От редакцията:
Аарън Соркин е човекът зад „Социалната мрежа“, „Западното крило“, „Нюзрум“, „Кешбол“ и „Процесът срещу Чикаго 7“ – един от най-разпознаваемите американски сценаристи на последните три десетилетия. Неговите герои говорят бързо, мислят още по-бързо и обикновено продължават да вярват, че институциите могат да работят, стига в тях да попаднат достатъчно почтени хора.
Сега, шестнайсет години след „Социалната мрежа“, Соркин се връща към Facebook – този път не към раждането му, а към последствията. Разговорът обаче постепенно се превръща в нещо по-интересно: портрет на самия Соркин и на един вид американски либерализъм, който днес изглежда едновременно упорит, уязвим и почти старомоден.

Разговорите в движение. Възвисяващите монолози. През последния четвърт век Аарън Соркин превръщаше в драматургия институциите, които стоят в центъра на американското общество. От първата му пиеса „Доблестни мъже“ от 1989 г., която по-късно адаптира за хитов филм (а сега връща и на Бродуей), през „Западното крило“, „Американският президент“, „Нюзрум“ и нататък, Соркин създаде произведения, които до голяма степен оформиха представата ни за това как функционират политиката, медиите и армията. Или как би трябвало да функционират.

Сценарият на Соркин за „Социалната мрежа“ от 2010 г. не само му донесе „Оскар“ за най-добър адаптиран сценарий, но се превърна и в историята, през която цяло поколение започна да си представя създаването на Facebook от Марк Зукърбърг – макар че не всичко в нея беше точно така. Сега Соркин се връща към Facebook със „Социалното разплащане“, чиято премиера е на 9 октомври. В центъра на филма са действителните личности Франсис Хауген, продуктов мениджър във Facebook, превърнала се в разобличител, и репортерът на „Уолстрийт джърнъл“ Джеф Хорвиц. Хауген предаде на Хорвиц хиляди вътрешни документи, които показаха, че компанията е знаела за редица вредни последици от своите платформи, но не е искала да предприеме необходимото, за да ги ограничи.

Филмите и телевизионните сериали на Соркин често са по-идеалистични, отколкото реалистични, и „Социалното разплащане“ не прави изключение. Тази склонност към романтизиране е едно от нещата, за които Соркин редовно е критикуван. Разговарях с него два пъти – веднъж преди Meta да постигне споразумение по знаково съдебно дело за вредите, които социалните ѝ платформи причиняват на подрастващите, и веднъж след това. В тези разговори той защити и обясни характерния си оптимизъм по начин, който изненада и двама ни.

***

Андрю Брайтбарт, основателят на десния сайт Breitbart News, често казваше, че политиката следва културата – с други думи, че Холивуд има по-голямо влияние върху политиката ни, отколкото Вашингтон. Как виждате собствената си роля в това уравнение?

Нямам политическа програма. Преди един филм да може да бъде каквото и да било друго – преди да те накара да мислиш или да говори за нещо важно – той трябва да е добър. Трябва да работи като нещо, което гледаш, докато ядеш пуканки. За това мисля, докато пиша. Оттам нататък пиша идеалистично и романтично. Оказва се, че точно в тези области – управлението, новините, журналистиката – намирам историите, които най-добре пасват на начина, по който обичам да пиша.

Искам да поговорим за това как този възглед се вписва в новия ви филм „Социалното разплащане“. През 2022 г. казахте пред „Гардиън“: „Силно се съмнявам, че аз или който и да било друг ще напише продължение на „Социалната мрежа“.“ Какво ви накара да промените решението си?

Първо, не съм сигурен, че изобщо можем да го наречем продължение. Това е друг филм за Facebook, написан от същия сценарист, който написа „Социалната мрежа“. И един от героите от „Социалната мрежа“ присъства и тук, само че е изигран от друг актьор. Все едно Хенри Хил [от „Добри момчета“] да се появи в „Казино“.

