„Еспресо Ембаси“, кафене от така наречената трета вълна в дипломатическия и правителствен квартал на Будапеща, е мястото, където пристигащите в града журналисти и университетски преподаватели се събират да говорят за политика. На 18 март, докато отивах там за сутрешното си кафе, минах покрай предизборен плакат на партията на Виктор Орбан „Фидес“, по който някой беше драскал с дебел черен маркер: лозунгът „Сигурният избор“ беше превърнат в „Сигурният начин да ви го начукат“. От другия край на кафенето забелязах американската журналистка и историчка Ан Епълбаум, потънала в разговор, вероятно с някой от източниците си. Чух някой да възкликва: „Също като Мусолини!“ В Унгария течеше предизборна кампания.

Предстоеше и унгарското издание на CPAC, международно разклонение на американската Конференция за консервативно политическо действие. Докато представители на международната крайна десница пристигаха в града, печално известният орбанистки мозъчен тръст „Дунавски институт“ организираше дискусия под заглавие „За цензурата, толерантността, левицата и Бога“. Официалната позиция по четирите въпроса се подразбираше: лошо, добро, лошо, добро.

По тъмно тръгнах към института покрай крепостните стени на замъка и Йезуитските стълби. Главните участници в дискусията бяха Дейв Рубин, американски подкастър от така наречената „интелектуална тъмна мрежа“, и Ева Влардингербрук, нидерландска провокаторка, която в профила си в X се представяше като „девата воин на крайната десница“. „Не осъзнавате колко добре си живеете тук“, каза Рубин за Унгария. „Толкова много неща на Запад са се объркали.“ След дискусията към мен се приближи един американец, представи се и попита откога съм в Будапеща. Дали някога съм обмислял възможността за двойно гражданство? Ако да, можел да ми помогне. „Приятелите ми“, обясни той, „ме наричат Хариет Тъбман^[1] на белите хора.“

Приех това като знак, че поне засега прикритието ми не е разкрито. През последните няколко месеца се навъртах около Дунавския институт и други финансирани от държавата средища, като се опитвах да мина за поредния представител на дясната интелигенция, дошъл на поклонение в Будапеща. Основан през 2013 г. със средства, пренасочени от правителството на Орбан, институтът постепенно се беше превърнал в главен център на зараждащото се „постлиберално“ движение – рехава коалиция от консервативни мислители с нестандартни възгледи, често свързвани с ексцентричния блогър и самопровъзгласил се християнски дисидент Род Дреър. По време на първия си престой като сътрудник на Дунавския институт през 2021 г. Дреър помогнал за организирането на едноседмичното посещение на Тъкър Карлсън в Унгария, включващо и едно сервилно интервю с Орбан за Fox News. Оттогава насам либерални издания като The New York Times, The New Yorker и The Atlantic неведнъж изпращаха журналисти, които да разпитват Дреър за института и връзките му с автократичния режим на Орбан. Резултатът беше поредица от тревожни репортажи, представящи малкия мозъчен тръст като своеобразен разпределителен център за опасни нелиберални идеи. Както пише Епълбаум в книгата си Залезът на демокрацията, „Дунавският институт на практика съществува, за да представя унгарското правителство в приемлива светлина пред външния свят“.

Според Епълбаум режимът на Орбан е „създал политическа система, в която никоя опозиционна партия не би могла да спечели“, а чуждестранните интелектуалци от Дунавския институт са или цинични пропагандисти, или наивни подставени лица на неговия антидемократичен проект. Само че скоро Орбан щеше да загуби властта след съкрушително изборно поражение през април, а през юни новият унгарски парламент щеше да приеме конституционна поправка, която да разруши системата за политическо покровителство, финансираща Дунавския институт, както и колежа „Матиаш Корвинус“ (MCC), където се подготвяха бъдещите елити на „Фидес“, и Центъра за основни права, организатор на CPAC Унгария.

За постлибералите в Будапеща настъпваха последните дни, макар самите те все още да не го знаеха. След разпадането на така наречената будапещенска сцена щеше да остане една разединена група десни мислители, които, независимо от съдбата си в Унгария, щяха да продължат да упражняват плашещо голямо влияние върху американската политическа култура. Ако някога са били марионетки на Орбан, вече не са. Но свеждането им до безмозъчни слуги на един-единствен силен човек само затруднява разбирането на действителната заплаха, която носят постлибералните идеи – както и на кризата, на която те се опитват да отговорят.

***

Официално бях в Будапеща, за да пиша книга за западните интелектуалци, които през последните години на комунистическата епоха са пътували до Унгария, за да се срещат с дисидентската опозиция. Заедно със семейството ми гостувахме на Института за академични изследвания, който някога се е наричал „Колегиум Будапеща“, преди правителството на Орбан на практика да го закрие през 2011 г. Сега той отново работеше и беше част от онова, което бе останало в Унгария от Централноевропейския университет. Останалата част от университета беше принудена да се премести във Виена в хода на продължителната кампания срещу Джордж Сорос и независимото гражданско общество в страната.

Будапеща е град на детските площадки. Една от любимите ни се криеше между стените на Будайския замък и вилата „Лоняи-Хатвани“, използвана от СС като казино, преди да бъде разрушена от бомбардировки към края на Втората световна война. През 2014 г. имотът бил закупен от съмнителна организация, свързана с Унгарската национална банка, а вилата била възстановена около останките на многоъгълно укрепление, което османците наричали Златния бастион. След завършването на строителството реставрираната сграда била купена от правителството на Орбан и дарена на фондация „Лайош Батяни“ – институция, която по-късно щеше да попадне под обществено наблюдение заради разпределянето на държавни средства към мрежа от чуждестранни интелектуалци, възхваляващи достойнствата на онова, което самият Орбан наричаше „нелиберална държава“.

