„Нечакан и неискан“ или „нечакан и далечен“? Какъв се е виждал Вапцаров през очите на жена си? Той сам ли е променил „неискан“ на „далечен“ в деня на разстрела или Бойка Вапцарова е редактирала предсмъртните стихове на мъжа си?
Двете версии на втория стих на „Прощално“ стават повод ако не за най-шумния, то поне за най-продължителният скандал в българската литература.
Замяната на „неискан“ с „далечен“ в официализираната при социализма версия на „Прощално“ е най-тежкото обвинение срещу Бойка Вапцарова до самата ѝ смърт, а и след това.
Между 10 и 11 часа сутринта на 23.07.1942г.1, в килия в централния Софийски затвор, преди обвиняемите да бъдат отведени за четене на присъдата, Вапцаров предава на съпроцесника си Младен Исаев една ученическа тетрадка „Сампа“2 и един кожен рекламен бележник на фирма „Байер“, със заръка бележника да предаде на брат му Борис, а тетрадката да задържи за себе си. Според развитието на процеса Вапцаров очаква да бъде осъден на смърт, а Исаев да получи по-леко наказание и затова той му възлага да съхрани последните му стихове. Исаев наистина е оправдан и изнася бележника и тетрадката. В тях се намират ръкописите на предсмъртните вапцарови стихове – пълният текст на „Прощално“, в който той е „неискан“ и първите четири стиха на „Борбата е безмилостно жестока“3. Втората строфата „Разстрел, и след разстрела червеи“ все още не е създадена.
След прочитане на присъдата, което става около 12 часа на обяд, подсъдимите са върнати обратно в затвора.
Там около 15.00 часа следобед на осъдените на смърт, в залата за свиждания, е разрешена последна среща с най-близките, преди изпълнение на присъдата.
По думите на Бойка, на тази среща, Вапцаров ѝ предава третия ръкопис на предсмъртните – в него е току що създадената втората строфа „Разстрел и след разстрела червеи“ на „Борбата …“ и „Прощално“, в което „неискан“ е променено на „далечен“.
През 1946г. се подготвя за печат първото издание на избраните стихове на Вапцаров. Приживе той е издал само една книга – „Моторни песни“. Отделни негови стихове са пръснати в различни вестници и списания. Голяма част от най-зрелите му произведения, включително и „История“ не са публикувани приживе. Те са в ръкописи, в тетрадки и бележници, и по тях се подготвя първото издание. При подготовката, ръкописа на Бойка с предсмъртните стихове е изгубен. Редактор е Христо Радевски, който върши работата си доста немарливо – свидетелство за което, освен загубата на третия ръкопис, е и включването в книгата на две стихотворения на Антон Попов, които по стилистика рязко се различават от Вапцаровите.
В книгата4 вторият стих на „Прощално“ е „като нечакан и далечен гост“. Впоследствие, когато се появява бележник „Байер“, а по – късно и тетрадка „Сампа“ с варианта „неискан“, започва скандалът.
Бойка упорито твърди, че промяната е дело на Вапцаров, че е това е окончателния текст на предсмъртните, с втората строфа на „Борбата е безмилостно жестока“, създадена в промеждутъка от време между четенето на присъдата и свиждането в 15 часа в Централния затвор и промяната във втория стих на „Прощално“.
Противниците ѝ сочат ръкописните оригинали и я обвиняват, че тя е променила „неискан“ с по- неутралното „далечен“. Защо? За да прикрие факта, че Вапцаров е знаел, че тя вече не го обича и огорчен се е определил като „неискан“.
Спорът коя е истината се точи десетилетия, без да намери убедителен отговор.
