Общият въпрос засяга първата част от заглавието ми: „Лична отговорност“. Това понятие трябва да се разбира като противоположно на политическата отговорност, която всяко правителство поема за делата и злодеянията на своите предшественици, а всеки народ – за делата и злодеянията от собственото си минало. Когато Наполеон, след като завзема властта във Франция след революцията, заявява: „Поемам отговорността за всичко, което Франция е извършила от времето на Свети Луи до Комитета за обществено спасение“, той само формулира с известна патетичност един от основните факти на политическия живот. Що се отнася до народа, очевидно е, че всяко поколение, по силата на самото си раждане в един исторически континуум, носи бремето на греховете на бащите си, както се ползва и от делата на предците си. Всеки, който поема политическа отговорност, рано или късно стига до момента, в който казва заедно с Хамлет:

Векът е разглобен. О, дял проклет:
да си роден, за да го слагаш в ред!

Колективна вина и колективна невинност не съществуват;
вината и невинността имат смисъл само когато се отнасят до отделни хора.

Да сложим времето отново в ред означава да обновим света, и това можем да направим, защото всички ние в един или друг момент сме пристигнали като новодошли в свят, който е съществувал преди нас и ще продължи да съществува, след като си отидем и оставим неговото бреме на наследниците си. Но това не е видът отговорност, за която говоря тук. Строго погледнато, тя не е лична и само в метафоричен смисъл можем да кажем, че се чувстваме виновни за греховете на бащите си, на народа си или на човечеството, с други думи, за деяния, които не сме извършили. От морална гледна точка е също толкова погрешно да се чувстваш виновен, без да си извършил нещо конкретно, колкото и да се смяташ за напълно невинен, когато действително си виновен за нещо. Винаги съм смятала за върховна проява на морално объркване това, че в следвоенна Германия хора, които лично бяха напълно невинни, уверяваха един друг и целия свят колко виновни се чувстват, докато съвсем малко от престъпниците бяха готови да признаят дори най-малкото разкаяние. Колективна вина и колективна невинност не съществуват; вината и невинността имат смисъл само когато се отнасят до отделни хора.

Напоследък, покрай обсъжданията на процеса срещу Айхман, тези сравнително прости неща бяха усложнени от онова, което ще нарека теорията за винтчето. Когато описваме една политическа система – как функционира, какви са отношенията между различните власти, как работят огромните бюрократични механизми и включените в тях командни вериги, как са свързани помежду си гражданската администрация, армията и полицията, за да споменем само най-същественото, – неизбежно говорим за хората, използвани от системата, като за винтчета и колелца, които поддържат административната машина в движение. Всяко винтче, тоест всеки човек, трябва да може да бъде заменено, без това да промени системата – предпоставка, върху която се основават всички бюрокрации, всички държавни администрации и изобщо всяка система от служебни функции.

Когато отидох в Йерусалим, за да присъствам на процеса срещу Айхман, ми се струваше, че голямото предимство на съдебната процедура е тъкмо в това, че цялата тази теория за винтчетата губи смисъл в съдебната зала и затова ни принуждава да погледнем на тези въпроси от друга гледна точка. Разбира се, можеше да се предвиди, че защитата ще представи Айхман като нищожно винтче; вероятно беше, че и самият обвиняем мисли за себе си по този начин и донякъде той действително го правеше. Опитът на обвинението обаче да го превърне в най-голямото винтче от всички – по-лош и по-важен дори от Хитлер – беше неочакван куриоз. Съдиите постъпиха както трябва: отхвърлиха цялата тази представа, както, между другото, направих и аз, независимо от всички обвинения и похвали в обратния смисъл. Защото, както съдиите изрично и настойчиво подчертаваха, в съдебната зала не се съди някаква система, нито пък Историята или историческа тенденция, нито някакъв „изъм“, например антисемитизмът, а конкретен човек. И ако обвиняемият е служебно лице, той е подсъдим тъкмо защото дори служебното лице остава човешко същество и именно в това си качество застава пред съда.

