Хана Аренд пристига в Ню Йорк през май 1941 г. без гражданство, без пари и с твърде несигурен английски. Германска еврейка, прокудена първо от Германия, а после и от Франция, тя прекосява Атлантика на португалски кораб за бежанци заедно със съпруга си Хайнрих Блюхер – произхождащ от работническо семейство бивш комунист и уличен боец, до голяма степен самоук интелектуалец. Тя е на трийсет и четири, той – на четирийсет и две. Двамата бягат от Германия поотделно след идването на нацистите на власт; срещат се във Франция през 1936 г., женят се четири години по-късно и скоро след това са интернирани в различни френски лагери. И двамата успяват да се измъкнат, с американска помощ получават визи и стигат до Лисабон, където няколко месеца чакат кораб. Сред малкото вещи на Аренд е ръкописът на „Тезиси върху философията на историята“, който ѝ е поверил Валтер Бенямин.

Първоначално Аренд, Блюхер и майката на Аренд, която се присъединява към тях месец по-късно, се настаняват в две малки стаи недалеч от „Ривърсайд Драйв“, на Западна 95-а улица, в нещо като военновременен пансион. Нямат дори собствена кухня. През следващите трийсет и четири години, с изключение на един период на „Морнингсайд Драйв“, Аренд живее в различни апартаменти между 95-а и 110-а улица в Горен Уест Сайд. Бродуей, големият булевард на квартала, е осеян със салони за красота, химически чистения, обущарски ателиета и евтини хотели със стаи под наем. Тя пътува често, но винаги се връща в това кътче на Манхатън. Мястото е добро за работа. Там просто няма какво друго да се прави.

Блюхер, който впоследствие става популярен преподавател по философия в колежа „Бард“, започва работа във фабрика в Ню Джърси, където рине химикали с лопата. Съпругата му се ориентира по-бързо. Само след шест месеца вече пише политическа колонка за немскоезичния еврейски седмичник Aufbau („Възстановяване“); в първата си статия подкрепя идеята за международна еврейска армия, която да се сражава с нацистите. След войната прекарва две години като старши редактор в издателство „Шокен“, където подготвя издание на дневниците на Кафка.

Решаващият ѝ американски опит обаче е социалният. Тя се сприятелява с някои от най-образованите и литературно изкушени хора на Ню Йорк: Алфред Казин, който познава отвътре света на издателствата и журналистиката и става неин предан приятел; неудържимо остроумния Рандал Джарел, който обича литературата така, както естественикът обича дърветата, и с часове ѝ чете поезия; както и с пиещия здраво и спорещ още по-здраво кръг около Partisan Review, включително Дуайт Макдоналд, с когото по-късно разработва планове за ново политическо списание. По всички свидетелства Аренд е внушителна личност, но същевременно забавна, общителна и дори флиртуваща. Мъжете са привлечени от нея. По-късно Мери Маккарти става най-близката ѝ американска приятелка.

Като млада Аренд е получила най-сериозното философско образование, което тогавашна Германия може да предложи. Написаното от нея през двайсетте ѝ години е възвишено и често непроницаемо за неспециалиста: тежки облаци, носещи се в етера, макар от време на време от тях да проблясват светкавици. В Ню Йорк тя все по-често пише на английски, като разчита на приятели като Джарел да изглаждат прозата ѝ; продължава да пише и на немски, а понякога сама превежда текстовете си. Тя е истински продукт на класическия хуманизъм на германския Bildung, със саркастично чувство за хумор и силна жилка на непокорство и своенравие. Не изпитва особена симпатия към организираната религия и презира психоанализата. Сред нюйоркските интелектуалци се превръща в своеобразен морален център, в Касандра, на която този път вярват, поне що се отнася до опасностите на модерната политика. За самата нея ползата е неизмерима. Американските ѝ приятели и редактори правят възможно превръщането ѝ от прокудена интелектуалка в световноизвестна авторка.