Както при толкова много сгради в Будапеща, архитектурата на вилата „Лоняи-Хатвани“ разказва история за смяна на режими. На основния етаж се помещава скъп ресторант с претенциозни цени, наречен „Аранбаштя“. Бях чувал слухове за частен джентълменски клуб на последния етаж и за таен подземен тунел, водещ към двореца на Орбан. В модерната пристройка в сутерена, чиито стоманобетонни стени обгръщат части от стария турски бастион, се помещава Дунавският институт.

„Майната му, ще проникна в Златния бастион“, казах на жена си една влажна януарска вечер. Тя само завъртя очи, но аз приех това като предизвикателство. Имахме си една игра: кой от двама ни би бил по-добър шпионин? И двамата разполагахме с подходящи професии за прикритие, макар нейната да беше по-добра. Тя работеше за хуманитарна неправителствена организация с представителства от Хартум до Киев, докато аз бях просто университетски преподавател, занимаващ се със забранявани писатели от времето на Студената война. От друга страна, немалко от интелектуалците в Дунавския институт се смятаха за днешните дисиденти. Може би щях да се впиша съвсем добре сред тях.

За да стигна до Дунавския институт, трябваше да изкача стръмно стълбище, оскъдно осветено от железни стенни лампи, чиято жълтеникава светлина се отразяваше във влажните камъни. То ме изведе в тесен проход между две високи стени. По-нататък забелязах вход, обозначен единствено от подова лампа, поставена върху малко червено килимче. Поколебах се за миг, после влязох.

Точно пред мен се откриваше трапезария с великолепна гледка към Дунав. Слязох по вито модернистично стълбище под навъсения поглед на нарисувана барманка. „Бар във Фоли Бержер“ – репродукция на Мане. Наблизо имаше автопортрет на Гоген с примитивистка статуетка, както и поредица от голи женски тела, рисувани от някогашния собственик на вилата, барон Ференц Хатвани. Израженията на жените варираха от безразличие до едва прикрито негодувание.

Направих няколко снимки с телефона си, докато не чух стъпки зад гърба си по стълбите. Побързах да вляза в сутеренната пристройка и стигнах до масата за регистрация. Казах името си на една млада служителка, която ме упъти към гардероба. Оказа се, че за да проникнеш в Дунавския институт, е достатъчно да се регистрираш предварително по интернет.

В ярко осветения сутерен върху една лавица бяха подредени безплатни броеве на лъскави десни списания като The European Conservative и Hungarian Review. Взех си екземпляр от финансираното по онова време с държавни средства Hungarian Conservative, на чиято корица имаше картина на Тивадар Чонтвари Костка, озаглавена „Тайнственият остров“.

Останалите гости започваха да пристигат и веднага се притесних, че съм бил подведен от една статия в The New Yorker, в която Дреър уверяваше журналист, че „в Дунавския институт няма строги изисквания за облеклото“ и че обикновено можел „да остави костюмите си вкъщи“, дори когато се срещал с министри от партията на Орбан. Пред очите ми обаче дефилираше цяло ревю на мъжка интелектуалска мода: поло пуловери с релефна плетка, плетени вратовръзки и копринени шалчета, сака от туид, лен и рипсено кадифе. Погледнах собственото си измачкано сако – единственото, което притежавам – и се почувствах недостатъчно добре облечен.

Седнах на един ред с тъмносин костюм от „Савил Роу“ и черно италианско свещеническо расо. Точно преди началото на събитието в залата влезе още един американец, който очевидно не се беше престарал с облеклото. Беше едър мъж с гъсти бакенбарди, обхващащи бузите му, облечен в джинси и пуловер с надпис MAGA. Бивш ръководител на кампанията на Тръмп през 2024 г., той беше по-скоро практик на популизма, отколкото постлиберален интелектуалец. Сега не било време за идеи, чух един от присъстващите да казва на друг, а за реалполитик.

През следващите месеци щях да си записвам откъслечни реплики от случайно подслушани разговори: „Ще го разпитваме със серум на истината“, „Никой не прави връзката, освен Тъкър“, „Нали знаеш, че бракът на Кърк и Ерика е бил уреден“, „Хитлер щеше да фалира, ако би разчитал на нейния OnlyFans“, „Имаш ли контакт с Ванс?“ Повечето неща не бяха особено изненадващи, поне за човек, прекарвал известно време в X. Всички тези многозначителни клюки и провокативни интернет мемета бяха част от постоянно надцакване между интелектуалци, които обичаха да се представят за посветени във вътрешните дела на властта. И все пак имаше нещо смущаващо в срещата с тази изцяло интернетска култура на живо. Повечето имена, които споменаваха, бяха точно онези, които човек би очаквал. Изненада ме обаче колко често чувах и имената на либералните журналисти, благодарение на които самият аз бях научил за съществуването на Дунавския институт. Ако Унгария заема важно място в мислите на хора като Епълбаум, то тя, от своя страна, се беше настанила безплатно в главите на постлибералите. Тези хора очевидно четяха The Atlantic.

„Ан Епълбаум, много я харесвам“, чух един от сътрудниците на института да подхвърля иронично на бара. „Наистина много я уважавам.“ Още на първото събитие, което посетих, дискусия на тема „Как нелибералните режими управляват чрез представата за добрия живот“, основният говорител обяви Епълбаум за persona non grata в Дунавския институт. Постлибералният икономист Филип Пилкингтън отвърна: „Намирам това пропадане в епълбаумизъм за изключително забавно.“ Той имаше предвид упоритата склонност на Епълбаум да разделя света на либерални демокрации и нелиберални автокрации, на добродетелни и корумпирани елити. Този „тест за морална чистота“ бил не само лицемерен, посочи той, но и интелектуално несериозен. Според Пилкингтън подобно мислене пречи на либералните елити да видят ясно собственото си положение. „Примитивният“ анализ на Епълбаум, каза той, „не предлага добро обяснение защо либерализмът се разпада“.

