В същия ден, в който Доналд Тръмп получи изработената специално за него „награда за мир“ от най-новия си приятел, президента на ФИФА „Джони“ Инфантино, администрацията му публикува също толкова кичозна стратегия за национална сигурност. Относително краткият документ блика от Тръмп и тръмпизъм. Той започва с типично скромното твърдение, че президентът е върнал „нашата нация – и света – от ръба на катастрофата и бедствието“.

Дори ако стратегията до голяма степен само формализира текущите действия и изявления на Тръмп и администрацията му, тя следва да се приеме като предупреждение за света – и особено за Европа.

Документът изповядва агресивна концепция за външнополитическа намеса, в която САЩ изрично си поставят за цел „насърчаване на европейското величие“. Езикът му може директно да бъде взет от речите на Виктор Орбан по време на т. нар. бежанска криза от 2015–16 г.: „Искаме Европа да остане европейска, да възвърне своята цивилизационна самоувереност.“ Още по-зловещо звучи твърдението, че „икономическият упадък на Европа е засенчен от реалната и още по-рязко очертаваща се перспектива за цивилизационно заличаване“.

Целият раздел за Европа е пропит от десетилетия на европейска крайнодясна идеология и пропаганда. ЕС и миграционните политики са обвинени, че „преобразяват континента и създават раздор, цензура върху свободата на словото и потискане на политическата опозиция, срив на раждаемостта и загуба на национални идентичности и самоувереност“. Според документа, ако „настоящите тенденции продължат, континентът ще бъде неузнаваем след 20 години или по-малко. Поради това далеч не е очевидно дали някои европейски държави ще имат икономики и армии, достатъчно силни, за да останат надеждни съюзници“. Всъщност администрацията на Тръмп вярва, че „най-късно в рамките на няколко десетилетия някои членове на НАТО ще станат с мнозинства от неевропейско население“.

Разгръщайки тази тема в интервю за Politico, Тръмп твърди, че това би направило тези страни „много по-слаби“.

Тези аргументи ясно напомнят две теории, смятани за основополагащи в съвременните крайнодесни среди. Първата е „Залезът на Запада“ на Освалд Шпенглер, чиято теза за цикличния упадък на цивилизациите беше използвана от германската крайна десница, за да клейми „перверзията“ и „слабостта“ на демократическата Ваймарска република. Втората е „Голямата подмяна“, публикувана през 2011 г. от френския писател Рено Камю, който превърна отдавна съществуващите „местни“ страхове в по-ясно изразена конспиративна теория, обвинявайки европейските елити, че използват имиграцията, за да подменят бунтовните „местни“ населения и да внесат по-послушен и зависим електорат. През последното десетилетие конспиративната теория за „голямата подмяна“ стана основна в американските десни среди чрез фигури като Стив Банън и Тъкър Карлсън.

Именно това местническо трескаво видение, въплътено и в двете идеи, дава на администрацията на Тръмп правото – ако не и дълга – да се намесва в европейските дела, както подсказва документът: „Американската дипломация трябва да продължи да отстоява истинската демокрация, свободата на изразяване и безапелационното честване на индивидуалния характер и история на европейските нации.“ Ясно е къде тя вижда своите съюзници: „Америка насърчава своите политически съюзници в Европа да подпомагат това възраждане на духа, а нарастващото влияние на патриотичните европейски партии действително дава повод за голям оптимизъм.“

С други думи, САЩ вярват, че тяхната национална сигурност е най-добре защитена чрез „възвръщане величието на Европа“, и че европейската крайна десница е единствената политическа сила, способна да постигне това. Следователно „широката политика за Европа“ дава приоритет на „култивиране на съпротива срещу настоящата траектория на Европа в рамките на европейските нации“ (чети: крайната десница) и „укрепване на здравите нации на Централна, Източна и Южна Европа“ – по-специално „съгласуваните държави, които искат да възстановят своето някогашно величие“ (чети: Унгария, Италия).

Документът остава неясен по отношение на това как ще бъдат постигнати тези цели, но едно е очевидно: приоритет за администрацията на Тръмп е натискът върху Европа да възприеме радикална политика за свободата на словото, по-близка до тази в САЩ – отново, особено по отношение на крайнодясната реч – и не само в социалните медии. Друг приоритет е нормализирането на Русия; или, както документът го нарича, „възстановяване на стратегическата стабилност с Русия“. Макар страната да не е изрично посочена като бъдещ съюзник, администрацията на Тръмп очевидно не третира Русия като противник.

В по-широк план стратегията за национална сигурност черпи вдъхновение не толкова от идеализираните Съединени щати от 50-те години – често възприемани като идеала зад лозунга „Да направим Америка отново велика“ – колкото от доктрината на Монро от 1823 г. Формулирана от президента Джеймс Монро, тя предупреждава европейските сили да не се намесват в „западното полукълбо“ (т.е. Америките), което той обявява за сфера на интереси на САЩ. Политическият документ на администрацията на Тръмп обещава да „утвърждава и прилага“ „допълнение на Тръмп“ към доктрината на Монро – което включва „привличането“ на страни по света, желаещи да помогнат за защитата на американските национални интереси.

Нищо от това не е непременно ново – достатъчно е да си спомним речта на Дж. Д. Ванс на Мюнхенската конференция по сигурността през 2025 г., в която вицепрезидентът отправи идеологическа атака срещу европейския демократичен модел. Но може би сега, когато стратегията е публикувана като официален документ, европейските лидери най-сетне ще разберат, че „татко“ говори сериозно. И ако документът им се струва твърде дълъг или твърде неясен, нека го обобщим с думи, които са пределно ясни: настоящото американско правителство вярва, че неговата национална сигурност е най-добре защитена чрез унищожаването на либералната демокрация в Европа. С други думи, САЩ не са (само) нежелан съюзник – те са желаещ противник. Време е да действаме съобразно с това.

Източник

Кас Муде е холандски политолог, който специализира в областите на политическия екстремизъм и популизма в Европа. Изследванията му включват различни политически партии, гражданското общество в Европа и др. Книгите му включват заглавия като „The ideology of the extreme right“ (2002) и „Populist radical right parties in Europe“ (2007).