Паметник на еврейските жертви на Холокоста пред Старото еврейско гробище в Берлин.
Снимка: Йоаким Ескилдсен/The New York Times
Един от Първите спомени на Венцел Михалски от израстването в южна Германия през 1970-те е за баща му Франц, който му давал полезни съвети: „Не казвай на никого, че си евреин.“ Франц, майка му и по-малкият му брат оцелели по време на Холокоста, пътувайки из югоизточна и централна Европа, за да се крият от Гестапо, а следвоенният му опит в Германия показвал, че макар и нацистите да са били победени, антисемитизмът, присъщ за идеологията им, не бил. Това станало ясно за Франц, когато учителите му в Берлин го изглеждали със злобни погледи в моментите, когато еврейски герои – примерно Шейлок от „Венецианският търговец“ – се появявали в часовете по литература. „Ех, Михалски, това се отнася точно за теб“, спомня си той как му казвал един учител, с усмивка. Много години по-късно, когато работел като търговец на фураж в Хамбург, той не казвал на приятелите си, че е евреин и държал езика си, когато ги чувал да правят антисемитски коментари. И така той казвал на сина си Венцел, че ще му е по-лесно, ако премълчава, че е евреин. „В момента, в който го кажеш, нещата ще станат много неудобни.“
Като тийнейджър, Венцел се противопоставял на съвета на баща си и казал на близък приятел. Онзи бързо разказал на майка си и следващия път, когато Венцел я видял, тя реагирала много силно, прегърнала го и го разцелувала, като повтаряла развълнувано: „Венцел! О, моят Венцел!“
Днес вече набит, брадат 56-годишен мъж, Венцел повдига гласа си и се опитва да я имитира: „Вие, хора! Вие сте най-интелигентните! Най-чувствителните! Вие сте най-добрите пианисти в света! И най-добрите поети!“ След което добавя с нормален глас: „Тогава разбрах какво е искал да каже баща ми.“
Венцел Михалски вече е директор на Human Rights Watch за Германия. Той и съпругата му Джема, напуснала страната си британка, живеят в грамадно жилище в западната част на Берлин. В кухнята им Джема ми казва, че след пристигането си в Германия през 1989, тя често изпитвала странна защитна реакция, когато казвала на хората, че е еврейка; сякаш те биха започнали да ѝ обясняват, че не се чувстват отговорни за Холокоста или биха защитавали бабите и дядовците си, че не те са го извършили. И за да избягва подобни разговори, тя също си мълчала, че е еврейка.
Наскоро най-малкият син на Михалски е станал [част от] третото поколение от семейството, на което се е наложило да научи, че да казваш на хората, че си евреин е нещо, което може да причини проблеми. Момчето – чиито родители ме помолиха да го наричам [в статията] с едно от средните му имена, Соломон, за да бъде запазена анонимността му – е посещавало еврейско начално училище в Берлин. Но понеже не искал да остане в такова хомогенно училище завинаги, малко преди да навърши 14 години, той се прехвърлил в държавно училище, което било представително за новото [етническо] разнообразие на Германия – място, както Джема го описва, където той „можеше да има приятели с имена като Хасан и Ахмед.“
Първите няколко дни изглеждали добре. Соломон, любезно дете с лесна усмивка, се свързал с един съученик чрез общата им привързаност към рап музиката. Този съученик го запознал с музиката на германско-турски рапър, който пеел за „Аллах и такива неща“, казва ми Соломон. В замяна той пък представил на съученика си американския и британски рап. Соломон имал чувството, че ще станат най-добри приятели. Но на четвъртия ден, когато имали час по етика, учителите попитали учениците какви домове за поклонение посещават. Един ученик споменал джамия. Друг споменал църква. Соломон вдигнал ръка и казал, че е бил в синагога. Последвала странна тишина. Един учител попитал как и защо е отишъл в синагога.
„Аз съм евреин“, казал Соломон.
„Всички бяха шокирани, особено учителите“, разказва ми по-късно Соломон. След часа един от учителите му казал, че е „много смел“. Соломон бил объркан. Както обясни Джема: „Той още не знаеше, че не трябва да казва на никого.“
На следващия ден Соломон донесъл в училище сладкиши за рождения си ден. Раздавал ги по време на обяда, когато момчето, за което се надявал да стане най-добрият му приятел, му обяснило, че в училището има много мюсюлмански ученици, които използват думата „евреин“ като обида. Соломон се чудел дали неговият приятел включва и себе си в тази категория, и така след училище поискал разяснение. Момчето го прегърнало и му обяснило, че, ако и да е „истински бабо“ – кюрдски жаргон за „шеф“ – те не можели да бъдат приятели, защото евреите и мюсюлманите не могат да бъдат приятели. А след това съученикът избухнал в серия от антисемитски коментари. По думите на Соломон: че евреите били убийци, които се интересували само от пари.
През следващите няколко месеца Соломон бил тормозен все по-агресивно. Един ден се върнал у дома с голяма синина на гърба. При друг случай вървял за вкъщи и по пътя спрял в една сладкарница. Когато влязъл вътре, там се оказал един от мъчителите му, който насочил към него нещо, което приличало на пистолет. Сърцето на Соломон спряло. Момчето натиснало спусъка. Щрак! Оръжието се оказало фалшиво. Соломон преживял най-голямата уплаха в живота си.