Голямата обсесия на Аренд в Ню Йорк е унищожението на европейския свят, който е оставила зад себе си. Националсоциализмът е избил евреите и е опустошил германската цивилизация; сталинизмът е подчинил съветския живот чрез чистки и лагери. Няколко забележителни еврейски писатели се самоубиват по време на войната, сред тях Валтер Бенямин и Стефан Цвайг. В Menorah Journal Аренд рецензира изпълнените с плавна носталгия мемоари на Цвайг „Светът от вчера“ със смесица от съчувствие и презрение: той е останал сляп за действителността около себе си, а после се е превърнал в нейна жертва.

Тя не оплаква публично изгнанието си; драматизирането на собствената съдба твърде лесно може да се изроди в сантименталност. Належащият въпрос е какво може да направи. Настроението сред европейските и американските интелектуалци по време на войната е безнадеждно или по-точно, според нея, безпомощно. „Да се оставиш на самия процес на разпад се е превърнало в непреодолимо изкушение не само защото той е придобил фалшивото величие на „историческа необходимост“, но и защото всичко извън него е започнало да изглежда безжизнено, безкръвно, безсмислено и нереално.“ Тя ще влее живот, кръв и смисъл в този разговор. През 1946 г., спомняйки си за смъртта на Бенямин през страшната 1940-а, пише на свой приятел: „В наше време трябва много силно да мразиш убийството, за да устоиш на съблазнителната сила на самоубийството.“

Към средата на 40-те години тя вече започва да анализира катастрофите, сполетели Германия и Съветския съюз. Според нея тоталитаризмът скъсва напълно с политическите порядки на миналото. Традиционният морал, „правата на човека“, класическите категории на демокрацията и автокрацията – всичко това губи смисъл пред режими, чиито водачи не признават никакви граници. Революциите, породени от нацистката и сталинистката идеология и налагани чрез терор, целят да променят самата реалност.

Аренд пише книгата си на части, голяма част от нея на малко бюро, натъпкано в ъгъла на тесния ѝ апартамент на Западна 95-а улица. Публикува отделни части в списания, включително в Partisan Review, а след това сглобява труда в три раздела – за антисемитизма, империализма и тоталитаризма. „Произходът на тоталитаризма“, както в крайна сметка е озаглавена книгата, е вълнуващо трудна, широкообхватна и изпълнена с препратки – сплав от история, културна критика и политическа теория. Докато я пише, Аренд овладява до голяма степен ритъма и тежестта на английското сложно периодично изречение и го използва с поразителен ефект.

Последните страници предлагат физически и философски анализ на концентрационните лагери, чиито изводи са не по-малко смущаващи от хроникалните кадри, показвани в кината след края на войната. Лагерите унищожават телата и духа на затворниците, преди да ги убият; чрез бюрократизиран терор цели групи от населението могат да бъдат превърнати в излишни хора. „Произходът“ е завършен през 1949 г., публикуван през 1951 г. и скоро е признат за съвременна класика на политическата теория. Книгата оставя читателите с един тревожен въпрос: може ли здрава политика да процъфтява в епоха, пропита от масова пропаганда и преклонение пред диктатори?

Казин посещава Аренд и Блюхер във втория им нюйоркски апартамент – „тъмно, сенчесто“ жилище с изглед към Морнингсайд Парк. При тях живее и квартирант. (Казин чува как се пуска водата в тоалетната.) В мемоарите си той си спомня как Аренд посреща приятелите си по европейски, поднасяйки „бонбони, захаросани плодове, бисквити, порто“. Съпрузите и гостите се хвърлят в яростни спорове за великите мислители. „Маркс-Платон-Хегел-Хайдегер-Кант-Кафка-Ясперс!“ – така Казин иронично обобщава разговорите им. Горе-долу невредими, Аренд и Блюхер най-сетне са пристигнали. Европейският ѝ ум се избистря и намира все по-голяма лекота в английския език. В нейна полза работи и американският глад за европейска култура. След като през 1951 г. „Произходът на тоталитаризма“ я поставя на корицата на Saturday Review of Literature, тя пише на свой приятел в Германия: „Писах ли ти, че преди седмица станах ‚момиче от корицата‘ и трябваше да се гледам по всички вестникарски будки?“

От 1949 г. нататък Аренд многократно се връща в Германия, но в едно забележително интервю за германската телевизия през 1964 г. казва, че възприема себе си не като германка, а като еврейка. Младият интервюиращ Гюнтер Гаус я пита какво от Европа е останало за нея, а тя отговаря: „Остава езикът... Немският език не е този, който е полудял.“ Тя не може да бъде прокудена от поезията и прозата на Гьоте и Лесинг, нито от модерни автори като Брехт, Бенямин и Херман Брох.

