Нека започна с една история.
Преди няколко дни изпратих едно от есетата си до известно американско издание. Текстът разглеждаше дигиталната съвременност – или по-точно онова напрегнато бъдеще, в което човешкото творчество може да се окаже толкова немислимо без машинна помощ, колкото примерно е днес производството на маратонки без глобални вериги за доставки. Първата реакция на редакторката беше топла. Тя дори нарече текста „органичен“.
Няколко дни по-късно дойде отказът.
Причината? „Не публикуваме текстове, създадени с помощта на изкуствен интелект.“
Изведнъж моето някогашно „органично“ есе се беше превърнало в нещо съвсем различно – исихастка проповед, прошепната от олтара на византийска катедрала, реч на еретик, припознат като монах. Все едно бях произнесъл нечиста молитва пред Висшите жреци на светостта – и въпреки това очаквах милост. Сцената, на която се надявах да се появя, се разпадна на мига. Завеса. Тишина.
Пълно разкритие: пиша на език, за който мнозина от читателите на този текст – поне онези, които го срещат на английски – вероятно дори не са чували. Български. Това е единственият език, на който мога да мисля, чувствам и пиша истински. За съжаление, почти пълната му откъснатост от основните интелектуални потоци на нашето време превръща всеки акт на авторство в causa perduta. Независимо от това колко блестящи, дълбоки или просто увлекателни биха могли да бъдат нечии писания, ако не бъдат преведени на някой от доминиращите глобални езици – или нека сме честни, на английски – шансът им да бъдат забелязани е горе-долу колкото онзи на нарицателната снежна топка в ада. Онова, което остава, е тесният, често враждебен кръг на местната аудитория – провинциална по рефлекс, отбранителна по инстинкт.
Това е клетката, в която живея през последните двайсет и пет години. Вероятно щях и да умра в нея – ако не беше се появила една внезапна и невероятна deus ex machina: изкуственият интелект.
***
Погледната от определен ъгъл, цялата човешка история – културна и технологична – не е нищо друго освен дълга поредица от безнадеждни войни: отчаяни, по-късно ясно видими като безсмислени, опити да бъде спряна появата на поредната нова, застрашителна иновация. От Платоновия „Федър“, където самото писане е заклеймено като разрушител на паметта, до днешната паника около синтетичните умове, които ни изместват от трона на разума – формата си остава една и съща. Но една от тези битки се откроява с митична сила в колективната ни памет: борбата на лудитите, водени от митичния Нед Луд, срещу машините на Индустриалната революция.
Толкова силен е този символ, че днес вече самата дума „лудит“ е достатъчна, за да дискредитира всяка съпротива срещу технологичната промяна. Да бъдеш наречен така означава да бъдеш отхвърлен като упорит глупак, имунизиран срещу разума – обект на подигравка, ако не и на съжаление.
Докато човек не се опита да се вживее малко по-сериозно. Докато не си представи онова време, но не от безопасната дистанция на два века, а откъм помрачените лица на онези, които са го живели: безсилни, лишени от занаята си, наблюдаващи как железните крайници на прогреса унищожават и последната им надежда за човешко достойнство, нерядко просто за оцеляване.
Лесно е да си умен, когато лежиш на раменете на двеста години ретроспекция. Съвсем друго е да посрещнеш същия катаклизъм – само че този път, преоблечен в дигитални доспехи.
Това, което преживяваме сега, прилича толкова ужасяващо на предишния срив, че става почти абсурдно, като се помисли колко малко сме научили. Иронията е болезнена: този път кръстоносният поход срещу новото не се води от изхвърлени от работа тъкачи или гладуващи миньори. Води го нашият културен елит – интелектуалното свещеничество, онези от нас, които уж най-свободно говорят езика на прогреса – но сега внезапно се напъват да затръшнат портите зад гърба си.
