Интервю на Джонатан Шейнин

В навечерието на израелските избори, на които малцинство от хората, живеещи под израелска власт, ще изберат следващото правителство на страната, англоезичните вестници изпращат най-известните си коментатори, за да подготвят познатите ни задълбочени на вид репортажи отпреди изборния ден. Предизборни митинги, мнения на случайни минувачи, нация на кръстопът…

Гостуващ колумнист на Sunday Times открива „разтревожена“ нация, която спори за „самата същност на своята идентичност“. The Guardian подхранва надеждата на либералните ционисти, че завръщането на толкова много благоразумни израелци, за да гласуват, означава, че „ерата на Биби може би най-сетне е към своя край“. Дори сериозен вестник като Financial Times отправя твърде закъснялото предупреждение, че „победа на Нетаняху би тласнала страната и региона по разрушителен път“, и призовава към „отговорно лидерство“, което да „излекува дълбоките разделения“ в едно общество, очевидно решено да извършва етническо прочистване. Зад всичко това се долавя отчаяно желание за завръщане към една успокоителна фантазия: че нашият съюзник, въпреки геноцида и всичко останало, би могъл за една нощ да се превърне в нормална държава, стига избирателите просто да отстранят човека, виновен за всички беди.

За да получи по-точна представа за предстоящото, Equator се обръща към Нейтън Трол, един от най-проницателните анализатори на трайно установената система на израелско господство над живота на палестинците. Трол е автор на две важни книги за конфликта: „Единственият език, който разбират“ (The Only Language They Understand), безпощадно изследване на епохата на споразуменията от Осло, и „Един ден от живота на Абед Салама“ (A Day in the Life of Abed Salama), проникновен разказ за изпитанията на едно палестинско семейство в механизма на окупацията. В разговор по електронната поща от Йерусалим обсъждаме предизборните кампании, управлението на опозицията в миналото, мястото на палестинските партии в израелската демокрация и причините, поради които смяната на министър-председателя може да се окаже по-важна за западните столици, отколкото за Газа или Западния бряг.

⸻ ❦ ⸻

Джонатан Шейнин: Как бихте описали предизборните кампании досега? Предлага ли някоя партия сериозна промяна на статуквото?

Нейтън Трол: От много години основният въпрос на израелските избори не е свързан с политиките, а с това дали си за, или против министър-председателя Нетаняху. Фиксацията върху него е толкова всеобхватна, че определя дори начина, по който медиите и социологическите агенции разделят партиите на избирателни блокове. Западните и израелските медии често внушават, че опозицията стои вляво от „дясната управляваща коалиция“ на Нетаняху. Но по въпросите на сигурността и външната политика някои опозиционни партии заемат също толкова твърди, а понякога и по-крайни позиции от партиите в управляващата коалиция. Ако погледнем отвъд делението на привърженици и противници на Нетаняху и разгледаме предложенията на отделните партии, ще видим широк политически консенсус сред еврейските партии в полза на запазването на израелския контрол над палестинците и недопускането на палестински суверенитет.

Партиите, ръководени от палестински граждани на Израел, получават в проучванията около 12,5 процента подкрепа, но имат малко влияние върху външната политика и сигурността. Почти всяка ционистка партия, както в опозицията, така и в управляващата коалиция, се зарича да не включва партии с палестинско ръководство в бъдещо правителство, въпреки че според проучванията опозицията не може да състави кабинет без тяхната подкрепа. Между ционистките партии има разногласия дали части от Западния бряг да бъдат официално анексирани, или да се задоволят с фактическа анексия; на какъв вид селища да се даде предимство при разширяването им (изолирани ферми или заможни предградия, градчета и градове); както и по какъв начин да се осъществява изтласкването на палестинците: тихомълком, само чрез армията, или и чрез самоуправството на заселници, което носи на Израел толкова лоша публичност.