***

Част от привлекателността на постлиберализма се състои в това, че той действително предлага обяснение защо всичко наоколо сякаш се разпада: либералният световен ред просто не е можел да завърши по друг начин. Поне така смята Пилкингтън, който развива тази теза в книгата си от 2025 г. Крахът на глобалния либерализъм. Роден в Ирландия, Пилкингтън принадлежи към поколението на милениалите и някога е бил левичар, преди да започне работа във финансовия сектор и впоследствие да се премести в Унгария, където до юни работеше едновременно за Дунавския институт и Унгарския институт за международни отношения – друг мозъчен тръст, свързан по онова време с „Фидес“. Според него „в крайна сметка либерализмът е мрачна и нецивилизована философия на живота, която ще унищожи всяка цивилизация, до която се докосне“.

С една и съща лекота Пилкингтън прави мащабни обобщения за „Марксовия исторически материализъм“ и подхвърля остроумия за йога анцузите като симптом на цивилизационния упадък. Според него стремежът към премахване на всички йерархии „подкопава собствените си основи“ и е „саморазрушителен“: „Истината е, че в повечето области равенство не съществува.“ В тази логика либералният капитализъм е изглеждал стабилен единствено защото се е опирал на основата на предлиберални йерархични структури като църквата, семейството и класическите правни традиции. Сега той е станал жертва на собствения си успех в разрушаването на тези основи. Както се изразява Пилкингтън, „либералният капитализъм“ е станал „прекалено агресивен в насърчаването на труда и потреблението и подкопава градивните елементи, върху които се крепи стабилността на обществото“, а именно „семейството и способността за възпроизводство на човешкия род“.

Основополагащият текст на постлибералното движение е Защо либерализмът се провали (2018) на философа Патрик Дънийн, друг гост на Дунавския институт и колежа „Матиаш Корвинус“. Подобно на заглавието на Пилкингтън, и това на Дънийн изразява общата предпоставка на цялото постлиберално мислене: историческият период, през който западните общества са били управлявани от „режим на либерализма“, както той го нарича на друго място, вече е завършил с катастрофа. Дали този период е започнал през 1989 г. с падането на комунистическите режими в Централна и Източна Европа, или преди петстотин години с протестантската Реформация, остава донякъде замъглен въпрос. Но за постлибералите подобни хронологични уточнения не са особено важни, защото според тях крахът на либерализма неизбежно произтича от основните му принципи: противопоставянето на йерархиите чрез ангажимента към формалното равенство, вярата в човешкия прогрес и най-вече поставянето на индивидуалната автономия в центъра на обществения живот. На практика, твърди Дънийн, тези ценности са породили крайно икономическо неравенство, духовна деградация и дълбоко усещане за несвобода. „Либерализмът се провали“, пише той, „не защото не успя да осъществи принципите си, а защото остана верен на тях“.

Поне в началото постлибералите изглеждаха по-загрижени за обикновените хора, подкрепящи популистките движения, отколкото за старата републиканска гвардия. Те подкрепиха Доналд Тръмп, който по онова време се представяше като защитник на нова коалиция на работническата класа срещу установения елит. Дънийн и други постлиберали твърдяха, че целта им е да преодолеят отровното разделение между ляво и дясно в американската политика, като се обявят едновременно за съюзници на социалдемокрацията и противници на корпоративния прогресизъм. Според тях единственият начин да бъде победен пагубният съюз между неолибералната икономика и неоконсервативната външна политика, оформил се след Студената война, беше чрез ново съчетание на социалноконсервативни ценности и леви икономически идеи.

След като постлиберализмът се премести в Унгария, той започна още по-последователно да следва собствената си логика. Година след излизането си Защо либерализмът се провали беше преведена на унгарски, а Дънийн се срещна с Орбан в Будапеща. От 2018 г. насам Дунавският институт и други подкрепяни от режима институции като колежа „Матиаш Корвинус“ бяха посрещнали в Будапеща почти всички значими американски постлиберални интелектуалци. Мнозина от тях вече са познати лица на така наречената Нова десница. Ако си представим този постлиберален отбор като баскетболен отбор, Дънийн би бил треньорът философ, а Дреър – опитният плеймейкър. Останалите места в стартовата петица биха могли да бъдат заети от католическия интегралист Ейдриън Вермиул, националконсерватора Йорам Хазони, войнствения защитник на културната цензура Кристофър Руфо и вечно сменящия позициите си политически коментатор Сохраб Ахмари, редактор в UnHerd и съосновател на списание Compact. А от резервната скамейка би се включил Гладън Папин, носителят на наградата за най-добър шести играч на годината.

В Съединените щати Папин беше млад университетски преподавател, преди да започне да публикува текстове в Journal of American Greatness под псевдонима Манлий Капитолин. Днес всички негови публикации под това име са свалени от интернет, но впоследствие той публикува поредица от показателни есета под собственото си име в списание American Affairs, на което е съосновател. В статията си от 2019 г. „Към партия на държавата“ Папин твърди, че „либералният консерватизъм“ на стария републикански елит се е провалил именно защото се е превърнал в слуга на „господстващата идеология на неолиберализма“ – начин на управление, лишен от морална представа за добрия живот. Позовавайки се на леви мислители като Нанси Фрейзър, той изказва предположението, че неолиберализмът е успявал да поддържа крехката си легитимност, като „се е предефинирал като прогресивен“, създавайки нечестив съюз между прокорпоративните среди и социално либералните избиратели. За да бъде преодоляна „неолибералната идеологическа хегемония“, според тази теория е необходимо правителство на националното единство, опиращо се на силна и действена партия-държава, ръководена от интелектуалци, сред които, вероятно, и самият Папин. По онова време постлибералите все още можеха, ако поприсвиеха очи, да видят в Тръмп човека, чрез когото този проект би могъл да се осъществи. Позовавайки се на историческия жанр speculum principum, или „огледало на владетелите“, чийто най-известен образец е Владетелят на Макиавели, Папин пише: „Онези, които стоят извън неолибералната парадигма, трябва следователно да мислят за себе си като за автори в традицията на „огледалата на владетелите“, които съветват държавата как да упражнява политическата си власт.“

След поражението на Тръмп през 2020 г. Папин може би е осъзнал, че трябва да си намери нов владетел, на когото да поднася огледалото. Само няколко седмици по-късно той посещава Будапеща за пръв път, а не след дълго се премества да живее в Унгария. През 2023 г. е назначен за председател на Унгарския институт за международни отношения – крайно необичайна длъжност за чужд гражданин. Така Папин получава възможност да се учи от партията-държава на „Фидес“ и да започне да прилага идеите си на практика.