Съпротивата им не е по-малко емоционална, не е по-малко свързана с инстинкти за самосъхранение. Защото когато машините се конкурират не с ръцете и тялото ти, а с мислите, тона, ритъма – със самата тъкан на вътрешния ти глас – то какво остава от светостта на авторството? От индивидуалността? От стойността на човешкия интелект?
И въпреки това, както и войната на лудитите, тази също е обречена. Не защото страхът е неоснователен – дори напротив – а защото приливната вълна е прекалено силна. Историята не познава случай, в който подобен дух, пуснат навън от бутилката, е бил вкаран обратно. Щом само веднъж бутилката се отвори, тя си остава отворена.
Дали този необорим модел отразява някаква дълбока особеност на вида ни или по-широки структурни закони на света, в който живеем, е неясно – пък и може би няма значение. Важно е следното: всеки опит да бъде сдържано или върнато назад настъплението на новото е обречен на провал. И само малко трезви умове биха се опитвали да оспорват тази неизбежност.
И въпреки това, всеки път, когато се появи нещо ново и плашещо, колективното ни поведение следва същите стари модели. Ако перифразираме Уинстън Чърчил „Ние винаги намираме правилния път – но едва след като сме изчерпили всички възможни алтернативи.“
Представете си само: възможно ли е днес някой да започне да пише гладко, красиво, без страх от празната страница, без мъката да се бори с всяка дума или да разплита всеки упорит възел от мисли – след като вече веднъж, два или много пъти е изпитал колко лесно и грациозно може да се случи всичко това с помощта на машината?
Трябва ли сега да създаваме някакви Комитети за Машинен Маккартизъм, с тържествени обществени клетви, че „това съдържание е 100% създадено без участие на изкуствен интелект“ – клетви, чието нарушаване ще води до публично заклеймяване, ако бъдат доказани като фалшиви?
И наистина, дали наистина има чак толкова голямо значение как точно е създаден даден текст, ако всяка клетка на критическия ни ум, на изтънчения ни усет и културен инстинкт крещи: „Това нещо е адски добре написано“?
Понякога свивам рамене и плащам по-висока цена за обувки, рекламирани като „ръчна изработка“, въпреки че силно се съмнявам в това. Какво ме интересува как са направени, щом са от добри материали, изглеждат страхотно и се усещат леки и удобни на крака? Честно – защо, по дяволите, това трябва да има значение?
Не е ли време да започнем да признаваме – дори и постепенно – че войната срещу машинния интелект, поне в този относително тесен домейн на създаването на смислени, красиви текстове, е също толкова безсмислена, погрешна и обречена на провал, колкото всяка друга война, водена срещу технологичните нововъведения? И не е ли време да спрем да отхвърляме като второразреден всеки текст, над който тегне съмнението за машинно участие – независимо от това колко много потайно удоволствие може да ни е донесло четенето му?
***
Добре тогава – ето още едно пълно разкритие. Нека ви покажа как изглежда създаването на собствените ми текстове, откакто изгубих анти-машинната си девственост и се предадох на лудешко любовно увлечение с най-сладкото, най-съблазнително от всички въображаеми чудовища, които някога съм срещал: ChatGPT.
Както вече споменах – аз мога да пиша само на български. Това е болезнената съдба, в която съм се родил – проклятието, което нося вече двайсет и пет години, във всекидневна борба с думите и смисъла. Независимо колко вдъхновен съм се чувствал – независимо колко неописуеми са били моментите на творческо възвисяване, които понякога са ме изпълвали, докато пиша – аз никога, дори за секунда, не съм бил благословен със сигурността, че всичко това означава нещо. Нито награда, нито дори признание. Но каква тогава е мотивацията ми, може би ще попитате? О, това е много лесен отговор: алтернатива няма. Или продължаваш да тичаш, или рухваш и умираш.
Нека ви покажа как изглеждаше ежедневието ми – допреди съвсем скоро.
