В продължение на 25 години, Уилям Дефо е един от най-многостранните актьори в киното. Номиниран е на два пъти за наградата Оскар – за ролите му във филмите Взвод и Сянката на вампира, а списъкът от негови известни роли включва Исус Христос от Последното изкушение на Христос, Зеленият Гоблин от филмите Спайдърман, психарът Боби Перу от Диво сърце, както и човекът, който се разсъблече напълно и направи френска любов на Мадона в Свидетелски материали. В последните години Дефо разпределя времето си между успешни студийни проекти като Търсенето на Немо и Вътрешен човек – и нискобюджетни независими филми, търсещи дистрибутори чрез фестивалната мрежа. Двата му последни филма – трилърът Анаморф и комедията на Абел Ферара Необуздани приказки – спадат към последната категория, макар че той се появи и в определено непретенциозния Ваканцията на Мр. Бийн. В разговор с The A.V. Club Дефо разказва за професионалната си двойственост като вътрешен човек в Холивуд, който от време на време излиза и извън системата, за да й се надсмива.
The A.V. Club: Вие сте били както в хитове, така и във филми, които само малцина са гледали. Очевидно сте в състояние да контролирате и двете неща, така че имате ли някакви очаквания относно това дали даден филм ще намери публика?
Уилям Дефо: Аз съм оптимист. Надявам се, че ако някой филм е добър, ще има успех, но както всички знаем, това не винаги е така – поради капризите на популярния вкус, рекламата, методите на разпространение – има много причини. Когато едно нещо няма успеха, който според вас заслужава, то обикновено това е сравнително ясно – вие знаете защо. Дали това е успокоение? Да, защото е логично. Прави ли ви то щастлив? Не, защото въпреки това мислите, че филмът е добър и интересен, искате да го споделите. Вярно е, че няма начин да се удовлетворят различните вкусове. Понякога човек прави много интересни филми, които не са предназначени за всички. Но това е капиталистическо общество, така че всичко се съсредоточава около представата за това дали дадено нещо се продава или не. И макар да имаме много силна популярна култура, то корените на културата ни са много плитки, и ние разглеждаме един филм като директен резултат от финансовия му успех. Преди много години би изглеждало вулгарно да се представят касовите резултати по вестниците. Днес Ню Йорк Таймс го прави – и това е най-важната информация за хората, интересуващи се от изкуство и развлечения в понеделник. Което е и причината за изместването на вниманието от кинематографистите към филмовите звезди и хората на бизнеса.
Всичко това са напразни оплаквания, но такава е реалността, в която живея аз. Понякога съм част от нея, друг път съм извън нея и я осмивам. Всичко се отнася до здравето на цялата система. В момента средата е изчезнала. Има само много големи филми и много малки филми. Това изглежда почти като метафора за самото общество – когато средната класа изчезва, стабилността става малко по-слаба.
Може би най-тежкият случай на неправилно разпространение на един филм в цялата ви кариера беше „Последното изкушение на Христос“. Какво беше усещането да се намирате по средата на цялата онази медийна буря?
Те не обвиняват актьорите. Според тях актьорите са курви и те не им търсят отговорност. Странното, доколкото си спомням, е че християнската десница наричаше образа на Исус от филма женствен, не-мъжествен и женчо, което разбира се са войнствени думи. Мислех си, че те очевидно не разбират нищо. Това е много интересен филм, защото Мартин Скорсизи е толкова голям кинематографист, а и беше обмислял този филм в продължение на много и много години; всичко в главата му беше много ясно. Но това беше много нискобюджетен филм; имахме на разположение много малко ресурси и се намирахме по средата на Мароко, опитвайки се да направим най-доброто, което можехме. Така че филмът притежаваше тази непосредственост на нискобюджетното, но и изтънчеността на материала, и умението на Марти.
Можете ли да почувствате дали един филм ще бъде добър или лош докато работите над него?
Трудна работа. Човек може да се надхитри, да се самозаблуждава, да бъде оптимист. Но не трябва да се доверява на всичко това; трябва просто да се съсредоточи върху ежедневната работа. Вижте, в киното има три огромни стадии. Първо – подготовка, след това самите снимки, а накрая онази гигантска, гигантска, гигантска част, когато актьорите по принцип си отиват и други хора поемат направеното, манипулирайки го по много и най-различни начини. Филмът е медиум на редакцията. Можете да създадете много добър изходен материал, а те да го направят ужасен, или пък да не се представите чак толкова добре, а те да го направят хубав. Просто не знаете. Не го контролирате и не искате да го контролирате! [Смее се.] Желаете нещата да притежават свой собствен живот, и трябва да ги пуснете на свобода, до известна степен. Просто вършете работата си и не си задавайте прекалено много въпроси, като „Добро ли е това?“, или „Лошо ли е?“ Трябва да се питате неща като „Функционира ли тази сцена?“, „Добре ли се чувствам?“, „Добре ли изглежда този грим?“, „Как звучи този акцент?“ Всичко това е практическа работа, която е много натоварена с не съвсем практически неща.
