пространство без закони.“ Точно това искаха либертарианците. Затова, когато се появиха социалните мрежи, реакцията беше: „Очевидно и тук няма да има никакви закони.“

Гъткин: Но не е ли вярно също, както пишете в книгата си, че технологични компании като Фейсбук биха направили всичко възможно, за да се съобразят например с китайските регулаторни изисквания, ако смятаха, че това е условието да получат достъп до китайския пазар?

Искам да кажа, че в самите платформи, както и в идеологиите на техните основатели, няма нищо непременно или изначално либертарианско. Когато пазарните интереси го изискват, те са готови на компромиси.

Лепор: Не съм сигурна, че съм напълно съгласна. Преди всичко става дума за различни хора. Зукърбърг е различен от Илон Мъск, който е различен от Сам Алтман, който е различен от Питър Тийл, който пък е различен от Марк Андрийсън. Разбираемо е, че сме склонни да ги слагаме под общ знаменател – те имат толкова много общо помежду си и същевременно изглеждат толкова различни от останалото човечество. В случая с Фейсбук имаше толкова много вътрешни разобличители, че според мен разполагаме с доста по-ясна представа за нарушенията на етичните принципи и за девиза „Компанията преди страната“, от който Фейсбук дълго време се е ръководил.

Не мисля, че непременно можем да видим същото толкова ясно при останалите.

Голдстийн: Хана Аренд заема много важно място във вашето мислене. В книгата си Човешката ситуация от 1958 г., написана в зората на космическата ера, тя определя изстрелването на „Спутник“ като събитие, което не отстъпва по значение на никое друго, включително на разцепването на атома. Как Аренд повлия на собственото ви мислене за настъпването на ерата на изкуствения интелект?

Лепор: По време на аспирантурата си четях много Аренд, но след това почти не се бях връщала към нея. Миналото лято обаче препрочетох значителни части от Произходът на тоталитаризма от 1951 г. Книгата завършва с размисли на Аренд за връзката между тоталитаризма и автоматизацията.

Тя твърди, че между двете има нещо общо: и двете превръщат човека в излишен – първата в политически, а втората в технологичен смисъл. Изглежда, че това прозрение е повлияло на разсъжденията ѝ в Човешката ситуация.

Терминът „изкуствен интелект“ е създаден през 1955 г. Не забравяйте, че през 50-те години всичко изкуствено се смяташе за чудесно. Изкуствени подсладители, изкуствени найлонови материи, изкуствено време. Можеше да продадеш почти всичко, стига да го обявиш за изкуствено.

Аренд е била запленена от предпочитанието към изкуственото пред естественото. В началото на Човешката ситуация тя разсъждава върху думите на един журналист, който описва изстрелването на „Спутник“ като първата стъпка към отдавна очакваното бягство на човека от затвора на Земята. Реакцията ѝ е изумление. Кой изобщо е казал, че Земята е затвор? Кой е чакал през цялото това време да избяга от нея? Не мисля, че Аренд е имала нещо против изследването на нови области на познанието за Вселената. Но самата идея за бягство, това своеобразно благоговение пред изкуственото, това отричане на собствената ни животинска природа – всичко това я е ужасявало до смърт. Мисля, че направо я е побивало страх. Мен със сигурност ме побива.

Голдстийн: Искам да ви попитам и за една по-малко известна фигура – Джошуа Холдеман. Как неговата история ни помага да разберем технологичните и политическите сътресения на нашето време?

Лепор: Холдеман е роден в Минесота. Още като млад се премества в Канада. Той е от онзи тип ексцентрични авантюристи, характерни за американския Запад: участва в родео, работи като каубой, занимава се с въздушна акробатика.

Запален е по всякакви технически джаджи. Обожава да лети. Политическите му възгледи са странни и стават все по-странни с течение на живота му. Има ферма в Саскачеван, като същевременно практикува като хиропрактик. По време на Голямата депресия губи фермата си. Тогава попада под влиянието на движение, известно като „Технокрация“, ръководено от базираната в Ню Йорк организация Technocracy Incorporated, която в Съединените щати се конкурира с фашизма и комунизма като алтернатива на демокрацията.

