Наричат го най-самобитният български художник. Наричат го и българският Брьогел. Поставени една до друга, двете метафори раждат непреодолимо противоречие. Как така? Хем самобитен, хем съизмерен със света? Той е Златю Бояджиев, пловдивчанинът, роден в Брезово, синът на Георги Вапцара. Неговият живот напомня на вълшебна приказка или ако проявим литературоведско въображение – на класическата схема на авантюрно-приключенския роман. В живота му има всичко: бягства, пътешествия, голяма любов, драматична криза, която го изправя пред смъртта, преодоляване на недъг и духовно възмогване, рязка смяна на почерка и художественото аплоа, дори участие във филм. През 1974 режисьорът Христо Христов му дава роля на художника във филма „Дърво без корен“.

Лутане, пътувания и завръщания, и… световна слава. В този житейски роман обаче се намесва и дидактичната линия, това е наративът, обясняващ предопределението на средата. Става дума за кръга, в който младият, но вече съзрял за живота, художник попада. На входа на Художествената академия той среща бъдещите си приятели Васил Бараков и Давид Перец. Техният гуру е професор Цено Тодоров. „Бараците“, така ще ги нарече другият голям пловдивчанин – Цанко Лавренов, и макар прозвището да е съвсем метонимично (бараците – аверите на Бараков, Барака), а в българския език пейоративното му значение да звучи дори леко обидно (озн. кучетата), ако повярваме на древната и по-мъдра ономастика ще видим, че „барак“ на еврейски означава мълния или блясък. Произходът на името на Барак е свързано с историята на еврейския военачалник, който заедно с пророчицата Девора победил Явин, Ханаанския цар. На арабски пък „барак“ или „мубарак“ означава благословия.

Бараците

Благословени или молепсани от съдбата са Бараците? Тримата делят обща квартира в София. Всъщност, сбира ги Гео Мирчев фирмописецът още в Пловдив. Делят заедно хляба, вероятно са изяли и една торба сол заедно. А колко ли от божествената напитка на Дионис са изпили? Мечтата им да останат заедно до старини Златю Бояджиев обезсмъртява в своята едноименна картина „Бараците“ (1964), където са изобразени и тримата, рисуващи в любимия си жанр пейзаж. Фигуралната композиция на творбата е класическа обърната пирамида, стативите визуализират правилни пирамиди (също три), а зад гърба на тримата персонажи-художници стърчи гордо най-съвършената пирамида – знамето на модерния технократски гений, Айфеловата кула. Бараците в Париж. Омекотената геометрия на композицията съсредоточава вниманието ни върху чадъра, разтворен над главата на Златю. Той вече рисува с лявата ръка.

Но от тримата само Давид Перец ще сбъдне мечтата на всеки художник и ще замине за Париж през 1948 година. Другите двама за добро или зло, остават в родната Итака. Но нали тя, именно тя, е тяхното най-голямо вдъхновение. Златю Бояджиев пътува и се завръща непрестанно при своята мечта да рисува. А неговата лична Итака, разположена между Брезово, Смолян и Пловдив, успява да го вдъхнови за няколко от най-великите му, диаметрално различни едно от друго, платна: „Брезовските овчари“ (1941), „Джамия в Пловдив“ (1967), „Приказка“ (1961), „Две сватби“ (1970) и „Имарет джамия“ (1970).

И така, младият Златю е доста своенравен и отказва да учи в Търговската гимназия в Пловдив, което пък е мечтата на стария Вапцар. Изключват го оттам, завръща се в Брезово, работи като архивар и разнася призовки. Бързо му омръзва тази работа и, без да се обади на никого, забягва на изток, към морето, в Бургас, където известно време работи като пощальон. Пътешествие на Изток: това е самото романтическо вдъхновение за твореца още от времето на Байрон, Гьоте и Жерар дьо Нервал, но това е и модернистичното предизвикателство на Флобер и Едмондо де Амичис. За младия Златю илюзията за щастието, което може да бъде постигнато на изток, при морето, приключва бързо. Той се завръща и все пак завършва Пловдивската гимназия, което му отваря вратите за академията. Защото големият художник се ражда с въображение и ръка, но майсторството на четката е занаят, който се учи, който е плод на огромна база данни и натрупан от образованието интелект. Образованието е важно, образованието е всичко – на това е искал да го научи старият баща.

