От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 01 long live BG

 

„За онова, за което не може да се говори, трябва да се мълчи“, беше казал един от гениите на миналия век. Предполагам, че от факта, че започвам да говоря за това тук нещо, би могло да се направи заключението, че за него трябва да се говори. Логически напълно погрешно, разбира се, но не и в други, според мен далеч по-важни смисли – политически, социални, дори чисто културни. Да, за това трябва да се говори. Нещастни, заблудени, застрашени са местата и човешките общности, в които липсва способността, готовността, та дори и просто усета, за говорене – публично говорене – по темите, свързани с уродливостта на някои от радикално-националистическите движения, младежки или не, в днешния свят. В днешна България.

Цяло щастие – и чист късмет – беше за мен срещата с този филм. Бях чувал за него, разбира се, но принципната му недостъпност беше го направила напълно невидим, така че нямах реална представа за онова, което се показва в него. Предполагам, че съдбата му е обичайната за всички филми от този остро-критичен, политически неудобен, „излагателски“ вид. Властимащите се чумерят, хората свиват рамене, пресата и медиите не успяват да открият „келепир“ в една толкова срамна и принципно неудобна тема. Европа, естествено, не успява да забележи нищо – и така историята нашенска си продължава както го е правила от веки-веков: полека-лека, „со кротце и со благо, па и с малце кьотек“. Какво пък чак толкова?

Разбира се, тази мрачна и донякъде неинформирана представа със сигурност идва от отдалечеността ми от реалния живот на страната, в която съм роден. Дочувам по нещо за борбите на немалко хора срещу тези и други цирейни израстъци на българската демокрация (присъщи не само за нея, разбира се). Разбирам от авторите, че тук и там е имало немалко силни, разгорещени дискусии. Разбирам, че много хора са готови да се борят срещу този вид „баламурничество“ с всички достъпни в рамките на закона средства. Но това не променя усещането ми, че като цяло в страната няма ни най-малък усет за реалността, за мястото на този вид параноично мислене и поведение в някакъв по-широк, по-мащабен контекст. Да, тези момчета изглеждат доста лудички. Да, те говорят и вършат неща, които май вече сме виждали, основно в стари, вече добре забравени документални ленти отпреди много десетилетия. Да, понякога изглеждат застрашителни. Е и какво? В тази страна лудички изглежда са всички; какво толкова ни занимавате точно с тия? Хлапешка им работа: ще пошумят, ще пошумят, пък ще пораснат.

Така, или долу-горе така, си представям типичната реакция срещу филма. Но дали нещата са наистина чак толкова просто обясними и безобидни? Дали тук става дума единствено за заблудени, невежи, лишени от перспективи и други възможности за реализация млади хора? Дали загноялата тъкан не се простира далеч по-дълбоко от няколкото картини на неща, които могат да се опишат и като „младежки дивотии“?

Нека се опитаме тогава да поразнищим малко мисловните конструкции, около които се върти идеологията на хората, представени във филма. Нека забележим, на първо място, че те варират широко както по възраст, така и – поне на пръв поглед – по образование, а също и позиции в обществения живот на местата, по които живеят (основно Стара Загора, на която очевидно се е паднала „честта“ да бъде отново развъдник на идеи, които – някъде около 150 години след първоначалната им поява – днес изглеждат толкова архаични и мухлясали, че, ако не би била очевидната готовност на носителите им да ги проповядват и налагат с всички възможни средства, включително и зле прикритата готовност към насилие, то, хм, хм)… Та, нека на първо място отбележим, че тук става дума далеч не само и единствено за някакви „хлапешки работи“. Да възприемат себе си като „родолюбци“ и „патриоти“ там очевидно са способни множество хора от най-различни социални произходи, прослойки, подредби и пр. Всички те очевидно възприемат себе си като поборници за „българщината“. Но за каква точно българщина става дума тук?


Small Ad GF 1

За зрителя, дори и без особено концентрирано вглеждане, става очевидно дори само след няколко минути, че мотивациите и обединяващите идеи сред всички тези хора далеч не са от някакво патриотично естество (в смисъла на класическия патриотизъм, който обикновено се дефинира като гордост и любов към собствената родина, без опити за негативно, агресивно разграничаване от нейните „други“, основно географските съседи.) Не, техните мотивации са от съвсем друго естество. Онова, което обединява всички тези хора е на първо място страхът. Именно страхът, а едва след това всичко останало.