За постлибералите управленската програма на Орбан изглеждаше като сбъдната мечта. Както се изразява Руфо в есе за Compact от 2023 г., написано след престоя му в Дунавския институт и отчасти в отговор на статия в The New Yorker, която поставяше въпроса дали Унгария не предлага „поглед към нашето авторитарно бъдеще“: „Унгарските лидери са сериозни хора, които се борят със същите сили, срещу които са изправени консерваторите на Запад: разпадането на националната култура, дълбоко вкоренените леви институции и отхвърлянето на различията между половете.“ Но в сравнение със съвременната Републиканска партия Орбан изглеждаше въодушевяващо готов да използва държавната власт, за да наложи консервативната представа за добрия живот.

Орбан беше великият защитник на постлибералната троица: „силни семейства, силни граници, силна индустрия“, както се изразява Папин в интервю за The Atlantic. „Орбаномиката“ включваше поредица от държавни намеси, насочени към разширяване на автомобилното производство в Унгария, осигуряване на достъп до по-евтина руска енергия и затягане на изискванията за полагане на труд от получателите на социални помощи, както и повишаване на данъците върху банките, някои от които дори бяха национализирани. В разрез с политиката на Европейския съюз режимът на Орбан провеждаше и така наречената политика на „нулева миграция“. Но най-силно постлибералите вероятно се възхищаваха на усилията му да насърчава традиционното семейство и да повишава раждаемостта. От 2022 г. насам Унгария отделяше всяка година около пет процента от своя БВП за цял комплекс от социални мерки, включително щедър отпуск по майчинство, помощи за отглеждане на деца и данъчни облекчения за майките.

Както обяснява Руфо, тези на пръв поглед прогресивни политики трябваше да служат на „консервативни цели“: първо, „да стимулират традиционния брак и създаването на семейства“; второ, да помагат срещу проникването на „чужди идеологии като критическата расова теория и джендър идеологията“; и трето, защото „повишаването на раждаемостта сред коренното унгарско население премахва необходимостта от имиграция“. Унгарската политика за студентските заеми позволяваше на младите майки да отлагат, намаляват или в крайна сметка напълно да заличават задълженията си в зависимост от броя на родените деца. В статия за American Affairs от 2023 г. Папин посочва унгарската програма за студентски заеми като модел за политиките, които Републиканската партия би трябвало да възприеме, за да постигне трайно постлиберално пренареждане на политическите сили.

През годините на Байдън постлибералите копнееха за онази власт и стабилност в Америка, на които Орбан се радваше в Унгария. В книгата си от 2023 г. Смяна на режима: към постлиберално бъдеще Дънийн вече не се ограничаваше с диагностициране на проблемите на либерализма, а предлагаше радикално решение. Той призоваваше към революционен преход към „аристопопулизъм“, при който група представители на елита ще действат като „предатели на собствената си класа“, за да помогнат на социалноконсервативните работници да свалят либерално-меритократичната управляваща класа в Съединените щати и да установят контрол върху една нова, интегрирана система от държава и гражданско общество. „Това, което е необходимо, накратко“, пише той, „е мирното, но енергично сваляне на една корумпирана и корумпираща либерална управляваща класа и създаването на постлиберален ред, при който съществуващите политически форми могат да бъдат запазени, стига институциите и хората, заемащи ключови постове в тях, да бъдат проникнати от коренно различен дух.“ Като пример за онова, което има предвид, Дънийн посочва Унгария.

Когато пристигнах в Будапеща в края на 2025 г., Тръмп вече се беше върнал на власт, а негов вицепрезидент беше любимецът на постлибералите Джей Ди Ванс. Новата администрация разполагаше с готов план за смяна на режима в духа на Дънийн: „Проект 2025“, от който „75 процента вече се изпълняват“, както заяви Пол Маккарти от фондация „Херитидж“, участвал в изготвянето на главата за Американската агенция за международно развитие (USAID), по време на събитие за чуждестранната помощ в Дунавския институт през февруари. (Дунавският институт и „Херитидж“ бяха установили официално сътрудничество през март 2023 г., месец преди фондацията да публикува доклада „Проект 2025“.) За Епълбаум и други либерални интелектуалци от епохата след Студената война, като историка Тимъти Снайдър, посоката, в която се движеше американската десница, беше поредното доказателство, че „бъдещето на Америка е Унгария“. Според Снайдър Тръмп и Ванс са „ученици на Орбан“, а много от политическите им решения „произтичат изцяло или отчасти от унгарски източници“.

Само че в Унгария се случваше нещо любопитно: собственото аристопопулистко правителство на Орбан вече не се радваше на народна подкрепа. Петер Мадяр, бивш човек от вътрешния кръг на „Фидес“, скъсал с партията, водеше пред Орбан с двуцифрена разлика в независимите социологически проучвания. Предстоеше да се случи едно от две неща: или „Фидес“ щеше да загуби властта за пръв път от шестнайсет години, или Орбан щеше да се окаже истински диктатор. Теорията на Епълбаум за режима на Орбан беше на път да бъде подложена на изпитание. Същото важеше и за постлиберализма.