Когато разказал на родителите си за тормоза, те решили да направят опит да превърнат инцидента в момент на възпитание. Уредили бащата на Венцел да посети училището, за да сподели историята си за бягството от Гестапо. Но тормозът само се влошил, разказва ми Джема, и те имали чувството, че училището не е направило достатъчно много, за да се справи с проблема. Михалски излезли публично с историята си през 2017, споделяйки я в медиите, за да започнат дискусия за антисемитизма в немските училища, която считат за изключително необходима. Оттогава насам са открити десетки случаи на антисемитски тормоз в училищата, включително и миналата година в германо-американското училище, където моят син посещава първи клас. Според местните новини, в продължение на месеци някои ученици тормозели един деветокласник, като припявали неща от рода на „Заминавай за Аушвиц в товарен влак.“
Директорът на училището на Соломон, в интервю за германския вестник „Ди Велт“, казва, че в училището му се полагат съгласувани усилия за решаване на проблема. Когато репортерът го пита дали тормозът демонстрира „необмисленото поведение на млади хора в пубертета“ или „вкоренен антисемитизъм“, директорът прави пауза, за да каже, че това е „много опасен“ въпрос, но след това отговаря: „Много е възможно мотивът да е антисемитизъм. Но ние не можем да погледнем в главите на тези ученици.“ (Когато бе попитан за коментар, един представител на Департамента за образованието, младежта и семействата към Берлинския Сенат, който наблюдава обществените училища в Берлин, заяви, че са въведени антидискриминационни мерки като курсове за обучение и семинари както за ученици, така и за преподаватели.)
За семейство Михалски всичко това е доказателство, че след войната германското общество никога не се е справило истински с антисемитизма. Да, Германия е възстановила синагогите и е построила паметници на жертвите на Холокоста, казва Венцел: „Така че за много от обикновените хора от средната класа това означава: ‚Направихме го. Справихме се с антисемитизма.‘ Но вътре в самите семейства никой не се е занимавал с него. Големите, тежките, болезнените въпроси никога не са били задавани.“ Според Венцел, мюсюлманските ученици, които са измъчвали сина му, действат в среда, която вече е изпълнена с местен антисемитизъм. „Много консервативни политици днес казват: „О, мюсюлманите внасят своя антисемитизъм в нашата прекрасна анти-семитска култура“, казва той. „Това са глупости. Те се опитват да политизират всичко това [анти-мюсюлманските настроения от момента].“
Еврейският живот в Германия никога не е угасвал напълно. След нацисткия геноцид и шест милиона убити евреи, приблизително 20 000 еврейски разселени хора от Източна Европа са се заселили постоянно в Западна Германия, където по онова време има и около 15 000 оцелели германски евреи, които все още са останали в страната след войната. Новата германска политическа класа отхвърля, в речи и закони, яростния антисемитизъм, който е основополагащ за нацизма – мерки, считани не само за морално задължение, но и неизбежни за възстановяването на германската легитимност на международната сцена. Но тази промяна не отразява някаква незабавна промяна в антисемитските нагласи на място. През следващите десетилетия, желанието на много германци да отклонят или да потиснат вината за Холокоста е довело до нова форма на антипатия към евреите – едно явление, познато под названието „вторичен антисемитизъм“, при което германците се възмущават от евреите, защото те им напомнят за собствената вина, тоест ролята на жертвата и извършителя се преобръща. „Изглежда германците никога няма да ни простят за Аушвиц,“ казва през 1968 г. Хилде Валтер, германско-еврейска журналистка.
Възпоменаването на Холокоста в Западна Германия все повече се превръща в дело на държавата и гражданските групи, което поражда така наречената Erinnerungskultur, или „култура на възпоменанието“, която днес е най-силно видима при Мемориала на убитите в Европа евреи, огромен паметник и мемориално място в близост до Бранденбургската врата в Берлин, открит през 2005 г. Но макар че културата на възпоменанието в Германия се възприема като международен модел за това как да се справяме с ужасите от миналото, тя все още не е подкрепяна от всички. Според проучване на еврейската организация Анти-клеветническа лига [Anti-Defamation League] от 2015 г., 51% от германците смятат, че „сигурно е вярно“, че „евреите все още говорят прекалено много за това, което им се е случило по време на Холокоста“, а 30% се съгласяват с твърдението „Хората мразят евреите заради начина, по който те се държат“.
Реакционната, крайно дясна Алтернатива за Германия, или AfD, влезе за първи път в германския парламент през 2017 г. – където е третата по големина партия – върху една антиимиграционна и антиислямска платформа, а освен това политиците от тази партия се противопоставят срещу Културата на паметта в Германия. Политиците от AfD често се опитват да омаловажат нацистките престъпления, за да противодействат на онова, което някои от тях наричат национален „култ към вината“. В реч от миналия юни, един от лидерите на партията, Александър Гауланд, нарече нацисткия период „само птича курешка в повече от 1000 години на успешна германска история“.
Днес в Германия, нация от 82 милиона души, живеят около 200 000 евреи, и много от тях започват да се чувстват все по-застрашени. В проучване на Европейския съюз за европейските евреи, проведено през 2018, 85% от анкетираните в Германия характеризират антисемитизма като „много голям“ или „доста голям“ проблем; 89% посочват, че проблемът се е влошил през последните пет години. Общо регистрираните антисемитски престъпления в Германия са нараснали с близо 20% миналата година, достигайки 1799, докато насилствените антисемитски престъпления са се увеличили с около 86%, до 69. Полицейската статистика приписва 89% от всички антисемитски престъпления на десни екстремисти, но лидерите на еврейската общност оспорват това и много германски евреи възприемат естеството на заплахата като далеч по-разнообразно. Малко повече от половината от германските еврейски респонденти в споменатото изследване на ЕС казват, че са изпитали директни актове на антисемитски тормоз през последните пет години, а мнозинството от тях са възприемали извършителите на най-сериозните инциденти като „хора с екстремистки мюсюлмански възгледи“.