Но да отговоря на въпроса ви. Имаше две причини през 2022 г. да кажа онова. От известно време няколко души около мен ме подканяха да напиша нещо ново за Facebook след „Кеймбридж Аналитика“. Просто не исках да бъда човекът, написал „Челюсти 2“. От това се страхувах. Но най-вече не можех да намеря историята. Не можех да открия филма в онова, за което ми говореха. Докато не започнах да научавам повече за Франсис Хауген и Джеф Хорвиц и за онова, което двамата бяха разкрили.

Гледах отново „Социалната мрежа“ и бях истински изненадана колко скептично сте гледали на социалните медии още тогава. Филмът излезе през 2010 г., в разгара на технологичния оптимизъм, когато всички още щастливо се свързвахме със съученици от гимназията и стари любови. Какво видяхте вие, което останалите не виждахме?

Спомням си, че си казах: ето една интересна история – една изключително успешна социална мрежа се създава от един изключително антисоциален човек. Човек, който не се чувства на мястото си в социалния живот на университета – както се случва с мнозина от нас – измисля свой собствен социален свят, от който никой не може да го изключи. И той ще бъде кметът на този свят.

И друг път са ви питали доколко сте длъжен да бъдете справедлив към хората, когато пишете истории за действителни личности, а вие сте казвали, че рисувате картина, а не правите фотография. Но погледнато назад, някои от подробностите, които сте променили, са доста съществени. Например представата за антисоциалния човек, който създава социалната мрежа – по онова време Зукърбърг вече е имал връзка със сегашната си съпруга Присила Чан. Значи историята не е съвсем вярна, но въпреки това се е превърнала в общоприетия разказ за това как се е родил Facebook.

Честно казано, не знам дали по онова време Марк е имал връзка с Присила Чан. Във всички проучвания, които направихме, името ѝ не се появи нито веднъж. Но мисля, че по-общият ви въпрос е: какво съм готов да измисля, когато разказвам историята на действителен човек, който все още е жив?

Точно така, защото за толкова много хора именно такива истории определят представата за случилото се.

Никога не бих оклеветил някого. Всъщност не бих могъл да го направя. За мен това е изключително интересна територия, защото особено напоследък пиша много по действителни събития, в някои случаи за хора, които все още са живи: „Процесът срещу Чикаго 7“, „Играта на Моли“, „Стив Джобс“.

Веднъж един критик каза – и не го каза като обида, нито аз го приех така – че когато пиша по действителни събития, всъщност просто използвам реалните хора за роли. И имаше право. В един момент си изграждам представа какво движи даден герой, както стана с Марк. Правя проучванията си. Научавам всичко, което мога, за действителния човек. Но докато мисля върху него, а после и докато пиша, той постепенно се превръща за мен в същото, в което би се превърнал един измислен герой. Става мой герой, когото аз създавам.

Юридическият отдел на студиото се грижи да не прекрачвам определени граници. Но вече става дума за въображаемо същество, което говори с моя глас, а накрая някой актьор ще го изиграе и ще му даде своето лице.

Но ще ви кажа нещо за Марк. И в „Социалната мрежа“, и в „Социалното разплащане“ – както и при всеки антигерой, защото Марк е антигерой, а не злодей – аз като сценарист не мога да съдя героя. Пиша го така, сякаш стои пред Бога и защитава правото си да бъде допуснат в рая.

Не смятате Марк Зукърбърг за злодей?

За истинския Марк ли говорим, или за моя Марк?

Добре, тогава ми обяснете каква е разликата.

Не искам да съдя истинския Марк. Не съм тук за това. Марк от „Социалното разплащане“ е антигерой, не злодей.

И ще добавя нещо. Не само аз се опитвах да защитавам героя и човека. Джереми Стронг, който е направо зашеметяващ в тази роля, непрекъснато защитаваше Марк пред мен. И не само на снимачната площадка. Пишеше ми късно през нощта.

Когато засне последния си кадър в последния си снимачен ден и аз извиках „Стоп!“, Джереми веднага тръгна право към мен. И за пръв път на снимачната площадка го чух да говори със собствения си глас, а не с гласа на Марк. Каза ми: „Ако играех Джеф, щях да защитавам Джеф.“

Какви са доводите на Марк Зукърбърг пред Бога днес?

