През 1944-45, към края на Втората световна война, в Швеция се случиха два артистични дебюта, които почти не повлияха на международната политическа ситуация, но щяха да станат решаващи за шведската културна сцена. Единият беше публикуването на Пипи Дългото Чорапче от Астрид Линдгрен. Другият беше появата на филма Мъчение, чийто сценарист беше Ингмар Бергман – по онова време режисьор в аматьорски театър в Стария Град на Стокхолм.
Детската история на Линдгрен, разказваща за едно необикновено силно момиче с червени коси, която пренебрегва всякакво благоприличие и сценарият на Бергман за един чувствителен ученик, който бива измъчван от неговия садистичен учител по латински език, предизвикаха в Швеция значителни дебати в медиите. В края на краищата, под въпрос беше поставена самата основа на една хомогенна традиционна култура, управлявана от патриархална семейна структура, държавна църква (която беше и гражданска служба), една класово-разделена йерархична училищна система, основаваща се на стриктна дисциплина, както и една много уважавана, многогодишна бюрокрация.
Тридесет години по-късно както Астрид Линдгрен, така и Ингмар Бергман щяха да допринесат по много различни начини за събарянето на социалдемократическото правителство, което без прекъсване беше управлявало Швеция от края на Втората световна война. По времето на неговия политически мандат Швеция беше се превърнала в модел на социална държава. Старата авторитарна училищна система беше премахната, беше се появила една нова младежка култура, която се осмеляваше да поставя под въпрос родителската власт. Швеция беше се превърнала в едно от най-секуларните общества в света – и старата лутеранска църква, чийто етос някога беше представлявал моралния и религиозен гръбнак на обществото, сега беше сведена до ролята на доставчик на ритуални услуги за населението при случаите на кръщаване, женитба или погребение. За Ингмар Бергман, синът на лутерански свещеник, личен пастор на шведското кралско семейство, социалните и политически промени, които обществото претърпяваше, едва ли биха могли да бъдат по-фундаментални.
Неразбраният артист
Но Ингмар Бергман (1918–2007) беше човек на изкуството, а не политическо същество. Веднъж той беше казал, че единствената партия, към която някога е принадлежал, е Партията на Уплашените. Една от ирониите на неговия творчески път e, че докато ранните му произведения (представящи авторитетни фигури като училищни директори, духовници, офицери и психиатри) му спечелиха репутацията на млад бунтовник и социален иконоборец, то по-късните му зрели и интроспективни филми (в които фокусът беше изместен към религиозни и екзистенциални въпроси) бяха разглеждани от неговите съграждани-шведи като несъответстващи на времето си. Когато такива филми като Седмият печат, Поляната с дивите ягоди, Изворът на девственицата и Зимна светлина утвърдиха в чужбина репутацията на Бергман като directeur du conscience и водещ екзистециалистки auteur du cinema, шведите често разглеждаха тези творби като прекалено лични. За Бергман се казваше, че страда от „християнски махмурлук“ и различни шведски рецензенти критикуваха неговото „безсмислено ровене в страха“. Вместо това те го призоваваха да описва живота на „обикновените порядъчни хора“.
Чуждите аудитории напротив често виждаха в Бергман един прототип на шведа, митическо същество, обременено от един тъмен и мразовит климат, отразяващо трезв културен манталитет и самонаказващ се лутерански морал. В един портрет за корицата на списание Time, Бергман беше представен на фона на мрачна гора, в която неговата „персона“, едно призрачно същество, се разхожда сред дърветата. Често той беше свързван с по-ранни скандинавски автори като Киркегор и особено Стриндберг. Лондонският Sunday Times веднъж го описа като „Същество от пиеса на Стриндберг, един невротичен, страдащ от безсъние човек и хипохондрик, който презира критиците, рядко се бръсне и няма номер в телефонния указател“. Това описание на Бергман като типичния мрачен швед подразни домашните коментатори, но също се превърна в част от тяхното разочарование от неговото изкуство, защото според тях в края на краищата той представяше една погрешна картина на шведската реалност.
През 1962 режисьорът Бо Видерберг публикува един памфлет на име Визии в шведското кино, с който целеше да отправи апел към шведската киноиндустрия за преминаване към това, което той наричаше „хоризонтално“ кино, тоест едно реалистично кино, основаващо се на модерното шведско общество. Но памфлетът се превърна в това, което по-късно щеше да се окаже доживотна критика на „вертикалното“ кино на Ингмар Бергман. Тази реакция трябва да бъде разглеждана в контекста на силната видимост на Бергман във всички форми на шведското изкуство: филм, театър, опера, телевизия, радио, както и неговото никога не преставащо търсене на нови начини за комуникация с публиката, включващо множество интервюта в различни медии, включително таблоиди и популярни списания.
От друга страна Бергман никога не се появяваше на премиерите на собствените си произведения или по различните фестивали, отдаващи почит на неговите филми и театрални продукции. Той може да е бил много сръчен промотер на произведенията си, но никога – на собствената си личност. Именно личната му цялостност беше онова, което караше шведите да го уважават. Това стана особено очевидно, когато Бергман се премести на острова Форьо в Балтийско море през 60-те години и местните хора криеха местопребиваването му от множеството любопитни, които започнаха да посещават острова.