Опасенията в еврейската общност от това, което някои наричат „внесен антисемитизъм“ или „мюсюлмански антисемитизъм“, донесен в страната от мигранти от Близкия изток и често свързан с конфликта между Израел и палестинците, са се появили най-вече след Палестинското въстание от 2000 г., известно като Втората Интифада, когато вълна от антиеврейски атаки се разнесе из цяла Европа. Мащабният приток на бежанци в Германия от страни като Сирия и Ирак, който започна през 2015, допълнително подхрани тревогите. Сред ранната вълна от гордост, която много германци изпитаха във връзка с приемането на бежанците, Йозеф Шустер, ръководител на Централния съвет на евреите в Германия, най-голямата еврейска организация в страната, призова към предпазливост. „Много от бежанците бягат от терора на Ислямска държава и искат да живеят в мир и свобода, но в същото време те идват от култури, в които омразата и нетърпимостта срещу евреите са неразделна част от утвърдения начин на живот“, казва той пред репортер от Ди Велт.
Точният характер на антисемитската заплаха – и дали всичко това може да бъде издигнато до нивото на екзистенциална заплаха – е нещо, което се обсъжда интензивно в германската еврейска общност. Мнозина смятат, че най-голямата опасност идва от окуражената крайна десница, която е враждебно настроена както към мюсюлманите, така и към евреите – нещо, което се потвърждава от скорошните терористични актове на бели супремасисти в синагогите в Питсбърг и Пауей, Калифорния, но също и джамиите в Крайстчърч, Нова Зеландия. Многобройни проучвания подсказват, че анти-мюсюлманските нагласи в Германия и други европейски страни са по-разпространени от антисемитизма. В същото време, редица проучвания показват, че в сравнение с общото население, мюсюлманите в Германия и други европейски страни са по-склонни да подържат антисемитски възгледи. Проучването на Анти-клеветническата лига за 2015 г. например е установило, че 56% от мюсюлманите в Германия са имали антисемитски нагласи, в сравнение с 16% за цялото население. Някои консервативни евреи смятат, че политическата левица не желае да назове този проблем, донякъде от нежелание да се маргинализира една вече маргинализирана група, или поради ляв антиционизъм. Крайно дясната, анти-ислямска AfD – именно политическата партия, която много евреи намират за най-вредна, заради релативирането на нацистките престъпления, се опитва да експлоатира тези разделения и сега се представя като защитник на германските евреи срещу онова, което изобразява като Мюсюлманска заплаха.
Един инцидент, който предизвика значително внимание и подчертава някои от сложностите на тази нова динамика, се е случил на улица в Берлин през април 2018, когато 19-годишен сириец от палестински произход е свалил колана си и удрял с него млад израелски мъж на име Адам Армуш, който носел ярмулка [традиционната еврейска богомолска шапчица]. Нападателят крещял „Йехуди!“ – арабската дума за „евреин“. Армуш заснел атаката на телефона си, за да може „цял свят да види колко ужасно е тези дни да се минава по берлинските улици като евреин“, както по-късно сам каза в телевизионно интервю. Шустер посъветва евреите в градовете да не носят открито ярмулки. Почти изгубено в размириците остана странното признание на Армуш, че всъщност той не е евреин, а … израелски арабин. Той получил ярмулката от приятел, заедно с предупреждение, че не е безопасно тя да се носи навън. Армуш казва, че първоначално не е искал да повярва. „Казвах, че е наистина безопасно“, твърди той. „Исках да го докажа. Но ето как завърши всичко“.
Много мюсюлмани критикуват идеята за „мюсюлмански антисемитизъм“ като нещо, което погрешно утвърждава, че омразата към евреите е присъща на вярата им. Мухамад Самер Муртаза, германски изследовател на исляма, който е писал много за антисемитизма, твърди, че европейският антисемитизъм е изнесен в Близкия изток през 19 век и е бил „ислямизиран“, едва след края на 1930-те години – един процес, по-късно усилен от арабско-израелския конфликт. Антисемитизмът е всъщност европейско изобретение, с доказана способност за мутиране. Често преплетена с икономически и социални недоволства, демонизацията на евреите е била съществена част от християнската традиция, а с разрастването на европейския национализъм през 19-ти век тя е придобила и подлъгващи расови измерения. Днес, когато световното възраждане на расистките и племенни чувства подклажда бунт срещу либералния демократичен ред, подновената конфронтация на германското общество с антисемитизма казва много не само за съдбата на тамошните изнервени еврейски общности, но също и за това доколко способна е всяка нация да поддържа в дългосрочен план едно толерантно, плуралистично общество, което може да издържа на етнонационалистическите изкушения.
