Том Круз открай време прави неща, които за всички останали изглеждат ужасяващи – виси от борда на самолети, излита с мотоциклет от върха на скали. Но новият му филм може би е най-големият риск в цялата му кариера. Този път, за разнообразие, не рискува да си счупи някоя кост. Затова пък рискува да бъде обявен за претенциозен и самовлюбен – и да свърже името си с нещо, което спокойно може да се превърне в колосален касов провал.

Повечето хора няма да отидат да го гледат – а някои от онези, които отидат, ще напуснат салона по средата.

Режисиран и написан в съавторство от Алехандро Г. Иняриту, мексиканския режисьор на Amores Perros, Birdman и The Revenant, Digger не е просто най-странният филм, който Том Круз някога е правил. Той е един от най-странните филми, които изобщо някой някога е правил.

Повечето хора няма да отидат да го гледат – а някои от онези, които отидат, ще напуснат салона по средата. Но това не означава, че Digger е провал. Просто това е причудлива, назидателна и концептуално предизвикателна екосатира, която едва ли някой ще обърка с Мисията невъзможна.

Първата голяма разлика спрямо последните филми на Круз е самият му герой. Дигър Рокуел не е атлетичният, неподвластен на възрастта, леко мошенически, но по същество благороден герой, с когото сме свикнали. Под цяла планина от протезен грим – във финалните надписи дори фигурира човек с длъжност „фризьор на Т. Круз“ – актьорът се е преобразил в оплешивяващ, прошарен и шкембест тексаски петролен барон. А колко точно е шкембест виждаме, когато се появява по бельо в закачлива препратка към един от филмите, които навремето го превърнаха в звезда – Рискован бизнес.

Подобна радикална метаморфоза е забавна в малки дози – както когато Круз се появи като чудовищния Лес Гросман в Тропическа буря. Но да оставиш главния герой на цял филм да изглежда толкова стряскащо странно е решение от съвсем друг порядък.

Впрочем в Digger няма нищо деликатно. Историческото имение на Рокуел е натъпкано с повече препарирани екзотични животни, отколкото някой викториански природонаучен музей, но – о, ирония! – той е дълбоко загрижен за здравето на мършавата си домашна котка. Значи все пак изпитва някакви чувства. Обича и полусестра си, предприемачка в областта на зелената енергия, изиграна от престъпно малко използваната Сандра Хюлер. Но иначе този самодоволен магнат не се интересува от нищо освен от парите – а околната среда е последното нещо, което може да го развълнува.

Когато негов подчинен му съобщава, че нефтените сондажи на компанията в Аляска са разцепили ледник на две, Рокуел първо се прави, че не разбира за какво става дума, после се изсмива на проблема, започва гневно да изброява колко работни места е създал и накрая яростно прехвърля вината върху другите.

Реалността го застига едва когато от ледника се откъсва айсберг с размерите на малка държава и започва да се носи към Северна Европа. След броени дни предизвиканото от него цунами ще потопи няколко големи града.

Най-любопитното в този сценарий е, че само преди няколко години той би изглеждал неудобно пресилен, а днес звучи почти като документален филм.

Гръмогласният американски президент, изигран от Джон Гудман, свиква извънредно съвещание в имението на Рокуел и скоро около една маса седят дузина бели мъже в костюми и военни униформи, които крещят и псуват. (Има чудесна шега за отсъствието на жени в стаята.)

Един учен, изигран с неподправено отчаяние от великолепния Риз Ахмед, напразно се мъчи да им обясни какво всъщност се случва. Накрая все пак се стига до план: ще използват военната си мощ, за да променят посоката на айсберга. А ако това не проработи, може би поне ще успеят да овладеят публичния разказ, така че вината за последвалото опустошение да не падне върху американска компания. Най-важното, уверява ги религиозният съветник на президента, е, че Бог е на тяхна страна.

Най-любопитното в този сценарий е, че само преди няколко години той би изглеждал неудобно пресилен, а днес звучи почти като документален филм. Историята с айсберга е ужасяваща, но спокойно би могла да стои редом с която и да било статия за Ел Ниньо.

Ако го разглеждаме единствено като сатира, Digger попада право в целта. Но във филма има и нещо повече. Два радикални концептуални обрата поставят под въпрос всичко, което сме видели дотогава. Няма да издавам повече. Ще кажа само, че първият пълнометражен трейлър изглеждаше толкова преувеличен и изкуствен, че някои се запитаха дали Иняриту всъщност не е направил мюзикъл. Истината е още по-изненадваща.

Ако в тази артхаус екстраваганца участваше актьор, известен с нестандартни независими филми, тя щеше да бъде възхвалявана като смел експеримент.

Иняриту е многократен носител на „Оскар“, а Леонардо ди Каприо получи своята статуетка за главната роля в The Revenant, така че някои коментатори – включително и аз – предположиха, че проектът е неприкрит опит на Круз най-сетне да си осигури собствен „Оскар“. (Ако не броим почетната статуетка, която получи на миналогодишните Governors Awards, той никога не е печелил в голямата вечер.)

Но Digger слага край на тази теория. Ако Круз се ръководеше от желанието да печели награди, едва ли би направил толкова ексцентричен и политически директен филм. Вместо престижна продукция, замислена да се хареса на всички, това е безумна авантюра от онези, които или обикваш, или намразваш – и вероятно лагерът на мразещите ще се окаже по-многоброен.

Аз лично го обикнах. Някои от крайностите му са, как да го кажа, малко прекалено крайни, а повечето зрители вероятно ще си пожелаят филмът да беше по-кратък. След около деветдесет минути започва да ти писва от близките планове на крещящия Гудман, докато по челото му изпъкват вени, дебели като змии. Но когато Круз щъка трескаво из декора и изнася гръмовни тиради за петролната индустрия, не можех да не се ухиля пред чудовищния мащаб на изпълнението му, убедеността, с която сценарият прокарва мрачното си екологично послание, и разюздания стил на Иняриту.

Ако в тази артхаус екстраваганца участваше актьор, известен с нестандартни независими филми, тя щеше да бъде възхвалявана като смел експеримент. Но понеже главната роля е поверена на актьора, който стои на самия връх на холивудската А-листа, мнозина ще се питат какво, за Бога, му е минало през ума.

Но едно трябва да се признае на Круз. Когато прави екшън блокбъстър, иска в него да има най-безумните каскади, виждани някога. А когато прави откачена апокалиптична трагикомедия, се хвърля в нея със същата безгранична, безразсъдно смела амбиция.

Източник

Никълъс Барбър е журналист по изкуствата и филмов критик на свободна практика за BBC Culture, The Economist, The Guardian, Screen International, The New York Times.