Pin It

Даниел Кон–Бендит, роден през 1945 в Монтобан (Франция) и израсъл в Германия, е един от идеолозите на младежкото движение от 1968. През седемдесетте години той е член на франкфуртската Спонти[1]-сцена, издава там легендарното списание Плаж от павета, а през 1984 става член на Зелената партия, на която днес е представител в Европейския парламент. Въпросите задава Ханес Щайн.


Ди Велт: Какво означаваше за вас Хана Аренд когато бях още порядъчен ляворадикален член на движението 68?

Даниел Кон-Бендит: Това е сложно, защото тя беше приятелка на родителите ми. Значи аз я познавах, познавах и тезите й, още тогава. По време на емиграцията около 1934 тя е била членка на една група интелектуалци в Париж, към която са принадлежали още баща ми, майка ми, Валтер Бенямин и съпругът на Хана Аренд Хайнрих Блюхер. Баща ми и Блюхер са били интернирани заедно в началото на войната, така че се е създало едно много дълбоко познанство. Но във въпроса ви звучи нещо много истинно: по онова време Хана Аренд не беше за мен определяща мислителка.

Кога се запознахте с Хана Аренд?

Когато през 1958 тя държа тържествената реч за Карл Ясперс, който беше получил наградата за мир на немския съюз на книгоиздателите. Баща ми току-що беше починал и тя дойде на гости на майка ми. За втори път я видях на процеса за Аушвиц във Франкфурт. Тогава бях там на посещение от училище с моя клас – и по една случайност, тя също.

А кога започнахте да се запознавате с творчеството й?

През седемдесетте години, когато споровете около тоталитаризма започнаха да стават все по-ясни. По домашно възпитание аз бях ляв антикомунист, и когато през 1968 дойдох в Германия, бях много удивен, че поради историческите обстоятелства тук се срамуват да сравняват комунизма с националсоциализма.

Стигаше ли се до спорове с другарите ви, когато се позовавахте на „Произход на тоталитаризма“ на Хана Аренд?

Спорове имаше още от самото начало, защото когато през 1968 аз бях експулсиран от Франция, въпреки цялото революционно неудобство, ми беше напълно ясно, че искам да живея във Федералната република, а не в ГДР. Тогава аз виждах във Франция и ГДР буржоазни общества – по онова време ги наричахме така – които се нуждаят от реформи, но не и тоталитарни системи.

Какво означава за вас все още спорната книга на Хана Аренд „Айхман в Ерусалим“?

Че представянето на нацистите като дяволски изчадия не ни помага с нищо. Лудостта, която трябва да се обясни, е именно, че нацистите са били „нормални хора“! Айхман е едно пълно нищожество, което е в състояние да процъфтява и да получи някаква водеща длъжност, да провежда това унищожение, единствено в една тоталитарна, определяна от расистка лудост, система.

Но някои от твърденията на Аренд в „Айхман в Ерусалим“ не издържат на историческа проверка. Помислете само за огрубеното й осъждане на еврейските съвети[2]

И въпреки това въпросът, който тя задава при разглеждането на еврейските съвети, си остава важен и досега, а именно: кога да се приеме едно развитие, и кога човек да започне да се съпротивява? Може и да е вярно, че Хана Аренд е несправедлива към съветите. Но принципният въпрос си остава легитимен: Било ли е изобщо правилно да се сътрудничи? Не само евреите са се опитвали да не вярват в това, че са изправени пред едно окончателно унищожение. Когато през 1938 западните демокрации заключават в Мюнхен споразумението с Хитлер, те не виждат, че в Германия се натрупва потенциал за унищожение. По принцип това е точно въпросът, който не дава мира и до днес на държавата Израел. Несправедливостта, която Израел извършва срещу палестинците, има нещо общо с разбирането, че никога повече не трябва да се изпада отново в същата ситуация. Това е проблем, който по мое мнение никога не е преработен истински – но това е реален проблем.

Поведението на Хана Аренд по повод ционизма е интересно и сложно, тя се колебае между съгласие и отрицание. Виждате ли отражение на собственото си поведение в това?