Не особено скритото намерение на новата германска биография на Томас Майер „Хана Аренд: Животът на духа“ (Hannah Arendt: A Life of the Mind, Penguin Press; превод на Шели Фриш) е да си я върне като германка – писателка, мислителка и феномен на издателския и академичния живот, а не просто като американска фигура. Майер, който преподава философия в Мюнхенския университет и има множество публикации, е събрал огромно количество информация за семейството на Аренд, образованието ѝ, издателската ѝ кариера в Германия и следвоенната ѝ известност. Но Аренд оживява най-пълно, когато Майер оставя собствения ѝ екстравагантен, властен глас да води разказа.

„За мен въпросът някак си беше: или ще уча философия, или ще се удавя“, казва веднъж Аренд, спомняйки си каква е била на четиринайсет години. Твърдението звучи правдоподобно. Израства в Кьонигсберг, града на Кант, и винаги се страхува да не остане нещо, което не е успяла да разбере. Съчиненията на Кант стоят в домашната библиотека и тя ги чете, търсейки в тях облекчение. В училището „Кьонигин Луизе“ учи латински, гръцки и френски, но напуска преди завършването. По-късно разказва, че след като един учител я е обидил – дали не става дума за антисемитска забележка? – тя повежда съучениците си в бойкот на часовете му и е изключена. Въпреки това през 1924 г. се записва в Марбургския университет, където студентите се стичат на лекциите на Мартин Хайдегер.

Хайдегер стъпва върху учението на своя учител Едмунд Хусерл и същевременно скъсва с него в дръзкия си опит да отмести настрана обичайните проблеми на академичната философия и да се върне към „самите неща“, към съществуването такова, каквото действително се живее. Той описва човешкото съществуване като Dasein, буквално „битие-тук“. Озоваваме се захвърлени в свят, който вече е в ход, заобиколени от предмети и хора, необратимо носени през времето към смъртта. Опасността е да се подчиним на условностите и общоприетото мнение, да се превърнем в онова, което другите очакват от нас. „Всеки е другият и никой не е самият себе си“, пише Хайдегер. Автентичното съществуване изисква човек да се изправи без увъртане пред собствената си смърт. Аренд, очевидно потисната и убедена в безсмислието на живота, е поразена от учението му. Той се вглъбява в Платон и други класически текстове и извлича от тях жизнени нови значения. Както по-късно пише тя: „Хайдегер никога не мисли „за“ нещо; той мисли нещо.“

Той е на трийсет и пет, женен, баща на двама синове, красив мъж с грижливо подстригани, леко извити мустаци и пронизващ поглед. Аренд е на осемнайсет, с меко очертана брадичка и красиви, копнеещи очи. Двамата започват любовна връзка. Писмата му до нея са сантиментално-романтични в традиционен германски дух. „Демоничното ме завладя“, пише той. „Тихото, молитвено сключване на любящите ти ръце и сияйното ти чело го опазиха чрез женско преображение.“ (Хайдегер би могъл да пише либрета за Вагнер.) В една изповедна скица, която пише за Хайдегер, Аренд говори за „непоколебима преданост към един-единствен човек“. И все пак, с нежното насърчение на Хайдегер – дали жена му не е започнала да подозира? – Аренд напуска Марбург и заминава за Хайделберг, където пише дисертация върху св. Августин под ръководството на Карл Ясперс. През следващите две години продължава да се среща с Хайдегер при негови пътувания.