Че сближава хората. Това е мисията му още от самото начало. И предполагам, че той вижда напредъка, който постига с изкуствения интелект и с онези смешни очила, като крачка напред за всички нас.

Да останем още малко при изпълнението на Джереми Стронг. Джеси Айзенбърг е отказал ролята. Една от причините, които е посочил, е, че вече толкова силно го отъждествяват с този образ, че му е омръзнало хората да го спират и да му казват...

Това е единствената причина, която посочи. Той просто вече не иска да го отъждествяват с този герой. Наистина не харесва Марк Зукърбърг. Разказваше ми как чака багажа си по летищата, а при него идват някакви младежи и искат да им подпише визитка с надпис „Аз съм изпълнителният директор, кучко“ и други подобни. Не му харесва и това, че донякъде прилича на Зукърбърг. Просто отказа. И беше напълно сериозен, защото му предложиха всичко, с което обикновено можеш да изкушиш един актьор. Следващият, на когото се обадихме, беше Джереми. И в крайна сметка се получи така, сякаш сме заменили Джо Ди Маджо с Мики Мантъл.

В едно скорошно интервю Стронг разказва, че е писал по имейл на Зукърбърг и Зукърбърг му е отговорил.

Да, прочетох го.

Знаехте ли за това?

Не, нямах представа.

Интересно. Защо според вас не ви е казал?

Не знам. Но не ме изненадва, че не ми е казал. Джереми върши огромна част от подготовката сам. Преди изобщо да се появи на снимачната площадка, вече е свършил страшно много работа. На снимките не говореше със собствения си глас, не се движеше дори както обикновено се движи Джереми.

Предупредих всички актьори, които имаха сцени с него: „Хора, той няма да си бъбри с вас край масата с храната. Няма да се шегува с вас между дублите. Най-вероятно изобщо няма да ви говори. Ще се отнася към вас така, както си представя, че Марк се отнася към хората около себе си.“

И точно това стана. А резултатът говори сам за себе си.

Трудно ли беше филмът да бъде осъществен? Напоследък видяхме и други филми за технологични компании да срещат проблеми в Холивуд. Мисля например за „Artificial“, филма за Сам Олтман, от който Amazon MGM Studios се отказа, а Лорийн Пауъл Джобс, вдовицата на Стив Джобс, се опита да спре биографичния ви филм за него. Meta предупреждавала или заплашвала ли ви е заради „Социалното разплащане“?

Доколкото знам, Sony е получила писма от Meta и не мисля, че в тях е пишело: „Желаем ви успех. Пратете ни няколко билета за премиерата.“

Обикновено, когато се прави филм по действителни събития, юридическият отдел на студиото проверява всичко много внимателно. При този филм наеха отделна адвокатска кантора само за тази цел – да провери, че всяко нещо, което представяме като факт, действително е факт.

Изнервящо ли беше?

О, беше мъчително. И нещата, които не ми позволиха да кажа или направя, също бяха мъчителни. Иронията не убягна на никого: проверявахме под лупа всеки факт във филм за компания, която самата не желае да прави същото.

През 2019 г. имахте доста публична размяна на реплики със Зукърбърг. Написахте отворено писмо до него в страниците за мнения на „Ню Йорк Таймс“, в което казахте, че Facebook „посяга на истината“, като позволява лъжи да бъдат изливани в информационната среда. А после, сякаш в отговор, Зукърбърг публикува цитат от речта „Америка не е лесна“ от „Американският президент“, където става дума за ценността на свободата на словото. Новият филм продължение ли е на този спор, който двамата сякаш водите през годините?

Всъщност да. Написах онова през 2019 г., след като Facebook обяви, че повече няма да проверява истинността на политическите реклами. Същият спор присъства и във филма.

Видях отговора, за който говорите – там той цитира речта на [президента] Шепърд от „Американският президент“ за свободата на словото и за това, че да бъдеш американски гражданин не е лесно. Това малко ме подразни, защото няма никакъв начин Марк, който е много умен човек, и хората около него, които също са много умни, да не разбират разликата между непопулярно мнение и лъжа. Първата поправка не защитава лъжата. Ако я защитаваше, никой никога нямаше да спечели дело за клевета.