Следователно въпросът, който съдът задава на обвиняемия, гласи: Вие, този конкретен човек, с име, дата и място на раждане, човек, който може да бъде идентифициран и следователно не е заменим – извършихте ли престъплението, в което сте обвинен, и защо го извършихте? Ако обвиняемият отговори: „Не аз като личност го извърших; нямах нито волята, нито властта да предприема каквото и да било по собствена инициатива; бях просто заменимо винтче, всеки на мое място би направил същото; случайност е, че аз стоя пред този съд“ – този отговор ще бъде отхвърлен като несъществен.

А на отговора: „Не аз го извърших, а системата, в която бях само винтче“, съдът незабавно задава следващия въпрос: „А защо, моля, станахте винтче или продължихте да бъдете винтче при тези обстоятелства?“

Във всички тези следвоенни процеси съдилищата изискват от обвиняемите да не са участвали в престъпления, узаконени от съответното правителство, а превръщането на това неучастие в правен критерий за правилно и неправилно поражда сериозни проблеми тъкмо във връзка с въпроса за отговорността. Простата истина е, че само онези, които напълно са се оттеглили от обществения живот и са отказали да поемат каквато и да било политическа отговорност, са могли да избегнат въвличането в престъпления, тоест да избегнат правната и моралната отговорност. В бурния спор по моралните въпроси, който продължава от поражението на нацистка Германия и разкриването на пълната съпричастност към престъпленията на всички равнища на официалното общество – с други думи, на пълния срив на нормалните морални стандарти, – отново и отново се повтаря следният аргумент: Ние, които днес изглеждаме виновни, всъщност сме онези, които останахме на постовете си, за да предотвратим по-лошото; само хората, които останаха вътре в системата, имаха възможност да смекчат поне донякъде положението и да помогнат поне на някого; дадохме на дявола дължимото, без да му продадем душите си, докато онези, които не направиха нищо, избягаха от всякаква отговорност и мислеха единствено за себе си, за спасението на скъпоценните си души. От политическа гледна точка този аргумент би имал някакъв смисъл, ако още в ранните етапи беше извършен или поне направен опит за преврат срещу режима на Хитлер.

Хората, които говореха по този начин, обаче съвсем не бяха заговорниците, независимо дали успели или не. По правило това бяха държавните служители, без чиито специализирани познания нито режимът на Хитлер, нито наследилото го управление на Аденауер биха могли да оцелеят.

Тук трябва да напомня, че въпросът за личната или моралната отговорност, за разлика от юридическата отговорност, почти не възниква при убедените привърженици на режима. Че те не можеха да се чувстват виновни, а само победени, беше почти подразбиращо се, освен ако не бяха променили убежденията си и не се бяха разкаяли. И все пак дори този прост въпрос се оказа объркан, защото, когато най-сетне настъпи денят за равносметка, излезе, че убедени привърженици изобщо не е имало, поне не и на престъпната програма, заради която бяха изправени пред съда.

Проблемът е, че макар това да беше лъжа, тя не беше нито проста, нито пълна. Онова, което в началните етапи беше започнало с политически неутрални хора, които не бяха нацисти, но сътрудничеха с тях, в последните етапи се повтори сред членовете на партията и дори в елитните формирования на СС: дори в Третия райх съвсем малко хора приемаха безрезервно късните престъпления на режима, но огромен брой бяха напълно готови да ги извършват въпреки това. А сега всеки един от тях, независимо къде се е намирал и какво е вършил, твърди, че онези, които под един или друг предлог са се оттеглили в частния живот, са избрали лесния, безотговорен изход.

В моралното им самооправдание важно място заема аргументът за по-малкото зло. Ако си изправен пред две злини, гласи този аргумент, твой дълг е да избереш по-малката, докато отказът изобщо да избираш е безотговорен.