Засега индикациите са смесени. Зигмунт Кьонигсберг е отговорен за въпросите на антисемитизма при Еврейската общност в Берлин – организацията, която се грижи за синагогите и други аспекти на местния еврейски живот. В кафене до куполообразната Нова синагога, която е била пощадена от унищожение по време на погромите от ноември 1938, Кьонигсберг, любезен 58-годишен мъж, ми казва, че майка му е била освободена от концентрационния лагер Берген-Белзен и е възнамерявала да се премести в Париж. Вместо това тя заседнала в германския граничен град Саарбрюкен и скоро се срещнала с бащата на Кьонигсберг, също човек, преживял Холокоста. Подобно на други еврейски семейства, те били не съвсем уверени, що се отнася до оставането в Германия. Кьонигсберг използва една често употребявана метафора, за да опише това неспокойствие: чак до 80-те години, казва той, германските евреи „седяха върху готовите си куфари.“ След обединението на Източна и Западна Германия, много евреи са се страхували от националистическо съживяване. Но въпреки тогавашната вълна от расистки атаки срещу различни имигрантски групи, това съживяване изглежда не се материализираше. Всъщност Европейският съюз, който беше създаден, за да унищожи тези импулси, се намираше в период на възход. Евреите се почувствали по-сигурни, казва ми Кьонигсберг: „Разопаковахме куфарите и ги сложихме в мазето.“
Сега, смята той, това чувството за сигурност се е разклатило. Хората все още не се отправят към изходите, казва той, но вече започват да мислят: Къде точно го сложих, тоя куфар?
В един прохладен облачен ден в края на 2017, Йораи Файнберг, израелски гражданин, тогава на 36, стоял и пушел цигара пред израелския ресторант, който притежава в центъра на Берлин, когато един германец на средна възраст спрял на тротоара и казал: „Вие, хора, сте луди.“
„Защо?“, попитал Фейнберг, докато един негов приятел заснемал срещата на мобилен телефон.
„Много просто“, казал мъжът. „Защото воювате срещу палестинците от 70 години насам“.
„Аха, значи става дума за някаква левичарска история“, отговорил Фейнберг.
„Аз не съм левичар“ казал мъжът и се навел към Файнберг. „Вие водите война. И искате да се настаните тук.“ Човекът ставал все по-войнствен. „Махайте се оттук!“, продължил той. „Това е моята родина. А ти нямаш родина.“
Фейнбърг го помолил да се отдръпне.
„Ще получите сметката след 10 години. След 10 години няма да сте вече живи“, казал мъжът. След което добавил: „Какво търсите тук след 45-та?“
Това прозвучало като риторичен въпрос, но Файнберг, след като дръпнал от цигарата си, се осмелил да отговори. „При толкова много хора като теб, това май е доста добър въпрос.“
Файнберг забелязал минаваща полицейска кола и изтичал да потърси помощ. „Никой няма да те защити“, изръмжал мъжът. После, като погледнал право в камерата, сякаш се обръщал към евреите навсякъде, добавил: „Върнете се в тъпите си газови камери. Никой не ви иска.“ Човекът нямал никакви връзки с екстремистки групи, както се установило по-късно, казва ми Файнберг. Хората го смятали за обикновен гражданин.
Видеоклипът на разговора се разпространил мълниеносно из социалните медии. „Тази гнусна атака отново показва, че антисемитизмът се е настанил насред обществото и сега е ясно изразен и открит“, казва Шустер. През декември, година след инцидента, Центърът за изследвания и информация за антисемитизма, или RIAS, една немска организация, която документира антисемитски инциденти в Берлин от основаването си през 2015, избра ресторанта на Фейнберг, за да обяви инициатива за по-активно събиране на информация от други части на страната.
В деня на събитието Файнберг седеше под серия от картини, изобразяващи на звездата на Давид, пред редица репортери. „Това не беше най-лесната година от живота ми“, каза той. След инцидента получил лавина от антисемитски съобщения. Един човек, използващ името Грета, му изпратил стихотворение, наречено „Еманципация“, написано през 19 век от Август Хайнрих Хофман фон Фалеслебен, който е написал и стиховете, използвани днес в германския национален химн. Отправена „Към Израел“, тази по-малко известна работа [на Фалеслебен] гласи така: „Крадете изпод краката ни/ нашето германско отечество.“ Във Фейсбук пък някой си на име Махмуд коментирал: „Сметката ще дойде, точно както каза германецът от видеоклипа.“
След като Файнберг приключи, шефът на RIAS, Бенджамин Щайниц, заяви, че от основаването си досега организацията е документирала над 3000 антисемитски инцидента. Един репортер попита Щайниц кой е извършвал физическите атаки: „Дали това са напълно нормални граждани? Или може би са десни екстремисти?“ Щайниц смята, че според описанията, предоставени от жертвите, изглежда има разлика между големите градове и селските райони. В големите градове извършителите често идват от „ислямска среда или среда, която се основава на лява, антиизраелска идеология“. В селските райони и малките градове, добавя той, „нещата са напълно различни“.
Докладът на RIAS, публикуван през април, показва сложността на проблема. Когато изследователите разгледали всички докладвани антисемитски инциденти в Берлин през 2018 – включващи заплахи, тормоз и целенасочен вандализъм – те не успели да определят идеологическата мотивация в почти половината от случаите. Около 18% от инцидентите биха могли да се припишат на десни екстремисти, което ги прави най-голямата известна група, но при толкова много липсваща информация, цифрите едва ли допускат окончателно формиране на мнения. Политическите мотиви на насилниците са още по-трудни за определяне. От 46-те докладвани антисемитски атаки в Берлин през 2018, RIAS е могъл да идентифицира идеологическата мотивация на извършителите само в 19 случая. Пет атаки са извършени от хора, които се придържат към „леви анти-империалистически“ възгледи; други пет са класифицирани като от „конспиративно-идеологически“ характер; четири са класифицирани като „враждебни към Израел“; две като „ислямистки“; две други като „дясно-екстремистки“; една атака е приписана на „политически среден“ мироглед.