Тези различия могат да имат съвсем реални последици за палестинците. Но прекратяването на апартейда, премахването на селищата, изтеглянето от Газа, свободата на палестинците и равните колективни права за палестинските граждани на Израел се отхвърлят категорично от основните партии, които се борят да оглавят следващото правителство. Всъщност отхвърлят ги над 80 процента от Кнесета. Това няма да се промени дори Нетаняху да изчезне от политическия живот. Няма да се промени и фактът, че в скорошно социологическо проучване мнозинството израелски евреи заявяват, че подкрепят прогонването не само на палестинците от Газа, но и на палестинските граждани на самия Израел.

И двете страни ли искат изборите да се превърнат в референдум за Нетаняху?

Фиксацията върху Нетаняху е удобна за мнозина. За министър-председателя и съюзниците му тя потвърждава, че той, както гласят плакатите, играе в друга лига. За опозицията е по-лесно да осъжда корупцията и лъжите му, отколкото да предложи съществено различна политика по въпросите на сигурността и външните отношения. Манията по Нетаняху не отслабна и след 7 октомври, който според общото мнение в Израел е най-тежкият провал на сигурността в историята на страната. Опозицията с основание настоява той да понесе отговорност за катастрофата, докато самият Нетаняху обещава, че единствено той може да предотврати нов 7 октомври.

Поразителното е, че катастрофа от такъв мащаб, последвана от години опустошителна война, води до избори, в които основният спор е кой не е успял да защити израелците в онзи ден, а не дали трябва да се преразгледат десетилетията политика, довели до него. Опозицията обвинява Нетаняху, че е допуснал катарско финансиране, за да не рухне управляваната от Хамас Газа. Но същата политика се подкрепя и от основните израелски служби за сигурност, както и от мнозина политици от сегашната опозиция. Нетаняху я подкрепя не защото негови медийни приближени получават пари от Катар, нито защото не желае обединено палестинско управление на Газа и Западния бряг, а по същата причина, поради която я подкрепя и останалата част от израелския апарат за сигурност: Палестинската автономна власт се смята за твърде слаба, за да поеме управлението на Газа. Приема се, че има само две реалистични възможности: управление на Хамас, при което дълги периоди на затишие се редуват с израелски нападения срещу анклава, или разпад на властта на Хамас, който би довел до пълен хаос в сигурността. Общото мнение е, че второто е по-опасно за Израел.

Накратко, опозицията иска разследване на провала от 7 октомври, но има удивително малко за казване относно провала на политическия ред, който го предхожда.

Нетаняху е удобна изкупителна жертва най-вече за израелските центристи и либерали, за онези просветени опозиционни избиратели, които биха искали да вярват, че не носят никаква лична отговорност за политиката на страната си, че проблемите ѝ произтичат преди всичко от сегашния лидер и че оттеглянето му ще означава решително скъсване с миналото. Няма значение, че един от основните опозиционни лидери, Гади Айзенкот, участва във военния кабинет, който не успя да постигне целите си в Газа, или че друг, Нафтали Бенет, доскоро беше министър-председател в период на ускорено разширяване на селищата и нарастващо насилие от страна на заселниците.

До каква степен Нетаняху е архитектът на този политически ред преди 7 октомври?

Историческата амнезия в израелските политически дебати е повсеместна, особено когато ционисткият център и левоцентристките сили разказват собствената си история. Проектът за заселване не е измислен нито от Нетаняху, нито от религиозната десница. През първото му десетилетие той се разви при правителства, ръководени от Партията на труда. Поредните израелски правителства влагаха огромни политически и икономически ресурси в разширяването и укрепването му. Освен това насилието на заселниците не може да се обясни просто с действията на екстремисти, които действат независимо от държавата: то се извършва в система на военна защита и съдействие, безнаказаност пред закона и държавна подкрепа.

Постепенното включване на Западния бряг в израелските държавни системи на право, полиция, здравеопазване, образование, спешна помощ, транспорт, енергетика и комуникации напредва при леви, десни и центристки правителства, с подкрепата на законодателната, съдебната и изпълнителната власт. Нетаняху ускорява и радикализира важни страни от този процес, но не го създава. Темпото на анексията не се забави и през двете години, когато той не беше министър-председател. Да се приписва окупацията и заселническият проект преди всичко на него означава да се прикрива много по-широката политическа отговорност за тяхното развитие.

