Pin It

 

2023 12 Anatomy of a fall

 

Колкото повече разглеждам „Анатомия на падането“, новата френска съдебна драма на Жюстин Трие, толкова повече обичам „Франция“. Не Франция като страна (макар че тя е нещо като дом далеч от дома), а „Франция“ като филм – неистовата сатира на Бруно Дюмон от 2021 г. за телевизионен журналист, чиито амбициозни и безстрашни репортажи със стандартизирания си формат и безпардонното си отношение са се превърнали в сензация на медийния пейзаж. Анатомия на едно падение е нещо като аналог на тези репортажи, но в сферата на киното; той е едновременно продукт и отзвук на високопарен консенсус. Това е филм с явна амбиция, подсказана както от литературната среда, в която се развива, така и от темите, които я съпътстват, но заедно с това и филм, който реализира амбицията си с предварително изработени нагласи и с онемяващо конвенционална форма (която само ги подсилва). Това е престижно кино.

Немската актриса Сандра Хюлер е в ролята на Сандра Войтер, немска писателка, чийто съпруг, Самуел Малески (Самуел Тайс), пада смъртоносно от балкона на третия етаж на изолираната им вила. Сандра е обвинена, че го е убила, а усилията ѝ да изчисти името си по време на съдебния процес се усложняват от факта, че основният свидетел на живота на двойката е единадесетгодишният им син Даниел (Мило Мачадо Гренер), който е сляп. В деня на смъртта на Самуел Сандра е интервюирана в дома си от аспирантка на име Зое (Камил Ръдърфорд) – и по време на интервюто Самуел пуска от работната си стая хип-хоп (инструментална версия на „P.I.M.P.“ на 50 Cent) с раздираща ушите сила, което принуждава жените да прекратят разговора си. Малко по-късно Даниел се връща от разходка с кучето си и открива тялото на Самуел в снега. Обвинението започва да гради делото си върху несъответствия в разказа на Сандра за деня, особености в съдебномедицинската експертиза на фаталните наранявания на Самуел и очевидни разногласия в отношенията на двойката.

Като кинематографичен еквивалент на четене на летище, Анатомия на едно падение е съвсем на мястото си – не бърз, но заплетен, не стилен, но ненатрапчиво информативен. Но художествените недостатъци са очевидни и разсейващи през цялото време. Като начало, той е пълен със следи, които със сигурност са почервенели от срам, като се започне със самото интервю. На Зое Сандра говори с литературни термини за несигурното разграничаване на реалността от фикцията – абстрактна теория, която сякаш осигурява готово самооправдание преди всяко неудобно доказателство. Съществува и зрителното увреждане на Даниел, което, макар и третирано деликатно, размахва лесна метафора по отношение на източника на знание и естеството на свидетелстването. Има и упоритото лошо поведение на Самуел, което на пръв поглед е очевидна провокация за (убийствената?) ярост на Сандра; филмът би могъл да бъде озаглавен Смъртта на един задник. Има го и фактът на неудовлетворените литературни амбиции на Самуел. Има го и разкритието, че Сандра е бисексуална, което, докато гледах филма, ми се стори мигновено оправдание, по простата причина, че филм, управляван от високоблагороден консенсус, вече не би посмял да представи бисексуална жена като безволева убийца; същото се отнася и за факта, че Сандра е по-продуктивната и успешна писателка и че е чужденка. Има я и прическата на прокурора, която подсказва, че той е десен фанатик, който приема всички тези улики и идентификатори за подозрителни. Той е перфектно олицетворение на традиционалисткото преследване на сексуално и интелектуално свободна жена творец (и на чужденец). След това е разкритието, че Самуел е отказвал да прави секс със Сандра, което, както разбрах, я превръща моментално в невинна мъченица и отдалечава филма на едно намигване от посмъртното съдебно преследване на Самуел за злоупотреба.

Накратко, Анатомия на едно падение е филм със сглобяеми нагласи, а драматичната му конструкция е херметична и нелюбопитна в съответствие с тях. Сценарият (написан от Трие заедно с Артър Харари) вкарва в действието любопитна информация, но не предлага никаква перспектива за развитието на събитията. По същия начин няма и външна гледна точка към съдебното дело, след като е започнало. Никой не казва нищо на никого: нито Сандра и нейните адвокати Венсан Ренци (Суан Арло) и Нур Будауд (Саадия Бентаиб), първият от които е и неин дългогодишен приятел; нито журналистите, отразяващи процеса; нито кръстницата на Даниел (Софи Филиер). Режисурата на сцените в съдебната зала е безвкусно декларативна и обща като на телевизионен филм, който натрапва подробности от сценария си преди следващата реклама. Трие не проявява чувство за време, за развитие, за контекст, за детайл: Наемането на Винсент от Сандра, упс; за колко? (За хонорар не се споменава, както и за финансовото бреме на Сандра.) А госпожа Будауд? Тя просто се появява. Ами подборът на съдебните заседатели? Нито намек.