Цвета Трифонова е сред най-вещите познавачи на Вапцаров. Тя е архивистка и литературна историчка, работи с ръкописното му наследство, авторка е на книгата „Архив на Н. Вапцаров. Аналитичен опис“. Компетентността ѝ по темата Вапцаров не подлежи на съмнение. По собствените ѝ думи „От 1984 до 2004г. съм издирвала, обработвала, разчитала, анализирала и публикувала Вапцаровите архиви“5
През 2004г. тя издава книгата „Никола Вапцаров. Текстът и сянката“6. Това е сборник от писани през различно време материали посветени на Вапцаров, публикувани в периодиката.7
Най-обемният текст в книгата и единственият, за който не е отбелязано да е обнародван на друго място, е студията „Биографиите на бележника ‚Байер‘ – контексти на скритостта“. Експресивна студия, в която се проследяват митарствата на бележника. В нея, почти сензационно, авторката предлага разрешение на загадката „неискан“ или „далечен“ като доказва, че Вапцаров е написал „неискан“, а промяната е дело на Бойка Вапцарова.
Като прелюдия Трифонова развива познатата теза, че при написване на „Прощално“ Вапцаров знае, че вече „не е любим“.
Колкото нежност и тъга, толкова и тих мъжки упрек, намек за вина и прошка разпъват творбата между противоречиви полюси. Искал е да каже само на нея, че си отива от света с горчивото си „знаене“ – за това, че е „нечакан и неискан“, че помни „залостените врати“ и кучешка бездомност „отвън на пътя“.8
„За любовта и нейното отсъствие“, така е озаглавена частта на студията, изследваща чувствата между съпрузите и отражението им в „Прощално“, като „любовното отсъствие“ е от страна на Бойка. Това е обяснението защо Вапцаров сам се възприема като „неискан“. И защо съпругата му в последствие е мотивирана да избяга от думата, да я замени с по неутралната „далечен“, като скрие срамната истина, че го е разлюбила.
Логично следва фактологията, която трябва окончателно и неоспоримо да докаже, че Бойка Вапцарова умишлено е редактирала съпруга си.
Съществува публикация на „Прощално“ с „неискан“ още през 1946г., направена от Николай Шмиргела, твърди Трифонова. „За първи път и само веднъж Шмиргела публикува оригиналния текст, заедно с двете строфи на „Предсмъртно“ (още през юли 1946г.в цит. статия във в. „Раб. Дело“)9
Николай Владов – Шмиргела, е виден български скулптор и художник, от най-близките приятели на Вапцаров, а след смъртта му – от най-ревностните му почитатели и популяризатори, художник и редактор на част от първите издания на избраните му стихотворения.
За да публикува Шмиргела оригиналната версия още през 1946, то следва да е бил запознат с ръкопис, в който пише именно „неискан“. И следва въпросът, който Трифонова не се колебае да зададе: откъде Шмиргела разполага с текст с „неискан“, след като през 1946г. бележник „Байер“ и тетрадка „Сампа“ не са известни. Известен е само ръкописът на Бойка, по него се подготвя първото издание на стихотворенията, на което издание той е художник, т.е. имал е достъп до изгубения ръкопис. Възможните версии са две 1) Шмиргела притежава друг ръкопис, не нейния (на Бойка), 2) листчето, което е предала Бойка, явно е било нескопосано фалшифицирано.
Понеже четвърти ръкопис не съществува (ако е разполагал с такъв, Шмиргела няма защо да го крие), то остава втората версия. Думата е подменена при отпечатване на първото издание и за замитане на следите, ръкописът удобно изчезва.
Така се налага идеята, че и третият ръкопис, този на Бойка, е с „неискан“. По това време бележник „Байер“ е неизвестен. Тетрадка „Сампа“ се държи от Младен Исаев, който я прави публично достояние чак през 1959г. Следователно към 1946 г. източник за текста е само третият ръкопис и фактът, че Шмиргела е публикувал прощално с „неискан“ още тогава, преди отпечатването на първото издание с избрани стихотворения и преди ръкописа да се изгуби, означава, че и в него думата е „неискан“. От къде иначе, през 1946г. ще се появи „неискан“, ако източникът не е именно третият ръкопис?