Какво е мястото на палестинските граждани на Израел във всичко това?

Палестинските политически партии, които участват в изборите за Кнесет, са може би най-ясната илюстрация на това какво означава думата „демокрация“ в Израел. Според проучванията партиите, представляващи палестинските граждани на страната, биха получили около 14 места, тоест 12,5 процента от Кнесета, и биха могли да решат дали Нетаняху ще остане на власт. Въпреки това основните ционистки опозиционни партии, които твърдят, че оцеляването на израелската държава зависи от отстраняването му, отказват да ги включат в управляваща коалиция или дори да разчитат на гласовете им за подкрепа отвън. През 2015 г., в самия изборен ден, Нетаняху публикува видео, в което предупреждава еврейските израелци, че „арабските избиратели масово се отправят към урните“ и че леви организации ги превозват с автобуси. Той представя демократичното участие на арабските граждани като заплаха за страната, срещу която привържениците му трябва да се мобилизират.

Единадесет години по-късно опозицията осъжда расизма и авторитаризма на Нетаняху, но смята за политически неприемливо да управлява заедно с палестински партии. Палестинските граждани, разбира се, имат право да гласуват. Но когато гласовете им могат да определят кой ще управлява, те се превръщат в опасност за еврейската десница; а когато техните представители биха могли действително да участват във властта, стават неприемливи за по-голямата част от израелската опозиция. Същите партии, които твърдят, че се борят за оцеляването на израелската демокрация, не могат да приемат да споделят властта, нито дори да получават политическа подкрепа от избраните представители на значителна част от гражданите на страната. Очевидно демокрацията си струва да бъде спасена, стига палестинците да не участват в нея.

Ето как е възможно избори, които много избиратели възприемат като „екзистенциални“, да преминават почти без съдържателен дебат по може би най-важния въпрос за бъдещето на Израел: какво да се прави с милионите неевреи под израелски контрол, повечето от които нямат политически права в държавата, определяща почти всеки аспект от живота им. Ето как израелските евреи могат ожесточено и напълно искрено да спорят за бъдещето на „израелската демокрация“, без почти да обсъждат противоречието между демократичното управление за израелските граждани и постоянното лишаване от политически права на милиони палестинци под израелска власт.

Кои са основните въпроси за еврейските избиратели в Израел?

Дори на избори, които се провеждат сред множество войни, безпрецедентен обрат в световното обществено мнение срещу Израел, първите западни санкции срещу израелски организации и геноцид срещу палестинците в Газа, икономическите проблеми остават сред най-важните приоритети на израелските избиратели. Това трябва да бъде разбрано от всеки, който иска да види промяна в Палестина. Израелският експанзионистичен проект зависи не само от идеологическата убеденост на заселническото движение или от решенията на поредните правителства, но и от приемането, безразличието или политическата пасивност на голяма част от израелската еврейска общественост. Той разчита на възможността човек да води удобен живот на представител на средната класа, без да се сблъсква с всекидневната действителност на подчинението, в което живеят милиони палестинци на същата територия. Десетилетия наред Израел до голяма степен успяваше да запази това самодоволно спокойствие. Дори днес, въпреки войните и геноцида, голяма част от него остава непокътната.

Една от главните причини това да е възможно се крие в нас, гражданите на държавите, които продължават да подкрепят Израел, да търгуват с него, да му осигуряват дипломатическа и политическа защита и да поддържат нормални отношения с него. Името на тази причина е безнаказаност. Докато Израел превръща Газа в развалини и създава истински ад за два милиона травмирани хора, загубили близките си, кафенетата и баровете на Тел Авив и Йерусалим остават пълни. Хората на Запад, които искат промяна в Палестина, трябва да се запитат как международният натиск би могъл да промени политическите сметки на израелските избиратели и лидери. Санкциите, дипломатическата изолация, изтеглянето на инвестиции, спортните бойкоти и ограниченията за пътуване са сред мерките, които биха могли да придадат осезаема цена на продължаващата окупация и отказа от палестински права. Без постоянен натиск няма особена причина да очакваме основните ционистки партии да се откажат от противопоставянето си на палестинската държавност или от политиките, затвърдили израелския контрол над живота на палестинците. А това означава, че израелският политически дебат може и занапред да отделя повече внимание на личните скандали на Нетаняху — шампанско! пури! изблици на гняв срещу домашната помощница! — отколкото на системата на етническо господство, която поредните правителства поддържат.