От политическа гледна точка слабостта на този аргумент винаги е била в това, че хората, които избират по-малкото зло, много бързо забравят, че са избрали зло. Тъй като злото на Третия райх в крайна сметка придоби такива чудовищни размери, че и с най-развинтено въображение не би могло да бъде наречено „по-малко зло“, можеше да се предположи, че този път аргументът ще се срине веднъж завинаги. Учудващо е, че това не се случи. Нещо повече, ако погледнем техниките на тоталитарното управление, става очевидно, че аргументът за „по-малкото зло“ далеч не се използва само отвън, от хора, които не принадлежат към управляващия елит. Той е един от механизмите, вградени в самата машина на терора и престъплението. Съзнателното приемане на по-малки злини се използва, за да приучи както държавните служители, така и населението като цяло към приемането на злото като такова. Само един пример сред многото: унищожаването на евреите беше предшествано от много постепенна поредица от антиеврейски мерки, всяка от които беше приемана с аргумента, че отказът от сътрудничество само ще влоши нещата, докато се стигна до етап, в който вече не можеше да се случи нищо по-лошо.

Тук виждаме колко неохотно човешкият ум се изправя пред реалности, които по един или друг начин напълно противоречат на установената му рамка от представи. За съжаление, изглежда, че е много по-лесно човешкото поведение да бъде обусловено и хората да бъдат накарани да се държат по най-неочакван и възмутителен начин, отколкото някой да бъде убеден да се поучи от опита, както гласи изразът. Тоест да започне да мисли и да съди, вместо да прилага категории и формули, дълбоко вкоренени в съзнанието ни, чиято опитна основа отдавна е забравена и чиято правдоподобност се дължи на вътрешната им логическа последователност, а не на съответствието им с действителните събития.

За да изясня това затруднение – необходимостта да съдим, без да можем да се опрем на прилагането на общоприети правила, – ще премина от моралните към правните критерии, тъй като последните обикновено са по-ясно определени. Както вероятно знаете, в процесите срещу военнопрестъпници и в споровете за личната отговорност обвиняемите и техните адвокати се позоваваха или на аргумента, че тези престъпления са били „държавни актове“, или на това, че са били извършени по „заповед на висшестоящ“. Тези две категории не бива да се смесват. Заповедите на висшестоящ попадат в сферата на съдебната юрисдикция.

„Държавните актове“, напротив, се намират извън правната рамка; предполага се, че това са суверенни действия, над които никой съд няма юрисдикция. Теорията, стояща зад понятието „държавен акт“, твърди, че при извънредни обстоятелства суверенните правителства могат да бъдат принудени да прибягнат до престъпни средства, защото от това зависи самото им съществуване или запазването на властта им. Държавният интерес, гласи аргументът, не може да бъде ограничаван от правни норми или морални съображения, валидни за частните граждани, които живеят в границите на държавата, защото е заложена самата държава, а следователно и съществуването на всичко, което се намира в нея. В тази теория държавният акт мълчаливо се уподобява на „престъплението“, което отделният човек може да бъде принуден да извърши при самозащита, тоест на деяние, което също може да остане ненаказано поради извънредни обстоятелства, когато е застрашено самото оцеляване. Този аргумент е неприложим към престъпленията, извършени от тоталитарните правителства и техните служители, не само защото тези престъпления по никакъв начин не са били продиктувани от някаква необходимост. Напротив, с немалко основание може да се твърди например, че нацисткото правителство би могло да оцелее и може би дори да спечели войната, ако не беше извършило добре известните си престъпления.

Нито политическата теория за държавния интерес, нито правното понятие за държавния акт са предвиждали пълното преобръщане на законността. При режима на Хитлер цялата държавна машина налагаше извършването на действия, които при нормални обстоятелства се смятат, меко казано, за престъпни: почти не съществуваше държавен акт, който според обичайните критерии да не е престъпление. Следователно вече не престъпното деяние беше изключението от правилото, което уж служи за запазване на властта на управляващата партия, както например при такива известни престъпления като убийството на Матеоти в Италия на Мусолини или екзекуцията на херцог д’Ангиен по заповед на Наполеон. Напротив, случайните непрестъпни действия, като заповедта на Химлер да бъде прекратена програмата за унищожение, бяха изключения от „закона“ на нацистка Германия, отстъпки пред наложила се крайна необходимост.