След събитието, докато гостите похапват фалафел и хумус, на една от масите в ъгъла сяда Феликс Клайн. Той е 51-годишен дипломат от кариерата и първият федерален Комисар по въпросите на еврейския живот в Германия и борбата срещу антисемитизма, доста дълга за изписване длъжност за една позиция, която е създадена едва през миналата година. По време на събитието той ми разказва, че решението да се създаде този пост е станало неотложно след като някои про-палестински протестиращи, разгневени от решението на президента Доналд Тръмп да признае Йерусалим за столица на Израел, изгориха израелски знамена по време на демонстрации в Берлин през декември 2017. Инцидентите поставиха в неудобна светлина германското правителство и канцлерката Ангела Меркел, която още в началото на мандата си беше обявила сигурността на Израел за германски Staatsräson или „въпрос от държавна важност“.
Клайн изброява няколко неща, които германското правителство трябва да прави на федерално и държавно равнище, за да се бори срещу антисемитизма; основно сред тях е обучението на учители и полицаи, които трябва да се научат как да го разпознават. Освен това той казва, че учебниците трябва да включват повече уроци за еврейските приноси в Германия. „В уроците по история ние започваме да говорим за евреите едва когато се стигне до нацисткия период“, казва той. „Не говорим за еврейския живот нито преди, нито след това.“
Увеличаването на броя на антисемитските актове, казва ми Клайн, е въпрос не просто на нарастваща омраза, а на нарастваща готовност тя да се изразява. Това се дължи на социалните медии, казва той, както и на AfD и „брутализирането“ на политическия дискурс. Има и предизвикателства, предизвикани от антисемитизма, идещ от мюсюлмани, добавя той, но според криминалната статистика това не е основният проблем.
Клайн цитира федералната статистика, която приписва огромно мнозинство от антисемитските престъпления в Германия на десни екстремисти – нещо, което много лидери на еврейската общност оспорват. Питам Клайн дали смята, че статистиката е надеждна. Той признава, че всъщност методологията е погрешна: когато не е ясно кои са извършителите, те автоматично се класифицират като десни екстремисти. „Вече започнах дискусия в правителството, за да се промени това“, казва той.
Клайн добавя, че съществуващите статистически данни не трябва да се използват като претекст „да се избегне дискусията за антисемитизма сред мюсюлманите“. Попитах го дали има някакъв страх, че такъв разговор ще предизвика напрежение между малцинствените групи, вместо да ги защити. „Мисля, че има страх“, казва той. „И по тази причина смятам, че правилната стратегия е да се осъжда всяка форма на антисемитизъм, независимо от цифрите. Не искам да започвам дискусия за това коя група е по-проблематична или по-опасна от другата.“
Той се навежда към мен, за да подчертае казаното. „Тази дискусия не трябва да се започва, защото тогава започвате да използвате една политическа група срещу друга. А това не трябва да се прави.“
Германските антисемити са очевидно привлечени от Алтернатива за Германия. Според проучване на Allensbach Institute, авторитетна организация за проучване на общественото мнение, през 2018 г. 55% от поддръжниците на AfD смятат, че евреите имат „твърде голямо влияние върху света“, много повече от 22% средно за цялото население. Самата партия обаче не агитира директно срещу евреите, както го правят крайно десните партии. Нейните политици използват по-коварни форми на вторичен антисемитизъм. В речта си от 2017 г. в Дрезден ръководителят на партията в източногерманската провинция Тюрингия Бьорн Хьоке се оплака от съществуването на паметника на Холокоста близо до Бранденбургската врата – един „паметник на срама“, както той го нарича – и призова към „завой на 180 градуса“ в германската „политика на паметта“. Да се отрича Холокоста е незаконно в Германия, където върху Речта на омразата са наложени определени правни ограничения. Но да се внушава, че е време той да бъде забравен, е завоалиран начин за посочване на същата цел.
Но след влизането на AfD в Парламента през 2017 г. политиците ѝ все повече представят партията като твърдо про-еврейска и про-израелска. След атаката срещу израелския младеж с ярмулката в Берлин, Йорг Мойтен, водещ политик от AfD, писа, че Германия се е превърнала в „световен шампион по внос на мюсюлмански антисемитизъм“. Една от парламентаристките на AfD, Беатрикс фон Щорх, обвини германския посланик в ООН, че „релативира“ и „омаловажава“ заплахата, пред която Израел е изправен в лицето на Хамас. AfD не е сама в това усилие. Във Франция крайнодесният Национален фронт – наскоро преименуван в Национално събрание – е основан от Жан-Мари Льо Пен, който преди години беше осъден за отричане на Холокоста. Сега тази партия се представя като защитник на евреите, които се страхуват от мюсюлманската имиграция. През 2014 г. Марин Льо Пен, дъщеря на Жан-Мари и негова наследница на мястото на партийния лидер, нарече Националния фронт „най-добрия щит“ за защита на евреите срещу „истинския враг, ислямския фундаментализъм“.