***

Няколко дни преди „Будапещенския глобален диалог“, нещо като алтернативен Давос, организиран през февруари от мозъчния тръст на Папин, регистрацията ми внезапно беше отменена. Притесних се, че някой може да е надушил кой съм всъщност, но реших все пак да отида.

Темата на тазгодишното събитие беше „Обратно от ръба на пропастта“, а мястото – хотел „Коринтия“. Основната сутрешна реч трябваше да бъде произнесена от Петер Сиярто, унгарския външен министър, който по онова време се смяташе за възможен наследник на Орбан начело на „Фидес“. Във фоайето успях с малко сладки приказки да убедя един служител на хотела да ми даде бадж с името ми. Намерих си място точно до Пилкингтън, който не ми обърна никакво внимание и продължи да преглежда споменаванията на името си в X, докато Сиярто произнасяше реч, която по същество беше предизборна агитация.

Будапеща била „правилното място“ за провеждане на глобален диалог, заяви Сиярто, защото тук нямало „нито цензура, нито натиск от страна на либералния мейнстрийм“. Той надълго възхваляваше многобройните външнополитически постижения на правителството на Орбан през последните шестнайсет години, включително внимателното дипломатическо балансиране между съюзниците му в Русия, Турция, Китай и Съединените щати. „Стратегията за разделяне на света на блокове се провали“, заяви той. „Новият световен ред по същество е продукт на глобалната патриотична революция“, продължи министърът, като очевидно намекваше за „Патриоти за Европа“, съюза на европейски крайнодесни партии, оглавяван от „Фидес“. „И ние се гордеем, че Будапеща беше мястото, откъдето започна тази глобална патриотична революция.“

Следваше дискусия на тема „Суверенитет и оспорване на установения ред“, в която Папин отново настоя, че трябва да оставим зад гърба си двуполюсните противопоставяния от епохата след Студената война и да намерим нов набор от идеи, съобразени с действителността на един многополюсен свят. „Според привържениците на международния ред, основан на правила, единственият начин да постигнем работеща международна система е да се върнем назад и отново да приемем същите тези правила“, отбеляза той. „Но може би съществува и трета възможност.“ Когато го притиснаха да даде пример как би могъл да изглежда този нов световен ред, Папин посочи Съвета за мир на Тръмп – импровизирана коалиция от държави, сред които и Унгария, чийто гротесков план за изграждането на „Ривиерата на Газа“ засега беше довел единствено до временен лагер от сглобяеми жилищни фургони за бежанци край Рафах. Българският либерален мислител Иван Кръстев, който също участваше в дискусията, изрази скептицизъм към Съвета за мир. „На мен все ми прилича на частен голф клуб.“

На обяда, предвиден за създаване на контакти, напълних подноса си от бюфета и намерих празна маса, където можех за известно време да защитя собствения си суверенитет. Но спокойствието ми беше нарушено от оживен спор на съседната маса за някого на име „Епщайн“. Не можеха да се разберат дали е бил израелски агент, или просто „еврейски шовинист“. Престорих се, че съм погълнат от пушената си есетра, докато те взаимно се уверяваха, че Епщайн всъщност имал много слабо сексуално влечение, „като Хитлер“.

„Помагало му е да се чувства по-уверен, когато прави секс с по-неопитни партньорки“, обясни един от тях.

Друг отбеляза, че имейлите му до представители на елита като Бил Гейтс давали интересна представа какво четат „либералните откачалки“ и какви шеги си разменят.

„И какво са чели?“

„Същите неща като нас!“

Тъкмо записвах всичко това, когато ме прекъсна нечий глас:

„Извинете.“

Пред мен стоеше висок млад мъж с костюм от три части и каскет.

„Може ли да седна тук?“, попита той с нидерландски акцент. Обясни, че е редактор на онлайн издание, наречено NieuwRechts. „У дома се чувствам много самотен с позициите, които защитавам“, призна той.

По-късно се оттеглих в бара до хотелския ресторант „Ънсенсърд“ [Нецензуриран], рекламиран като „мултисензорно кулинарно преживяване“. Навън, пред „Коринтия“, слънцето залязваше над булевард „Ержебет“. Заговорих се с една унгарка, която ми обясни, че работи в Унгарския институт за международни отношения. Жената срещу мен от време на време дръпваше леко от електронната си цигара. Казах ѝ колко много обичам Будапеща и я попитах какво според нея ще се случи, ако „Фидес“ загуби изборите през април. „О, Орбан няма да загуби“, отвърна тя. „Той никога няма да позволи това да се случи.“

***

„Аз съм 45-годишен мъж и водя активен сексуален живот. С пълнолетни партньори.“ Мадяр се опитваше да изпревари публикуването на компромата. Според съобщение, което беше публикувал в социалните мрежи, той „подозирал“, че хората на Виктор Орбан се готвят да разпространят сексзапис, „направен с техника на тайните служби и вероятно фалшифициран, на който аз и тогавашната ми приятелка сме заснети по време на интимен акт“. Очевидният сексуален капан не проработи. До изборите оставаха само два месеца, а преднината на Мадяр продължаваше да расте.

На 15 март, националния празник в чест на революцията от 1848 г., се присъединих към огромните множества привърженици на новата партия на Мадяр „Тиса“, които изпълниха улиците от площад „Деак Ференц“ чак до Площада на героите, където през юни 1989 г. Орбан беше произнесъл първата си голяма политическа реч. По-късно същата година той се беше върнал набързо в Будапеща от Оксфорд, където учеше със стипендия на Сорос, за да участва в започналата смяна на режима като представител на „Фидес“, основана първоначално като Федерация на младите демократи. Сега унгарските ми приятели се шегуваха, че Орбан вече прилича на някой от затлъстелите бюрократи, които някога се беше зарекъл да измести от властта.