След като завършва дисертацията си, тя се омъжва за мъж, с когото се запознава на един от семинарите на Хайдегер в Марбург – Гюнтер Щерн, по-късно известен като Гюнтер Андерс. Животът ѝ продължава напред, но оценката ѝ за Хайдегер не се променя: тя никога не отрича интелектуалната му мощ. През 1933 г. обаче, когато Хайдегер става ректор на Фрайбургския университет, той произнася нелепа реч във възхвала на новия режим. Аренд е потресена от прегръдката му с хитлеристкото движение. Когато по-късно си спомня идването на нацистите на власт, тя казва, че поведението на обикновените германци я е изненадало по-малко от „fantastische“ идеите, с които интелектуалците приветстват Хитлер. Хайдегер, философът на автентичността и независимата мисъл, се оказва един от тях, предал се на зловредното политическо празнословие.

Аренд напуска интелектуалния живот, за да работи пряко в помощ на застрашени евреи. По молба на ционистка организация да документира антисемитизма в архивите на клубове, професионални сдружения и други подобни организации тя започва да събира материали в Пруската държавна библиотека. Полицията я арестува и я държи вероятно около седмица, след което по загадъчен начин я освобождава. Десетилетия по-късно тя разказва на Гаус, че се доверила на полицая, защото „имаше толкова открито, почтено лице“. Измислица? Драматуржката Джени Лин Бейдър приема предизвикателството в пиесата си „Госпожа Щерн обикаля Пруската държавна библиотека“, чието ново извънбродуейско представяне започва на 12 септември. Тя създава образ на Аренд, която с флирт и доводи успява да пробуди по-добрата страна на полицая. Каквото и да се е случило, Аренд не се застоява. През октомври 1933 г. вече е в Париж.

Там отново се събира с Щерн, макар бракът им да е приключил във всичко освен по име; окончателно се разделят, когато през 1936 г. той заминава за Ню Йорк. Аренд работи за „Младежка алия“, организация, която изпраща еврейски младежи бежанци, практически без възможност да си намерят работа във Франция, в кибуци в Палестина. Много от тях са в лошо здравословно състояние. Аренд помага за организирането на лагер край Париж, където младежите получават храна, възстановяват здравето си и усвояват земеделски умения и езикови знания. Това е най-близкото до родителството преживяване в живота ѝ. Според Майер тя помага за спасяването на сто и двайсет млади хора, но не говори публично за тази дейност чак до разговора си с Гаус десетилетия по-късно. Майер реконструира бюрократичната и финансовата машина, която стои зад спасителните операции – един от действително ценните приноси на книгата му.

Майер полага особени усилия да възстанови германската приемственост в живота на Аренд. Проследява я в следвоенна Германия, където в рамките на работата си за организацията „Jewish Cultural Reconstruction“ тя издирва еврейска собственост „без наследници“, включително книги, чиито притежатели са били убити; томовете впоследствие се разпределят главно между библиотеки и еврейски институции в Израел, Съединените щати и други страни. При едно от тези пътувания, през 1950 г., след близо две десетилетия мълчание, тя издирва Хайдегер във Фрайбург и макар той да не показва кой знае какво разкаяние, тя повече или по-малко му прощава; възобновява се едно трудно приятелство.

Архивната добросъвестност на Майер разширява познанията ни за живота на Аренд, но писмата и институционалните документи, на които се опира, разкриват твърде малко от нейния избухлив темперамент, от преплитането между идея и действие; също така той почти не се опитва да пресъздаде физическия образ на Аренд в различните периоди от живота ѝ. Биографията на Елизабет Йънг-Брюл от 1982 г. „Хана Аренд: От любов към света“ (Hannah Arendt: For Love of the World) остава незаменима както с убедителното изложение на идеите на Аренд, така и с подробното и деликатно пресъздаване на емоционалния ѝ живот. В ръцете на Майер авантюристката понякога отстъпва място на чиновничката.

В средата на 50-те години Аренд насочва вниманието си от произхода на политическата катастрофа към условията за политическо здраве. Тя вече изследва как марксизмът е довел до тоталитаризъм; Унгарската революция от 1956 г., преди съветските войски да я смажат, ѝ предоставя впечатляващ пример за хора, които сами създават свой политически живот. Аренд изоставя този проект, но част от проблемите му преминават в „Човешката ситуация“ (The Human Condition, 1958) – мащабно изследване на онова, което тя нарича vita activa, дейния живот.