Но този факт оттук нататък е забравен и не се споменава дори в бележките и коментарите на изданията, във всички тях до 1988г., безусловно се канонизира втората редакция с „далечен и нечакан гостенин“.10
Всъщност „канонизираната редакция“ е „нечакан и далечен“, а другата редакция с „неискан“, противно на твърденията на Трифонова, фигурира в бележките и коментарите на абсолютно всички издания на Вапцаров с пояснение, че това е думата в запазените ръкописни оригинали.
Публикация от 1946 с „неискан“ е фактът, който според авторката, разобличава „нелюбящата съпруга“ и активното ѝ участие в подмяната на волята на поета.
Само дето такъв факт няма. През 1946г. Шмиргела не е публикувал нищо.
Изследвайки интересната съдба на стихотворението „Хроника“ – „От всякъде врази. Беласица е в броня“, Трифонова пише „Скулпторът Николай Шмиргела публикува фактите около стихотворението ‚Хроника‘ още през 1946г…“11. Към този текст има препращаща бележка под линия №16, в която четем „Н.Шмиргела. До последен дъх боец – Раб. дело № 202, 20 юли 1952г.“
В текста Трифонова заявява, че има публикация от 1946г., а в бележката под линия се посочва публикация от юли 1952г. Разлика от шест години, която е особено съществена.
По нататък на стр.242, се твърди за публикация на „Прощално“ още през „юли 1946“, в бележка под линия №24, е дадено пространно обяснение: „За първи път оригиналния текст със стиха „нечакан и неискан гостенин“ е публикуван от Н. Шмиргела през 1946 във в. ‚Работническо дело‘ в цит. статия“.
Съпоставянето на двете бележки под линия № 16 и №24 навежда на извода, че в материала на Шмиргела от 1946г. се съдържа както първата публикация на „Хроника“, така и „Прощално“ с „неискан“. Ние читателите обикновено се доверяваме на бележките под линия, без да се замислим – още повече, когато бележката, към която ни препращат, е двадесет страници назад, както е в случая.
Но при преглед на всички бележки под линия не се открива статия на Шмиргела с посочване на брой и дата на в. „Работническо дело“ от 1946.
Единствената публикация на Н. Шмиргела, конкретизирана с източник и дата в студията, е в бележката под линия №16 – „Работническо дело“ от 1952г., но това никак не кореспондира с твърдението, че „Прощално“ е отпечатано с „неискан“ през 1946г. Отделно да твърдиш, че съществува публикация от 1946г., а в бележка под линия да посочваш публикация от 1952г., си е меко казано заблуда на читателя.
Материалът на Н. Шмиргела, за който говори Трифонова, наистина съществува. Това е статия със заглавие „До последен дъх поет – боец“ с подзаглавие „Спомени за Никола Вапцаров“, в посочения брой на в. Работническо дело №202, от 20.07.1952г.
В него фигурира „Хроника“, което стихотворение Шмиргела е открил сред материалите по наказателното делото, публикувано е наистина и „Прощално“ във варианта „неискан“, и още „Борбата е безмилостно жестока“, части от „Антени“, част от „Ще бъда стар“. Под линия е отбелязано, че стихотворението „Хроника“ се публикува за първи път. Но годината е 1952, а не 1946.
Тезата на Трифонова би била достоверна само при наличие на публикация през 1946г. Но и при най-внимателен преглед на всички бележки под линия и в самия текст не се открива датиран източник на публикацията.