Членовете на Technocracy Incorporated не вярват, че демокрацията е в състояние да отговори на предизвикателствата на съвременното индустриално общество. Те отхвърлят изборите, политиците, цените, банките. Смятат, че светът трябва да се управлява от учени и инженери, а хората да бъдат организирани в нещо, което наричат „технат“.

Хората ще имат номера вместо имена. Това ще бъде по-ефективно, в съответствие с принципите на съвременната индустриална икономика. Няма да има заплати. Вместо тях ще съществува нещо, което донякъде прилича на универсален базов доход. Холдеман става водач на движението в Канада, където през 1940 г. властите забраняват „Технокрация“. За кратко попада в затвора. Опитва се да влезе в Съединените щати, за да изнесе поредица от лекции, но на границата му отказват достъп. След това се увлича по друго движение – Партията на социалния кредит, печално известна с антисемитизма си. Когато партията публикува „Протоколите на ционските мъдреци“, Холдеман отказва да осъди това. Забърква се в нови неприятности. Постепенно започва да се изживява като нещо като пророк.

През 1948 г. Южна Африка обявява апартейда за официална държавна политика и през 1950 г. Холдеман решава да премести семейството си в Претория. Там се превръща в пламенен защитник на режима на апартейда и неуморен проповедник на конспиративни теории.

Вярва в световен еврейски заговор. Противник е на университетите. Противник е на ваксинацията. Издава със собствени средства множество брошури, включително периодичен бюлетин. Знам за него, защото през 2023 г. открих тези текстове в сбирка с материали за радикални движения в Мичиганския държавен университет. Успях да издиря и други, които се намират в частни колекции на антисемитска литература. Това са ужасяващи текстове, изпълнени с потресаваща агресия.

А причината изобщо да започна да издирвам материали за него е, че Джошуа Холдеман е дядото на Илон Мъск.

Гъткин: Проследявате една линия, която свързва Холдеман и Мъск чрез техните апокалиптични фантазии за мащабна политическа революция. Когато говорите за Мъск и неговото поколение технологични магнати, ги наричате „религиозни фанатици“, „проповедници“, „самозвани спасители“. Пишете, че „те имаха не цели, а мисии: екстаз, изкупление, спасение и вечен живот“. Самите те, разбира се, се възприемат като свръхрационални хора, но вие показвате, че с това технологично движение е свързано своеобразно повторно омагьосване на света, дори нещо като религиозен фанатизъм.

Лепор: Трябва да уточня нещо. Сам по себе си Холдеман е ужасяваща личност, но Илон Мъск не носи отговорност за възгледите на дядо си, който е починал, когато Мъск е бил съвсем малко дете. От друга страна, подозирам, че семейството вероятно е заличило немалко свидетелства за Холдеман от историческите архиви, защото те се намират изключително трудно.

Смятам, че си заслужава да обърнем внимание на Холдеман, защото голяма част от онова, в което са вярвали той и технократите от 30-те години, днес може да се прочете в манифестите, идващи от Силициевата долина. Особено в текстовете от типа, който пишат Марк Андрийсън и Питър Тийл. Вземете например „Технооптимистичния манифест“ на Андрийсън от 2023 г., който се позовава на „Манифеста на футуризма“, написан от човек, който по-късно написва и „Манифеста на фашизма“. Важно е да виждаме тези връзки.

Важно е също да разобличим като пълни глупости твърденията, че тези хора били „футуристи“. Те не са никакви футуристи. Създават невероятно интересни машини, смайващи технически чудеса, но политическите и икономическите им идеи са сред най-провалените и най-дискредитираните идеи на XX век. Защо изобщо трябва да търсим у тях политическо и икономическо водачество, за мен е пълна загадка.

Гъткин: Но те претендират не само за политическо и икономическо водачество. Претендират и за духовно водачество.

Лепор: Що се отнася до този религиозен елемент, някои от тях открито оспорват авторитета на папата по религиозни въпроси, нали така?

Папата все пак има известен авторитет, когато става дума за тълкуване на Светото писание и за размисъл върху съвместния ни морален живот на тази планета. Андрийсън се е подигравал с него, а Питър Тийл е намеквал, че папата може би е в съюз с Антихриста. Така че тук наблюдаваме едно много интересно противопоставяне на религиозния авторитет в традиционния му смисъл.