В Унгария през 2026 г. реално съществуващият постлиберализъм съвсем не се развиваше по план. Инфлацията и цените на жилищата бяха нараснали по-бързо, отколкото където и да е другаде в Европейския съюз. „Орбаномиката“ се сгромолясваше. Индустриалното развитие не беше довело до обещания икономически растеж, а „Фидес“ беше разтърсена от огромен скандал със замърсяване на околната среда в завод за батерии за електромобили. Макар миграцията на практика да беше спряна, китайски гастарбайтери продължаваха да пристигат, за да заемат новосъздадените работни места в автомобилната индустрия. След известно, макар и незначително покачване, коефициентът на плодовитост изглежда отново се задържаше на едно равнище. Корупцията в изградената от Орбан система за политическо покровителство беше толкова повсеместна, че Унгария все по-често биваше наричана мафиотска държава.

„Фидес“ беше пренаписала конституцията, назначила партийни лоялисти на ключови постове в съдебната система, прекроила избирателните райони в своя полза, променила изборните закони така, че да увеличава изкуствено парламентарното си мнозинство, поставила голяма част от висшето образование под контрола на управителни съвети, натъпкани с партийни кадри, и ръководила продажбата на медийни компании на близки до режима олигарси. Режимът вече беше освободил жените с поне четири деца от подоходен данък до края на живота им. В навечерието на изборите необходимият брой деца беше намален първо на три, а после на две. Но това нямаше да е достатъчно дори за спечелването на изборите, камо ли за замяната на глобалния неолиберален икономически ред.

Говореше се, че и Тръмп, и Ванс може да присъстват на CPAC Унгария, но в крайна сметка нито един от двамата не се появи. Председателят на събитието въпреки това твърдеше, че „най-големите звезди на суверенистката десница“ вече пътуват към Будапеща. В последния момент към програмата беше добавен президентът на Аржентина Хавиер Милей. Беше обявено и участието на чешкия министър-председател Андрей Бабиш, популисткия милиардер, който наскоро се беше върнал на власт благодарение на подкрепата на нова дясна партия, наречена „Автомобилисти за себе си“ (AUTO). Но и Бабиш се отказа в последния момент след подозрителен пожар в офисите на чешки производител на дронове. Може би всички се бяха уплашили от срива на Орбан в социологическите проучвания.

Докато се навъртах пред входа в деня на самото събитие, видях Папин да върви към входа за ВИП гости. Скрих се зад един транспарант на CPAC с надпис „FEL GYŐZELEMRE!“ („НАПРЕД КЪМ ПОБЕДАТА!“).

Чудех се как ли приема резултатите от проучванията. Малко повече от седмица по-рано се бях натъкнал на Папин след събитие в колежа „Матиаш Корвинус“, където той се беше пошегувал, че либералният канадски министър-председател Марк Карни звучи досущ като „опасен постлиберал“, когато заявява с такава категоричност, че кризата на международния ред, основан на правила, представлява „разрив, а не преход“.

Бях отишъл да си взема кафе във вече затвореното кафене „Скрътън“ на колежа, част от верига, кръстена на английския консервативен философ и съюзник на Орбан Роджър Скрътън. От тавана висяха голи електрически крушки, а на стената имаше рисунка по шаблон на младия, модерен Скрътън с двуреден костюм и балонче с думите: „Най-голямото съкровище на унгарците е тяхната национална идентичност.“ Докато пиех прегорялото си еспресо, си представях как всички кафенета на Starbucks в книжарниците Barnes & Noble биват прекръстени на Лео Щраус.

Когато забелязах Папин на съседната маса, реших да се представя, като поизтъкнах значението на самия Скрътън за научните ми изследвания. Чудех се дали ме е взел за съмишленик. Разговаряхме за живота в Будапеща, града, който на друго място той беше нарекъл „Скрътопия“, и той се присмя на представата за дунавската интелектуална среда, създавана от западната преса. „Знаете ли, всички тези хора пристигат в Будапеща, търсейки някаква консервативна интелектуална утопия“, каза той. Средата действително била влиятелна, добави, но „всъщност сме само петима-шестима“.

***

Петима интелектуалци, намиращи се близо до властта, могат да нанесат немалко вреди. Достатъчно е да прочетем Дънийн в Смяна на режима: „Дори и сравнително малобройна, дадена група от елита, умееща да насочва и разпалва народното недоволство, в съчетание с политическата сила на мнозинството, може да превърне популизма в действена управленска и институционална сила.“ Но в Унгария вече не се случваше точно това. Политическата сила на мнозинството отказваше да сътрудничи. Макар Ванс най-сетне да беше пристигнал, за да подкрепи Орбан, социологическите проучвания продължаваха да не показват движение в негова полза.

На 11 април, вечерта преди изборите, чух гласа на Орбан да отеква откъм замъка по време на последния предизборен митинг, осветен от факли. На следващия ден целият град беше изопнат от напрежение. Окончателната избирателна активност, почти осемдесет процента, щеше да постави национален рекорд. След затварянето на секциите се събрах с приятели, за да следим прякото предаване на независимата медия „Партизан“ в YouTube. Първите резултати, обявени малко след осем вечерта, даваха лека преднина на „Фидес“. После, в 21:16 ч., в долната част на екрана се появи нов надпис: Орбан се беше обадил на Мадяр, за да признае поражението си. Сложната унгарска изборна машина се беше обърнала срещу собствените си създатели и „Тиса“ беше разгромила „Фидес“.

„Изглежда, падна и последният бастион“, написа Ева Влардингербрук в X.

С приятелите ми се втурнахме към площад „Батяни“, където Мадяр трябваше да произнесе победната си реч. Множеството тръпнеше от очакване, над главите ни кръжаха дронове. От другата страна на Дунав, край ярко осветената сграда на парламента, долиташе техномузика. Неволно станахме свидетели на срещата на двама приятели от детинство, които не се бяха виждали от години. Те се прегръщаха и се гледаха в очите, сякаш не можеха да повярват на случващото се. Трогателната им среща беше прекъсната от някого, който повърна върху паветата в краката им.