Значи в известен смисъл филмът е вашият отговор?

Намерих история, която си струва да бъде разказана. [Усмихва се.] Намерих добра история, която можеш да гледаш с пуканки и бонбони в ръка.

Това е класическа история за Давид срещу Голиат и има нещо много обнадеждаващо в това един обикновен човек да се изправи срещу гигант като Facebook. Но току-що четох интервю с Франсис Хауген от тази пролет, в което тя казва, че днес „може би сме в по-лошо положение, отколкото когато изнесох документите“. А Джеф Хорвиц, разследващият журналист, който също е представен почти героично във филма, на практика загуби работата си при съкращенията в „Уолстрийт джърнъл“. Сега работи в Reuters. А Конгресът, изглежда, изобщо не е близо до приемането на сериозни правила за безопасността онлайн.

Казвате, че проблемът още не е решен? [Смее се.] Аз пък мислех, че сме го оправили!

Не са ли нещата всъщност по-мрачни, отколкото ги представяте във филма?

Да. Но нека добавя нещо към онова, което току-що казахте. Франсис Хауген е човек, който може да си намери работа практически навсякъде. Млада жена, която е можела да работи където пожелае, но е искала да отиде именно във Facebook, защото тогава там е имало т.нар. Екип за гражданска почтеност – единственият екип във Facebook, който не се интересувал от растежа на компанията. Единствената му задача била безопасността.

Тъкмо този екип отишъл при Марк и казал: намерихме начини да ограничим дезинформацията. После Екипът за гражданска почтеност бил разпуснат и това било едно от нещата, които тласнали Франсис към решението да стане разобличител.

Както казва и във филма, тя го направила, защото искала да помогне на Facebook, а не да му навреди. Наистина вярвала в мисията му, вярвала в онова, което той би могъл да бъде, и вярвала, че хора като нея могат да му помогнат да стигне дотам.

Този филм – и искам да го кажа, без да издавам края или каквото и да било от третото действие – завършва оптимистично. Заради човека, който го е написал. [Смее се.]

Радвам се, че поне го признавате.

Завършва оптимистично, но не гледа на света през розови очила. Казва съвсем открито какво продължава да не е наред. Просто Давид хвърли камък по Голиат – и улучи.

Защо продължават да ви привличат точно такива герои?

Задавате ми много интересен въпрос и не знам отговора. Мисля, че има нещо общо с баща ми. Винаги съм имал чувството, че с единия крак е останал в друг век. Беше много добър, много умен човек, за когото почтеността беше най-важното качество у човека.

Всъщност исках да поговорим за средата, в която сте израснали. Част от семейството ви е избягало от еврейските гета в Русия и е дошло в Съединените щати, нали?

Да. Родителите на баща ми били прогонени от Русия от царската полиция, защото били евреи. Дошли тук още като тийнейджъри, с три долара в джоба. После се родил баща ми. На осемнайсетия си рожден ден, в разгара на Втората световна война, той постъпил доброволно в армията.

След войната завършил колеж благодарение на програмата за образование на ветераните, а после и право. Само за едно поколение семейство Соркин се издигнало от долните слоеве на средната класа до горната средна класа.

Какво разбираха родителите ви под патриотизъм и дълг?

Техният патриотизъм нямаше нищо общо с онзи патриотизъм на автомобилните стикери, който толкова често ни пробутват. Бях съвсем малък по време на изслушванията за „Уотъргейт“, но си спомням как ги гледахме през онова лято. Не усещах родителите ми да възприемат случващото се като национален позор. По-скоро беше: вижте ги тези хора – изправят се срещу най-могъщия човек в света.

А в онзи августовски ден, когато Никсън подаде оставка, имаше само гордост: най-могъщият човек в света се отказва от властта, а по улиците няма нито един танк. И затова 6 януари е толкова по-болезнен.

Без да издаваме прекалено много – 6 януари има роля и в новия ви филм.

Споменава се. Но аз продължавам да вярвам в нас, дори сега. Вярвам в тази страна. Наистина вярвам.