На едно място в книгата има диаграма, която предлага начин да мислим за историята на познанието като за своеобразен кръговрат, в който основната единица на знанието се променя с течение на времето. Първо имаме тайната, мистерията, когато хората не са в състояние да разберат природния свят. Само Бог може да го разбере: как става зачеването, какво се случва след смъртта, защо в едни дни гърми, а в други не, защо реколтата ми пропада. Всичко това са мистерии.

С течение на времето се появява представата, че не всички явления в природата са тайни, достъпни единствено за Бога. Ние самите можем да ги разгадаем. Можем да разрешим тези загадки и да сведем онова, което стои зад тях, до установими факти. Това се случва най-напред в правото: съдебният процес със съдебни заседатели може да установи даден факт чрез разглеждане на доказателствата и произнасяне на присъда. Така фактът измества мистерията като основна единица на познанието. Тази линия ни отвежда чак до Декларацията за независимост от 1776 г.: „Нека фактите бъдат представени пред един безпристрастен свят.“ А Токвил казва: „Никой народ в историята на света не е проявявал по-голям интерес от американците сам да установява фактите.“

През цялото това време се развива и епохата на количественото измерване, като особено държавите започват да проявяват все по-голям интерес към числата. Точно оттам идва и думата „статистика“, ако погледнем етимологията ѝ. Става дума за числа, с които разполага държавата. През 1790 г. в Съединените щати се провежда първото преброяване на населението.

Скоро възникващите по целия свят национални държави започват да използват преброяванията, за да установяват числеността на населението си, да разпределят блага, да събират данъци и да набират армии. След това идва гласуването. Преброяването прави възможна съвременната демокрация.

С навлизането в XX век настъпва епохата на данните, която предполага такъв вид количествени изчисления, каквито могат да се извършват единствено с помощта на машини – от най-ранните табулиращи устройства до универсалния компютър.

Всяка от тези епохи в историята на познанието обикновено съответства на определена система на управление. В епохата на мистерията имаме божественото право на кралете и монарсите. Те управляват чрез мистификация. В епохата на фактите живеем в либерални демокрации: можем сами да проверяваме фактите и да вземаме собствени решения.

Епохата на данните представлява своеобразно завръщане към епохата на мистерията. Всъщност не можем да разберем какво знаят машините и как са стигнали до това знание. Хората, които работят върху най-напредналите модели, сами признават: „Ние всъщност не разбираме как работи всичко това.“

Изкуствената държава е завръщане към една форма на произволна власт, която свързваме с епохата на мистерията. Знанието на онези, които ни управляват, е недостъпно за собствената ни проверка. А онези, които ни управляват, са машините. Единствените, които разбират машините, са жреците – хората от Силициевата долина, които говорят за своите мисии и се обличат с черни тениски, черни маратонки, черни суичъри с качулки и черни бейзболни шапки. Това са техните жречески одежди.

Гъткин: Някои от собствените им фантазии, например да качат мозъците си в облака, за да могат да живеят вечно след смъртта на телата си, или да заселят Марс, наистина приличат странно на представени като наука версии на древни религиозни потребности и надежди.

Лепор: Стремежът към безсмъртие – това е последната мистерия. Какво се случва, когато умрем? Ами добре, тогава просто няма да умираме.

Голдстийн: Има ли страни на изкуствения интелект, които ви въодушевяват? Използвате ли го в собствената си работа?

Лепор: Би било безумие човек да не се вълнува от новите хоризонти на познанието, които тези инструменти ще открият пред нас. Във възторг съм от възможностите, които предлагат за изследванията в океанографията, космическите проучвания, астрономията, общественото здравеопазване, вътрешните механизми на нашите клетки и начините, по които се разпространяват патогените.

Но всичко това трябва да подлежи на контрол и демократично обсъждане. Идеята, че всеки от нас се нуждае от собствен свръхинтелект, е просто машина за печелене на пари за Марк Зукърбърг. На мен действително не ми е нужно да питам Claude какво да сготвя за вечеря или как да кажа на ветеринаря си, че е дошло време кучето ми да бъде приспано. Имам хора, с които мога да разговарям за тези неща. Колкото повече се обръщаме към машините за съвети, които иначе бихме потърсили от други хора, толкова повече се отказваме от собствената си човечност.

Дали използвам изкуствен интелект? Разбира се, имало е случаи, в които съм използвала тези инструменти. Би било глупаво да го отричам. Всъщност много харесвам NotebookLM. Използвали ли сте някога NotebookLM?

