Сара Чихая за Ан Карсън, Емили Бронте и литературата като път отвъд собственото аз

От редакцията:
Едно необикновено есе за четенето като начин да разберем собствения си живот. Литературната критичка Сара Чихая разказва как след болезнена любовна раздяла намира убежище в „Стъкленото есе“ на канадската поетеса Ан Карсън, която на свой ред се опитва да разбере себе си чрез живота и творчеството на Емили Бронте.Три жени, три различни времена и един въпрос: възможно ли е чуждата болка да ни помогне да видим собствената си по-ясно?Превод от авторитетното американско литературно списание "The Yale Review".

През последната седмица на юни 2018 г. мъжът, с когото имах връзка, неочаквано ме заряза. През следващия месец правех единственото, което ми се струваше правилно: всеки ден четях дългата поема на Ан Карсън „Стъкленото есе“. Бях пристигнала в Оксфорд, за да преподавам в летен курс, докато Англия преживяваше историческа суша, а слънцето грееше безмилостно и прекрасно ден след ден. Всяка сутрин ставах, тичах из парка, набързо вземах душ и изпивах едно кафе, след което се изкачвах до горната читалня на Радклиф Камера, една от разкошните библиотеки на Оксфорд. Заемах любимото си бюро, върху чиято дървена рамка беше издълбан любимият ми надпис („ЛИБИДИНАЛЕН КОМУНИЗЪМ“), облягах се назад в стола и впервах поглед в украсения с орнаменти купол на ротондата. После, когато умът ми се избистреше и утихнеше, обикновено към 9:25, отварях Карсън и започвах. Поемата започва така:

Чувам тихи щракания в съня си.
Нощта капе със сребърния си кран
надолу по гърба.
В 4 сутринта се събуждам. Мисля

за мъжа, който
си тръгна през септември.
Името му беше Ло.

Още първия път, когато прочетох тези стихове след раздялата, те ме вплетоха в поемата така здраво, че вече не можех да се измъкна. „Стъкленото есе“ има сложна структура, която удържа в неочаквано равновесие два съвсем различни елемента: интимен размисъл за края на една любовна връзка и критически прочит на живота на Емили Бронте. Поемата веднага се превърна в рамката, от която се нуждаех, за да придам някаква форма на часовете си. Трябваше да я чета, за да мога да се държа на крака през деня и да остана легнала през нощта. Познавах и онова бавно, студено прокапване по гръбнака, защото спя лошо: в четири сутринта обикновено или тъкмо си лягам, или внезапно се събуждам. Но основната причина да се разпозная в поемата беше толкова очевидна, че дори не си направих труда да я отбележа: преживявах раздяла, а „Стъкленото есе“ безспорно е най-великата поема за любовна раздяла, писана някога. (Не се опитвайте да спорите с мен по този въпрос.) Потребността да я препрочитам идваше от желанието ми да потъвам все по-дълбоко в поемата и в гласа на жената, която говори в нея, и да оставам там. А това желание на свой ред произтичаше от друго, още по-дълбоко и нелепо желание – нейно и мое – да потъвам все по-дълбоко в спомена за изгубения любим и да оставам там. В часовете между мрака и зората лежах в тясното си легло и се опитвах да науча наизуст цялата дълга поема от тридесет и осем страници. Никога не стигах особено далеч, но някои стихове се забиваха в паметта ми. Най-болезнени бяха моментите, в които езикът ставаше най-прост, най-безпощаден: „Името му беше Ло.“

Името на мъжа в поемата на Карсън ме озадачаваше при всяко четене. Все се питах какво трябва да извлека от тази тържествена игра на думи. Дали „Ло“ беше истинското му име? Изобщо име ли беше, или по-скоро талисман, може би заповед? Знаех, че мога да потърся отговори или предположения у други читатели, а може би дори да пиша на авторката или да разговарям с нея, както биха постъпили други изследователи на съвременната литература. Но тогава не го направих и до днес не искам да го правя. Предпочитам да остана насаме с тази поема.

Копнежът по изгубен любим на име Ло (Law, „закон“) поражда един въпрос: означава ли да останеш без любов, че оставаш и без закон? Ако Ло е равнозначен на любовта, тогава дали любовта – когато е взаимна и уважавана – е онова, което ни държи в граници, прави ни сдържани и цивилизовани? Загубата и копнежът несъмнено са извънредни състояния, в които законите престават да действат. Може би да бъдеш с Ло означава да бъдеш подвластна на него или на желанието си за него. А може би е точно обратното? Един кратък момент в поемата сякаш обещава отговор, но веднага отказва да го даде:

Е, има различни определения за Свободата.
Любовта е свобода, обичаше да казва Ло.
Приемах това по-скоро за желание, отколкото мисъл,

и сменях темата.