По същия начин е недостатъчен и аргументът за „заповедите на висшестоящ“, както и контрааргументът на съдиите, че получаването на такава заповед не оправдава извършването на престъпление. И тук предпоставката е, че по правило заповедите не са престъпни и тъкмо затова от получилия заповедта може да се очаква да разпознае престъпния характер на конкретна заповед – например ако обезумял офицер нареди да бъдат разстреляни други офицери или ако бъде заповядано малтретирането или убийството на военнопленници. На юридически език заповедите, на които трябва да се откаже подчинение, трябва да бъдат „явно противозаконни“; противозаконността трябва да се вее „като черен флаг, предупреждаващ: Забранено“. С други думи, за човека, който трябва да реши дали да се подчини, или да откаже подчинение, заповедта трябва ясно да се отличава като изключение. Проблемът е, че при тоталитарните режими, и особено през последните години на режима на Хитлер, този отличителен белег очевидно принадлежеше на непрестъпните заповеди.

Текстът, от който току-що цитирах, е част от решение на израелски военен съд, който повече от повечето съдилища по света е съзнавал трудностите, съдържащи се в самото понятие „законност“, предвид откровено престъпния и при това, така да се каже, юридически престъпен характер на Хитлерова Германия. Затова съдът отива отвъд обичайната формулировка, че „усещането за законност […] е дълбоко заложено във всяка човешка съвест, включително у онези, които не познават книгите със закони“, и говори за „противозаконност, която се набива в очите и отблъсква сърцето, стига окото да не е сляпо, а сърцето – каменно и покварено“. Всичко това звучи прекрасно, но се боя, че когато настъпи моментът на истинското изпитание, няма да се окаже достатъчно. Защото в тези случаи хората, които са постъпили неправомерно, са познавали много добре и буквата, и духа на закона в страната, в която са живели, а днес, когато им търсим отговорност, всъщност изискваме от тях едно дълбоко вътрешно „усещане за законност“, което да противоречи на закона на страната и на собственото им познаване на този закон. При такива обстоятелства, за да бъде разпозната „противозаконността“, може да е необходимо значително повече от несляпо око и некаменно, непокварено сърце. Те са действали в условия, при които всяка морална постъпка е била незаконна, а всяка законна постъпка – престъпление.

Следователно доста оптимистичната представа за човешката природа, която толкова ясно личи в решенията не само на съдиите от процеса в Йерусалим, но и на всички следвоенни съдилища, предполага съществуването на независима човешка способност, която, без опора в закона или общественото мнение, спонтанно съди наново за всяко действие и всяко намерение винаги когато възникне такава необходимост. Може би действително притежаваме подобна способност и всеки от нас е законодател винаги когато действа; но съдиите не мислеха така. Въпреки цялата реторика те едва ли имаха предвид нещо повече от това, че определено усещане за тези неща е било възпитавано у нас в продължение на толкова много столетия, че не би могло внезапно да изчезне. А това ми се струва твърде съмнително както с оглед на свидетелствата, с които разполагаме, така и предвид факта, че година след година една „противозаконна“ заповед е следвала друга, без те произволно да изискват извършването на несвързани помежду си престъпления, а напротив – с изключителна последователност и грижливост са изграждали така наречения нов ред. Този „нов ред“ е бил точно онова, което названието му казва: не само ужасяващо нов, но преди всичко ред.

Широко разпространената представа, че тук имаме работа просто с банда престъпници, готови в рамките на своя заговор да извършат каквито и да било престъпления, е дълбоко подвеждаща. Вярно е, че в елитните формирования на движението е имало променлив брой обикновени престъпници и още по-голям брой хора, виновни за жестокости.