Трифонова успява да заблуди и други. В „Оловна тишина“ Ивайла Александрова възпроизвежда твърденията ѝ дословно: „Т.е. в дирекцията на полицията освен последните две стихотворения ‚Предсмъртно‘ и ‚Прощално‘, Вапцаров написва още едно, трето Хроника, което стихотворение най-напред е извадил наяве Шмиргела през 1946г.“12
Именно „Хроника“ доказва, че Шмиргела не е извадил нищо през 1946г. Ако беше публикувал „Хроника“ през 1946г., то няма нужда да отбелязва през 1952г., че се публикува за първи път. Освен това „Хроника“ е завършено и зряло произведение и ако е било публикувано през 1946, то щеше за фигурира във всички последващи издания на стихотворенията на Вапцаров. Най-малко във второто от 1948г., на което Н. Шмиргела е редактор. Но не фигурира. Не фигурира и в третото издание от 1951г., отново под редакцията на Шмиргела. Не фигурира и в четвъртото, от м. февруари 1952г., под редакцията на Божидар Божилов. Но фигурира в петото, което е от м. декември 1952г., т.е. няколко месеца след първата му публикация във в. „Работническо дело“ от юли същата година, след което е включвано във всички последващи. Ако не може да се установи с точност по кое време Шмиргела се е ровил в наказателното дело и е открил ръкописа на „Хроника“, то съвсем сигурно е, че за първи път е отпечатана заедно с „Прощално“ на 20 юли 1952г. Наистина в същата статията „Прощално“ е с „неискан“, но в това няма нищо сензационно, защото този вариант е вече отдавна известен. И не от друго място, а от бележник „Байер“.
Тезата си, че и в третия ръкопис „Прощално“ е с „неискан“ Трифонова доказва с два факта: 1) съществува публикация на Шмиргела през 1946 с „неискан“ 2) бележник „Байер“ и съдържанието му са недостъпни за изследователите до 1950г., поради което няма откъде другаде да се появи „неискан“.
„Бележник „Байер“ дочака преврата и годините след него като семейна реликва. Не е предоставян на никого до 1950г.“13 убеждава ни Трифонова.
След като е оправдан от съда, Младен Исаев веднага е въдворен от полицията в лагера „Еникьой“, Ксантийско. Там вече се намира Борис Вапцаров и той му предава бележника.
Трудно може да се установи на колко хора Борис Вапцаров е показвал неофициално бележник „Байер“ и съдържанието му през времето, докато е бил у него. Но съществуват източници, които категорично опровергават твърдението, че бележникът тъне в неизвестност като семейна реликва до 1950г.
Да се върнем към второто издание на избрани стихотворения от 1948г.14, с редактори Н. Шмиргела и Борис Делчев. То е първото, което съдържа бележки към отделните стихотворения. В началото на тези бележки са посочени ръкописните източници за стихотворенията. Това ще стане традиция за следващите издания. Розовата тетрадка, Сивата тетрадка, Кафявата тетрадка, първи бележник, втори бележник, накрая е посочен и четвърти бележник (наречен кожен), с пояснение, че той е последният, в който Вапцаров е писал след арестуването и в него се намират вариантите на предсмъртните стихотворения. Посочено е, че в тях вторият стих на „Прощално“ е „като нечакан и неискан гостенин“.
Бележник „Байер“ не е бил скрита „семейна реликва“ до 1950. Бил е известен и проучен, определено преди 1948, след като в това издание вече е ползван като част от ръкописните източници. И няма сензация в това, че през 1952г., Шмиргела, заедно с „Хроника“ публикува и „Прощално“ във варианта „неискан“.
През 1947г. излиза и първия сборник със статии и спомени, посветени на Вапцаров. Съставител е Младен Исаев. Той е автор и на спомена „С Вапцаров до последните часове“ поместен в сборника, в който разказва как Вапцаров в деня на разстрела му е предал бележника, в който се съдържат предсмъртните стихове. Още през 1947г. е налице публично достъпна информация за съществуването на бележника и неговото съдържание. За изследователите и близките на Вапцаров предполагаемо тази информация е известна и преди това. Няма как Бойка Вапцарова, която също има публикация в сборника от 1947г., да не е запозната със спомена на Младен Исаев, още повече, че поддържа приятелски отношения с него и съпругата му.
По неизвестни причини по това време Младен Исаев крие, че освен бележника „Байер“ Вапцаров му е предал и тетрадка „Сампа“.
Тетрадка „Сампа“15 за първи път е спомената като ръкописен източник в изданието „Никола Вапцаров Събрани съчинения“ през 1959г.