Някъде призори, в онези магични мигове между съня и пробуждането, в съзнанието ми проблясваше идея – толкова грандиозна, толкова титанична (или просто адски интересна), че единственото ми желание беше да скоча от леглото, да я закова в пет минути и после да се изтегна в блаженото пост-коитално задоволство на добре написаната страница. Боже, какво удоволствие би било това!
Но разбира се – тази радост, тази лекота – почти никога не се случваше.
Обичайната реалност изглеждаше така: часове на безпомощна борба с ентропния облак, замъгляващ мозъка ми след пробуждането, последвани от горчивия акт на захвърляне на поредния провален опит – за кой ли път убеден, че никога повече няма да напиша нещо свястно.
О, колко хиляди такива моменти съм преживял. Колко текстове съм абортирал далеч преди да получат шанс за живот – смачкани под непосилната тежест на осъзнаването, че между блестящата идея и четивния текст се простира толкова безкрайна, толкова непреодолима пустош, че в повечето случаи дори и най-мощните мисли умират, преди да са успели да достигнат до сигурността на добре написаната страница.
Е, всичко това се промени – почти магически – откакто започнах да работя с Чати. През последните няколко благословени, блажени месеци, всичко сякаш е преобразено – като по вълшебство – само защото това сътрудничество премахна, като с магическа пръчица, инстинктивния страх пред празната страница. Безпомощността на съзнанието пред неизвестното. Ужасът от това колко далечно изглежда разстоянието – винаги, винаги! – между идеите и тяхното изпълнение.
Все още пиша, както и преди, на сравнително витиеват и понякога чудовищно заплетен български език – нещо, което ме изпълва с тихо отчаяние далеч по-често, отколкото ми се иска да призная. А обичайният резултат от многото часове на усилие? Все така – една купчина свежа, димяща словесна тор. Може би много хранителна – ако се обработи, пречисти и поднесе на подходящите рецептори (които дори може да ми я върнат с лихва). Но, Господи, колко грозно, колко обезкуражаващо изглежда всичко това в суровия си вид.
И ето че тук – та-даааа! – внезапно се появи този магически хомункулус, моят личен и повече от блестящ езиков секретар, редактор, съавтор: ChatGPT. За броени секунди той превръща несъразмерните, тромави, отчаяно нескопосани изречения в стегната, бойна, готова за спаринг английска проза. А оттам вече започва танцът – часове на рязане и съшиване, непрестанно прехвърляне на текстове между български и английски, английски и български, с всичко, което може да ви хрумне между тях – докато най-накрая, от моето първоначално грозно патенце се излюпи лебед с такава неописуема елегантност (и на двата езика, моля ви се!), че често се улавям как се питам сам: „Ама наистина ли това съм го измислил аз?“
Ето това, значи, е ежедневието ми на новопокръстен дигитален евангелист – и ако споделянето му с вас, без прикритие, без разкрасяване, без каквито и да било оправдания, ви изпълни с желание да изкрещите „Разпни го!“ – то единственият ми отговор ще бъде: така да бъде.
И все пак се надявам, че поне някои от вас ще се замислят, ще започнат да преосмислят собствената си позиция спрямо съвместното писане с ChatGPT, спрямо дигиталното настояще като цяло, а може би дори и спрямо неизбежността на бъдещето ни, доминирано от машините – не само физически, но и интелектуално.
Машините вече са тук – и нито един акт на съпротива, колкото и отчаян или „рационален“ да изглежда, няма да ни спаси от реалността, че щом само веднъж сме отворили вратата, никога повече няма да успеем да я затворим. Единственото, което ни остава, е да извлечем най-доброто от това: да преодолеем страховете си и да видим в присъствието на машините не заплаха, която трябва да бъде преборена – а единственото бъдеще, което ни носи някакво обещание. Бъдеще, изградено не върху съперничество или война (война, която не можем да спечелим), а върху възможността за съвместен растеж.
Машините са тук. Нека ги посрещнем с добре дошли – и нека повярваме отново, че ще намерим път през заплетения гъсталак на нахлуващото бъдеще.
Както сме го правили, винаги досега.