През миналата година двадесетина еврейски поддръжници на AfD основаха група, наречена „евреи в AfD“, или JAfD, твърдейки в своето „изложение на принципите“, че тя е единствената партия, която желае да „тематизира мюсюлманската омраза към евреите, без да я омаловажава“. В отговор на това, Централният съвет на евреите в Германия и 41 други еврейски организации публикуваха съвместно изявление, осъждащо AfD като расистка и антисемитска партия, и предупредиха евреите да не изпадат в изкушение от нейната „привидна грижа“ за тяхната безопасност. „Няма да позволим да бъдем инструментализирани от AfD“, се казва в изявлението. „AfD е опасност за еврейския живот в Германия.“
В един неделен следобед миналия октомври, JAfD проведе първото си мероприятие в една гимназия в покрайнините на Хесенския град Висбаден. Поддръжник на JAfD сред тълпата от присъстващи, които носеше ярмулка и окачена на врата му Звезда на Давид, която се виждаше вън от ризата му, до значката „AfD“, ми каза със силен руски акцент, че е емигрирал от Москва в началото на 1990-те години. И докато репортерите се събираха около него, той изстреля цяла поредица от твърдения, често повтаряни на крайно десни политически събирания: мюсюлманските имигранти идват от „абсолютно чужда“ култура. Те щели да „въведат шериатски закон“ и „изнасилване“ в Германия. Когато един репортер от Frankfurter Allgemeine Zeitung се опита да узнае името му, мъжът отказа да го даде. Не вярвал на Lügenpresse – „лъжливата преса“ – каза той, използвайки една фраза, която, далеч преди „fake news“, е била използвана от пропагандисти в нацистка Германия за разпространяване на конспиративни теории по адрес на вестници, контролирани от „световното еврейство“
Друг репортер се обърна към анонимния поддръжник на JAfD и каза, че е от RT, руската държавна информационна мрежа. „А на RT вярвам!“, щастливо подхвърли поддръжникът и прекъсна разговора си с нас, за да продължи с репортера на руски. Не е изненадващо, че RT се интересува от тази история; той полага специални усилия да показва и сее социално разделение на Запад като част от кампанията за разширяване влиянието на руското правителство. Но има и един по-специфичен руски ъгъл. След падането на Берлинската стена Германия прие, заедно с няколко милиона етнически германски „преселници“ от бившия Съветски съюз, и около 200 000 руско-говорещи евреи и членове на техните семейства. По-голямата част от германското еврейско население днес има корени в бившия Съветски съюз. AfD се опитва да спечели подкрепата на имигрантите от бившите съветски републики, които в Германия са склонни да гласуват консервативно – вярвайки, че те са по-склонни да приемат политиката на партията, включително и да дадат подкрепа за по-тесни връзки с руското правителство. Наистина, в някои избирателни райони с голям брой имигранти от бившия Съветски съюз, AfD се справя несъразмерно добре. Няколко членове на JAfD имат корени в бившия Съветски съюз; председателката им например е лекарка, родена в Узбекистан.
Членовете на управителния съвет на JAfD заеха местата си на сцената, докато партийни политици и функционери аплодираха. Преди събитието имаше много дискусии около еврейските пълномощия на един член на JAfD – не сред тези на сцената – който се е представил във Фейсбук като „последовател на Исус Христос“. Един репортер попита как групата определя еврейството. Един член на борда на JAfD, специалист по немска литература на име Артур Абрамович, се намеси с един вид размишление, което спретнато преобърна историческите страдания на европейското еврейство по оста на етнонационализма. Абрамович определи евреите като „етно-културна общност“. В съвременна Германия и Европа, продължи той, „разбирането за важността на етнокултурната общност е до голяма степен изгубено.“ Но десните партии искат да съживят това чувство за общност, и евреите, по негово мнение, инстинктивно разбират това поради собственото си чувство за племенна принадлежност. „Това е причината, поради която е налице определен афинитет между еврейството и десните партии в Европа.“
Друг репортер попита членовете на съвета как виждат призива за „обрат на 180 градуса“ в германската политика на паметта. „Ние не сме въодушевени от подобни изявления“, отговори Бернхард Краускопф, пенсиониран машинен инженер, който по-рано през деня каза, че повече от 50 членове от семейството му са били убити в нацистките лагери на смъртта. Той продължи да критикува Социалдемократическата партия за нейния „обрат на 180 градуса срещу еврейските израелци“, защото не подкрепя Израел. Следващото оскърбление, добави той, е било „обръщането на 180 градуса срещу еврейските германци“ от страна на политическия истеблишмънт. „Те казват: „Ние сме тоооолкова силно против антисемитизма“, каза Краускопф, като промени гласа си, за да демонстрира фалшивото състрадание. „А след това“, добави той със собствения си глас, „внасят една група от население, която се състои поне – поне! – от 60 процента заклети ненавистници на евреите!“
Не е ясно дали тези послания ще добият голяма притегателна сила сред евреите в Германия извън границите на гимназията. Йозеф Шустер, ръководител на Централния съвет на евреите в Германия, ми казва, че броят на еврейските поддръжници на AfD е „много малък“. Но опитът от Франция показва, че да се очаква някакво скромно ниво на подкрепа не би било пресилено. През 2012 лидерката на Националния фронт Марин Льо Пен бе подкрепена от 13,5% от еврейските избиратели, според френската компания за проучване на общественото мнение IFOP, както съобщава [телевизионният канал] „Франция 24“. Въпреки това, залогът за тези партии е не толкова малкият брой на еврейските гласове, а по-скоро демонстрацията на легитимност и идеологическа дистанция от минали фашистки движения. JAfD позволява на AfD да отхвърля като абсурдни обвиненията, че те са нацисти или трафиканти на нацистка идеология. По време на мероприятието на JAfD, няколко не-еврейски политици от AfD се обърнаха към присъстващите и един от тях, член на Парламента на име Петр Бистрон, изказа задоволството си така: „С нетърпение очаквам странните салтà, които ще бъдат нужни, за да бъдете представени вие, евреите от AfD, като нацисти“.