За да защити тезата си Трифонова се опитва да изтегли напред във времето публикацията на „Прощално“ и да „забави“ проучването на „Байер“. Звучи убедително, авторитетно и достоверно. Но определено не издържа на проверка. Няма публикация през 1946, а „Байер“ е известен много преди 1950г.
Прави впечатление, че Трифонова не споменава друг важен и известен факт – действителната първа публикация на „Прощално“.
Защото „Прощално“ е публикувано в пресата още през есента на 1942г. във в. „Заря“, брой 6344 от 27 октомври 1942г.
След разстрела предсмъртните стихотворения се разпространяват нелегално в преписи. Един такъв препис стига и до Алексей Сегренски, по това време студент в София, с леви убеждения и с амбиции в литературата. Когато прочита нелегалните преписи на предсмъртните, той е толкова впечатлен, че решава по някакъв начин да ги отпечата, макар и не с името на автора. Публикация на стихове от осъден и разстрелян комунист не е възможна. Затова Сегренски ги прави част от импресия. Импресията няма художествена стойност, по самото признание на автора: „… моята цел беше да вмъкна по някакъв начин откъси от предсмъртните стихотворения на Вапцаров“16. В импресията със заглавие „Сама“, „Прощално“ е публикувано в цялост, като втория стих е „като далечен и нечакан гостенин“. Сегренски не е от близкия приятелски кръг на Вапцаров, по неговото признание е имал само една бегла среща с него когато той е редактор на в. „Литературен критик“, което е било през пролетта на 1941г. Важното в случая е, че още преди преврата на 9.09.44 съществуват варианти с „далечен и нечакан“.
Да речем, че през 1946г., Бойка Вапцарова има мотив да промени текста, мотив надълго и широко обосноваван от Цвета Трифонова. Какъв обаче е мотивът ѝ да направи това през есента на 1942г.? От кого трябва да крие и на кого да доказва по това време дали е обичала или не Вапцаров, който за властта е осъден и разстрелян престъпник?
Като премълчава първата публикация на „Прощално“, манипулира датата на статията на Шмиргела и времето, през което текста на бележник „Байер“ става известен, Трифонова обосновава тезата си, че Бойка Вапцарова е фалшифицирала мъжа си, за да скрие „нелюбовта си“. Така „Прощално“ се превръща в зашифровано обвинение на поета към съпругата му. Той не се прощава с нея, а опрощава греха ѝ. Понеже подобна отмъстителност у Вапцаров е неубедителна, Трифонова бърза да уточни, че когато го е писал, Вапцаров не е очаквал да се превърне в поетическа звезда и това да стане достояние на всички.
Но странното е това, че искайки да скрие истината и оригинала от обществеността, тя не можа да го скрие от себе си, не можа да го забрави дори за миг. Сянката на нещастния поет я преследваше не само в сънищата, но и в реалността. Тази жена плащаше всекидневно и се издължаваше непрестанно за липсата на любов и за греховете си спрямо поета.
Тук читателят озадачен се пита материал за Вапцаровата поезия ли чете или психография на Бойка.
За да не остане съмнение откъде авторката има информация от първа ръка за мъките на Бойка Вапцарова, в бележка под линия № 27, тя се изповядва:
Наблюденията ми са резултат на петгодишно изтощително, но и ползотворно пребиваване в този кабинет под нейното началничество и „ръководство“.17
И така разбираме, че зад целия патос всъщност се крие едно съвсем прозаично отмъщение със задна дата на подчинения към бившия му началник. По друг начин не можем да си обясним грешките във фактите от дългогодишен изследовател на Вапцаров.
Още по изумителен е фактът, че на Трифонова са повярвали и нейни противници в науката като Чавдар Добрев.