Мъжът, който пропука сърцето ми през онова лято, а по-късно окончателно го разби, също обичаше да разсъждава за любовта и свободата. Макар да говореше и пишеше много, както на приятели, така и на непознати, той не придаваше особено значение на думите като средство за емоционална искреност. Когато погледна назад, разбирам, че за него любовта означаваше свободата да не се обясняваш – версия на прочутата фраза за поколението на милениалите „Любовта означава никога да не се налага да казваш, че съжаляваш“. За него любовта беше нещо като пълна свобода на себеизразяването, толкова всеобхватна и естествена, че нямаше нужда да се побира в думи, а можеше да се предава единствено чрез поглед, докосване или някакъв неуловим трепет във въздуха между двама души. Аз вярвам в погледите, докосванията и атмосферата, но не мога – и никога не бих могла – да се откажа от вярата си в думите. Чувствам се най-свободна и най-истинска, когато неспокойно се блъскам и лутам из човешката лаборатория на диалога.

Но за диалога е необходим някой, който да ти отговаря: това е основното му правило. А доказателство за беззаконието на любовта е фактът, че можех да обичам този човек, макар двамата дори да не бяхме съгласни, че такова правило съществува.

Името му беше Късмет (Luck).

Късмет, защото го срещнах в момент, когато упорито се съпротивлявах на изкушението да обявя себе си за безнадеждна неудачница в любовта. Не исках така лесно да се освобождавам от отговорност, не исках да оправдавам самотата си с жалки космически обяснения и абстракции като съдба или проклятие. Но после го срещнах и разбрах, че късметът съществува, защото един ден той просто се появи от нищото, от ефира на някакво приложение за запознанства. Оказа се, че обичаме едни и същи храни, смеем се на едни и същи дреболии, харесваме едни и същи миризми и цветове. Самата ни среща беше чист късмет. Всъщност това беше първият голям подарък на съдбата, откакто бях получила преподавателската си работа – престижна длъжност в престижен университет, където вече няколко години се лутах и едва се справях, защото не се чувствах нито на мястото си, нито добре със себе си. Проблемът беше в мен, а не в липсата на късмет. И ето че сега се появи Късмет – друг човек, който външно изглеждаше успял, но също имаше своите съмнения и съжаления и разбираше чувството ми, че не съм на мястото си, както и постоянното ми вътрешно безпокойство. И двамата бяхме тъжни хора с късмет, които смятаха, че не са заслужили щастието си – проблем, който по напълно разбираеми причини дразни повечето хора. Какъв късмет, че се бяхме намерили!

Когато Късмет си тръгна през онзи юни, се поддадох на унизителното чувство, че съм останала без любов, извън законите на нормалния живот. Месеците в Англия щяха да бъдат време за траур, уверявах се с престорена увереност. Когато се прибера у дома през есента, всичко ще е приключило – няма да ми е по-добре, просто всичко ще е свършило. И така продължавах да потъвам, а заедно със себе си повличах и „Стъкленото есе“, без още да разбирам, че то има да ме научи на много повече от това какво означава да изгубиш любовта.

През по-голямата част от живота си единственото, което можех да кажа със сигурност за себе си, беше, че съм читателка. Читателка на книги и, както осъзнах доста по-късно, на хора. Мнозина от нас, които са били самотни деца, възприемат себе си по този начин. В началното училище спестявах монетите си от по двадесет и пет цента, за да си купувам тънките книги с меки корици на издателство „Бантам“, четях под завивките и живеех почти изцяло във въображението си – целият задължителен набор от клишета, от които е съставен образът на срамежливото дете, потънало в книгите.

Още рано разбрах, че идеята за книги, „подходящи за съответната възраст“, е чиста измама, и години наред четях всичко, което успяваше да завладее въображението ми. Дори в университета рядко четях задължителната литература. Вместо това криволичех из един свой, съвсем своеобразен литературен канон. Сякаш винаги четях неподходящата книга в неподходящия момент – а често и на неподходящото място. (Веднъж ме уволниха от работа в библиотека, защото ме хванаха да чета фентъзи роман в една от кабинките за самостоятелна работа, докато трябваше да подреждам книги по рафтовете.) Но за мен тези избори бяха правилни. Да откриеш книгите, които ще обикнеш, ми се струваше също толкова естествено и непредвидимо, колкото да откриеш хората, които ще обикнеш.

В докторантурата изведнъж се оказа, че безразборното четене има своите последствия. Начинът, по който четях и пишех за прочетеното, често беше определян като безотговорен. Под това преподавателите и колегите ми разбираха, че ми липсват достатъчно теоретична подготовка, познания и проучвания. Урокът беше жесток, но с времето се научих да го ценя. Изградих си критерии за мислене и научна строгост, които промениха начина ми на четене. Научих се да вписвам в общата аргументация на дисертацията си дори текстовете, на които попадах съвсем случайно. Така свикнах с един вид дисциплинирана свобода и дори започнах да завися от нея. Приех, че макар обективността да е невъзможна, субективността може би подлежи на преодоляване. Превърнах се в професионална читателка.