Френкелуферската синагога се намира на брега на канала на Ландвер в Берлин – един начупен, дълъг няколко километра воден път, който пресреща главната река на града, Шпрее, и на двата си края. През септември 1945 г., според един репортер на [вестника] Chicago Sun, каналът все още вонял от разлагащите се трупове, когато 400 еврейски оцелели и около 30 американски еврейски войници се събрали за първата следвоенна служба на синагогата в Берлин. Главният неокласически олтар, който някога се намирал там, все още бил в руини, но един еврейско-американски лейтенант на име Хари Новалски, който можел да види синагогата от прозореца на спалнята си, направил лична мисия от задачата да възстанови по-малкия, все още непокътнат олтар навреме за Рош Хашана, еврейската Нова година. В прохладната есенна вечер събралите се там хора, както пише един репортер, „пееха песни за Израел с набраздени от сълзи лица“. В наши дни модерните и обновени квартали около синагогата – Кройцберг и Нойкьолн – са дом на множество турски и арабски имигранти, и по тази причина се считат за „не-не-места“ сред някои евреи, които живеят другаде, макар че повечето посетители на синагогата не виждат нещата така.
Един понеделник сутрин миналата година, една 39-годишна местна еврейка на име Шломит Трип, посрещаше в синагогата клас от четвъртокласници. Трип, която връзва косата си с цветна лента и носи със себе си червенокоса кукла, която нарича Шломо, е управителка на еврейски куклен театър. Понякога тя прави в синагогата представления за юдаизма, предназначени за нееврейски ученици, за да „отвори вратите ни“, както казва сама, „и за да покаже, че ние не сме някакъв тайнствен клуб, за който могат да се измислят конспиративни теории.“ Такава откритост е изключително важна, особено като се има предвид, че Френкелуферската синагога, подобно на много други в Германия, наподобява нещо като крепост: с желязна ограда, охранителни камери, бронирани стъкла, покриващи прозорците и непрекъснато полицейско присъствие на улицата. Синагогите в Германия са под полицейска защита от около 1969 г., когато група марксистки бойци се е опитала да взриви еврейски обществен център в Западен Берлин. На следващата година, един все още неразкрит палеж на дом за еврейски възрастни хора в Мюнхен е довел до седем смъртни случая. Някои посетители на синагогата ми казаха, че разбират необходимостта от предпазни мерки, но и се оплакваха от невъзможността за естествен обмен с външната общност.
Децата сложиха ярмулки, предназначени за гости, и седнаха на пейките срещу кабинета, в който се държи Тората. Трип започна с въпрос:
„Откъде всъщност идват евреите?“
„От Израел?“ – отговори едно от децата.
„Ханаан?“ – каза друго.
„А откъде мислиш, че идвам аз?“ – попита Трип.
След кратко мълчание се обади едно от момиченцата: „Германия?“
„Правилно!“, каза Трип. „Родена съм тук в Берлин. Като много от вас.“
След това тя показа на децата един талит (молитвен шал) на сини райета и, като го нагъна около раменете си, започна да подражава на човек, който гордо се разхожда из олтара в събота. „Аз съм евреин. Аз съм евреин. Аз съм евреин“, каза тя с дълбок глас, предизвиквайки сред децата кикот. Зави се в талита и го забради около главата си, за да покаже как се използва при дълбока молитва. „Малко е като медитация“, каза тя. „Така човек може да се почувства наистина близо до Бога.“ Децата се наредиха в редица, за да опитат магията на талита едно по едно. Докато за момент увиваше всяко от тях в Талита, Трип ги съветваше да си мислят за нещо „наистина, наистина хубаво“,. По-късно тя ми обясни, че в такива моменти си представяла биеща камбана – „Динг!“ – и един антисемит по-малко, с всяко минало дете.
След като децата си тръгнаха, Трип ми каза, че самата тя още никога не е преживявала антисемитизъм – било от идващите тук деца или от мюсюлманските ѝ съседи. Според нея страховете от мюсюлманския антисемитизъм са преувеличени. „Не искам да съм наивна“, добави тя. „Със сигурност проблемът съществува. Но не е наложително човек да си опакова чантите и да се премества в Израел“.
Без имиграцията Френкелуферската синагога не би съществувала днес. След войната евреите от Източна Европа са образували тук малко паство. След 1989 г. към него се присъединили евреите от бившия Съветски съюз, но към края на хилядолетието паството вече доста намаляло. Това започнало да се променя преди няколко години, когато в квартала започнали да се стичат млади евреи от цял свят, включително и някои от хилядите израелци, които мигрираха в Берлин през последните години – много от които са част от политическата левица и се притесняват от Израелската политическа промяна надясно.
Сред новодошлите в синагогата са Нина и Декел Перец. Декел, брадат историк и екскурзовод, който е пристигнал в Берлин през 2002, след като е отслужил в израелската армия, ми казва, че майка му е била „напълно шокирана“ от този ход. „Израснал съм с умонагласата ‚В Германия не се ходи‘,“ казва той. И, за да покаже какво има предвид, той ми разказва историята на едно семейно пътуване през Европа от детството му, което включвало и прекосяване на немска територия. Семейството възнамерявало да прекоси страната, без да спира, но някъде в Шварцвалд малкият Декел трябвало да се изпишка. Малко встрани от пътя той здравата се нажулил на коприва. В детския му спомен всичко това по някакъв начин е останало като един вид съдбовно наказание заради спирането „в Германия“. По странно стечение на обстоятелствата, семейството на съпругата му Нина е именно от Шварцвалд. „Не познавах никакви евреи, нито пък знаех каквото и да било за юдаизма, с изключение на нещата, които сме чели в часовете по история“, разказва ми тя. След срещата с Декел тя се обърнала към юдаизма и сега дори е част от съвета на синагогата. По времето, когато разговаряхме за първи път, тя беше бременна в осмия месец с първото си дете.