Но тези жестокости не са били типични и, което е по-важно, макар към тях да е имало голяма търпимост, те всъщност не са били разрешени. Както не са били разрешени кражбите или вземането на подкупи. Също толкова подвеждаща е разпространената представа, че тук имаме работа с изблик на модерен нихилизъм, ако разбираме нихилистичното кредо в смисъла, който то е имало през XIX век: „всичко е позволено“. Лекотата, с която съвестта е можела да бъде притъпена, отчасти е пряко следствие от факта, че съвсем не всичко е било позволено.

По време на процеса в Йерусалим адвокатът на Айхман на два пъти заявява, че случилото се в Аушвиц и другите лагери за унищожение било „медицински въпрос“.

До моралната същност на случилото се никога няма да стигнем, ако просто го наречем „геноцид“ или изброяваме многото милиони жертви: унищожаването на цели народи се е случвало и преди, както в Античността, така и в модерната колониална епоха. До нея стигаме едва когато осъзнаем, че всичко това се е случило в рамките на един правен ред и че крайъгълният камък на този „нов закон“ е била заповедта „Убивай“ – не врага си, а невинни хора, които не са представлявали дори потенциална опасност, и не поради някаква необходимост, а напротив, дори въпреки всички военни и други съображения за целесъобразност. Програмата за убийства не е трябвало да приключи с последния евреин на земята и не е имала нищо общо с войната, освен че Хитлер е смятал войната за необходима като димна завеса за своите невоенни операции по унищожение; самите тези операции е трябвало да продължат в още по-грандиозен мащаб в мирно време. И тези деяния не са били извършвани от хора извън закона, чудовища или обезумели садисти, а от най-уважаваните членове на почтеното общество. И накрая трябва да разберем, че макар тези масови убийци да са действали в съответствие с расистка или антисемитска, или поне демографска идеология, самите убийци и преките им съучастници най-често не са вярвали в тези идеологически оправдания. За тях е било достатъчно всичко да се извършва съгласно „волята на Фюрера“, която е била законът на страната, и в съответствие с „думите на Фюрера“, които са имали силата на закон.

Най-силното доказателство, ако изобщо все още е било необходимо доказателство, за степента, в която целият народ, независимо от партийна принадлежност и пряко участие, е повярвал в „новия ред“ само защото такъв е бил установеният ред на нещата, може би е невероятната забележка на адвоката на Айхман, който никога не е бил член на нацистката партия. По време на процеса в Йерусалим той на два пъти заявява, че случилото се в Аушвиц и другите лагери за унищожение било „медицински въпрос“. Сякаш в самия миг на пълния крах на морала в една стара и високоцивилизована нация той се е разкрил в първоначалното значение на думата: като съвкупност от mores, от обичаи и нрави, които могат да бъдат заменени с други със същата лекота, с която могат да бъдат сменени маниерите на хранене на цял един народ.

Нека сега поставя два въпроса. Първо, с какво са се отличавали онези малцина от всички обществени слоеве, които не са сътрудничили и са отказали да участват в обществения живот, макар да не са могли и да не са се опитвали да се разбунтуват? И второ, ако приемем, че хората, които са служили на режима, независимо на какво равнище и в какво качество, не са били просто чудовища, какво ги е карало да постъпват така? С какви морални, за разлика от юридическите, основания са оправдавали поведението си след поражението на режима и разпадането на „новия ред“ с неговата нова система от ценности?

Отговорът на първия въпрос е сравнително прост: неучаствалите, които мнозинството е смятало за безотговорни, са били единствените, осмелили се да съдят самостоятелно. Те са били способни на това не защото са разполагали с по-добра система от ценности или защото старите критерии за добро и зло са били все още здраво вкоренени в умовете и съвестта им. Напротив, целият ни опит показва, че тъкмо членовете на почтеното общество, които не са били засегнати от интелектуалните и моралните сътресения през ранните години на нацисткия период, са били първите, които са отстъпили. Те просто са заменили една система от ценности с друга.

