„Да си самотен в този град,
където всичко е нетрайно,
където хората дружат
без искреност, без скръб…“
„Самота“, Алeксандър Геров,
Андрей Звягинцев е голямата надежда на съвременното руско кино. Последният му филм „Левиатан“ е номиниран за Оскар, но предизвика разгорещени спорове, в Русия е обявен за антируски, а премиерата му се отлага вече два пъти. Предишните творби на Звягинцев „Завръщането“, „Изгнание“ и особено „Елена“ предлагат искрен, но нестандартен прочит на руската действителност. „Левиатан“ ще бъде показан в рамките на София Филм Фест през март, но правилното му разбиране ще е трудно без познаване на цялостното му творчество. Този текст е опит да се запълни тази празнина, като предложи теза за най-хубавия и зрелия му филм досега – „Елена“.
Темата на „Елена“, както във всичките му филми, е как индивида, семейството и обществото живеят със злината в себе си. Актьорската игра, пестеливата, напомняща за далечния север кинематография на Михайл Кричман и брилянтната музика на Филип Глас допринасят за да усетим в пълна сила напрежението на този конфликт. Усещаме полъха на разрушението и смъртта още с първият кадър на разкривените, обезлистени клони на дървото, върху което са кацнали два черни гарвана.
На пръв поглед историята изглежда обикновенно. Елена е медицинска сестра, която се е омъжила за свой пациент. След промените Владимир е изоставил кариерата си на учен и има доходоносен бизнес. И двамата имат деца от предишни бракове. Серьожа е безработния, алкохолизиран син на Елена, който живее в предградията и прекарва дните си плюейки през балкона. Той не може да осигури семейството си и постоянно иска пари от майка си. Дъщерята на Владимир, Катя, също не работи, но не заради липса на образование и социални умения, а заради отвращение към брака и начина на живот на баща ѝ. Сублимният момент е момента, когато Владимир получава инфаркт и обявява, че ще остави цялото наследство на дъщеря си. В отговор Елена го отравя и кани семейството на сина ѝ да живее с нея. В края виждаме нейния внук да играе върху леглото на мъртвия Владимир. Щастливото семейство се храни на фона на разкривеното дърво. Този път на него няма птици.
Посланието на филма
Зрителят е поставен в трудната ситуация да не може да хареса нито един от героите. Това е съзнателно търсен ефект – тяхното поведение, избори и дистанцията в отношенията им са така близки до страховете или ежедневието на повечето от нас, че несъзнателно искаме да се разграничим, да изкрещим „Аз не съм като тях!“. Междувременно на екрана, Елена и Владимир все повече добиват душевния облик на членове на банда, които се чувстват добре единствено след като са проектирали собствената си злина.
За Елена например, Владимир се превръща във враг, в момента когато отказва парите, които му е поискала за внука си: „Той е приятел с всички и с никой. Гледа само интереса си“. Синът ѝ Серьожа е по-краен: „Стиснат е твоя Володя, това е всичко“. Упадъкът личи най-вече в третото поколение – най-големия внук буквално е член на банда, но освен това е страхливец и бяга от противника си.
В края на филма и двамата поставят кръвните връзки пред възможността да отстъпят и приемат гледната точка на другия. Елена прави нещо повече – тя прекрачва закона, християнските норми и в крайна сметка табутата, на които се крепи човешката цивилизация. Тя изпитва вина, но единственото на което е способна е да стисне безмълвно ръката на сина си. Страданието ѝ не довежда до разкаяние и макар, че следват много кадри, в които огледалата отразяват Елена, тя нито веднъж не посмява да срещне отражението си. Моралният упадък на индивида е стигнал дъното, а семейството и обществото са безпомощни. Всичко е бутафорно – вярята в бога, професионалната етика и социалните норми. Диагнозата на съвременните общности е, че са перверзни и нарцистични. В края Елена се взира в иконата, но е способна да види само себе си.
Един важен смислов пласт на филма е сблъсъка на класите, към които принадлежат двамата герои. Ценностите на работническата класа е илюстрирана чрез семейството на Елена, чиято представа за прогрес е да напуснат гетото, но без да полагат усилия и променят стереотипите си. В техния бездушен свят няма любов, там царуват оголени първични инстинкти и стремежа към задоволяването им. Средната класа, или по-скоро новозабогатялата средна класа, е представена чрез образите на Владимир и Катя, за които щастието и благоденствието са лична отговорност. Те също са вътрешно пусти, но могат да заявят позиция, а ако се налага да се конфронтират с другите. Макар и изпълнение с гняв и разочарование, те са способни на истинска близост и любов един към друг. Изглежда за Звягинцев новобогаташите са носители на известна надежда за хуманни отношения и социален прогрес – за тях успеха зависи от индивидуалната инициатива, а подкрепата на собствените им деца не е безусловна. Тук различието с авторитета е възможно – живота на Катя е различен от този на баща ѝ, тя отказва да има удобен, но фалшив брак с човек, когото не обича. Работническата класа е напълно безнадеждна в морално отношение – Елена краде, лъже и убива и не се колебае да постави природните връзки, децата и запазването на дома пред закона.
Зрителят не може да подмине констатацията, че съвременните руснаци са готови да заместят модерния възглед, че индивидуалната свобода е ценност с идеята, че кръвните връзки и семейството са над всичко. Децата и продължаването на рода са висш мотив в предмодерните общества, където основната грижа е оцеляването, а не развитието. Фактът, че Звягинцев избира да нарече филма Елена, а не Владимир е показателен за това коя класа е по-приспособима.
„Елена“ е мрачен и болезнено реалистичен филм. Той обръща традицията от края на 17 век да критикуваме експлоатацията на бедните, довела до Френската революция, принципите на социална справедливост и левите политически идеологии. Прави го като атакува клишето за добродетелта на бедния и безсърдечността на богатия. Звягинцев обръща ролите и показва безпомощността на средната класа да се защити от агресивната безскрупулност на злината. Той повдига завесата и ни припомня какъв е истинския облик на човека, без значение дали е богат, или беден. И напомня, че героите живеят в условия на тотална морална криза, но би било грешка да мислим за тях като за жертви. Прогресът и благоденствието зависят от избора на всеки от нас.
„Елена“ има за цел да отврати зрителя и го постига. Горчивият вкус, който остава след филма е заради факта, че никой не обича никого, никой не мисли и не се поставя на мястото на другия. Героите са като диви животни, които бранят със зъби и нокти това, което смятат за правилно. В крайна сметка Елена извършва своята революция – чрез сила взима чужда собственост, а нейните наследници ще израснат в богаташкия квартал.
Преди двеста години Гоя дефинира това явление с думите: „Сънят на разума ражда чудовища“, а малко по-късно Фройд описва разрушителната страна на човешката природа. Според него основната задача на семейството е да осигури предаването на нормите на цивилизацията от поколение на поколение. Когато семейството съществува единствено заради собственото си оцеляване, то неизбежно се превръща в перверзна среда. Революцията на Елена има интересни психологически измерения – функцията на бащата е разрушена чрез убийство. Тя има медицинско образование, но използва знанията за да може „Последните да станат първи!“. Възниква свят, в който „разделението на властите, сексуалността и различията между половете не съществуват. Матриархатът е гарантиран, да живее „светото“ семейство (Holly family) и „новото“ общество.
Дева Мария от „Светото семейство“ на Микеланджело и Елена като светица със своя внук.
По телевизията казват: „Всичко ще се повтори и страната ще се ужаси.Вие пак ще поплачате за това, което сте направили. И толкоз!“
А какво ще кажем ние? Това е възможно само в Русия!