Съдебната драма не е основен френски жанр, но, както се оказва, тя е в основата на един от най-добрите от всички скорошни френски филми – Сен Омер, режисиран от Алис Диоп, който излезе през 2022 г. За разлика от Анатомия на едно падение, във филма на Диоп е вградена перспектива; съдебният процес е наблюдаван от писателка, чиито дискусии за него и отношението към него играят основна роля. Социалният контекст е централен за филма – и писателката, и обвиняемата са чернокожи жени от африкански произход и това има значение в процеса, фигурира в наблюдаваните събития и е от основно значение за участието на писателката. Диоп, за разлика от Трие, показва очарование от ритуалите в съдебната зала и формализирането на дискурса, което произлиза от тях, а освен това измисля страстно оригинален начин за заснемане на сцените на свидетелската скамейка. Нейният метод сякаш придава физическа идентичност на езика на свидетелските показания, както и на мисълта, която стои зад тях. Смисълът тук не е, че Трие или който и да е друг режисьор трябва да подражава на Диоп, а че дори в един толкова познат жанр като съдебната драма има кинематографични открития, които чакат да бъдат направени.


Small Ad GF 1

От друга страна, Трие предлага по-широк спектър от съдебномедицинска дейност, свързана със случая на Сандра, и това дава началото на най-добрата сцена във филма, включваща физическо пресъздаване на падането на Самуел, извършено в семейната вила с помощта на манекен. Това е зашеметяващ момент: бързината на падането, силата на удара. Но все пак и тук е пропусната голяма кинематографична възможност: моментът просто е вмъкнат и отпада, без да се обръща внимание на научното планиране или специализираната конструкция, които биха били необходими за осъществяването на подобен експеримент. По този начин силният ефект от измисленото насилие върху манекен бързо се разсейва в невзрачен повествователен бульон. Това е много странен момент, който е изолиран за ефект, но основното му въздействие е да издаде липсата на интерес във филма към наблюдението и към физиката на съответния процес. Отхвърляйки всякакъв намек за документално любопитство – и избягвайки всякакво усилие да излезе извън рамките на драматичната информация – Трие разчита на безвкусен академичен реализъм, който запечатва всички последствия, социални, психологически или практически, които не са забити в сценария категорично и недвусмислено. (Забележителният игрален филм на Трие от 2013 г. La Bataille de Solférino, известен още като Епохата на паниката, е умела и завладяваща смесица от игрално и документално кино, въображение и наблюдение; неприятно е да се види как тя се отклонява от собствените си силни страни и вдъхновения).

Невъзможно е да се отделят дребните достойнства и големите недостатъци на Анатомия на едно падение от известността, която филмът постигна толкова бързо. Избран да бъде показан в конкурсната програма на тазгодишния кинофестивал в Кан, той спечели Златната палма – най-високото отличие на фестивала. Тази седмица филмът беше показан на филмовия фестивал в Ню Йорк, непосредствено преди пускането му в търговската мрежа. Представям си как подрастващият кинефил в тийнейджърска възраст, който тепърва започва да се интересува от световното кино, с увереност търси такъв филм, носещ всички белези на високите и уважавани авторитети на арт-хаус киното, както и широкото одобрение на критиката. Представям си недоумението, което би последвало гледането – представям си как то прераства в скептицизъм или дори гняв, който рискува да погълне много по-добри филми, одобрени на същите фестивали и приветствани от същите знаменитости. Ако това е филмовото изкуство, представям си по-нататък, то филмовото изкуство е глупост. Според консенсуса на артхауса опасността, пред която е изправено съвременното кино, е художественото му отслабване, предизвикано от пазарната доминация на жадните за комерсиални печалби франчайз филми. Представянето и утвърждаването на посредствени филми като шедьоври представлява също толкова голяма опасност.

 

Източник

 

Ричард Броуди (род. 1958) е американски филмов критик, който пише за списание New Yorker от 1999 г. насам.

 

 

Pin It

Прочетете още...