През онова лято в чужбина нямах намерение да чета „Стъкленото есе“, защото никога не бях смятала, че съм достатъчно подготвена, за да чета Ан Карсън както трябва. Не бях специалистка по класическа филология, а творчеството ѝ е наситено с препратки към антични автори и текстове. Струваше ми се, че нямам право да я чета, докато не науча достатъчно за древните поети, за да я разбирам правилно – което на практика означаваше никога. Но в паметта ми се беше запечатало едно двустишие от „Стъкленото есе“, което бях срещнала в дисертацията на приятелка:

Когато Ло си тръгна, ми беше толкова зле, че мислех, че ще умра.
Това не е нещо необичайно.

Когато Късмет ме напусна, тези стихове изплуваха отново. Точно така, помислих си. Ето това е любовта. Голата откровеност на двустишието ме накара да почувствам, че имам нужда от Карсън. Трябваше да ѝ се отдам.

В Оксфорд трябваше да пиша научната книга, която така и не завърших. Вместо това поръчах от хранилищата на Бодлианската библиотека малка купчина книги на Карсън. Тънки томчета с величествени, епични заглавия: „Стъкло, ирония и Бог“, „Ерос, горчиво-сладкият“, „Икономика на неизгубеното“. На „Стъкленото есе“ попаднах, когато отворих първата от тях. През първите няколко дни просто се мъчех да си проправя път през поемата, която все още се опитвах да разгадая. Но до края на седмицата вече я бях прочела, бях си водила бележки по нея, бях я прочела отново – и все още изпитвах нужда от нея. Не можех да чета нищо друго, преди да удовлетворя тази потребност. „Стъкленото есе“ заставаше между мен и всеки друг текст. Така се превърна в част от всекидневния ми режим: тичане, душ, кафе, четене на „Стъкленото есе“, работа. През почивните дни, когато читалнята беше затворена и ЛИБИДИНАЛНИЯТ КОМУНИЗЪМ оставаше недостъпен, леко променях реда: „Стъкленото есе“ веднага след събуждане, тичане, кафе, душ, работа. Като човек, който мисли предимно за романи, изпитвам известна стеснителност пред поезията. Често ми се струва, че тя чете мен в по-голяма степен, отколкото аз чета нея. След години с това усещане беше странно всяка сутрин да се събуждам и да чета една и съща поема, а постепенно да почувствам, че съм станала близка с нея, че съм развила нежност към особеностите на формата и ритъма ѝ. Това продължи четири или пет седмици. Поемата стана част от живота ми с онази измамна естественост, с която един пиърсинг – чуждо тяло – може да се впише толкова плътно във вътрешната и външната тъкан на съществуването ни, че почти да престанем да го усещаме.

За да стане ясно колко странно беше всичко това, първо трябва да призная, че съм човек с натрапчива потребност да се самоусъвършенства, чиито опити неизменно завършват с провал. Родителите ми се надяват да постигнат вечен живот чрез ограничения в храненето. От дете съм възпитавана да уважавам режимите на другите хора и винаги съм се възхищавала на онези, които умеят да си изградят система за лична организация и последователно да живеят според нея. Може би като реакция срещу строгостта на собственото ми детство аз не съм от тези хора. В началото на всяка учебна година си правя подробни графици за дните, в които ще преподавам, ще пиша или ще чета, но след седмица-две всичко се разпада и единствените планове, които успявам да спазвам, са плановете на лекциите ми. Пристрастена съм към това да работя и мисля според моментното си настроение, по онзи влудяващ начин, който могат да си позволят само хора без семейни обвързаности, често склонни към депресия: седемдесет и два часа непрекъснато писане, последвани от дни или седмици на меланхоличен срив; периоди на мъчително умствено усилие, които внезапно отстъпват място на шеметно препускане през пет-шест книги, без почивки за храна или движение. Съзнавам колко декадентски е този начин на живот. В кратките неутрални промеждутъци между тези крайни състояния той ми се струва ужасно срамен и себеугаждащ. И все пак, колкото и правила да се опитвам да си налагам, единственият предвидим цикъл, който успявам да поддържам, е безкрайното въртене между съставянето на планове, нарушаването им и последвалото самобичуване.

Затова режимът с Карсън се оказа истинска изненада за мен. Най-близкото преживяване, с което можех да го сравня, бяха летните дни, които през различни периоди от живота си бях прекарвала в работа по ферми, където дневният ритъм се определяше от нуждите на животните. Всъщност в строго определените часове на онзи месец имаше нещо успокояващо животинско, сякаш поемата беше сутрешната порция зърно, която трябваше бавно да преживям, за да събера достатъчно сили за деня. Поемата беше жизненонеобходима храна.