Затова бих предположила, че неучаствалите са били хората, чиято съвест не е функционирала по този, така да се каже, автоматичен начин – сякаш разполагаме с набор от усвоени или вродени правила, които просто прилагаме към всеки конкретен случай, така че всяко ново преживяване или положение е предварително отсъдено и от нас се иска само да постъпим според онова, което вече сме научили или притежаваме. Техният критерий, струва ми се, е бил друг: те са се питали доколко ще могат да продължат да живеят в мир със самите себе си, след като извършат определени деяния. И са решавали, че е по-добре да не правят нищо, не защото така светът ще стане по-добър, а просто защото само при това условие ще могат изобщо да продължат да живеят със себе си. Затова, когато са били принуждавани да участват, те са избирали и смъртта. Казано грубо, отказвали са да убиват не толкова защото все още са се придържали към заповедта „Не убивай“, колкото защото не са искали да живеят заедно с един убиец – със самите себе си.

Предпоставка за подобен начин на отсъждане не е някаква особено висока интелигентност или изтънченост в моралните въпроси, а по-скоро готовността човек съзнателно да живее със самия себе си, да общува със себе си, тоест да води онзи безмълвен диалог между мен и самия мен, който от времето на Сократ и Платон обикновено наричаме мислене. Този вид мислене, макар да лежи в основата на всяка философска мисъл, не е специализирана дейност и не се занимава с теоретични проблеми. Разделителната линия между онези, които искат да мислят и затова трябва да отсъждат самостоятелно, и онези, които не искат, минава напречно през всички социални, културни и образователни различия.

В това отношение пълният морален крах на почтеното общество при режима на Хитлер може да ни научи, че при подобни обстоятелства хората, които ценят определени ценности и се придържат към морални норми и стандарти, не са надеждни: вече знаем, че моралните норми и стандарти могат да бъдат сменени за една нощ и тогава остава единствено навикът да се държиш за нещо. Много по-надеждни ще се окажат съмняващите се и скептиците, не защото скептицизмът е добро нещо или съмнението само по себе си е полезно, а защото те са свикнали да подлагат нещата на проверка и сами да стигат до решенията си. Най-добри от всички ще бъдат онези, които знаят със сигурност само едно: че каквото и да се случи, докато сме живи, ще трябва да живеем със самите себе си.

Но как стои въпросът с упрека в безотговорност към тези малцина, които са си измили ръцете от всичко, случващо се около тях? Мисля, че трябва да признаем съществуването на крайни ситуации, в които отговорността за света, която е преди всичко политическа, не може да бъде поета, защото политическата отговорност винаги предполага поне минимум политическа власт. Безсилието или пълната липса на власт според мен е достатъчно оправдание.

Последното може би ще стане малко по-ясно, ако сега се обърнем към втория ми въпрос – към онези, които не просто са участвали, така да се каже, по силата на обстоятелствата, а са смятали за свой дълг да вършат всичко, което се изисква от тях.

Аргументът винаги е бил един и същ: всяка организация изисква подчинение на висшестоящите, както и подчинение на законите на страната. Подчинението е политическа добродетел от първостепенно значение и без него никоя политическа общност не би могла да оцелее. Никъде не съществува неограничена свобода на съвестта, защото тя би означавала гибел за всяка организирана общност. Всичко това звучи толкова правдоподобно, че е необходимо известно усилие, за да открием заблудата.

Възрастният дава съгласието си там, където детето се подчинява; ако за възрастен човек се казва, че се подчинява, в действителност той подкрепя организацията, властта или закона, които изискват „подчинение“. Заблудата е още по-опасна, защото може да се позове на една много стара традиция. Употребата на думата „подчинение“ във всички тези строго политически ситуации води началото си от древната представа на политическата наука, която още от Платон и Аристотел ни казва, че всяка политическа общност се състои от управляващи и управлявани, като първите заповядват, а вторите се подчиняват.