Преди няколко години четох интервю с Адам Маккей, който е един от любимците ми, и интервюиращият го попита: кой е вашият еквивалент в Холивуд, само че републиканец? Кой е републиканският Адам Маккей? Адам отговорил: Аарън Соркин.

Помислих си: Какво?! Ти луд ли си? А причината била тази моя романтична представа за институциите. Която, да, наистина имам.

Ще се върна към това, но преди това искам да поговорим малко за начина, по който пишете. Диалогът ви има безпогрешно разпознаваем стил: свръхумни хора си разменят свръхумни реплики със свръхскорост. Изкушавали ли сте се да отворите някой чатбот и да го помолите да напише сцена в стила на Аарън Соркин? Представям си, че това е задача, която той би знаел точно как да изпълни.

Благодаря!

Да ви имитира, не да ви надмине!

„Предполагам, че един робот би могъл да прави това, което правите вие.“ [Смее се.]

Защото стилът ви е толкова характерен! Чатботът веднага би разбрал какво се иска от него.

Приемам го като комплимент. Не, не съм го правил. Но искате ли да чуете теорията ми защо съм оптимист за изкуствения интелект? Защото не мисля, че ще се получи.

Преди време бях на вечеря и на стената висеше абстрактна картина. Хареса ми. Каквото и да трябва да ти се случи пред едно произведение на изкуството, на мен ми се случваше. После домакинът дойде при мен и каза: „Това го е нарисувала машина.“

Технологията ме впечатли, но онова, което бях почувствал пред картината, изчезна. Ако играете видеоигри, нямате емоционална връзка с хората, по които стреляте в Call of Duty. Така бихте гледали и „Списъкът на Шиндлер“, направен от изкуствен интелект.

Но хората използват тази технология именно за да прескочат трудния процес, през който вие минавате, докато стигнете до някаква идея.

И истината е, че като се има предвид колко трудно ми е да започна, ако отида в някой от тези сайтове и кажа: „Я ми направи една услуга, напиши ми начална сцена за история, в която...“, а той успее да го направи – или поне да се доближи дотам, че на мен да ми остане само да поизгладя диалога, – мисля, че от този момент нататък само това бих правил. Не вярвам, че някога отново бих се опитал сам да измисля нещо.

Тогава защо сте оптимист?

Първо, защото от това си изкарвам хляба. [Смее се.]

Отначало си мислех: добре, може би бъдещето ще изглежда така – филми, които не са направени с изкуствен интелект, ще можеш да гледаш само в арт кината. От време на време ще чуваш, че в някой град имало страхотно кино, където прожектират филми, направени без изкуствен интелект.

Но не го вярвам. Аз искам филм на Скорсезе. Искам филм на Спилбърг. Искам филм на Адам Маккей. Искам филм на Грета Гъруиг. А към филм, направен от изкуствен интелект, ще изпитвам същото, което изпитах към онази картина.

Искам да поговорим и за това как се е променило писането ви. Когато сте били на двайсет и трийсет години, сте вземали наркотици и сте оставали буден цяла нощ, за да пишете. Сега сте чист. Запитах се каква е разликата между това да пишеш дрогиран и да пишеш трезвен. Открихте ли, противно на онзи мит, в който вярват много зависими хора – че творчеството може да бъде отключено само с помощта на химията, – че когато сте трезвен, имате достъп до друг вид творческа свобода?

Точно това си мислех – че наркотиците ми дават и творческата енергия, и енергията изобщо. Имаше период, когато не започвах да пиша, преди да се стъмни и дилърът ми да дойде. Взимах кокаин.

Всъщност започнах с наркотиците доста късно. Минах през гимназията, университета, дори през първите години след двайсетте, без да съм опитвал дори марихуана. И всичко се промени за една-единствена нощ.

Какво се случи през онази нощ?

Бях на 25 и делях апартамент с други хора в „Хелс Китчън“ в Ню Йорк. Един от съквартирантите ми си намери работа в някакво турне из страната и преотдаде своята третина от апартамента на друг човек.