Аренд разделя човешката дейност на труд – биологичните процеси, които поддържат живота; работа – създаването на предмети и изграждането на траен човешки свят; и действие – непредвидимото начинание, при което хората говорят и вършат неща заедно. Най-силно я интересува действието. В гръцкия полис гражданите застават един пред друг като равни, участват в общ свят и поставят начало на неща, чиито последици никога не могат да контролират напълно. „Множествеността – пише тя – е условието за човешкото действие, защото всички сме еднакви, тоест хора, по такъв начин, че никой никога не е същият като който и да било друг, живял, живеещ или който ще живее.“

Според нея модерното общество издига труда и потреблението, докато оставя публичната сфера да линее. С възхода на онова, което тя нарича „социалното“, общественият живот все повече започва да прилича на управление на разраснало се домакинство – администриране на производството, социалното благосъстояние и колективните необходимости. Но за Аренд свободата е нещо далеч по-взискателно. Тя изисква хората да действат заедно в публично пространство, където всеки има глас.

В годините на своето формиране Съединените щати за кратко показват как подобно действие може да оцелее и извън античния полис. Според прямия Джон Адамс Американската революция започва още преди войната с Великобритания – в умовете и сърцата на хората, а Аренд открива мястото на тази промяна в американските градски съвети, където гражданите обсъждат местните дела. Революцията създава пространства на публична свобода, а Конституцията придава трайна форма на властта, която Аренд разбира като нещо, възникващо, когато хората действат заедно. В „За революцията“ (On Revolution, 1963) тя предпочита американците с тяхната лишена от блясък работа по създаването на институции и разпределянето на властта пред французите, чиято фикция за единна „обща воля“ се изражда в праведно убедени в себе си групировки, опитващи се взаимно да се избият.

Тя се влюбва в Бащите основатели, „Федералистът“ и конституционализма. Но разказът ѝ за американския триумф съдържа и разочарование. „Стремежът към щастие“ на Томас Джеферсън все още носи по-стария смисъл на „обществено щастие“ – удоволствието от участието в градски събрания, съвети и конгреси. Този смисъл обаче избледнява и „стремежът към щастие“ постепенно се превръща в стремеж към богатство, а накрая – в потребителство като начин на живот.

Не е много, за което човек да се залови, но Аренд продължава да възхвалява малките, самоорганизирани общности: гражданските съвети на Унгарската революция; организационните съвети на движенията за граждански права и срещу войната в Съединените щати през 60-те години. В подобни структури гражданите поне успяват да се измъкнат от господството на масмедиите, от които тя се страхува и които ненавижда. Аренд притежава инстинктивно уважение към реда, цивилизоваността и публичния дебат. Но за разлика от мнозина следвоенни консерватори тя не търси завръщане към религията или традиционните ценности. Светът, който ги е поддържал, е разрушен. Вместо това тя търси сред развалините източници на лична и политическа почтеност. „Тъй като човек носи в себе си партньор, от когото никога не може да се освободи – пише тя, – за него е по-добре да не живее в компанията на убиец или лъжец.“

Политическият идеал на Аренд има и свой темпераментен еквивалент: тя обича мисленето и приятелството отблизо, сред хора, които могат да си отговарят непосредствено. През 1959 г. Аренд и Блюхер купуват хубав апартамент на пресечката на Западна 109-а улица и „Ривърсайд Драйв“. Оттам тя гледа към реката и за пръв път разполага с достатъчно място, за да събира американските си приятели и емигрантския си кръг. Норман Подхорец, винаги загрижен дали „ще успее“, смята поканата за новогодишните ѝ празненства за несъмнен знак, че вече е постигнал нещо. Вечно преданият Казин долавя в приятелствата ѝ нещо почти болезнено нуждаещо се от близост, което може би е свързано със загубите, които тя носи със себе си. В едно от непубликуваните си стихотворения Аренд пише: „Оцеляване. / Но как се живее с мъртвите? Кажи, / къде е звукът от тяхното присъствие, / къде са жестовете, които някога правеха?“

