Референдумите са последната мода в Европа. През юни, британските избиратели ще решат дали Обединеното кралство трябва да остане в Европейския съюз. Унгарското правителство свиква референдум дали страната да приеме квотата от бежанци, която й е определена от Европейския съюз. Унгарският министър-председател Виктор Орбан вече заяви, че Унгария няма да се съгласи. „Всички терористи са всъщност мигранти“, каза той. Референдумът вероятно ще подкрепи неговото становище.
Може би най-странният референдум бе организиран през април в Холандия след успешна петиция. Въпросът, поставен пред холандските граждани, бе дали страната да подпише споразумението за асоциация между ЕС и Украйна.[1] Всички други страни членки на съюза вече го подкрепиха, но без холандците то не може да бъде ратифицирано.
Някои биха казали, че детайлите на търговските споразумения и митническите бариери с Украйна ще са неразбираеми за повечето холандски гласоподаватели; някои биха могли да попитат защо те трябва толкова да ги вълнуват, та да провеждат референдум. Но референдумите отговарят на популистките настроения, които днес са завладели много страни – от Америка на Доналд Тръмп до Унгария на Орбан.
Референдумите са пример за онова, което наричаме „пряка демокрация“. Гласът на народа (или, по-скоро, Народа) се чува не чрез неговите избрани представители във властта, а чрез плебисцит. Когато Уинстън Чърчил пред 1945 г. предлага британците да решат на референдум дали да бъде продължено коалиционното управление от времето на войната, лидерът на Лейбъристката партия Клемънт Атли се противопоставя на това. Той определя референдумите като „не-британски“ и „инструмент за диктатори и демагози“.
Атли има право. Референдумите понякога се използват в представителните демокрации, например когато през 1975 г. британските избиратели гласуват за оставането на страната в Европейската икономическа общност, но те са много по-предпочитани от диктаторите. След като нахлува в Австрия през 1938 г., Хитлер пита австрийците на плебисцит дали искат да бъдат анексирани от Германия – избор, който те всъщност не могат да отхвърлят. Деспотите обичат да бъдат подкрепяни на референдуми: те не само претендират, че представляват Народа, те са Народът.
Днешната модата на референдумите е резултат от недоверието към политическите представители. Обикновено в либералните демокрации ние гласуваме за мъже и жени, от които очакваме да анализират и да вземат решение по въпроси, с които обикновените граждани нямат нито времето, нито необходимите познания да се справят.
Търговските договори са типичен пример за проблем, от който не би трябвало да очакваме избирателите пряко да се интересуват. Референдумите обикновено не са точно мерило за рационалните способности на хората, нито проверка на техните знания. В референдумите решенията обикновено са интуитивни, и затова лесно могат да бъдат манипулирани от демагозите. Това е и причината демагозите толкова да обичат референдумите.
Досега дебатът за евентуалното излизане на Великобритания от Европейския съюз е почти изцяло емоционален; фокусиран върху историческото величие на Великобритания, ужасите на чуждата тирания или, обратно, опасенията какво би се случило, ако статуквото бъде нарушено. Твърде малко английски избиратели имат представа как функционира Европейската комисия или каква е ролята на Европейския съвет, но повечето от тях не са безразлични, когато става въпрос за „Британия, изправила се сама срещу Хитлер“ – или за перспективата тя да бъде „залята“ от имигранти.
Обикновено на референдуми хората са „за“ или „против“ по причини, които имат твърде малко общо с въпроса, който им е поставен. Някои британци може би ще гласуват страната да излезе от ЕС, просто защото не харесват министър-председателя Дейвид Камерън, който подкрепя оставането в съюза. През 2005 г. избирателите в Холандия и във Франция гласуваха срещу предложената Европейска конституция. Вероятно онези от тях, които я бяха чели, се брояха на пръсти; всъщност това е документ, който трудно може да бъде прочетен. Отхвърлянето на конституцията бе резултат от общото недоволство от политическия елит, който обикновено свързваме с „Брюксел“.
До известна степен това е разбираемо – и не без основание. Преговорите в Европейския съюз са сложни и непонятни за повечето хора, а европейските институции са далечни. Нищо чудно, че мнозина граждани имат чувството, че са загубили контрол върху политическите дела. Демократичните национални правителства изглеждат все по-безпомощни, а Европейският съюз не е демокрация. Желанието за референдуми е признак не само за вътрешни национални разногласия; това е още един симптом за глобалното популистко искане „да си възвърнем собствената страна“.
Това може би е заблуждаващо (извън Европейския съюз Великобритания може да има по-малко контрол върху съдбата си, отколкото ако остане в него), но кризата на доверието не трябва да се пренебрегва. В крайна сметка дори когато референдумите са несериозни, техните последици не са. Онова, което се случва в Украйна, е важно. Излизането на Великобритания от ЕС може да има катастрофални последици не само за Обединеното кралство, но и за останалите страни в Европа. Успешният пример на Унгария, ако тя откаже да сътрудничи в решаването на бежанската криза, може да насърчи и други страни да я последват.
Фундаменталният проблем е, че много хора не се чувстват представени във властта. Старата партийна политика, провеждана от старите елити, които управляват чрез традиционните мрежи за влияние, у мнозина вече не създава усещането, че участват в демокрация. Изключителното влияние на шепа милиардери в Съединените щати, както и недостатъчната прозрачност на политиката на Европейския съюз задълбочават този проблем.
Пряката демокрация няма да върне доверието на хората в техните политически представители. Но ако не бъде възстановена една по-голяма степен на доверие, властта ще отиде у лидери, които претендират, че говорят с гласа на народа. А това никога не е довело до нищо добро.
Преведе от английски: Юлия Гешакова
[1] В референдума на 6 април в Холандия над 60 процента от гласувалите се обявиха против споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна. – Бел.пр.