Голдстийн: Не съм.

Лепор: Разполагах с около две хиляди страници от досие на ФБР за един човек. Пълен хаос от документи. Знаех, че трябва да седна и да прочета всичко. В крайна сметка са само две хиляди страници, няма да умра от това, нали? Но ми беше изключително трудно да се ориентирам и да намирам необходимото. Затова качих всичко в NotebookLM и му казах: „Трябва ми подробен указател. Искам хронологичен опис, в който всеки документ от тези две хиляди страници да бъде поставен на мястото си във времето и придружен от резюме в едно изречение.“ С други думи, поисках да ми изготви справочен апарат, който да ми помогне да се ориентирам в материала.

Или друг пример: имам дневник от XIX век, воден в продължение на четиридесет години. Чела съм го от начало до край много пъти. Авторът е фермер и често отбелязва какво е времето. Струва ми се, че от тези наблюдения може да излезе нещо много интересно. За да разбера дали материалът е достатъчен, бих могла да попитам NotebookLM: „В какъв процент от записите се споменава времето?“

Голдстийн: Нека поговорим за изкуствения интелект и висшето образование. Andreessen Horowitz, компанията за рисков капитал, в чието ръководство участва Марк Андрийсън, току-що обяви създаването на така наречената „Академия Хоровиц-Андрийсън“. Това ще бъде частно висше учебно заведение в Сан Франциско, с редовно и присъствено обучение.

Ще прочета накратко част от представянето ѝ: „Живеем в епоха на безкрайно знание. Навлизаме в епоха на безкрайни възможности за действие, в която единственото ограничение е собственото ни творчество. Това променя смисъла на образованието. Променя смисъла на младостта и изисква нов тип институция.“ Сред преподавателите са Сам Алтман, Дженсън Хуанг и други големи фигури от света на изкуствения интелект, а също, което лично мен ме изненадва, философката от Чикагския университет Агнес Калард.

Лепор: За пръв път чувам за това. Не съм чела манифеста им. Готова съм да си изям шапката, ако тази академия все още съществува след пет години, а може би дори след две. Трудно ми е да приема сериозно идеята, че тези хора действително са загрижени за образованието. Все едно Мъск да заявява: „Изкуственият интелект ще реши проблема с бедността“, а първото, което прави чрез DOGE, е да закрие USAID. Изключително скептична съм, макар да нямам какво конкретно да кажа за тази инициатива. Желая им успех.

Преди няколко седмици бях в Южна Каролина. Посетих Колежа на Чарлстън. На разговора дойдоха няколкостотин студенти. Преживяването беше почти същото като при всички мои скорошни срещи със студентска аудитория. Те имаха да кажат само три неща. Първо, социалните мрежи напълно са съсипали детството им. Второ, изкуственият интелект съсипва университетското им образование и вероятно бъдещите им възможности за работа. И трето: какво, по дяволите, правим всички ние?

Сякаш цялата история на висшето образование напоследък е низ от кризи, а сега изведнъж университетските администрации и корпорациите, които управляват много частни образователни институции, казват: „Ами ако оставим машините да вършат всичко вместо нас?“ А студентите ни питат: „Вие какво, да не сте се надрусали?“

Те са бесни и имат пълно право да бъдат бесни. По тези въпроси във висшето образование почти липсва истинско лидерство и е напълно разбираемо, че хората се чувстват заварени неподготвени и объркани.

Не приемам този по същество месиански патос на твърденията, че „живеем във време на безкрайни възможности за човешкото познание“. Нима това не е било вярно винаги? Вглеждали ли сте се някога в стръкче трева? Поглеждали ли сте небето? Винаги са съществували изкуството, поезията и литературата, с тяхната безкрайна способност да ни учат, да ни изправят пред предизвикателства, да ни правят по-добри или по-лоши, по-гневни или по-умиротворени. Докато хората, занимаващи се с образование, не се научат да защитават всичко това, ще продължаваме да водим тези изтощителни и безсмислени спорове с хора, които, доколкото мога да преценя – и тук се обръщам лично към теб, Марк Андрийсън, – всъщност не разбират нищо от образование.