Докато ден след ден се взирах в думите на Карсън, открих, че правя нещо, от което в докторантурата ме бяха учили да се пазя: започнах да виждам себе си отразена в тях. Отъждествявах се с жената, която говори в поемата, дълбоко и без никакви задръжки. Търсех прилики между нас, въобразявах си, че изпитваме едни и същи чувства и усещания. Беше като да се влюбиш.

Стихът „Мама и аз внимателно дъвчем маруля“ събуди спомена за вечерите от детството ми, подчинени на строг хранителен режим, когато с родителите ми мълчаливо дъвчехме студени листа и корени с мрачна съсредоточеност. Жената в поемата не обича да се излежава сутрин, нито пък аз. (Тя: „Ло обичаше. / Майка ми също.“ Аз: Късмет също не обичаше.) Скоро започнах да изпитвам топло чувство на близост дори когато четях за неща, които самата аз нито правех, нито чувствах. Застанала пред отворения хладилник, жената казва:

Най-много обичам бели храни
и предпочитам да се храня сама. Не знам защо.

Аз нямам особени предпочитания към белите храни и обичам да се храня в компания. Но когато препрочитах тези стихове, за миг бях напълно убедена, че и аз чувствам същото като нея, и трябваше да си припомням, че това не е вярно. Тези дребни, домашни сходства бяха вплетени в поема, която се занимава с най-големите въпроси: Какво е любовта? Какво е Бог? Какво е изкуството, кой се осмелява да го създава и на каква цена? Какво са майката, бащата и собственото аз? Те ме приобщаваха към текста с непосредственост, която усещах почти физически, вместо да ме държат на хладната дистанция на академичното четене.

Когато погледна назад, се питам дали този начин да изграждам близост с текста не беше средство да се успокоявам. Не мисля. Опитът ми да преживея раздялата чрез непрекъснато препрочитане, удвояване и припомняне се въртеше около безпристрастната жестокост на повторението. Както пише Карсън:

Може би най-трудното, когато изгубиш любим,
е да гледаш как годината повтаря дните си.
Сякаш мога да протегна ръка надолу

във времето и да загреба
сини и зелени бонбони от априлска жега
преди година, в друга страна.

Усещам как онзи друг ден тече под този
като стара видеолента…

След като си тръгнеш от последното сбогуване, върху познатия пейзаж на всекидневието внезапно се наслагва призрачната география на цялата връзка. Всяко пространство е покрито с финия нанос на спомените. Във всеки момент, когато се препънеш и протегнеш ръка, за да запазиш равновесие, тя може случайно да се плъзне „надолу // във времето“ и да извади от отминалите години нещо прекрасно или ужасно, месеци или седмици.

Собственото аз също се умножава и, ако не внимаваш, можеш да се сблъскаш с някое от другите си превъплъщения. Времето се плъзга, отделните му пластове съвпадат и се размиват, а жената в поемата на Карсън усеща как сегашното ѝ аз се влива в миналото ѝ аз от горещия април на предишната година. Тя обитава едновременно едно тогавашно „тя“, пленено в спомена, и едно сегашно „аз“, което пише в настоящето. Дори сега, докато пиша тези редове, за миг усещам как сърцето ми сякаш започва да бие в два различни ритъма, разкъсано от желание. Усещам хладното присъствие на собствения си призрачен двойник отпреди година. Тя седи на същото това бюро и чака отговора на Късмет на един дълъг, умолителен имейл. Гади ѝ се от смесицата на надежда и изтощение.

Непрестанното препрочитане на „Стъкленото есе“ ме караше да усещам всичко като настояще, а не като минало. Всички мигове с Късмет съществуваха едновременно, както и всички мои различни превъплъщения, които бях преживяла във връзката си с него. Аз, която чета Карсън в библиотеката; аз, която няколко седмици по-рано лежа на пода и го питам какво според него е любовта; аз, която се суетя из миниатюрната му кухня и приготвям вечеря заедно с него. Il punto a cui tutti li tempi son presenti – ако си послужа с мистичната фраза на Данте: „точката, в която всички времена присъстват едновременно“. Ритуалното препрочитане на „Стъкленото есе“ извикваше всички тези времена и ги задържаше в трептящо съвпадение, също както жената в поемата на Карсън усеща как различни мигове се наслагват един върху друг. Питам се дали някаква част от мен все още не вярваше по детски, че многократното произнасяне на име или фраза е могъщо заклинание, което може да призове нещо в действителността – нали знаете, „Кървавата Мери, Кървавата Мери, Кървавата Мери“, „Бийтълджус, Бийтълджус, Бийтълджус“.^[1] (Късмет, Късмет, Късмет.) Можеше ли многократното четене на една поема да пренесе думите ѝ в действителния ми живот и да промени нещо в него? През онези седмици наистина усещах, че нещо необяснимо се случва с мен и с Оксфорд, който сушата беше избелила до непознати оттенъци на слама и злато. Не можех да разбера дали това се дължи на самия текст, или на натрапчивата ми потребност да го препрочитам.