За онези от нас, които искат да добият непосредствено усещане за физическото ѝ присъствие – а докато я четеш, трудно можеш да не го поискаш – няма нищо по-добро от видеозаписа на интервюто с Гаус. В края на петдесетте си години тя изглежда наистина внушително, но понякога почти дружелюбно, с усмивка, която се появява лесно и също толкова лесно изчезва. С дрезгавия си, прегорял от цигарите глас говори бавно, но неумолимо, като се поклаща напред-назад като кораб в коварно море. От време на време емоцията избухва. „Когато човек е нападан като евреин – казва тя и удря с ръка облегалката на креслото, – той трябва да се защитава като евреин, а не като германец, гражданин на света или защитник на човешките права.“ Гаус умело успява да измъкне от нея лични спомени и моменти на самооценка, но тя се присмива като на нещо невъзможно на идеята да изповяда какво „става в сърцето ми“.

Художествената литература може да проникне там, където Аренд публично отказва да отиде. В необикновения роман „Една достойна за възхищение жена“ (An Admirable Woman), публикуван за пръв път преди четири десетилетия, американският писател, теолог и редактор Артър А. Коен създава персонаж, напомнящ Аренд, който не премълчава нищо. Романът, преиздаден тази есен от McNally Editions, има формата на мемоари на германско-еврейска историчка на идеите, озовала се в изгнание в Ню Йорк. Ерика Херц, персонажът Аренд, описва живота си в бурния Берлин през 20-те години, след това в първите години на нацизма и накрая в Горен Уест Сайд. Тя пресъздава болезненото социално приспособяване на емигранта и споделя чувствата си за всичко, особено за самата себе си. Когато описва тялото си, възхвалява своите „великолепни коси, гъсти, пищни, огромна грива, цяло поле кестенява коса, червеникаво-кафява като дърветата в долината на Хъдсън“. Прозата е богато телесна и чувствена, каквато, Бог ми е свидетел, прозата на Аренд не е. Коен създава своеобразен контратекст, пищна версия на неизвестното възпитание на чувствата на Аренд.

Понякога е достатъчна и една бегла следа. В една от най-смешните американски книги, романа „Картини от една институция“ (Pictures from an Institution) от 1954 г., Рандал Джарел, големият приятел на Аренд, сатиризира един прогресивен колеж, всъщност почти неприкрито „Сара Лорънс“. След безброй премеждия семейство Розенбаум, авангарден виенски композитор и съпругата му, оперна певица, пристигат с облекчение в „Бентън Колидж“. Когато става дума за пътуване, съпругът казва: „Няма нужда; почакай достатъчно и те сами ще те подгонят по целия свят“ – реплика, която човек лесно може да си представи в устата както на Аренд, така и на Блюхер.

Леко тъжните и комични Розенбаумови се раждат от способността на Джарел с обич да преобразява приятелите си. Една по-бурна версия на двойката се появява във филма на Маргарете фон Трота „Хана Аренд“ (2012), интелектуално проницателна творба с голямата германска актриса Барбара Зукова като Аренд и Аксел Милберг като Блюхер. Портретът на фон Трота отначало напомня този на Казин: общителна жена, влюбена в съпруга си, щастлива в Америка. После избухва истински ад и Зукова, с пламтящи очи, завършва филма със седемминутна защита на интелектуалната свобода, съставена от думите на Аренд. Това е един от великите образци на продължителна реторика в киното.

А онова, което предизвиква бурята, разбира се, е спорът около Айхман. По молба на Аренд това списание я изпраща през 1961 г. в Йерусалим, за да отразява процеса срещу подполковника от СС Адолф Айхман, изиграл централна роля в организирането на масовото изтребление на евреите. Репортажът ѝ излиза в пет последователни броя през февруари и март 1963 г., а почти веднага след това е публикуван като книга – „Айхман в Йерусалим: Репортаж за баналността на злото“ (Eichmann in Jerusalem: A Report on the Banality of Evil). Срещу нея се надига вълна от нападки. Част от тях, както от организирани еврейски групи, така и от отделни автори, приличат повече на публично издевателство, отколкото на критика – злобни, лични, всеобхватни. Аренд, настояват критиците ѝ, е самоненавиждаща се еврейка, която обвинява евреите за собственото им унищожение; с израза „баналността на злото“ тя едва ли не е изпрала вината на Айхман.