И Златю се вслушва в мъдрите му слова. Рядкост е син да слуша баща си, особено такъв буен и непокорен син. Предстои му бляскава кариера и много нарисувани в неокласически стил шедьоври: портрети, напомнящи рисунъка на старите флорентински майстори (в стил а ла Пиетро де ла Франческа), пейзажи от четирите годишни времена – зелени пролети, златни есени и дълбоко снежни български зими а ла Питър Брьогел, фигурални композиции-оди на пасторализма в духа на фламандската школа, ярки контрастни колорити в киароскуро а ла Рембранд и в тематиката на трудовия ритуал а ла Миле. Като че ли целият европейски изобразителен опит си дава среща в творчеството на един единствен български художник.

Всичките платна на Златю Бояджиев разказват българския живот през призмата на едно общо битие – това е неговата балканска Аркадия. Картините му разказват ли, разказват, подобно на знаменитите му брезовски овчари, захласнати в чудната приказка на старейшината, подпрян на своята гега. Затваряш очи, заслушан и… забравяш, подобно на Елин-Пелиновите косачи. Дори овцете и кучетата са се заслушали във вълшебните слова. А центърът на картината е същата тази гега, символ на стожера, опората, устойчивостта на балканския чепат характер. Дайте ми лост и опорна точка и ще повдигна земята, е казал някога древният Архимед. Балканецът и до днес вярва на тези думи.

Златю също вярва че ще успее. Че ще бъде щастлив и ще срещне чудната царкиня от приказките с дълга и тъмна като нощта коса. И наистина, той среща любовта на живота си – красивата Цена, обезсмъртена в неговите портретни платна. Кротката и мъдра Цена с очи на светица ни гледа от портретния „Диптих“ (1941). Толкова много се обичат двамата, че напускат този свят в една и съща година – 1976. Любов като в приказките.

Но, изведнъж… Да, и този момент го има в приказките и те се разказват точно заради него. Изведнъж светът се обръща наопаки и героят е изправен пред непреодолимо изпитание. Но той, затова е герой, за да преодолее всичко. През 1951 година Златю Бояджиев получава тежък инсулт и само божията милост го връща на този свят. Парализирана е цялата му дясна страна, кракът му отчасти се възстановява, но ръката, онази същата, която държи и движи филигранно четката по платното, е вкаменена завинаги. Тогава той започва да рисува с лявата ръка. И този недъг за него се превръща в изпитание и благословия, защото му отваря нова врата в изкуството. Той се създава наново като художник. Започва да рисува в модернистичен, гротесково-наивистичен стил, без обаче да изневерява на творческата си инвенция, на вкуса си към колорита и светлината, към смелите и ярки, плътни цветови решения, към обилието от форми и детайли. Продължава да рисува своята чудна балканска приказка, позната ни от Йовковите разкази, където в аркадийна хармония живеят хора и животни, ритуали и култури, вери и богове, Господари и ратаи, празници и делници.

Приказка

През 1961 година, точно десет години след преживения инсулт, Златю Бояджиев рисува прословутата си „Приказка“. Зимна картина. В клоните на вековен, жилест разклонен чинар, а това е най-балканското дърво, се е заклещило слънцето. Светликът му отблясва в ореол а ла Ван Гог. От хладния призрачен фон на небето ни побиват тръпки. Короната на дървото на живота е с опадали листа, самотно се сивеят голи клони. Самата корона поражда алюзия със структурата на човешкия мозък, на отворена черепна кутия за операция. Животинската антропоморфна вакханалия под дървото, едно хрумване а ла Йеронимус Бош, изстиналата земя и хтоничното настроение на платното са в пълен дисонанс с ярките пламтящи багри на небесния огън в клоните, който е избухнал, като че ли се е пръснал, подобно на кръвоносен съд. Художникът рисува ужасяващата приказка на дебнещата го смърт, а слънцето е неговият кръвоизлив. Дървото със слънцето е неговият инсулт. Златю разказва приказката на болестта, която го променя и ражда повторно като художник.

Той обаче бързо ще се събуди от кошмара и ще нарисува много други платна. А през 1970 година ще сътвори две от най-ярките си и оптимистичните картини на тържествуващия живот: „Две сватби“ и „Имарет джамия“.