Разбира се, тук не мога да се впускам в причините, поради които тези понятия са проникнали в традицията на политическата ни мисъл, но бих искала да отбележа, че те са изместили по-ранни и според мен по-точни представи за отношенията между хората в сферата на съвместното действие. Според тези по-ранни представи всяко действие, извършвано от множество хора, може да бъде разделено на два етапа: началото, поставено от един „водач“, и осъществяването, при което мнозина се присъединяват, за да доведат докрай онова, което така се превръща в общо начинание. За нашия въпрос е важно единствено прозрението, че никой човек, колкото и могъщ да е, не може да извърши нищо, добро или зло, без помощта на други хора. Тук имаме представа за равенство, при която „водачът“ никога не е нещо повече от primus inter pares, пръв сред равни. Онези, които привидно му се подчиняват, всъщност подкрепят него и начинанието му; без това „подчинение“ той би бил безсилен. Дори в една строго бюрократична организация с твърдо установена йерархия би било много по-смислено да разглеждаме функционирането на „винтчетата“ и колелцата като обща подкрепа за едно съвместно начинание, отколкото с обичайните понятия за подчинение на висшестоящите. Когато се подчинявам на законите на страната, аз всъщност подкрепям нейния конституционен ред – нещо, което става особено очевидно при революционерите и бунтовниците, които отказват да се подчиняват, защото са оттеглили това мълчаливо съгласие.

Погледнато така, неучастващите в обществения живот при диктатура са онези, които са отказали подкрепата си, като са стояли настрана от онези позиции на „отговорност“, на които тази подкрепа се изисква под името подчинение. Достатъчно е само за миг да си представим какво би се случило с която и да било от тези форми на управление, ако достатъчно много хора започнат да постъпват „безотговорно“ и откажат подкрепата си, дори без активна съпротива или бунт, за да видим колко действено оръжие би могло да бъде това. Всъщност това е една от многото разновидности на ненасилственото действие и съпротива – например потенциалната сила на гражданското неподчинение, – които нашият век започва да открива. А причината все пак да можем да държим тези нови престъпници, които никога не са извършили престъпление по собствена инициатива, отговорни за онова, което са направили, е, че в политическите и моралните дела такова нещо като подчинение не съществува. Единствената област, в която тази дума изобщо би могла да се отнася за възрастни хора, които не са роби, е религията, където хората казват, че се подчиняват на словото или заповедта на Бога, защото отношението между Бога и човека с основание може да бъде разглеждано по начин, сходен с отношението между възрастен и дете.

Следователно въпросът към онези, които са участвали и са изпълнявали заповеди, никога не бива да бъде: „Защо се подчинихте?“, а: „Защо подкрепихте?“ Тази смяна на думите съвсем не е семантична дреболия за онези, които познават странното и могъщо влияние, което простите „думи“ упражняват върху умовете на хората, които преди всичко са говорещи същества. Много бихме спечелили, ако успеем да премахнем тази пагубна дума – „подчинение“ – от речника на моралната и политическата ни мисъл. Ако обмислим докрай тези въпроси, бихме могли да си възвърнем известна доза увереност в себе си и дори гордост, тоест онова, което в миналото са наричали достойнство или чест на човека – може би не на човечеството, а на самото човешко състояние.

1964

Хана Арент (1906–1975) е германско-американска политическа мислителка и една от най-влиятелните фигури на политическата теория през XX век. Родена е в Хановер и учи философия при Мартин Хайдегер и Карл Ясперс. След идването на нацистите на власт напуска Германия, живее във Франция, а през 1941 г. емигрира в Съединените щати.
Сред най-известните ѝ книги са Произходът на тоталитаризма (1951), Човешката ситуация (1958), За революцията (1963) и Айхман в Йерусалим (1963).