Майсторът в изгнание
Двете главни теми в зрялото творчество на Бергман – мълчанието на Бога и съдбата на „разядения“ човек на изкуството, които са в центъра на такива произведения като Седмият печат, През тъмното стъкло, Зимна светлина, Мълчанието, Персона, Часът на вълка и Срамът, често се сблъскваха у дома с критика, която беше оцветена от политизираните гласове на 60-те години. След премиерата на Зимна светлина през 1963, един критик възкликна гневно: „Какво толкова интересно има в религиозните клатушкания на личността Ингмар Бергман?“ И когато Часът на вълка и Срамът се появиха през 1967-68, един от членовете на шведската академия, Ларс Форсел, се чудеше дали Бергман не страда от „някакъв вид органична слепота, отражение на индивидуалисткото виждане на 19-ти век, започнало с Вертер и умряло с Оскар Уайлд“, човек, страдащ от „свръх оценка на артистичното его, която днес изглежда напълно остаряла“.
Като художника Йохан Борг от Часът на вълка, за Бергман се смяташе, че е напълно затънал в собственото си психическо тресавище. Пер Олов Енкуист, шведски писател и драматург, описваше Бергман като гигантска мамба, хапеща собствената си опашка и криеща се в ъгъла, за да плаче над окаяното си детство. Става все по и по-трудно, писа друг един от шведските критици, „да се установи контакт с изкуството на Бергман. В неговата вселена не се допускат никакви нови елементи. Но времето не стои на едно място и, колкото повече нови територии завладява киното, толкова по-тясна става вселената на Бергман“.
Когато през 1963 Бергман прие назначението да ръководи шведския национален театър в Стокхолм, той започна да изпитва идеологическия климат на страната си също и на сцената. Години по-късно, в автобиографията си Laterna Magica, той щеше да опише „нашата провинциална културна революция“ със следните думи:
„Възможно е някой ден изследователите да установят колко много вреда е причинило на нашия културен живот движението от 1968 година. … Днес разочарованите революционери все още не виждат (а и как ли биха могли!), че техният принос беше смъртоносен удар върху една еволюция, която никога не бива да бъде разделяна от корените си. В други страни, в които на различни идеи се позволява да се развиват едновременно, традицията и образованието не бяха разрушени. Само в Китай и Швеция учителите биват презирани …“
В този политически климат Бергман беше изгонен с освиркване от шведското театрално училище когато се опита да учи младите студенти. След три години като ръководител на националния театър той подаде оставка, наричайки тригодишния си престой там „най-злокачествената алкална баня в живота ми“. Той напусна шведския театрален живот за краткотрайно изгнание в Норвегия, но се завърна след по-малко от година, за да поеме отново ролята на директор на националния театър. Сега той силно изненада критиците си, като ги покани да посетят откритите репетиции на предстоящите продукции на бюхнеровия Войцек и чрез използването на телевизията (където постави Вълшебната флейта на Моцарт), както и първата шведска „сапунена опера”, силно популярните „Сцени от един семеен живот“. Бергман вече не беше разглеждан като елитарен артист и изкуството му най-после достигна по-широки зрителски кръгове у дома.
Въпреки това, ако Бергман не беше станал жертва на шведските данъчни власти през 1976 – едно събитие, което доведе до доброволното му изгнание в Мюнхен за няколко години – той може би никога не би станал национална икона. Арестът му при унизителни обстоятелства беше нещо, с което тежко облаганите с данъци шведи можеха да се солидаризират. И когато все по-популярната Астрид Линдгрен разкри, в едно остро иронично отворено писмо до шведския финансов министър, че данъчният й процент възлиза на 103 процента от годишния й доход, тя добави политически динамит към ситуацията. При следващите избори шведите свалиха социалдемократическото правителство, което беше управлявало страната в продължение на тридесет години.
Когато Бергман се завърна в Швеция след изгнанието си, той беше приет като блудния син. На премиерата в националния театър на Крал Лир през 1984 присъстваше премиер министърът Олоф Палме, политическото въплъщение на 60-те години. Бергман направи едно от редките си появявания на сцената и беше поздравен от актьора, който играеше крал Лир с думите „Добре дошъл у дома“. Оттогава нататък той беше наричан от шведските медии не с предишното „демоничният режисьор“, а с „Майстора“.
Разчупеното табу
Ингмар Бергман продължи да работи в продължение на още двайсет години в шведския драматичен театър, както и в телевизията и радиото – години, които потвърдиха неговата позиция на майстор и не бяха оцветени от турбуленциите на предишното време. Но макар днес той вече да е „канонизиран“ от шведската преса, едно изследване, направено през 90-те години в Стокхолм показа ясно, че в Швеция все още има резервираност по отношение на неговото изкуство. Един от анкетираните, който гледаше на себе си като на изключение в постоянното си възхищение от изкуството на Бергман, описваше по следния начин реакцията, с която е бил посрещан от семейството и колегите си:
„Те не разбират как мога да харесвам творчеството на Бергман. Фактът, че той прониква дълбоко в човешката същност и представя философски въпроси, не е особено популярен в Швеция. Напротив, ние шведите рядко говорим за религия и философия както правят това хората в други страни. В Швеция е почти табу да се говори за чувства по открития начин, по който прави това Бергман. Ние сме нация, която разговаря единствено за телевизионни програми и за времето“.
Сега, след смъртта на Бергман на 30 юли 2007, докато шведските медии наводняват каналите си с програми от и за Ингмар Бергман, от време на време биват засягани и по-сериозни въпроси. В продължение на ден или два материалистичните шведи може би предпочитат Бергман пред ИКЕА. Но онова, което прозира през това уважение към едно изключително артистично постижение е не само присъствието на Бергман в цялостната шведска култура в продължение на повече от половин век. Не по-малко важен е и начина, по който реакциите към неговото творчество, може би дори повече от самото това творчество, отразяват социалния и политически климат в страната му през това време.