Хана Аренд разбираше, че евреите трябва да имат някъде по света място, където да могат да живеят спокойно като евреи. Това е един вид първичен ционизъм, който аз възприемам като разбираем, когато става дума за хората от поколението, преживяло Холокоста. Но аз съм роден след това. И аз съм а-ционист, тоест нито ционист, нито антиционист. Мога да разбера това, че евреите искат да живеят в Израел – аз като евреин обаче искам да си остана в диаспора. Хана Аренд чувства през 1948/49, че насилствено-военното създаване на държавата Израел ще доведе до безкраен конфликт. Същевременно обаче, по време на шестдневната война от 1967 тя вече приема реалностите: държавата Израел вече съществува, и при цялата си критика тя е солидарна с хората от Израел. Тя никога не е желала унищожението на израелците.

А сега една друга тема: Хана Аренд и Мартин Хайдегер. Можете ли да си обясните това?

Не! Но именно това му е хубавото на живота: любовта и сексът не могат да се обяснят философски-рационално, Аз винаги казвам: Хана Аренд е философската Мадона. Значи, за да тръгнем от самото начало – Мадона, поп-звездата, е жената, която е казала: аз ще си взема мъжа, когото пожелая. Дали това ще бъде Христос, когото тя снема от кръста в прочутото си видео, или треньорът й – или който и да е. А Хана Аренд е политическа философка, която умее да мисли радикално, която в радикалното мислене може да се мери с Хайдегер, която абсолютно се влюбва в този мъж – и тази любов винаги е продължавала да съществува след това. Тя здраво се е загнездила в главата и тялото й. Има връзки, които са просто необясними – и това е нещо, което трябва да се приеме.

Обратно към политиката …

Ами ние през цялото време говорим за политика. Що за откачено изискване, Хана Аренд трябвало да поддържа само политически коректни връзки. Впрочем, тя си е имала и своята политически коректна любов: интересното в живота й са тези двама мъже. Другият е нейният съпруг, някогашен ляво-радикален, който и по-късно си остава ляв. Хайнрих Блюхер силно е повлиял на Хана Аренд в книгата й Vita activa или за активния живот. Тя винаги е имала ляво разбиране за социалното. За демократичните институции е мислела либерално, но иначе е била много лява, що се отнася до социалното. Така например тя казва, че политически Америка е демокрация, но социално тя е тоталитарна. И това е вярно! Ако отидете в някое американско предградие, ще откриете осъществения комунизъм. Комунистическото изравняване е напълно осъществено там. Една след друга напълно идентични къщички, километри наред!

Тъй като си говорим за Америка: как мислите, би реагирала Хана Аренд днес на ислямизма?

Тя би казала, че ислямският фундаментализъм е тоталитаризъм. И че човек трябва да има силата да се бори против този тоталитаризъм, докато същевременно поставя исляма наравно с останалите религии. Но при това тя би отбелязала, че всички религии съдържат в себе си тоталитарни моменти. И че нашите демокрации са се развили в еманципация от религията. И че по принцип това е нещото, което предстои на исляма: еманципацията на мюсюлманите от религията. При този процес в края на краищата ще възникнат един променен ислям и един ислямски атеизъм.
 


[1] „Спонти“: група радикални леви политически активисти от 70-те години във Франкфурт, наричани така поради убедеността им в „спонтаността на масите“. Бел. пр.
[2] Еврейските съвети са организации, създадени от нацистите за посредничество между тях и евреите в окупираните територии, най-вече Полша и Съветския съюз. Някои от тях сътрудничат с немците, надявайки се по този начин да облекчат съдбата на сънародниците си. Други – като например еврейският съвет в Минск – сътрудничат с партизаните. Някаква единна, паушална преценка на тяхната дейност като цяло, изглежда невъзможна. Бел. пр.

 

Даниел Кон-Бендит е немски политик от Зелената партия и един от някогашните водачи на студентското протестно движение от 1968 г.

Pin It

Прочетете още...