Работили сте като допълнителен актьор във филма „Вратите на рая“. Чувстваше ли се нещо като надвиснала съдба на онази снимачна площадка?
И да, и не. Но само защото той започна като малък филм, който трябваше да бъде заснет за осем седмици, а след това стана очевидно, че няма да бъде нещо такова. Една седмица преди снимките Майкъл Чимино спечели Оскар за „Ловецът на елени“, Крис Уокън също спечели, и цареше истинска еуфория. Те мислеха, че са дали на Майкъл ресурсите да заснеме един велик, велик филм. Той е перфекционист, и положи огромни усилия, за да направи филма, който искаше да направи. Всички бяха много възбудени от това – те мислеха, че това е великолепна възможност да се работи върху един комерсиално жизнеспособен филм, направен от истински артист. Мисля, че хората започнаха да мислят, че има проблем, когато студиото започна да го притиска и графикът започна да се удължава. Хората си мислеха, че след два месеца ще си бъдат у дома, а те се оказаха шест. След три месеца те вече знаеха, че това няма да бъде поредният обикновен филм. Но в края на краищата Вратите на рая се оказа изкупителна жертва. Ако времето на производство беше друго, и около филма се бяха въртели други слухове, може би той щеше да бъде успех. Множество лоши филми са много успешни, множество добри пък – не. А разпространението е толкова откачено, че някои филми не получават ни най-малък шанс.
Един филм, за който се надяваме да има успех, е „Необуздани приказки“ на Абел Ферара. Как се получи той?
Това е великолепен филм, и у него има нещо от Престън Стърджис. Той е един вид метафора за хората, работещи в киното. Става дума за един непоправим мечтател, който е опитал всичко възможно, и в края на краищата всичките му кредитори започват да си искат парите; изглежда, че ще го спипат натясно, но той успява да се изплъзне от примката. Работил съм с Абел и преди, но този път беше много по-добре, защото той е толкова дълбоко свързан с целия този свят. Заснехме го в Рим, макар и да става дума за Ню Йорк – а светът, който той създаде на снимачната площадка, толкова наподобяваше реалната история, че нямаше нужда човек да е актьор, практикуващ Метода[1], за да се потопи в нея. По тази причина бяхме в състояние да импровизираме по един наистина много свободен начин. Камерата беше свободна. Създадохме атмосфера, в която наистина можехме да играем.
Кога излиза той?
Не знам. Не мисля, че е намерен дистрибутор за Щатите, но предполагам, че ще намерят. Истинската трудност при малките филми се състои в това, че понякога ситуацията е напрегната и хората, които са го финансирали, се нуждаят от парите си незабавно, така че е много по-изгодно да се сключи сделка за DVD. Така можете да си върнете парите. Ако решите да опитате реално разпространение, това струва пари. Така че, ако човекът мисли като чист бизнесмен и няма търпение, винаги е налице рискът тези по-малки филми да отидат направо на DVD. Преди това почти никога не се случваше, ако имахте някоя звезда. Но сега това се случва постоянно – филми с големи звезди отиват направо на DVD.
Предпочитате ли хората да гледат филмите ви на големия екран?
Да. Повечето хора ги гледат на DVD, но е по-добре да са на големия екран. От социална гледна точка, аз харесвам идеята да се намирате заедно с група други хора в някакъв кинотеатър. При сегашната технология, хората стават все пó и по-изолирани. С това не казвам нищо особено – много хора говорят за подобни неща. Но аз обичам кинотеатрите. Обичам да отивам в тях и да гледам един филм заедно с много други хора. Обичам усещането, че общността схваща историята. Това не се случва при DVD. Хората се прибират вкъщи, вечерят, уморени са, могат да изключат машината. Ако сте в състояние да контролирате филма, това не ви позволява да се обвържете с него толкова тясно. По-трудните филми са лесни за изключване. Аз постоянно гледам филми, за които знам, че ако бих ги гледал на DVD, не бих догледал до края. Ако гледате филма на голям екран, оставате до края и това си струва, в сравнение с някой филм, който можете да гледате набързо на DVD.
„Необуздани приказки“ е поредната от няколко комедии, които направихте през последните години. Това е ново за вас.
По-старите хора са по-смешни. [Смее се.] Участвал съм само в няколко чисти комедии. Но винаги съм имал усещането, че съм правил комедии.
„Диво сърце“ беше смешен.
Диво сърце е много смешен. Това е висша комедия, ако питате мен. Има нещо невежо в това, че ако един филм се определя като комедия, актьорите обикновено са комици или хора от телевизията, изпълняващи скечове. Аз си търся материала, но и материалът търси мен. За известно време не ме достигаха никакви комедии, а сега идват малко повече.
Казвали сте, че гледането на Kentucky Fried Theater в Университета Уисконсин (основан от бъдещия екип на комедиите „Аероплан“ и „Голо оръжие“) като тийнейджър ви е вдъхновило да станете актьор. Защо?