Разбира се, поемата на Карсън поставя подобен въпрос и по свой начин го разиграва пред нас: самата тя е лирическо есе за препрочитането на Емили Бронте и за начина, по който това препрочитане кара жената в поемата да погледне по нов начин на обстоятелствата в собствения си живот.

В началото на поемата тя се е оттеглила в дома на майка си, далеч на север, за да се съвземе след загубата на Ло. Взела е със себе си:

…много книги –

някои за майка ми, други за мен,
включително Събраните съчинения на Емили Бронте.
Тя е любимата ми писателка.

Пред нас са „три мълчаливи жени край кухненската маса“: Карсън, майка ѝ и Емили, които общуват смътно, сякаш през „стъклена атмосфера“. Странното присъствие на Емили край тази кухненска маса, където тя тихо се спотайва между страниците на книгата си, ме накара да се замисля за присъствието на Ан Карсън в собственото ми всекидневие. Постепенно започнах да си я представям почти като човек от плът и кръв, а не като същество, затворено между кориците на книга. Ан Карсън тича леко до мен в парка, Ан Карсън си тананика разсеяно зад мен на опашката за кафе, Ан Карсън седи срещу мен в библиотеката, небрежно облегната назад като бунтарка от американски гимназиален филм, и ме наблюдава как чета поемата ѝ за тринадесети или двадесет и трети път.

Това странно чувство, че някой ме е обсебил, само по себе си повтаряше преживяването, описано в поемата. Защото както аз чувствах, че обитавам „аз“-а на Карсън, така и жената в нейната поема усеща, че се превръща в двойник на своята „любима писателка“. Но Емили, пише Карсън, е също така

…най-големият ми страх, срещу който възнамерявам да се изправя.
Всеки път, когато посещавам майка си,
чувствам, че се превръщам в Емили Бронте,

самотният ми живот ме обгръща като пустош,
непохватното ми тяло тежко гази през калните равнини с изражение на преобразяване,
което угасва, щом прекрача прага на кухнята.

Всички предупреждения, които бях получила като професионална изследователка на литературата – да не смесвам поета с лирическия говорител, да не затъвам в биографията, да не се поддавам на евтиното изкушение да се отъждествявам с текста – отидоха по дяволите, когато това обсебване ни завладя. Бяхме три мълчаливи жени, които преминаваха през страниците на книгите и през годините. Карсън се взираше в стихотворенията на Бронте, както аз се взирах в нейната поема, и търсехме – нещо.

Какво търсеше самата Емили, така и не ставаше ясно. В това се състои загадката на странния ѝ живот и странното ѝ творчество. В предговора си към „Брулени хълмове“ от 1850 г. сестрата на Емили, Шарлот, пише с благоговейното любопитство на селянин, който наднича в мрака на килията на отшелник. Емили, както Карсън цитира този предговор, „не беше човек, който открито проявява чувствата си“. Дори „най-близките и най-скъпите ѝ хора“ не можели „безнаказано и без позволение да проникват“ в скритите кътчета на съзнанието ѝ. Самата Шарлот говори с боязливо уважение за тайната на тези смущаващи „кътчета“ – онова дълбоко, скрито аз, което сестра ѝ пазела толкова ревниво. Между Емили и хората, които са я обичали приживе, както и между нея и онези, които обичат творчеството ѝ, винаги остава още една заключена врата. Да се доближиш истински до творчеството ѝ означава да приемеш, че никога няма да проникнеш до дъното на тези тайни дълбини. Шарлот разбира това, Карсън също.

Късмет непрекъснато се опитваше да проникне в моите дълбини по начин, който ми се струваше едновременно мил и обиден. Той винаги искаше да научи още и не ми вярваше, когато му казвах, че вече съм му разказала всичко. А когато накрая разбра, че наистина съм му дала всичко, което самата аз знаех за себе си, това му се стори недостатъчно. Няколко седмици след началото на връзката ни започнах да усещам добронамерената свирепост на желанието му да ме разбере по-добре, отколкото аз самата разбирах себе си. Той всъщност не пиеше много, но една вечер наля и на двама ни по едно уиски и започна ту да ме разпитва, ту да флиртува с мен. Бях привлечена и объркана. Пред мен стоеше човек, който искаше да научи повече за мен, но закачливият начин, по който задаваше съвсем сериозни въпроси, превръщаше желанието му в нещо като игра. Дали той наистина искаше да ме види, или просто искаше да му бъде позволено да види нещо, да изпита удоволствието от самия достъп до него?

