Ида (2013)
Режисьор: Павел Павликовски
http://www.imdb.com/title/tt2718492/? ref_=nm_flmg_dr_1
Първото, което те поразява в „Ида“ е неговата полусенчеста, чернобяла тишина. Респектираш се от нещо, което бих нарекла страстна строгост, в която самоличност, гняв, вина, опрощение и погребение се сливат.
Сюжетът: 60-те години на миналия век. Манастир. Млада монахиня реставрира статуя на Христос. Кадър, напомнящ мащабно платно на Вермеер: високи прозорци хвърлят концентрирана, ярка светлина в залата. Сянката от колоните… Облаци и тежка аура на тъга като отчаян смог над следвоенна Полша. Игуменката на манастира съобщава на девойката, че преди да даде обет, трябва да се види с единствения си жив роднина – леля ѝ Ванда. Момичето е отраснало в сиропиталище и не знае нищо за близките си. Тя се среща с Ванда – депресирана и цинична жена – бивш прокурор от народния съд, която се рее между алкохола, безразборните сексуални връзки и постоянната цигара в устата. От нея Анна (монахинята), разбира че всъщност името ѝ е Ида. И е дъщеря на евреи. Те са убити при неизяснени обстоятелства.
Ставаме свидетели на едно road разследване – колкото трагично, толкова и комично в парадоксите си. Едно пътешествие, врязано право в сърцето на полския антисемитизъм и надменната полска нетърпимост към съветската „окупация“.
Невинно момиче, разкъсвано между католическата си вяра, задълженията към Бога (между другото Бог се споменава десетки пъти от устата на почти всеки във филма) и истинската си идентичност.
„Кървавата Ванда“ пък е политически интелектуалец-изгнаник, самобичуваща се травматична нимфоманка… Хейтър на старата и нова власт. Персонаж, изрисуван с трънен венец и ореол едновременно.
Между 1939 г. и 1945 г., Полша изгубва една пета от населението си, включително, ако не греша, три милиона евреи. През двете години след войната комунистите завземат правителството под опеката на Червената армия и съветските тайни служби. Много поляци, участвали в съпротивата срещу нацистите са обвинени в абсурдни престъпления, след което разстреляни или обесени.
Във филма всичко това липсва, но то е просмукано в атмосферата му: страната се чувства мъртва, населението е рехаво и самотно, настроението е на обикновени разговори, ограничени до посредствена сигурност. Като зрител усещаш, че много оцелели хора са извършили актове на предателство или прикрили безразличието си зад умишлено невежество.
Pawel Pawlikowski – известен най-вече с творчеството си в Англия, (My Summer of Love, Last Resort) работи за първи път на родния си полски език. И го прави безупречно. Дори малко смутено ще кажа, че е създал шедьовър. Зловещ и перфектен. Монохромен, абразивен портрет на една невинност, сблъскала се челно с ужасяваща лична и историческа трагедия. С един свят, „надупчен“ от вина – жестока и безмилостна.
Няма нищо излишно в „Ида“…чак до звуковия „дизайн. Особено той! Мълчанието на персонажите, чиито души все едно стъпват на пръсти, монахините над техните паници със супа… Плахите паузи, след всяко палене на цигара… Вятърът, който се носи над тайните, заровени в полските гори…
А най-завладяващият ефект се чува за микросекунда… Мек, кух, и нежно – приглушен тропот на кости. Онези 21 грама още не са отлетели…Проскърцват с несмазаните си, ръждясали панти пропити с отчаяние, неопрощение…ненужност.
Режисьорът на Ида не се подмамва от кинематографични трикове и така „спасява“ филма от клишетата на стандартна „джуиш“ драма. Бих нарекла Ида „Медитация върху Холокоста“. Историята, чрез двете смайващи актриси: Agata Kulesza и Agata Trzebuchowska – задава въпроса: Какво правиш с кошмарните разкрития от миналото? Изцеление или зачеркване на действителността? Остава ли ти копнеж за живот, сила за бягство сред целия този врящ, катранен казан от изкупление и грях? Отговорите са потресаващи. А Бог, Бог …както винаги не идва на срещата.
„Ида“ е носител на 20 награди, между които в Торонто, Варшава, Сиатъл, Камеримаж и др. Също така и абсолютен победител на Европейските филмови награди 2014г. Той е и в селекцията на деветте чуждоезични заглавия, пробили за номинация Оскар.
Препоръчвам с горещ чай с ром.
Нарочен послепис:
Argentina, „Wild Tales,“ Damián Szifrón, director;
Estonia, „Tangerines,“ Zaza Urushadze, director;
Georgia, „Corn Island,“ George Ovashvili, director;
Mauritania, „Timbuktu,“ Abderrahmane Sissako, director;
Netherlands, „Accused,“ Paula van der Oest, director;
Poland, „Ida,“ Paweł Pawlikowski, director;
Russia, „Leviathan,“ Andrey Zvyagintsev, director;
Sweden, „Force Majeure,“ Ruben Östlund, director;
Venezuela, „The Liberator,“ Alberto Arvelo, director.
Ето ги чуждоезичните филми, които ще се борят за Оскаровата петорка! „Българска рапсодия“ или как там му беше името…де е? Защото когато си пробиваш с лакти признание на село…Не винаги е сигурно, че ще толерират това в Града. Със занаятчийски спекулации и груба кадровишка сила не се печели уважение. Нито национално достойнство! Никъде.
Поздравления за ИДА! Джуиш темата, когато е разказана покъртително, честно и талантливо винаги е ценена! Джуиш темата освен всичко си и отмъщава на дръзналите да я превърнат в арогантно печалбарство.Нека им е ясно, на нашите невръстни „търговци“!
И си позволявам да го коментирам негативно, защото е крайно омерзителна настройката на разни „капацитети“, между които и режисьора Иван Ничев, че можеш да заграбиш ДИВИДЕНТИ от всякакъв вид, като използваш безскрупулно и търгашески пепелта на шест милиона… Болна тема, каквато е еврейската. Признати ще са тези, които най-накрая се изправят лице в лице и с обратната, истинска и неудобна страна от близката българска история. И го направят максимално Талантливо. Суетните въжделения за реки от злато и бай Ганьовско прецакване просто не вървят зад „Желязната завеса“. Аз не знам дали някой от другите родни филми имаше шанс да влезе в деветката… Но ако съществуваше и процент мъжество, останало в гилдията, съревнованието трябваше да бъде между Отчуждение – реж. Милко Лазаров и Виктория – реж. Майя Виткова. Въпреки недостатъците им. И заради извън регионалния им. заслужаващ адмирации, бекграунд. Това се нарича чест и достойнство в един такъв избор. Другото, както виждаме, не заслужи и 30 сребърника … а „стинки“ за семки.
И изобщо самолюбивите фантазми на нашенци, че може полуфабрикат да мине за гурме, са само в собствените им фрустрирани мозъчета. И тук говоря за цялостната картинка на взаимоотношения, вкусове и компрометиращо демонстриране на власт в киното ни. Дано този нарочен анти интелектуален Чернобил не пръкне прекалено много изродени плодове и в крайна сметка мъртва зона. Къде остана киното? В междуособиците, завистта, отмъщението и дребните игрички?! Това се пита?