Дейвид Финчър не може да се насити на тези убийствени теми – филмографията му просто кърви от злостни извънземни същества (Пришълецът 3), грабители (Паник стая) и многобройни маниаци (Седем, Зодиак, Мъжете, които мразеха жените, Не казвай сбогом). По време на едно от периодичните си прекъсвания на боядисването на големия екран в червено Финчър работи като продуцент и режисьор на сериала на Netflix Mindhunter, още една от неговите визуално безупречни, студени като моргата ужасии. Тази разказва за агенти на ФБР, които профилират серийни убийци като Едмънд Кемпър – едно страшилище, чийто копринено-подсказвателен маниер резонира по-дълбоко от сериала, който приключи след два сезона.
Mindhunter е по-лесен за възхищаване, отколкото за обикване, което обикновено е вярно за цялостната работа на Финчър и със сигурност е вярно за последния му филм Манк, старохоливудска ексхумация, в която се разказва за влиятелни хора, които убиват мечти и души. Казано в маниера на Хобс, животът във филмите на Финчър обикновено е самотен и беден, гаден и брутален, ако и не непременно кратък. Такъв е случаят и в най-новия му филм Убиецът, разказващ за безименен наемен убиец – изигран от Майкъл Фасбендър – бъбрив самотник, когото в началото на филма виждаме да чака да се появи жертва. По очакваното време жертвата се появява, убиецът стреля, но пропуска, и прекарва остатъка от историята в опити да разчисти бъркотията.
Убиецът е базиран на френския комикс със същото заглавие, написан от Алексис Нолент (който се подвизава под псевдонима Мац) и илюстриран от Люк Жакамон. Главният герой е външно обикновен наемен убиец, който е колкото физически невзрачен, толкова и неизбежно нихилистичен: Другите хора са ужасни, светът е безнадежден, „живеем върху купчина трупове“ и т.н. Той цитира Христос и Казандзакис, дружи със сродни злодеи, редовно прави секс с жени с големи балони, но прекарва и много време сам, което означава, че комикс-панелите са препълнени с неговата омраза и безсмислени мисли. Това, което го прави привидно интересен, не е работата му или броят на труповете; интригуващото нещо, поне преди очите ви окончателно да потъмнеят е, че той е скучен.
Идеята за анти-Бонд тип с незаконен лиценз за убиване е, да, идея, която трепти слабо, сред масата от жанрови клишета. Най-отличителното в комикса е контрастът между главния герой и кинематографичните илюстрации на Жакамон, с техните богати нюанси, наклонени ъгли и игра между реализъм и експресионизъм. Продължавате да четете, само за да продължите да гледате. За разлика от това, визуалният подход на Финчър е сравнително приглушен. Той окъпва екрана в серножълто, хвърля няколко ефектни кадъра – немигащо око, видяно през оптическия прицел на оръжие – и, както обича да прави, става все пò и по-мрачен, както в една от продължителните бойни поредици, която е толкова слабо осветена, че понякога витае на прага на видимостта.
Филмът, написан от Андрю Кевин Уокър (Седем), се отказва от много от наблюденията на комикса, изчиства сюжета докрай, вмъква някои попкултурни хрумвания (убиецът използва псевдоними от сериали) и се подиграва с WeWork. Героят на Фасбендър продължава да говори много, предимно с глас зад кадър, както когато е на работа, така и извън нея, но голяма част от думите му се повтарят и понякога са почти утвърдителни. „Забранете емпатията“, промърморва той. „Не вярвайте на никого.“ Понякога звучи така, сякаш се опитва да убеди себе си или просто да успокои съзнанието си, за да може да се съсредоточи върху насилствената задача; друг път говори, сякаш раздава любезни съвети на изследователите на кръвопролития: „Това е необходимо, ако искате да успеете.“
Един от проблемите на филма е, че без антихуманистичните тиради на Убиеца, историческите му препратки и политическите му плетеници не остава особено много, освен виртуозността на Финчър, притъпената харизма на Фасбендър и трънливото удоволствие да гледаш как зли хора извършват зло с голям финес. Убиецът разполага с любовница (Софи Шарлот), която е само част от сюжета, луксозна къща на брега на морето и склад, оборудван с инструментите на професията му (оръжия, паспорти). Това, което той няма, е личност или кодекс, начин на съществуване, който усложнява насилието, както във филмите на Жан-Пиер Мелвил и неговите почитатели. И така, какъв е убиецът? Изглежда, че за Финчър той е най-вече начин да се убие времето.
След като първата работа във филма се проваля, убиецът открива, че сам е станл мишена, което добавя малко напрежение и мистерия, докато той избягва заплахите, сред множество бум-бумове – стрелбата е по-полиритмична от метрономния монтаж – и лъкатушещите влизания и излизания на другите родови типове: Адвокатът (Чарлз Парнел), Клиентът (Арлис Хауърд), Експертът (Тилда Суинтън), Звярът (Сала Бейкър). През цялото време Фасбендър удържи центъра с гъвкавата си, контролирана физика и почти немодулиран глас. Героят е скучен, както и самият филм, но подобно на изключително опитния Финчър, който просто е създаден да прави образи, които задържат погледа ти, дори и когато умът ти блуждае, Фасбендър те кара да гледаш.