Идеята за виждането, за това наистина да виждаш, беше по-важна за него, отколкото за когото и да било, когото бях познавала. На втората или третата ни среща той между другото ми спомена, че страда от лицева слепота – състояние, за което дотогава не бях чувала. Както сам се изрази, „не го бива с лицата“. Това беше твърде скромно описание на проблема. През следващите седмици ми разказа повече за особеното си състояние. По собствените му изчисления трябваше да срещне някого двадесет или тридесет пъти, преди да започне да разпознава лицето му. Ако вдигнех косата си или я пуснех, ако свалех очилата си или ги сложех, изведнъж се превръщах в непозната за него. Това, мислех си аз, обясняваше защо всеки път, когато се срещахме, той спираше за миг и внимателно разглеждаше лицето ми, с лека усмивка на устните, сякаш търсеше човека, когото постепенно опознаваше. Колкото по-дълго бяхме заедно, толкова повече ме объркваше неговата лицева слепота. Доколко всъщност ме разпознаваше? И доколко имаше значение, ако не ме разпознаваше или никога нямаше да може? Постепенно се примирих с това и си казвах, че поне винаги ще знам дали ме намира за привлекателна. Страхувах се, че някой ден, съвсем внезапно, може да престане да ме намира за такава. Тази мисъл ме тревожеше – и съм сигурна, че по начин, който никога няма да разбера, тревожеше и него.

Когато сега мисля за него, трябва съзнателно да се възпирам от изкушението да го сведа до удобен литературен образ – най-жестокото нещо, което бих могла да причиня на човек, на когото все още държа. Късмет не е просто герой в моята история; той има своя собствена. Твърде лесно е да прокараш едно спретнато, опростено съответствие: Късмет е чувствал, че никога не ме е разпознавал истински в емоционален смисъл, защото мозъкът му буквално не е бил способен да ме разпознава физически. Но нещата не стоят така. Когато погледна назад, започвам да разбирам, че той се е взирал в мен и с надеждата да открие огледало, което да му покаже най-истинското му аз, да му разкрие как изглежда самият той, когато обича. Казвам това без огорчение, по-скоро с онова, което е останало от любовта. Питам се колко връзки между хора, които съзнателно и често с гордост се вглеждат в себе си, приличат на нашата – колко често се взираме в партньорите си, за да видим по-ясно самите себе си? Още един вид натрапчиво препрочитане, бихте могли да кажете. Да се взираш отново и отново в човека до себе си, като си повтаряш, че се опитваш да го разбереш по-дълбоко, може да се окаже просто начин да опознаеш собственото си аз, което чете и тълкува. Това аз, което чете другите хора, не е съвсем същото като аз-а, който чете една поема, но между тях няма и непреодолима разлика. Трябваше ми много време, за да осъзная, че не искам да бъда огледало, в което Късмет да се отразява, нито текст, който той може да чете и тълкува. Омръзна ми да бъда обект на непрекъснато взиране, както и самата аз да се опитвам да проникна през дебелото, непроницаемо стъкло на неговата собствена повърхност.

Метафората е толкова очевидна, че едва ли има нужда да я обяснявам. Късмет се взираше в мен, за да види себе си, после аз се взирах в Карсън, за да видя себе си, а тя на свой ред се взираше в Бронте – цяла поредица от прочити и препрочитания, вложени един в друг, в търсене на все нови и по-дълбоки значения. Тогава не осъзнавах какво правя. Бях толкова погълната от поемата на Карсън, че не можех да отстъпя дори крачка назад, за да я погледна отстрани. Едва някъде към третата седмица от режима с Карсън започнах да забелязвам сходството между тези две преживявания.

При Карсън това напрегнато взиране отключва мощна и плашеща форма на самонаблюдение, при която тя сякаш прониква през измамната външна обвивка на чувствата до нещо по-дълбоко, което в крайна сметка се оказва и по-плодотворно. Тя допълва четенето си с периоди на екстатично съзерцание, по време на които ѝ се явява поредица от дванадесет женски „Голи тела“ – видения, които тя възприема като „мигновен поглед към голата [ѝ] самотна душа, / а не към сложните загадки на любовта и омразата“. Тези Голи тела носят първична символика, подобна на изображенията от картите таро. Образите им са едновременно нажежени от вътрешно преживяване и студено обективирани. Те са жестоки: женско тяло в агония, плът, разкъсана или пронизана от тръни, или зашита с огромна сребърна игла. Те проникват в мен също толкова дълбоко, колкото и образите на страстта в поемата. Събуждат познати видения, които дълго съм държала далеч от съзнанието си: внезапни завръщания към фантазии, в които собственото ми тяло е сведено до безформена маса, разрязано или разтопено, придружени от познатия мирис на алхимичната смес от желание и ужас, която съпровожда самонараняването.