Голдстийн: Онова, което сте чули от студентите в Колежа на Чарлстън и което, предполагам, отразява и впечатленията ви от студентите в Харвард и другаде, е в рязък контраст с неотдавнашното предложение на декана на Харвардския колеж Дейвид Деминг. Според него използването на изкуствен интелект от студентите, било като помощно средство, било за да пише вместо тях, трябва да бъде приемано или дори насърчавано.

Наскоро публикувахте статия в The Harvard Crimson, в която задавате въпроса: „Нима Харвард наистина си е изгубил ума?“

Лепор: За да бъдем точни, редакционната колегия на The Harvard Crimson публикува редакционна статия срещу писмото на Деминг до студентите скоро след появата му. Мненията на преподавателите, разбира се, са различни, но не мисля, че по този въпрос те съвпадат с неговото.

Голдстийн: Един последен въпрос за хуманитарните науки. Твърдите, че преодоляването на изкуствената държава изисква търсене на смисъл, изучаване на философия и изкуство, история и литература – с други думи, възраждане на хуманитаристиката. Състоянието на хуманитарните науки напоследък е във фокуса на вниманието заради доклад, публикуван по-рано това лято по поръчка на ръководителите на университетите „Вандербилт“ и „Вашингтон“ в Сейнт Луис. Докладът разглежда въпроса дали смесването на активизъм и научна работа не е довело до отслабване на академичната строгост. Има и специализиран доклад за историческата наука, написан от Шон Уиленц и Катрин Флеминг.

Лепор: Не съм чела доклада на „Вандербилт“, което е пропуск от моя страна. Прочетох доклада на Йейл за доверието. Така че, ако двата документа се припокриват, имам известна представа за проблемите. Четох и някои публикации за доклада на „Вандербилт“. Прочетох също реакциите на всички онези, които възклицаваха: „Как смеете да твърдите, че не вършим съвършена работа в този съвършен свят, в който живеем?“

Искам да разкажа нещо, защото за мен е важно да бъда честна пред самата себе си. Наскоро отидох на викторина в един пъб и изведнъж си спомних друга вечер на същото място, след като в университета се беше случило нещо съвсем безумно. Група мои колеги преподаватели се бяха събрали в пъба, пиеха и съвсем откровено ругаеха помежду си безумието на случилото се.

А аз си помислих: „Може би бихме могли да говорим за това и публично.“ Да имаме смелостта да кажем: „Хора, това е лудост. Наистина е лудост.“ Според мен е необходимо да бъдем честни. Не да влизаме в изповедалнята, да коленичим пред свещеника и да казваме: „Отче, прости ми, защото съгреших“, след което да изброяваме греховете си и да получаваме за покаяние определен брой молитви „Аве Мария“ и „Отче наш“. А просто да говорим истината. Честността е необходима за добрата научна работа, но също и за сътрудничеството между преподавателите, както и между преподавателите и университетската администрация.

Спомням си един случай, когато участвах в общоуниверситетска комисия за академично повишение. Един от членовете на комисията се подиграваше с декларацията на кандидата относно многообразието, равнопоставеността и приобщаването – така наречените DEI принципи. Ставаше дума за задължителен документ, в който кандидатът трябваше да изложи преподавателската си философия и по-конкретно да обясни как тя съответства на тези принципи. Кандидатът не беше американски гражданин, никога не беше преподавал в американски университет и беше написал някои неща, от които личеше, че не познава идеологическите изисквания към подобна декларация.

А аз не казах нищо. Защитих кандидата и успяхме да постигнем одобрение на кандидатурата му. Но не казах: „Освен това трябва изобщо да премахнем това изискване, защото е пълно безумие.“ Как е възможно да оценяваме по този начин човек, дошъл от далечна страна, който не е бил приучен към задължението да демонстрира пълно идеологическо единомислие с един строго ограничен набор от изисквания, свеждащи се до употребата на определени модни думи и изрази?

И когато се замислите за това, а после си представите хората, които казват: „О, ще оставя ChatGPT да върши научната ми работа вместо мен“, ще видите, че в известен смисъл става дума за едно и също. Ето защо е важно да назовем открито първия проблем, за да разберем онова разложение, което прави възможен втория.

Източник

Джил Лепор е американска историчка и журналистка. Тя е професорка по американска история в Харвардския университет и сътрудничка на списание „The New Yorker“, където пише от 2005 г. насам. Пише основно за американската история, право, литература и политика.