Опитвах се да пиша „Доблестни мъже“ и сигурно съм се оплаквал, че не ми върви. А тя каза: „Ето, изпуши това, отпусни се.“ Дотогава ми бяха предлагали трева сигурно милион пъти и всеки път бях отказвал. Не знам защо, но този път казах „да“.

Около половин час по-късно тя нареди няколко линии на масата и аз пак казах „да“.

А в главата ми връзката беше проста: взех кокаин и на следващия ден написах „Доблестни мъже“. Така го беше запомнил мозъкът ми. И си казах: „Знам, че това ми вреди. Но ако изборът е между това да мога да пиша и да не мога – съжалявам.“

И изгубих десет години от живота си в наркотиците.

Сигурно е било страшно да спрете, след като в съзнанието ви способността да пишете и зависимостта са били толкова тясно свързани.

Беше. Един ден съвсем неочаквано ми се обади човек, когото никога не бях срещал и с когото никога не бях разговарял – Кари Фишър.

Бях се сприятелил с Уорън Бийти. Той има някаква собствена гравитация – хората попадат в орбитата му. И аз постепенно се оказах един от тях. Кари Фишър ми се обади, защото Уорън ѝ беше казал да го направи.

Тя каза: „Знам, че си мислиш, че без това не можеш да пишеш. А аз ти казвам, че ще пишеш по-добре от всякога.“

И отидох в клиника.

Когато излязох, най-много се страхувах да не започна отново – винаги живееш със страха, че ще започнеш отново. Страхувах се, че пак ще стигна до онзи мъчителен етап, в който се опитваш да измислиш нещо, ще се ядосам и ще си кажа: „Аз знам тайната. Знам как да прескоча това. Знам на кой номер да се обадя.“

Затова в началото поемах анонимно само доизпипване на диалози – примерно две седмици работа по някой филм на Джери Брукхаймър, – колкото отново да вляза в ритъм.

Кога за пръв път си казахте: „Добре, това е хубаво. Аз го пиша и мога да го пиша трезвен“?

Пилотният епизод на „Западното крило“. Даже не целият епизод, а само няколко сцени – най-вече последните пет-десет минути. Тогава си казах: мога да го правя и трезвен.

Ще разговаряме отново, но преди да приключим...

О, не. А аз се надявах да си поговорим още за наркотиците ми. [Смее се.]

Питам ви за наркотиците, защото този опит е повлиял върху начина, по който гледате на света.

Така е. И всъщност си мислех, че натам водите разговора. Защото, да, аз съм момче от предградията, което е имало огромен късмет в живота, но е имало и много страшен мрак. При мен наркотиците не бяха купон. Никога не съм ги вземал с други хора. Правех го сам, изолиран от всички. От смъркането на кокаин преминах към пушенето му, към фрийбейсинг. Това вече е страшно място. Мислех, че ще кажете: „Не разбирам как това се съчетава с оптимизма и романтизма в писането ви. Защо не пишете повече за мрака?“

Чудесен въпрос на Аарън Соркин към самия себе си. Нека тогава аз ви го задам. Защо?

Защо сам повдигнах въпроса? [Смее се.] Много пъти съм си мислел: защо не пиша за това? Ето какво мисля. Честно казано, винаги съм си давал сметка, че този въпрос съществува, но никога не съм се замислял над него толкова сериозно, колкото сега. Така че – ето.

Мисля, че проблемът е следният: ако започна да пиша по-автобиографично, този герой няма да ви хареса. А аз искам, четейки написаното от мен, да харесвате мен. [Пауза.] Как ви се струва това за признание?

Добро е.

По дяволите. Някой извън кадър в момента ми показва колко не трябваше да го казвам. Но мисля, че това е причината.