Тъкмо тук обаче отъждествяването ми с Карсън започва да се разплита и постепенно да отслабва. В мига, в който съм я последвала в безумието на тези оголени до крайност видения за нейното и моето вътрешно аз, тя отново се обръща към сложните видения на Бронте. Те сякаш са насочени едновременно навътре и навън и предлагат подвижна гледна точка, от която човек не толкова се взира, колкото сам излъчва светлина. В поезията си, пише Карсън, Емили „имала връзка… с някого, когото нарича Ти“ – някой, който може да е Бог, Смъртта или нещо неопределимо. В привидната си изолация Емили сякаш е разбирала по-добре от мен как да се отнася към другия, дори ако този друг е сила, а не човек. Странно изглежда да търсиш съвет за любовта от Емили Бронте, жена, която „не можела да срещне погледите на непознати, когато излизала навън“ и която според биографите си водела „тъжен, осакатен живот… Безинтересен, незабележителен, измъчван от разочарование / и отчаяние“. И все пак чрез Бронте Карсън – а чрез Карсън и аз – започваме истински да си задаваме основните въпроси: Как трябва да гледаме човека, когото обичаме, и как трябва да гледаме себе си? Странната Емили, която от време на време общува със своето Ти, може би предлага по-добър отговор от онзи, до който аз бях стигнала чрез човешките си отношения: как да бъдеш едновременно близо до някого и на разстояние от него, в състояние на непрекъснато преминаване между „вътрешното отвън“ и „външното отвътре“. „Ти и Емили си влияят взаимно в мрака“, пише Карсън, „играят си едновременно на близо и далеч“. В този привиден пространствен парадокс – близо и далеч, вътре и вън – и в начина, по който Емили непрестанно преминава между двете положения, сякаш се крие обещание за освобождение от затвора на собственото аз. Нейната дума за това е „сглядане“^[2]:

Сглядач –
думата, която Емили обикновено изписва по този начин,
е предизвиквала объркване.

…

Сглядач – това беше тя.
Тя сглядаше Бог и хората, вятъра над пустошта и откритата нощ.
Тя сглядаше очи, звезди, вътрешното, външното, истинското време навън.

Тя сглядаше решетките на времето, които се счупиха.
Тя сглядаше бедното ядро на света,
разтворено докрай.

Сглядането не е просто наблюдение. Емили сгляда неща, които всички можем да видим, като „хората“ и „истинското време навън“, но също и онова, което не може да бъде видяно или познато, като „Бог“ и „бедното ядро на света“. По някакъв начин сглядането ѝ позволява да бъде едновременно вътре в себе си и извън себе си. Чрез него Емили разбива „решетките на времето“ и сякаш започва да съществува отвъд неговия затвор. Сглядането изглежда не толкова действие, колкото състояние на съществуване:

Да бъдеш сглядач не е въпрос на избор.
Няма къде да избягаш от това…

Да бъдеш сглядач не е нито тъжно, нито щастливо.

Изглежда, че сглядането е призвание. Ако Емили е сглядач, то към края на поемата такава става и Карсън – но едва след като престава толкова настойчиво да се опитва просто да гледа, да „се взира и да хвърля погледи“, да търси символични значения или окончателно разрешение, да се опитва да реши загадката на собственото си аз, със или без Ло. След периода на препрочитане на Бронте, взиране в себе си и видения на Голите тела всичко просто спира:

Престанах да гледам.
Забравих за Голите тела.
Живеех живота си,

който ми се струваше като изключен телевизор.
Нещо беше преминало през мен и си беше отишло, а аз не можех да го задържа като свое.

Отначало този момент оставя чувство на разочарование, сякаш от него е изчезнал целият възторг на онова, което тя по-рано нарича своя „духовна мелодрама“, както и напрежението на силните чувства. Но после се случва нещо удивително. Тъкмо когато жената в поемата, а заедно с нея и читателят, най-малко го очакват, поемата завършва с последно видение – тринадесето Голо тяло. Макар да прилича на първото – жената, която стои гола и окървавена на хълм, а вятърът раздира плътта ѝ на ивици, – тази фигура не изпитва болка. Тя стои спокойно, без да трепне,

…човешко тяло,

което се опитваше да устои на толкова страшни ветрове,
че плътта се откъсваше от костите.
И нямаше болка.
Вятърът

прочистваше костите.
Те се открояваха сребърни и необходими.
Това не беше моето тяло, нито тялото на жена, това беше тялото на всички нас.
То излезе от светлината.