Самият текст, който проследява не само процеса, но и начина, по който операцията на Айхман действа в една страна след друга, е проникнат от смразяваща насмешка към този човек и от очевидна, макар и сдържана болка за онова, което СС успява да извърши. Айхман не е глупав в обичайния смисъл на думата, но, както твърди Аренд, е неспособен да мисли, тоест да допусне до съзнанието си каквато и да било реалност или гледна точка, несъвместима с предаността му към служебните задължения и началниците. „Ужасяващо нормален“ продукт на личната амбиция и тоталитарната организация, той почти няма собствено „аз“, което да предаде. В този смисъл злото му е банално. Аренд стига до заключението, че той трябва да бъде обесен.

Най-болезненото място в репортажа ѝ са десетината страници за Judenräte, еврейските съвети, този път съвети от съвсем друг вид, които нацистите създават с участието на водачи на еврейските общности. Според авторитетното изследване на Раул Хилберг „Унищожението на европейските евреи“ (1961) мнозина от тях предоставят на нацистите адреси на евреи и дори списъци на имуществото им. Тези водачи се намират в невъзможно положение и може би вярват, че чрез сътрудничество ще успеят да спасят десет души от сто или хиляда от десет хиляди. Никой от нас не знае как би постъпил при същите обстоятелства. Аренд критикува тези хора, но никъде не твърди, че евреите са отговорни за собственото си унищожение. Тя обаче настоява, че без съдействието на съветите биха оцелели повече хора.

„Айхман в Йерусалим“ е блестяща книга, стремителна и богата на факти, но написана с неприкрито интелектуално презрение, което мнозина възприемат като безсърдечие. В Commentary Подхорец завършва рецензията си с мъчителен протест: „Нацистите унищожиха една трета от еврейския народ. В името на всичко човешко, няма ли оцелелите най-сетне да престанат да измъчват самите себе си?“ Като персонаж от Ибсен, Аренд е прекалено горда, за да опростява идеите си, само за да бъдат по-лесно разбрани. Тя отхвърля и мелодраматичния стил, който започва да се налага в разговорите за Холокоста, както и нещо, чието развитие усеща в Израел: стремежа Холокостът да бъде превърнат в своеобразна държавна религия, способна да оправдава агресията.

За известно време приятели и колеги се отдръпват от нея, включително някои от хората от нюйоркския кръг, които дотогава я боготворят; част от тези приятелства никога не се възстановяват. Мери Маккарти остава до нея и заявява, че кампанията срещу Аренд „започва да придобива размерите на погром“, като ѝ пише, че двете могат „заедно да се наслаждават на вината по асоциация“.

Хайнрих Блюхер умира през 1970 г. на седемдесет и една години. „Между двама души понякога, колко рядко, израства цял свят – пише Аренд на Хайдегер за любовта си с Блюхер. – И тогава той става тяхна родина.“ Тя е съкрушена, но около нея остават приятелите ѝ. Двама от тях ѝ предлагат брак: политологът и също като нея германско-еврейски емигрант Ханс Й. Моргентау и У. Х. Одън, който предлага двамата да се грижат един за друг. Аренд отказва подобно съдружие в нещастието. До края на живота си продължава да говори и пише изобилно за обществените дела, включително за официалната лъжовност, разкрита от „Документите на Пентагона“ и аферата „Уотъргейт“.

По това време въпросът дали Аренд принадлежи преди всичко към германския или американския интелектуален живот вече е по-маловажен от взаимодействието между двата свята в самата нея. Начинът ѝ на мислене и метафизичните ѝ копнежи са предимно германски, но след „Произходът на тоталитаризма“ занимаващите я проблеми са предимно американски. Майер с основание подчертава, че германските издания на „Произходът на тоталитаризма“ и „Човешката ситуация“ се различават от английските, макар така и да не изяснява докрай колко големи и значими са тези различия. Кариерата, която я превръща в знаменитост, несъмнено е американска. Основните ѝ книги са поръчани, редактирани и публикувани за пръв път в Съединените щати, често след като първоначално добиват форма на страниците на американски списания.