Основното ми, базисно наблюдение и усещане е, че нещата, които са запазени тук за поколенията, са от вида, който аз наричам „стратегията на костенурката“. Основният начин на оцеляване и еволюционно приспособяване тук е изграждането на броня около една изключително крехка и лесна за разрушаване вътрешност, плюс инстинктивни реакции на свиване и затваряне вътре в бронята при всеки, дори и най-слабия, сигнал за опасност. Всички тези хора – стари, млади, повече или по-малко образовани, са обединени от едно и също нещо: неспособност за конкуренция и приспособяване към света извън най-тесните им, обикновено селски, дребно-градски или регионални области, както и затваряне плътно в границите на нещата, с които са били възпитани в най-ранното детство, обикновено в училищния курс на класическо българско образование (който не е помръднал и на йота през последните стотина години, що се отнася до „националната идея“). Изпод приповдигнатото, високопарно, понякога граничещо с евтино театралничене говорене, е толкова лесно да се провидят емоциите на страх, несигурност и обърканост пред заплашителното настъпление на един свят, в който да се открие някакво добро, стабилно, уютно за тях място, е изключително трудно, може би дори невъзможно… Повтарям, страхът и несигурността прозират толкова ясно, че човекът като мен (достатъчно отдалечен от реалността на всички тия неща) неволно започва да изпитва нещо като съжаление, вместо истински гняв или желание за борба. Нещастници, нещастници, нещастници! Окопани дълбоко в подземията на невежеството и архаичността си, незапознати с нищо по-ново или по-различно от лозунгите на национал-патриотарската ни идеология във формите, в които тя винаги е била използвана за насъскване на хората срещу първите попаднали пред очите им „виновници“ (обикновено членовете на малки и слаби етнически малцинства, сред които те с удоволствие изживяват себе си като вълци сред агнета, дори ако са на буквално юношеска възраст)… Слепи, голи, напълно неспособни на оцеляване извън нищожните рамки на най-непосредственото си обкръжение, плъхчета. Именно така, и никак другояче, се разкриват за мен гордите носители на „българщината“ от този документ на времето, в което живеем, при всичките параферналии на войнстващото им поведение.

Не че им липсват остри зъбки, естествено. И не че не биха могли да се превърнат в истинска напаст от гризачи, при подходящи за размножаването им условия. Но при всички случаи за мен те изглеждат като някакъв силно екзотичен, силно зависим от „екологическите“ (социо-културни) обстоятелства на най-тясната среда в която са родени, дребно-хищнически вид. Извън нея те имат нулеви шансове – и това ги прави, в крайна сметка, някак нещастни, достойни единствено за моментно внимание, дребни и еволюционно-неконкурентни хищници. Вид, който е измрял или се е приспособил и променил по другите места в Европа (където е значително по-опасен и предизвикващ истинска загриженост относно бъдещето). Но не и в България, където еволюционните промени очевидно се нуждаят от значително повече време, за да бъдат осъществени. И за добро, и за зло, родината на всички ни все още си остава място, неизкушено от „хитроумията“ на Западна и Средна Европа. Българията на тези младежи и старци, във всеки случай, е толкова безнадеждно изостанала от духа на времето си, толкова неспособна да предложи нещо от малко-малко интересно за умовете и сърцата на хората от малко по-отдалечени места, че в края на краищата си остава осъдена да играя ролята на екзотично, нуждаещо се от непрестанна подкрепа отвън място. Една екологическа ниша, която поражда странни и уродливи, но инак сравнително дребни и безопасни извън най-тесните граници на нишата си, чудовищенца. С други думи – това, което е била винаги.

Но какво точно имам предвид, кои са основанията за тези думи, които може би ще прозвучат безразсъдно или дори безотговорно, за множеството загрижени хора вътре в страната? Ами, простичко е…