Постепенно започнах да осъзнавам, че онова, на което бяхме свидетели, не беше просто смяна на правителството, а смяна на режима. През цялата кампания Мадяр беше използвал унгарската дума rendszerváltás, буквално „смяна на системата“, която някога се употребяваше почти изключително за демократичния преход от комунизма през 1989 г. А сега, някак си, „Тиса“ беше успяла да осъществи именно това.

Ако Пилкингтън е прав, че либералите от епохата след Студената война не разбират добре защо техният свят се разпада, то след победата на Мадяр постлибералите се оказаха не по-малко объркани. За тях фактът, че Орбан беше признал поражението си достойно, доказваше, че той винаги е бил привърженик на демокрацията и че либерални критици като Епълбаум и Снайдър през цялото време са го разбирали погрешно. В изборната нощ Род Дреър реагира на новината за признатото поражение със саркастична публикация в X: „Но... но... но... толкова много експерти и журналисти на Запад ме уверяваха, че това никога няма да се случи, че Орбан е фашистки диктатор, който никога няма да се откаже от властта!“

Вярно е, че анализите на Епълбаум често се опираха на опростеното противопоставяне между демокрация и автокрация, което в този случай беше замъглило факта, че демократичната промяна в Унгария все още е напълно възможна. Но и постлибералите бяха пленници на собствените си черно-бели противопоставяния: щом Орбан не е диктатор, следваше от тяхната логика, значи Унгария в крайна сметка е била демокрация. Така те можеха да пренебрегнат всички начини, по които „Фидес“ беше задържала властта: чрез промени в изборното законодателство, запълване на съдебната система с партийни назначения, атаки срещу гражданското общество и висшето образование и съсредоточаване на контрола върху медиите. В годините преди изборите постлибералите бяха толкова обсебени от опровергаването на „примитивния“ мироглед на Епълбаум, че почти не обръщаха внимание на по-задълбочените критики към Унгария на Орбан като хибриден режим на XXI век: да, там все още съществуваха реална свобода на словото и дори свободни, макар и не съвсем честни избори, но същевременно „Фидес“ беше използвала меки авторитарни методи, за да изгради своята корумпирана мафиотска държава.

По ирония на съдбата само няколко седмици по-късно постлибералите вече използваха реториката на самата Епълбаум, за да нападат онзи, когото политиците от „Фидес“ наричаха „подкрепяния от Брюксел либерално-авторитарен“ лидер на новия режим на „Тиса“. Самата Епълбаум, заяви Пилкингтън, „помогна да бъде спуснат с парашут на поста министър-председател на Унгария един дърдорещ идиот с тежки авторитарни наклонности“.

Но след изборите имаше едно нещо, за което Епълбаум и постлибералите можеха да се съгласят: краят на така наречения унгарски модел. В коментара си след изборите Епълбаум отбеляза и края на един от собствените си постоянно повтарящи се сюжети. Унгария на Орбан вече нямаше да служи, пише тя в The Atlantic, „като модел за американци или европейци, които искат да завладеят собствените си държави, да разрушат механизмите за контрол и баланс на властта или да наложат своите нелиберални идеологии на хора, които не ги приемат“. В собствения си анализ на поражението, публикуван в The Free Press, Дреър стига до подобен извод: „Като модел за MAGA и другите националконсерватори на Запад Унгария е приключила.“ Но би било грешка да смятаме, че поражението на Орбан или евентуалното закриване на финансирани от държавата институции като Дунавския институт означава край на постлиберализма.

„Сега всички сме постлиберали“, твърди Пилкингтън в „Постлиберален ред“, бюлетина в Substack, който издава заедно с Дънийн, Папин и историка на теологията С. С. Пекнолд. Както отбелязва той, Мадяр споделя много от възгледите на Орбан по основни въпроси. „От гледна точка на вътрешната политика Мадяр на практика проведе кампания с програмата на самата „Фидес“, пише Пилкингтън в друг следизборен коментар, „като обеща да ограничава миграцията, да запази унгарския културен национализъм и да продължи щедрата система за семейно подпомагане, изградена от „Фидес“.“ Но Пилкингтън не правеше просто тяснополитическо наблюдение. Постлиберализмът като интелектуален проект не беше обвързан със съдбата на никоя конкретна политическа партия. „Несъмнено „Фидес“ беше инкубатор за алтернативно мислене в трансатлантическия консерватизъм, но тези идеи вече витаят във въздуха и едва ли скоро ще изчезнат.“

В тесния, описателен смисъл на думата е вярно, че няма връщане към хипертрофиралия либерализъм на краткото междуцарствие след Студената война. Постлибералите обаче са ужасно слаби в предсказването на онова, което ще дойде след него. В X Пилкингтън редовно публикува пророчества за цивилизационна катастрофа на Запада със самоувереността на човек, работил някога във финансовия сектор. „В инвестиционния свят има една стара поговорка“, пише той в Крахът на глобалния либерализъм: „По-добре да грешиш по правилните причини, отколкото да си прав по погрешните.“ Но ако Пилкингтън е прав за новата ни постлиберална епоха, то е по погрешните причини. Светът на либерализма от времето след Студената война очевидно е приключил. Но представата, че всички предизвикателства, породени от неговия разпад, могат да бъдат преодолени чрез постлибералната програма, е фарс. Както показа Унгария, постлибералните политики не създават достатъчно добър живот, за да спечелят избирателите. В крайна сметка Унгария се оказа фалшив модел за нашето авторитарно бъдеще. Сега моделът, за който трябва да се тревожим, е произведен в Америка.