Най-съществените последици от евентуалната смяна на Нетаняху може да се почувстват не в Газа или на Западния бряг, а във Вашингтон, Лондон, Париж и Берлин.

Какво значение, ако изобщо, ще има изборният резултат за Газа и Западния бряг?

Израелският вестник „Макор Ришон“ наскоро публикува резултатите от въпросник, изпратен до основните политически партии от няколко израелски десни и прозаселнически организации. Отговорите подчертават колко абсурдно е блокът срещу Нетаняху да се нарича опозиция, когато става дума за палестинския въпрос. Всяка ционистка партия, която отговаря на въпроса за палестинската държавност, заявява, че е против нея. Единствено партията „Демократите“, която според проучванията получава под осем процента подкрепа, се смята за привърженик на палестинската държавност, но тя отказва да даде отговор. Лидерът ѝ Яир Голан осъжда Франция за изцяло символичната стъпка да признае палестинска държава, като я нарича „разрушителна“ и „изключително вредна“ за Израел. Той внимателно избягва да говори за палестинска държавност, независимост или дори мир, като вместо това използва думата „разделяне“ с палестинците — езика на споразуменията от Осло, в които изобщо не се споменава палестинска държавност.

Що се отнася до партиите, за които се смята, че имат шанс да оглавят следващото правителство, позициите им за палестинския суверенитет и продължаването на израелския контрол се различават от тези на „Ликуд“ на Нетаняху много по-малко, отколкото би подсказала съпротивата им срещу него. Двете най-големи партии в блока срещу Нетаняху се ръководят от Гади Айзенкот, един от архитектите на военната „доктрина Дахия“, която предвижда използване на смазваща и несъразмерна сила срещу гражданската инфраструктура и е приложена с опустошителни последици в Газа, и Нафтали Бенет, бивш генерален директор на Съвета „Йеша“, обединяващата организация на израелските селища. И двамата подкрепят войните срещу Иран, противопоставят се на палестинската държавност и подкрепят продължаването на заселването на Западния бряг.

Самата окупация, огромният проблем, който всички се преструват, че не забелязват, не е в центъра на израелския предизборен дебат. Тя не е дори в периферията му. Партиите спорят кой трябва да управлява Израел, кой носи отговорност за 7 октомври и кой може най-добре да гарантира сигурността на израелците. Но въпросът дали милиони палестинци трябва да продължат да живеят под израелско господство на практика е изключен от кръга на допустимите политически решения. Ново правителство може да промени начина, по който Израел говори на света и светът говори за Израел, без да промени основните условия, в които живеят палестинците.

Затова най-съществените последици от евентуалната смяна на Нетаняху може да се почувстват не в Газа или на Западния бряг, а във Вашингтон, Лондон, Париж и Берлин. Нов израелски министър-председател би дал на западните правителства нещо, от което отчаяно се нуждаят: правдоподобен разказ за промяна. Въпросът какво прави Израел с палестинците отново би могъл да бъде изместен от въпроса как най-добре да се подкрепи новото израелско ръководство. И една политическа смяна, която оставя непокътнати основните структури на окупацията, би могла да бъде представена пред света като повратен момент.

Каква политическа промяна можем да очакваме от правителство, противопоставящо се на Нетаняху?

На Запад либералните надежди за това как би изглеждал Израел без Нетаняху са толкова големи, че често се забравя: подобен експеримент вече е правен. Бенет и центристът Яир Лапид, който стои вляво от него, оглавяиха предишното израелско правителство през 2021–2022 г. Как се представя тази коалиция срещу Нетаняху, така нареченото „правителство на промяната“, по въпросите на мира и сигурността, които вълнуват западните правителства?