Играех в аматьорски театър и винаги съм се интересувал от актьорското майсторство, но бях инвестирал енергия и в спортовете. Интересуваха ме много неща. Бях обикновено момче. Не съм бил някой, който е израсъл в затъмнения салон, гледайки филми. Kentucky Fried Theater беше по принцип импровизаторска група – те използваха и видео, също и участие от страна на публиката; много от нещата им бяха сатирични, и това беше много важно за мен. Беше не само смешно и социално, но и даваше възможност да бъдеш творчески артист, актьор.
Вие сте в киното от 25 години насам, но за личния ви живот е известно много малко, вероятно по план. Мислите ли, че държането на частния живот настрана ви прави по-ефективен актьор?
Да, мисля, че е така. Но това не е по план. Просто ми е по-интересно да говоря за нещата, които върша. И не мисля, че хората се интересуват от личния ми живот. Никога не съм водил холивудски живот. Винаги съм бил работник, разбирате ли? И все пак това е вярно: ако знаете за някой актьор нещо извън киното, което наистина ви отблъсква, то това е много трудно за премахване. Така че предпочитам да говоря чрез работата си. Не искам хората да знаят нищо за мен, защото това не е важно. Интересува ме повече личността, която се оформя чрез тези герои. Останалото е лична работа и е прекалено лесно да бъде тривиализирано извън контекста си. Прекалено лесно е да се тривиализират хората. Интернет прави това през цялото време.
Тоест, вие не бихте позирали за снимки с Парис Хилтън по време на някоя вечеря в Холивуд.
Аз наистина съм ходил веднъж на вечеря, на която присъстваше и тя. Истината е, че има истории за всекиго. Но понякога е най-добре човек да си държи устата затворена.
В „Анаморф“ вашият герой държи емоциите си много прикрити. Когато една роля изисква от вас да бъдете толкова сдържан, как правите така, че публиката да знае какво чувствате?
Не мисля особено много за публиката. Искам те да бъдат много увлечени и да се наслаждават на филма, но инак просто се опитвам да се вживея в героя колкото е възможно повече, докато мога да създам личен залог. Това е изследване на характер, но начинът, по който то се постига, е чрез действие – нямам пред вид катастрофи с коли, а нещата, които героят върши, това е нещото, в което влагате концентрацията си. Как прилагате себе си към тези неща е онова, от което се поражда героя.
Имате ли представа за това какво ще бъде изпълнението ви преди да са започнали снимките?
Ни най-малко. Това е въпрос на сътрудничество. Ако знаете какво ще бъде още преди да сте започнали, то не е интересно. Основата на актьорското изкуство е преструвката – и приключението, свързано с всичко това. Ето защо човек става зависим от най-различни видове ситуации. Опитвам се да се свързвам с хора, които наистина ме вдъхновяват и с режисьори, които се отнасят страстно към работата си. По този начин мога да се отдам по-пълно и да вложа импулс в това защо се прави тоя филм, както и да бъда малко по-безотговорен при откриването на това кой всъщност е героят. Не ми се налага да се тревожа толкова за героя, ако се доверявам на режисьора.
Вашият герой от „Анаморф“ е много обсебен. Често сте играли обсебени хора, например Рик Мастърс от „Да живееш и умреш в Л.А.“ Привлича ли ви този тип герой, или просто ви предлагат подобни роли много често?
Не знам. Предполагам, че тези неща ме привличат. У мен има известна склонност към натрапчиво, принудително поведение. Най-интересните истории са за хора, които живеят като аутсайдери. Те не пилеят енергия, за да маршируват под същия барабанен такт, под който маршируват повечето от нас. А това ни дава възможност да видим нещата по различен начин, което е най-чистото нещо, предлагано от киното.
„Анаморф“ е вторият филм на режисьора Хенри Милър. Когато работите с млади, сравнително неопитни режисьори, ръководите ли ги също толкова много, колкото и те ръководят вас?
Справедливо е да се каже, че когато имате голям опит, властта ви е по-голяма. Откриват ви се повече възможности да запретнете ръкави заедно с режисьорите си. В случая с Хенри, той беше за мен нещо напълно непознато. Но той е написал този сценарий – и когато започнахме да работим по сценария и да говорим за онова, което искаме да направим, той наистина ме спечели, и ме накара да поискам да направя нещо заедно с него.
Когато работите с някой легендарен режисьор, като Мартин Скорсизи или Дейвид Линч, ставате ли по-почтителен?
Стремя се да бъда инструмент на режисьора. Така се чувствам най-щастлив. Колкото по-силен е режисьорът, толкова по-силно е желанието да му давам. Не става дума само за възхищение от филмите им, а и за това как се отнасят към вас, и дали успяват да ви разберат, да разберат начина, по който работите. Ако не го правят, то по-добре приспособете начина си на работа към техния. Искам да работя с хора, които са добри в онова, което вършат, и го вършат със страст. Когато започнете да остарявате, започвате по-малко да търпите глупаците. Ето защо има толкова много разнебитени актьори. [Смее се.] Аз съм изключение. Аз съм сладур.
Интервюто води Стивън Хайдн.