Например вторият ми филм [„Злоба“, 1993] е нещо, с което изобщо не се гордея. Всичко се обърка. В него участваха Алек Болдуин и Никол Кидман. Беше трилър с рейтинг R. Репетирахме, оставаше около седмица до началото на снимките и режисьорът Харолд Бекър каза: „Трябва ни секс сцена между Алек и Никол. Абсурдно е да имаме Алек и Никол и да няма секс сцена. Върви в хотела и напиши една.“

Върнах се в хотела и написах четири страници секси закачки, които завършваха с: „Двамата падат върху леглото и следващият кадър ни отвежда в университетския двор на следващата сутрин.“

Харолд го прочете и каза: „Не, не. Имах предвид секс сцена.“

Бях млад, едва започвах кариерата си, и той видя паниката на лицето ми. Каза: „Няма нищо сложно. Просто се върни в хотела и напиши какво би искал да видиш Никол да прави.“

А аз си помислих: искате да напиша какво бих искал да видя Никол Кидман да прави и после това да бъде раздадено на актьорите и целия снимачен екип, включително на самата Никол Кидман и на съпруга ѝ Том Круз, с когото току-що съм снимал филм?

Просто не можах.

Накрая Алек, Никол и режисьорът се затвориха в караваната на режисьора и сами измислиха сцената. Не е секси. Не е еротична. Просто е груба. Лошо написана е! И мразя мисълта, че хората, които гледат този филм – за щастие не бяха много – могат да решат, че според мен това е чаровно, секси или съблазнително. Това не съм аз.

Няколко седмици по-късно отново разговарях със Соркин, непосредствено след като Meta се съгласи да плати до 17,1 милиарда долара по силата на историческо съдебно споразумение.

Meta постигна мащабно съдебно споразумение, с което се ангажира да промени приложенията си и начина, по който те се използват от тийнейджъри. В основата му стои и един от проблемите, извадени наяве от Франсис Хауген – вредното въздействие на приложенията на Meta върху младите хора. Какво си помислихте, когато научихте новината?

Чудесна новина. Наистина чудесна. Само няколко уточнения. Да, Франсис предостави част от информацията, която впоследствие послужи като основа за тези съдебни искове. Това споразумение се отнасяше до пристрастяващия характер на Facebook и до факта, че Марк и хората от висшето ръководство са знаели за него – също както тютюневите компании са знаели за пристрастяването към никотина.

„Социалното разплащане“ е за нещо малко по-различно – за ролята на Facebook в нарастването на общественото разделение, екстремизма и крайната политическа поляризация.

Но споразумението е чудесна новина. Стъпка в правилната посока. Онзи ден слушах един специалист, който каза: имаме ужасен проблем, който току-що е станал с пет процента по-малко ужасен. Но това не променя нищо от онова, за което е филмът.

Предполагам тогава, че новината не е променила края на филма?

Не.

Замислям се как изобщо се разказва история по действителни събития. Ако я разкажете прекалено рано, още нямате цялата картина. Ако чакате прекалено дълго, събитията вече са продължили напред и историята може да изглежда остаряла.

Не искам този филм – нито който и да било мой филм – да бъде актуален. Искам да бъде неподвластен на времето. Не искам да изглежда така, сякаш сме го извадили от вчерашните вестници. Искам след десет или двайсет години този филм да бъде също толкова добър, колкото когато го гледате през октомври или ноември. Това определя решенията ми.

Всъщност ме попитахте дали сме променили края заради съдебното споразумение. Няколко души от студиото предложиха: „В края на филма така или иначе има послеслов. Напиши там, че Meta е постигнала споразумение за 17 милиарда долара.“

Не го направих. Не исках да изглежда, сякаш сме заснели филма вчера.

Последен въпрос. Казвали сте, че имате романтично отношение към институциите на американската демокрация. Ще призная, че докато гледах „Социалното разплащане“, изпитвах известно объркване заради вярата на филма, че целта може да бъде постигната чрез самата система – Конгреса, съдилищата, журналистиката. А живеем във време, когато хората са гневни на институциите. Смятат, че системата е нагласена. Не се ли отчайвате понякога при мисълта, че тази ваша вяра може да е погрешна?

Напълно възможно е да е погрешна. Но каква е алтернативата?

Какво бих направил, ако се окаже, че греша? Ако кажа: „Вижте, тези институции са ужасни, всичко е нагласено“ – и после какво?

Имаме изборите. Това е, с което разполагаме. Освен да излезем на улицата, това е единственият момент, в който можем да вдигнем ръка.

Източник

Лулу Гарсия-Наваро е американска журналистка, водеща на подкаста Opinion Audio за The New York Times.