Това Голо тяло вече не е плът, а кости: блестящи, светли кости, „сребърни и необходими“, които по някакъв начин са изгубили индивидуалната си идентичност, без да изгубят усещането за общност. Струва ми се, че това Голо тяло се намира някъде между „Аз“ и „Ти“, между тялото и онова, което бихме могли да наречем дух, едновременно физическо и мистично – „тялото на всички нас“.

В един от последните дни на режима с Карсън, може би във вторник или сряда от четвъртата седмица, този момент ме порази по нов начин. Не знаех какво означава; мисля, че и досега не го разбирам напълно. Но той ме накара да се замисля за собствената си духовна мелодрама, за начините, по които се взирах и препрочитах. Цялото това кърваво разголване, цялото напрегнато взиране и търсене не ме бяха отвели до същината на нещата. Не бяха разкрили бедното ядро на моя свят, нито на който и да било друг. Бяха ме оставили в мъглявата област между миналото и настоящето, където погледът ми оставаше замъглен от пластовете чувства. Изведнъж стана ясно, че тези начини на четене са недостатъчни. Не умеех да сглядам както трябва и го знаех. Но се учех.

Да се науча да сглядам означаваше едновременно да се приближа и да се отдалеча от дълбокото си отъждествяване с жената в поемата. Означаваше да осъзная, че въпреки блестящите повърхности на поемата собственото ми отражение не е онова, което трябва да търся. Колкото повече се доближавах до поемата като цяло, толкова повече се отдалечавах от себе си; колкото по-далеч оставах от собственото си аз, толкова по-ясно можех да го видя. Поемата ми причиняваше болка, а след като я бях изпитала отново и отново, ме караше да размишлявам за природата ѝ. Тя ме научи как, подобно на Емили, да се измъкна от затвора на собственото аз, пленено във времето, за да го видя едновременно отвътре и отвън. Да сглядам.

Когато се замисля какво означава да сглядаш, се питам дали това не е някаква разновидност на дисциплината, в която съм обучавана и която учените наричат критика, а аз вече се изкушавам да нарека просто „четене“. Може би не четене в обичайния смисъл, в който го практикуват така наречените професионални читатели – критици, преподаватели, писатели, – а четене, което е изцяло вплетено в живия човешки опит. „Стъкленото есе“ не е просто поема за любовна раздяла, която настоява да бъде четена като критическо есе, нито критическо есе, което настоява да бъде четено като поема за любовна раздяла. По някакъв начин то не е нито едното, нито другото, а същевременно е и двете. Карсън се научава да сгляда от Бронте и така накрая се научава да сгляда и самата себе си. Поемата подсказва, че за да четем и препрочитаме най-интимните чувства у себе си и у другите, е необходима критическа дистанция. Този вид четене е необходимият подход към личния опит – повеля, която изисква да преосмислим из основи научното предназначение на критиката или може би да потвърдим отново, с радикална сериозност, първоначалния ѝ смисъл.

Сега чета „Стъкленото есе“ по друг начин. През онзи месец на непрестанно препрочитане се взирах в него толкова настойчиво, защото търсех собственото си отражение, опитвах се да разгадая чувствата си и да намеря изход от тъгата. Но сега, когато тези чувства са отминали, мога да погледна поемата и раздялата през прозрачната стъклена плоскост на онова някогашно четене. Тя ме отделя от жената, която бях тогава, но същевременно ми позволява да я видя ясно и отвътре. Сега виждам нея, поемата и загубата на Късмет по-ясно от преди, защото вече не търся нищо. Не търся себе си в прочита на Бронте от Карсън, нито в Голите тела на Карсън, нито в нейния разказ за любовната раздяла. Сега стоя отвън и сглядам, но вече не виждам собственото си отражение, нито самата аз служа за огледало.

Откъсите от Ан Карсън са от Glass, Irony, and God, © 1995 Anne Carson.

^[1] „Кървавата Мери“ (Bloody Mary) е персонаж от американския градски фолклор, който според легендата се появява в огледалото, ако произнесеш името ѝ три пъти. „Бийтълджус“ (Beetlejuice) е свръхестествен герой от едноименния филм на Тим Бъртън (1988), който също може да бъде призован чрез трикратно произнасяне на името му. (Бел. пр.)

^[2] В оригинала whach – необичайна форма на английското watch (гледам, наблюдавам), използвана от Емили Бронте. Преводът се опира на старата българска дума „сгледа“ – оглеждане и преценка на бъдеща невеста преди женитба. Формата „сглядам“ запазва диалектното звучене и съчетава наблюдението с опит за проникване отвъд видимото. (Бел. пр.)

Източник

Сара Чихая е авторка на The Ferrante Letters: An Experiment in Collective Criticism („Писмата за Феранте: експеримент в колективната критика“, съвместно с Мерве Емре, Катрин Хил и Джил Ричардс) и Bibliophobia („Библиофобия“). Тя е старши редактор в Los Angeles Review of Books.