Декел посочва, че израелците, които живеят в Германия, често са критикувани от израелските десни политици, които вменяват вина на съгражданите си, избрали „лесния живот зад граница“ пред „изграждането на силна еврейска държава“. В същото време израелските политици, включително и премиерът Бенямин Нетаняху, призовават европейските евреи да избегнат заплахата от нарастващ антисемитизъм в Европа като се приберат обратно в Израел. През януари Нетаняху изрично подчерта заплахата срещу европейските евреи, породена от „комбинацията от ислямски антисемитизъм и антисемитизма на крайните леви“, дори когато Министерството по въпросите на диаспората в Израел предупреди, че през 2018 именно крайната десница се е превърнала в основната заплаха за евреите в САЩ и Европа.
Декел ми казва, че си представя Френкенлуферската синагога като един вид убежище срещу много от тези идеи: една общност, която не се определя от страха пред антисемитизма или ориентацията към Израел, а от един вид местен, немски юдаизъм. „Въпросът е, какво искаме да създадем за децата си?“, казва той. „Ние не седим върху куфарите си. Ние сме тук, за да останем“.
През юли Нина е родила момиче, Роня Сара. Няколко седмици по-късно една сутрин тя я донесе в синагогата за кръщелна церемония. След това присъстващите се събраха на маса за „Кидуш“ – кратка почерпка, която се прави след някои еврейски обреди. Хората пиеха вино и водка, и похапваха ястия от херинга и сьомга. Настроението беше весело. Бащата на Нина държеше бебето, докато Декел се изправи, за да каже няколко думи за баба си Сара, чието име бебето продължава. Сара е оцеляла в трудов лагер в Румъния, а след това се установила в Тел Авив с дядото на Декел, марокански евреин. Тя се придържала към своите ашкеназки обичаи, разказва Декел пред компанията. Гледала немски телевизионни предавания и готвела борш. След като Декел се преместил в Берлин, тя била първата от семейството, която приела случилото се без сцени. „Обичаше да говори на немски с мен“, казва Декел. „И сигурно щеше да бъде щастлива, ако знаеше, че едно малко момиченце, родено в Берлин, носи името Сара“.
Една вечер миналото лято три поколения от семейство Михалски – Венцел и Джема, бащата на Венцел, Франц, а също и баба му, Петра, както и братята и сестрите на Соломон – седяха в един от англоезичните театри в Берлин, за да гледат представлението на Соломон. Той вече е на 16 и отскоро е записан в ново частно училище, а сега участва в пиеса, вдъхновена от опита му с антисемитския тормоз.
Пиесата започва със сцена в класна стая, където на черната дъска е написана темата на урока: „Как племенничеството разделя общностите – обяснете“. Тийнейджърите представят две племена, Узис и Уатзис, които се борят едни срещу други, поради съперничества от стари времена. В крайна сметка всички падат на пода и загиват в последната битка. Но след това всеки от тях бавно се изправя.
„И това е всичко, така ли?“, казва един от членовете на племето. „Накрая всички просто умират?“
„Това е гадно“, казва друг.
„Да, но е реалистично“, казва трети.
Соломон има последната реплика.
„Е, не знам за вас, но аз не си тръгвам, докато не успеем да оправим тази работа.“
След пиесата Джема ми казва, че не е запазила лоши чувства срещу децата, които са тормозили сина ѝ. „Не се отказах от тези деца“, казва тя. „Училището се е отказало от тях.“ Отношението на много от учителите, казва тя, е нещо такова: „С тях не може да се говори; това са просто мюсюлмани.“ Това разкрива едно доста тревожно нежелание на хората да се застъпват, както го изразява тя, за „живота в една либерална и толерантна демокрация за всички, отвъд расизма“.
Попитах Соломон дали е мислил много за антисемитизма преди да започнат епизодите на тормоз. Той ми разказа за едно пътуване, което е направил с баба си и дядо си точно преди тормозът да започне. Посетили местата в Полша, Чехия и Източна Германия, където дядо му се е криел от Гестапо. „Това наистина отвори ума ми“, казва ми той. „Знаех за преживяванията на дядо ми, но, разбирате ли, след това пътуване наистина се почувствах много горд, че съм евреин. А след като ми се случи и всичко останало, започнах да се чувствам още по-горд, че съм евреин. Не бих казал, че се чувствам по-религиозен. Става дума за идентичността, за етническия произход на евреите и това, че се движа в Берлин като еврейско момче.“ По-късно майка му ми каза, че съжалява за това, че синът ѝ си е създал по-силно чувство за етническа идентичност въз основа на опита му с оскърбления и атаки. Тя никога не е желала той да изгражда идентичността си въз основа на страха. „Исках да бъде свободен“, казва тя.
Соломон ми казва, че е щастлив в новото училище. Намерил е нови приятели с различен от неговия произход и заедно са създали група, наречена „Малцинства“. Все пак, добавя той, вече не се чувствал свободен да изразява публично новооткритата си еврейска идентичност. Искал да носи на врата си верижка със звездата на Давид, но заедно с родителите си решил, че това не е добра идея. „Работата е в това“, казва той, „че все още е наистина опасно. Искам да кажа, не е като да си кажеш, ,А, ОК, сега вече всичко е наред‘.“