За палестинците „правителството на промяната“ промени нещата предимно към по-лошо. В сравнение с предходното управление на Нетаняху годишният брой на новоизградените заселнически аванпостове се удвои; насилието от страна на заселниците нарасна повече от два пъти; разрушиха се повече палестински домове и други постройки както в Източен Йерусалим, така и в останалата част от Западния бряг; одобриха се много повече жилища в селищата на тези територии; а израелци убиха над два пъти повече палестинци на Западния бряг.

Появата на ново израелско правителство ще позволи на западните лидери да престанат да се преструват, че критикуват Израел, който никога не са спирали да подкрепят.

Това не означава, че опозицията, ако успее да състави следващото правителство, няма да предприеме никакви промени. Възможни са по-сериозни усилия за наказателно преследване на заселници, извършили насилие, ограничения върху отделни заселнически проекти или евакуиране на някои незаконни аванпостове. Подобни мерки биха имали значение за пряко засегнатите палестинци и различията между израелските правителства не бива да се пренебрегват само защото не водят до край на окупацията. Но не бива и да се бъркат с политическа алтернатива. По-широката действителност ще остане същата: продължаващо разширяване на селищата; разрушаване на палестински домове; израелски военен контрол над Газа и забрана палестинците да влизат в над 60 процента от територията на анклава; непрекъснати убийства на палестинци в Газа и на Западния бряг; задълбочаване на апартейда; напредване на фактическата анексия; широко разпространена подкрепа сред израелските евреи за политиката на изселване на палестинците.

Тук отговорността на западните правителства вече не може да бъде отделена от цялата история. Десетилетията им на дипломатическа защита, икономическо сътрудничество и отказ да наложат осезаеми последици на Израел помагат да се създаде сегашната действителност. Селищата не се появяват за една нощ. Разпокъсването на палестинската територия, лишаването на палестинските общности от земя и домове и постепенното затвърждаване на израелския контрол се развиват пред очите на правителства, които многократно осъждат отделни решения, но продължават да подкрепят Израел и позволяват на по-големия проект да напредва.

Западният бряг и Газа стигат до сегашното си положение не въпреки западната политика, а до голяма степен именно заради нея.

Ако Нетаняху загуби, как ще реагират западните правителства?

Представете си какво ще стане, ако Нетаняху напусне поста си. Появата на ново израелско правителство ще позволи на западните лидери да престанат да се преструват, че критикуват Израел, който никога не са спирали да подкрепят. Те ще представят новото правителство като скъсване с миналото и ще заглушат всички въпроси за собствената си роля в създаването на това минало. Бездействието им по отношение на Западния бряг и неспособността им да спрат опустошението на Газа биха могли да получат политическо опрощение просто защото подкрепят министър-председател, който не се казва Бенямин Нетаняху. Смяната на ръководството ще се превърне в политически грим, прикриващ приемствеността на политиките, които западните правителства подпомагат от десетилетия.

Ако Нетаняху се оттегли, на Запад ще се чуят много гласове, които ще настояват на новия израелски министър-председател да се даде шанс, санкциите да бъдат спрени и да се отвори нова страница в отношенията с Израел. Ако тези призиви бъдат послушани, Израел ще си купи още време, за да затвърди контрола си над палестинската земя и живота на палестинците. Те ще продължат да живеят под подчинение и задушаващи ограничения, а западните лидери ще могат да избегнат въпросите за съучастието и отговорността си, като възкресят старите, прашасали лозунги за мир и надежда.

Източник

Натан Трол е американски писател, журналист и политически анализатор, който живее в Йерусалим и изследва израелско-палестинския конфликт. Бивш директор на проекта за арабско-израелските отношения към Международната кризисна група (International Crisis Group). Автор е на книгите The Only Language They Understand: Forcing Compromise in Israel and Palestine (2017) и A Day in the Life of Abed Salama: Anatomy of a Jerusalem Tragedy (2023), за която получава наградата „Пулицър“ за документална литература през 2024 г. Публикува анализи и репортажи в The New York Times, The Guardian, London Review of Books и други водещи издания.