Две сватби

„Две сватби“ е сюжет, свързан с Родопите и с пъстротата на балканската религиозна и етническа симбиоза. Изобразени са две сватбени процесии – християнска и мюсюлманска. Християнската е разположена на авансцената, в преден план по хоризонтал, в профил наблюдаваме празничното шествие, водено от музиканти, булка с дълъг бял шлейф, младоженец, сватбари, стари и млади. Във вертикал е разположен друг лъч на сватбената процесия, защото от горните махали прииждат още сватбари. Така двата лъча се срещат и пресичат, образувайки своеобразен кръст. Във втория план, почти центриран, леко вляво на платното е изобразена мюсюлманската сватба. Танцуващите в опиянението на радостта сватбари са извили в буен танц една фигура, наподобяваща полумесец. Най-горе, в небето се извисяват силуетите на три лайтмотива в творчеството на художника – църквата, световното дърво и минарето на джамия. Сиптоматичен е ефектът на обемите и мащабите на тези три знака. Църквата е в сиво и е най-дребният силует – вероятно за да се спази законът на перспективата, а и картографията на града Пловдив. Джамията е в светли пастелни тонове и е най-висока, буквално забива връх в небосвода. Дървото е най-обемно и впечатляващо в своя хоризонтал и вертикал, а неговата закръгленост, в разрез с острите геометрични форми на двата храма, уталожва и успокоява погледа. В двата горни ъгъла подпират и уравновесяват композицията белите скали на две тепета. Това е балканският свят, това е и животът – хармоничен, себедостатъчен, каменно устойчив, топъл и мъдър, завършен, опорен и окръглен в своята пълнота. Свят, снабден с лост и намерил своята опорна точка.

Имарет Джамия

Картината „Имарет джамия“ можем да разглеждаме като венец на творческото дело на Златю Бояджиев като самобитен балкански и световен художник. Тук той изобразява Пловдив като пъпа на света, в свещеното за исляма време, в нощите на Курбан байрам, когато се правят жертвоприношения, врат котли с ритуална храна, блестят огньове и сгряват сърцата на всички. Композиционният център на картината са пет сърпа на полумесеца, образувани от човешки тела, коленичили и приседнали в молитвени пози: това са прииждащите вярващи, а средоточието е храмът. Тези пет полумесеца се завъртат в радостната въртележка на пъстрия световен калейдоскоп. Между двата шпила на минаретата на Имарет джамия и Джумая джамия в заден централен план свети в пълния си блясък дискът на слънцето, полегнал върху петте остриета на средиземноморски кипариси. И тук, както в „Две сватби“, отляво и вдясно уравновесяват пейзажа два символа: вляво е каменното Сахат тепе, вдясно – отново минаре на джамия. Идеалният център в иначе сложната картинна композиция на трескавата подготовка за тържествения празник са върволиците от хора – богати и знатни, бедни и сакати, нещастни и щастливи, които прииждат от четирите посоки на града и се редят покрай казаните с курбан на имарета. Абсолютна устойчивост и хармония постига художникът с дихотомичните си решения: силуетите на двете кучета – голяма и малка хрътка; на двата казана – голям и малък, под които гори огън; както и на правите вляво и седналите в гръб вдясно човешки фигури. Динамика и статика. Байрам е времето за прошка, за смирение, за благодарност – и за себапа, и за изпитанията; и за блаженството, и за страданието. Проблясващото в светлата тъма на небето, осветено от свещените огньове между минаретата приказно слънце е алегория и на личното страдание на художника. Тук то е и лично тържество, изстрадан празник.

Това слънце, вградено между шпиловете на минаретата и кипарисите, – на цивилизацията и природата едновременно напомня по нещо и на една древна езическа алегория. Става дума за короната на Изида, соларната египетска богиня на живота. Между двата рога на короната ѝ е вградено небесното светило. Ако се вгледаме обаче в сърцевината на диска на слънцето в картината на Златю Бояджиев, ще видим, че художникът е изобразил стилизирано женско лице. Това е Божията майка, Всеопрощаващата, която ни гледа с тъжни и щастливи очи.

И до днес, в космичния център на мирозданието, наречен Филибе-Филипополис-Пълдин-Пловдив-Пулподева (нарочно ги изброяваме в разбъркан ред, защото в хилядолетията този град има тракийско, славянско, римско, византийско и османско име), извисяват стройните си профили от 15 век минаретата на старата красавица, вдигната от Шахбеддин, румелийския бейлербей. Имарет джамия. В основата ѝ лежи някогашен християнски храм. Името ѝ е „Имарет“, защото, сгушена между Марица и пешеходния мост, в самото лоно на града, там, при хората, тя е призвана да раздава топла храна на всички, без значение на пол, възраст, социално положение. Тя е създадена да дарява милост и любов. Там е погребан и Шахбеддин. На 26 август 2023 година българският главен мюфтия Мустафа Хаджи подарява репродукция на Златю Бояджиевата „Имарет джамия“ на папа Франциск. Каква по-подходяща илюстрация на диалога за мира, толерантността и разбирателството между хората от различни вери? Това са хората от Балканите, повярвали в приказката на художника. Защото носят бога в душите си.

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).