През последните си години Аренд все повече се обръща към природата на мисленето, волята и съждението. Тя иска да напише книга, която да картографира дейностите на ума. Завършва частите за мисленето и волята; замислената трета част, посветена на съждението, остава ненаписана. На 4 декември 1975 г. Хана Аренд умира в апартамента си. Тя е на шестдесет и девет години. Получава инфаркт, докато е събрала приятели у дома. („Мисленето“ излиза посмъртно в три части в това списание.)

Повече от три десетилетия по-късно, през март 2007 г., философът Джереми Уолдрон публикува в The New York Review of Books статия със заглавие „Какво би казала Хана?“ Уолдрон се възхищава на Аренд, но въпреки това се отнася скептично към „тържествено-злокобния и измъчен тон“ на нейните текстове и към автоматичното преклонение на последователите ѝ. Той критикува разпространения навик при всяка нова криза да се призовават думите на Аренд, за да я осветлят. (През 2007 г. актуалната криза е „войната срещу терора“.) Всяка историческа ситуация е специфична, пише Уолдрон, и трябва да мислим със собствените си глави, вместо да се опираме на Аренд. Разбира се, той е прав, но текстовете ѝ продължават да настигат историята, да се намесват със сила в настоящето, повече участник, отколкото призрак.

В „Произходът на тоталитаризма“ Аренд отбелязва, че бюрократичният деспотизъм изпразва законодателните институции от съдържание: парламентите престават да създават закони, а изпълнителната власт управлява с укази. Тя описва как инфлацията, безработицата и разпадането на устойчивите социални класи оставят огромни маси от хора без корени, изолирани и обладани от всепроникваща омраза към съществуващия свят. Едно движение, не партия, организира тяхното недоволство, като предлага измислени всеобхватни обяснения за реални и нерешени проблеми. В центъра му стои непогрешим водач: думите му не могат да бъдат оспорвани, а лъжите му се превръщат във функционираща реалност. Членовете на движението трябва да се приспособят към тези измислици с различни смеси от лековерие и цинизъм; последователите, на които бъдат показани доказателства, че водачът е излъгал, могат да започнат да му се възхищават още повече заради тактическата му хитрост. Той и обкръжението му оскърбяват и дехуманизират хората извън общността, които след това са лишавани от права, превръщани в лица без гражданство и натиквани в лагери за интерниране.

Крайната цел на тези измислици е не толкова вярата, колкото дезориентацията. Като непрекъснато променя реалността, едно правителство може да парализира способността за преценка и действие, от която зависи политическата свобода. В последното известно интервю на Аренд, записано за френската телевизия през 1973 г., тя отново се връща към публичната лъжа. Според стенограмата, публикувана след смъртта ѝ, тя казва:

Ако всички ви лъжат непрекъснато, последицата не е, че започвате да вярвате на лъжите, а че вече никой не вярва в нищо – и с пълно основание, защото по самата си природа лъжите трябва непрекъснато да бъдат променяни, така да се каже, „прелъгвани“. Затова едно лъжливо правителство, което в различни моменти преследва различни цели, е принудено постоянно да пренаписва собствената си история. Това означава, че хората са лишени не само от способността да действат, но и от способността да мислят и да преценяват. А с такъв народ вече можете да правите каквото си поискате.

Източник

Дейвид Денби е американски литературен и филмов критик, дългогодишен автор в списание The New Yorker. Между 1998 и 2014 г. той е официалният филмов критик на изданието, а преди това в продължение на две десетилетия заема същата позиция в New York Magazine. Пише по широк кръг теми – от литература и интелектуална история до кино и културна критика. Автор е на няколко книги, сред които Great Books, American Sucker, Snark и Eminent Jews, както и съставител на антологията Awake in the Dark. Носител е на Националната награда за списания на САЩ и е сред най-уважаваните американски културни коментатори на своето поколение.