През цялото време, прекарано в Унгария, имаше един човек, когото така и не бях виждал нито в Дунавския институт, нито на което и да било от останалите събития, които посещавах: Род Дреър, уж една от постоянните фигури на будапещенската сцена. Бях прочел в интернет, че страда от хронична мононуклеоза, но се питах и дали не е започнал да съжалява за подкрепата си за Орбан. Още през март се бях свързал с него по WhatsApp чрез познат от Дунавския институт.

Когато го поканих да се срещнем, той ме отряза през седмицата на CPAC Унгария, а после отново в деня след изборите. Най-сетне уговорихме дата, но той обърка часа. „Казах ти, че мозъкът ми е станал на каша“, написа ми, имайки предвид мононуклеозата. „Вече се довлачвам.“ Обясни, че бил разговарял с The New Yorker, за да проверяват факти за някаква статия.

Беше прекрасен пролетен следобед в началото на май, ден преди Мадяр да положи клетва като министър-председател. Срещнахме се на терасата на „Чендеш Тарш“ и си поръчахме по един шпортфрьоч. Над чашите с розе, разредено с газирана вода, и пакетчетата никотин направих своето признание пред Дреър: разказах му, че съм посещавал събитията в Дунавския институт, за всички налудничави разговори, които бях подслушал, и че просто се опитвам да разбера какво привлича американските интелектуалци към дисидентската десница. И двамата се съгласихме, че Унгария е странно място, на което да търсиш поуки за Америка. И все пак и двамата бяхме тук.

„Никога не съм бил част от някаква общност тук, макар че донякъде очаквах да бъда“, каза ми той. Подобно на Папин, Дреър отбеляза, че в Будапеща живеят едва шепа англоезични консервативни интелектуалци; повечето им съмишленици идвали само временно, за да видят как изглежда животът, когато техните хора са на власт. Но кафенетата „Скрътън“ били „менте“, по-скоро ИКЕА, отколкото английско провинциално имение. Дунавският институт, макар никога да не е бил орбанистката фабрика за пропаганда, за която го представяли, бил управляван от прекалено предпазливи унгарски ръководители, които не му позволили да се превърне в истински оживена интелектуална среда. „Имаше някаква общност“, призна той, „но всичко беше много повърхностно.“

А сега тази будапещенска общност, колкото и повърхностна да беше, отиваше към своя край. През следващите няколко месеца новият парламент, доминиран от „Тиса“, щеше да приеме поредица от закони и конституционни поправки, насочени към разрушаването на системата, чрез която „Фидес“ финансираше мозъчни тръстове и други интелектуални институции. В края на юли Папин щеше да подаде оставка като председател на Унгарския институт за международни отношения, а фондацията на колежа „Матиаш Корвинус“ щеше да бъде официално разпусната. Мадяр вече беше обещал не само да прекрати държавното финансиране на организацията, която провежда CPAC Унгария, но и да разследва досегашното ѝ финансиране чрез новосъздадената Национална служба за възстановяване и защита на държавните активи. Както Дреър щеше да напише по-късно в The Free Press, „тревожната атмосфера на отмъщение, обхванала Унгария, откакто Петер Мадяр стана министър-председател, вероятно означава края на Дунавския институт“. (Дунавският институт не отговори на молбата за коментар.)

Попитах Дреър какво смята да прави по-нататък. Каза ми, че за кратко обмислял да се премести във Виена, но после размислил. Било време да се откаже от хубавия живот в Централна Европа и да се върне в американския Юг.

Той не беше единственият, който се готвеше да се премести. През април 2025 г. в Съединените щати тихомълком била регистрирана нова организация с нестопанска цел по член 501(c)(3) от американския данъчен кодекс, наречена „Дунавски институт на Съединените щати“. Междувременно през юли Държавният департамент на САЩ обяви нова възможност за финансиране на проекти, посветени на демокрацията в Европа, които „разглеждат предизвикателствата, свързани с националния суверенитет, миграцията, цензурата и използването на правосъдието като политическо оръжие, в съответствие със споделената ни политическа философия, правни принципи и общо западно цивилизационно наследство“ – набор от приоритети, на които сайтът на американския Дунавски институт сякаш е нагоден до последната подробност. Според унгарското издание Átlátszó американската организация възнамерява да кандидатства за това финансиране. Помолен за коментар, членът на настоятелството на Danube Institute USA Картър Лекро уточни, че „сме отворени за субсидии от държавни институции“ и че новата организация „иска да се възползва от всички връзки, изградени от Дунавския институт в Будапеща“, но че двете организации са „отделни и независими една от друга“. Въпреки това Дънийн фигурира сред членовете на настоятелството наред с ръководителите на първоначалния Дунавски институт, а на сайта е публикувана и препоръка от Дреър. „Искаме да съберем християнските консерватори от двете страни на Атлантика“, каза ми Лекро.

Моето собствено разрешение за временно пребиваване скоро изтичаше и семейството ми също се готвеше да се върне в Съединените щати. Докато слънцето залязваше зад „Каройи-керт“, една от най-старите градини в Будапеща, с Дреър допихме последните си чаши розе с газирана вода. Постлиберализмът най-сетне се завръщаше у дома. А заедно с него и ние.

^[1] Хариет Тъбман (ок. 1822–1913) – американска боркиня срещу робството и една от най-известните фигури в движението за освобождение на чернокожите в САЩ. Родена в робство, тя успява да избяга през 1849 г., след което многократно се завръща в робовладелските щати, за да извежда други поробени хора на свобода чрез тайната мрежа, известна като „Подземната железница“ (Underground Railroad).

Източник

Брайън Гудман е автор на книгата „Неконформистите: американски и чешки писатели от двете страни на Желязната завеса“. Преподава в Аризонския държавен университет, а през миналата година е бил стипендиант по програмата „Отворено общество“ в Будапеща към Института за академични изследвания на Централноевропейския университет.