Той е последният, който може да бъде упрекнат в симпатии към творчеството ѝ. „Между фобии и наука“,18 така Добрев е озаглавил своя отговор на „Никола Вапцаров. Текстът и сянката“. А конкретно за „Биографиите на бележника „Байер“ отбелязва „Тук авторката споява професионалните си наблюдения и навици с откровени опити да разобличава комунистическото верую на поета и подвига му като антифашист“. Добрев атакува Трифонова от идеологически позиции. За него поезията на Вапцаров е неотделима от комунистическото му верую и всеки друг прочит е недопустим. Критикува почти всички тези на Трифонова, но странно, когато стига до „Прощално“ и темата с „неискан и далечен“, Добрев пише: „В книгата на Трифонова се оспорва – чрез документални обосновки – твърдението на съпругата Бойка Вапцарова, че в оригинала на стихотворението било написано „далечен и нечакан“ и по нататък „.. леко ни стъписва безалтернативността в изговора на мнението на авторката, което иначе е мотивирано“.19 А нас ни стъписва лековерието с което Добрев, улисан в идеологическия спор, приема за „документално обоснована“ и „мотивирана“ теза, която се опровергава с елементарна проверка от общодостъпни източници.
Възможно е Бойка Вапцарова наистина да е редактирала съпруга си. По най-различни причини. Възможно е и самият Вапцаров да е сменил думата неволно или съзнателно при третия препис. Все пак е бил осъден на смърт, чакал е изпълнението на присъдата, конвоиран между съда и затвора. В това време е създал „Разстрел и след разстрела – червеи…“, но „Прощално“, написано през април в дирекцията на полицията, е възпроизвел по памет. Възможно е Бойка да е загубила оригиналния лист и после да е ползвала някои от многобройните преписи, които са правени след разстрела. При наличните факти са възможни всякакви хипотези. Със сигурност обаче хипотезата, изложена в студията, не е вярна и не е по-достоверна от останалите. „Неискан“ или „далечен“ – загадката остава, както и правото на всеки да избере един от вариантите.
1 По спомен на Младен Исаев. „С Вапцаров до последните часове“, публикуван в „Сборник Никола Йонков Вапцаров, статии, спомени, стихотворения“ София 1947г., стр.63
2 Названието идва от името на книжното предприятие „Сампатак – Русе, 1888“, Никола Вапцаров. Ръкописно наследство, С. БАН, 1982г., стр.466
3 За разлика от „Прощално“, което е със заглавие и посвещение „на жена ми“, другото стихотворение от предсмъртните започващо с „Борбата е безмилостно жестока..“ е без заглавие. В някои публикации авторите го озаглавяват като „Предсмъртно“.
4 Никола Йонков Вапцаров, „Избрани стихотворения“, предговор и редакция Христо Радевски, София , 1946г.
5 Цвета Трифонова, „Водевилът с Вапцаровите архиви“ сайт LiterNet
6 Ц.Трифонова, „Никола Вапцаров.Текстът и сянката“, Фабер, С.2004г.
7 Първата статия в сборника е публикувана през 1987г., сп.“Пламък“ №11, последната е четена на 05.12.1999г. в гр.Банско по повод 90 –годишния юбилей на Вапцаров.
8 Ц.Трифонова, цит. съч. стр.242
9 Ц.Трифонова, цит. съч. стр.242
10 Пак там стр. 242
11 Пак там стр.226
12 И. Александрова, „Оловна тишина. Историята на едни разстрел“ 2022г., изд. „Жанет 45“. стр.384
13 Ц.Трифонова цит. съч стр.267
14 Никола Йонков Вапцаров „Избрани стихотворения“ редактори Борис Делчев и Н.Шмиргела. С.1948г.
15 Понастоящем тетрадка „Сампа“ се съхранява в Дом музей Никола вапцаров в София.
16 Алексей Сегренски, Никола Вапцаров, Спомени за поета и революционера, София, 1979г. стр.741
17 Има се предвид литературен кабинет „Никола Вапцаров“ към Института по литература на БАН.
18 Добрев Ч. Истинският Вапцаров Избрано т.8, С.2011, стр.186
19 Добрев Ч. цит.съч. стр.222