Слава Богу, историческите удари срещу този тип мислене са вече толкова многобройни, че е буквално невъзможно то да бъде поддържано без уговорки (всички тези хора, без изключения, прибавят поне по едно „но“ към националистическите си изцепки). За да бъда откровен, ще трябва да призная, че всичко това ми се струва банално до такава степен, че ми е дори малко неудобно да го разпростирам чак толкова много. Важното за самия мен при гледането на този филм е да установявам, отново и отново, до каква степен България се намира отвъд границите на онова, което се случва в по-централните европейски региони, особено в страните от Средно-източна Европа, където върви една далеч по-модерна, по-умна, по-хитра и много по-коварна борба за умовете и сърцата на хората. Видът национализъм и „патриотизъм“, който демонстрират хората от този филм, е до такава степен „праисторически“, „наивен“ и „безсилен“ от гледната точка на онова, което се случва тук, че за мен той е леко смехотворен, при всички рискове, свързани с едно подобно твърдение. Предполагам, че първата реакция срещу една такава оценка ще бъде раздразнение, тъй като, гледани отблизо, тези неща може и да изглеждат „много опасни“, но за мен есенцията на посланието тук са думите на онова нещастно младо момче, което казва: „Бре, каква излагация, няма хора!“ Повече факли, отколкото хора, ето това е за мен всичко в тази история. И това, отново по мое лично мнение, е неизбежно именно поради примитивността и безхитростната простотия на „идеите“, които тези хора проповядват: идеи отпреди сто години, оглозгани до кости, няма грам месце по тях, никой разумен човек не ги поглежда дори и само с едно око, дори и в самата България, както изглежда. А тук, в другата Европа – тук е много по-различно. Тук се говори не за „патрията“, не за „родината над всичко“, нито дори чак толкова много за това колко у нас си е най-хубаво (щото не сме виждали нещо друго и през плет). Тук се говори за „борба на цивилизациите“, за „заплаха от загуба на идентичността“, за „чужди, нежелани ценности“, за „запазване на традицията“ и много други далеч по-фини, уж „далеч по-малко заплашителни“ (от гледна точка на историческите поуки) идеи. Тук се пипа с кадифени ръкавички, а отдолу – същите железни шипове, дето са толкова очевидни в посланията на хората от вашия филм.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Повтарям: мнението ми е такова на външен човек и е напълно възможно то да изглежда като пълно подценяване и омаловажаване на инак изключително важни неща. Съгласен съм дори да приема, че може и наистина да е точно такова. Но усещането ми за пълен примитивизъм, за пълна неспособност за каквато и да било идеологическа ефективност, за пълно непознаване на далеч по-модерните и по-опасни способи за промиване на мозъци, които се използват извън нашата малка родина, е смазващо. Както повечето „идеи“, които слушам или гледам в българските неща, които ме достигат – независимо дали става дума за „хубави“ или „лоши“, неща, за мен е очевидно само едно: те имат по-нисък от нулев шанс да получат дори и най-мимолетно внимание извън границите на България. Дали ще става дума за съвременна българска литература или за съвременен български национализъм: от гледна точка на шансовете за видимост извън България, (с изключение на прозата на Георги Господинов), работата е все една и съща: нула, нула, нула. Жалка работа, жалка реалност, жалко време.

Това е, което съм в състояние да съзра и обозра откъм удобната позиция на един много страничен, много далечен наблюдател. Давам си добре сметка, че тя не може да послужи като особено голяма опора или упование, пред лицето на една вълна от плъхове, колкото дребни, толкова и острозъби, и способни да разнасят навсякъде чумни бацили. Но какво друго, освен призива към търпение и издръжливост, бих могъл да ви предложа?

Ах, да – има и едно краткосрочно, аламинутно решение, разбира се. Онова, което в някакъв момент от живота си избрах самият аз. Но пък то е едностранчиво, донякъде егоистично, а и непрактично, поне за хората, които биха искали да живеят с грижа и очакване на подобрение не единствено в собствения живот, но и в съдбата на мястото , на което им е било отредено да бъдат родени. Знаете за какво говоря, нали?

Единствените шансове, поне в рамките на онова, което предоставя като възможности отделния, кратък, слабо значим човешки живот, изглежда се състоят в напускане на това място – физическо и духовно напускане – след което пък човек започва тежка борба да не се превърне в нищо и никой, защото на практика цялата тази операция е толкова близо до прерязване на собствените корени, че по-близо от това идва само лоботомията. Ето това е реалността поне на моя собствен живот и житейски опит.

Но, разбира се, не това е „решението“, което бих предложил. „Решение“ всъщност няма, има единствено еволюция. Има поток на времето, има необратимост на промените, има я дори – в някакъв мрачен, антиутопичен сценарий – и възможността всичко това да няма ни най-малко значение, предвид далеч по-големите заплахи, пред които е изправена днес планетата ни.

Но всичко това, естествено, започва да се отклонява в посоката на безсмисленото, „философско“ мъдруване, с което самият аз бях образован и възпитан преди тридесетина години – и срещу което съм се борил цял живот. Единствената причина за това да се отклонявам – тъй нетипично, надявам се – в тази посока, е зеещата маломерност, анти-модерност, провинциалност, накрая, просто невидимост, на картините от реално-българския живот, с които ме конфронтира този документ на времето. Една нещастна, жалка, невидима за всички други, освен за самата себе си, България.

Слава Богу, тя е далеч не единствената – инак не би имало дори най-нищожен смисъл да говорим за всичко това, нито пък да благодарим за всеотдайността и работата на авторите, които не са спестили усилия, за да отправят към българската общественост едно тревожно послание. Послание, чиито реални измерения може би си остават недостъпни за мен.

Прочее, благодаря ви, Адела и Слободан, за това че ми дадохте възможност да видя неща, които инак със сигурност биха ми останали недостъпни!

(Повече информация за филма, както и за цялостното творчество на Адела Пеева и Слободан Милованович, можете да намерите на сайта им, www.adelamedia.net).

 

 
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Краят на Тъмраш

Ангел Вълчев 28 Авг, 2012 Hits: 23463
Рядко има селище в България, свързано с…