За много хора изкуственият интелект може да бележи края на епохата на традиционния текст.
Какво четете и защо? Допреди няколко десетилетия тези въпроси не бяха спешни. Четенето беше обикновено занимание, останало почти непроменено от зората на съвременната издателска индустрия през XIX век. В сатиричния текст „Преди интернет“ от 2017 г., публикуван в рубриката Shouts & Murmurs, писателката Ема Ратбоун улавя духа на онова четене отпреди: „Преди интернет можеше да се излежаваш на пейка в чикагски парк, четейки някой роман на Дийн Кунц – и това си беше напълно легитимно нещо, което никой нямаше да узнае, освен ако сам не му го кажеш.“ Четенето просто си беше четене, и независимо дали си избрал вестника, Пруст или „The Power Broker“, то се свеждаше до едно: да движиш очите си по страницата, в тишина, със свое собствено темпо и в свое собствено време.
Днес самата природа на четенето се е променила. Много хора все още се наслаждават на традиционни книги и периодика, а за някои мрежовата ера дори е отключила вид хиперграмотност – за тях смартфонът е библиотека в джоба. За други обаче старомодният, идеален тип четене – интензивно, продължително, от началото до края, в среща с внимателно изграден текст – е почти архаичен. Тези читатели може да започнат книга на електронен четец и да я продължат в движение чрез аудио версия. Или изобщо да не четат книги, прекарвайки вечерите си в Apple News и Substack, преди да се пуснат по ленивата река на Reddit. Има нещо едновременно разпиляно и концентрирано в съвременното четене: пред очите ни преминават случайни думи, течащи по екрана, докато постоянното присъствие на YouTube, Fortnite, Netflix и други подобни гарантира, че след като сме започнали да четем, трябва непрекъснато да вземаме решение да не спираме.
Тази промяна отне десетилетия и беше предизвикана от технологии, които бяха приети в несъразмерно голяма степен от младите хора. Може би именно затова нейната значимост остава замъглена. През 2023 г. Националната фондация за изкуства съобщи, че за едно десетилетие делът на възрастните, които четат поне една книга годишно, е спаднал от 55% на 48%. Това е значителна промяна, но все пак скромна в сравнение с онова, което се е случило сред тийнейджърите: Националният център за образователна статистика – който междувременно беше съсипан от администрацията на Тръмп – установява, че за приблизително същия период броят на тринадесетгодишните, които четат за удоволствие „почти всеки ден“, е паднал от 27% на 14%. Както можеше да се очаква, университетските професори се оплакват с по-голяма от обичайната тревожност от пристрастените към телефона студенти, които трудно могат да се справят с нещо по-дълго или по-сложно.
Някои от доказателствата за спада в грамотността са слаби. Едно широко дискутирано изследване, например, оценява студенти въз основа на способността им да разтълкуват мъглявото и семантично объркано начало на Bleak House – което е приблизително толкова удачно, колкото да оценяваш плувци по способността им да прекосят петдесетметров басейн, пълен с петмез. Освен това има и други причини да гледаме по-ведро на отстъплението от книгите, ако съдим по това, което всъщност обичаме да четем. Ако гледаме на поразия Stranger Things вместо да четем Стивън Кинг, или слушаме подкасти за самопомощ вместо да купуваме книги по темата – това ли ще е краят на цивилизацията? На едно ниво спадът в традиционното четене е свързан с разцвета на информацията в цифровата епоха. Дали наистина искаме да се върнем към време, в което имаше по-малко неща за четене, гледане, слушане и научаване?
И все пак, независимо какво мислим за тези промени, изглежда вероятно те да се ускорят. През последните десетилетия мнозина учени разглеждаха упадъка на четенето като затваряне на т.нар. „Гутенбергова скоба“ – исторически период, започнал с изобретяването на печатарската преса, в който е доминирала подредена екосистема от печатни издания. Според тази теория Интернет е затворил скобата, като ни е върнал към по-свободен, децентрализиран и разговорен начин на комуникация. Вместо да четем книги, можем да спорим в коментарите. Някои теоретици дори предполагат, че се връщаме към своеобразна устна култура – онова, което историкът Уолтър Онг описва като „вторична оралност“, в която бъбренето и обмяната на мнения са подсилени чрез присъствието на текст. Възходът на подкастите, бюлетините и мемите сякаш потвърждава тази идея. The Joe Rogan Experience може да се разбере като вариант на няколко души край лагерен огън, които си предават знания чрез разговор – както са го правели древните гърци.
От днешна гледна точка обаче хипотезата за устна култура изглежда почти трогателно наивна. Можем да кажем, че тя е формулирана най-вече по време на т.нар. „Цукърбъргова скоба“ – исторически период, започнал с изобретяването на Facebook, в който социалните мрежи доминираха. Никой вътре в тази скоба не си е представял каква заплаха ще се окаже изкуственият интелект за разговорния интернет. Вече сме навлезли в свят, в който хората, с които общуваме онлайн, понякога изобщо не са хора; вместо това те са аватари, породени от ИИ, обучен върху непредставимо огромни количества текст. Все едно че книгите са оживели – и си отмъщават, като създават нещо ново: брак между текст, мисъл и разговор, който ще преосмисли полезността и стойността на писаното слово.
През януари икономистът и блогър Тайлър Коуън обяви, че е започнал да „пише за изкуствения интелект“. Вече беше разумно да се приеме, твърдеше той, че всичко, което публикува, се „чете“ не само от хора, но и от ИИ системи – и той започнал да възприема този втори тип читатели като важен. „С много малко изключения дори мислителите и писателите, които са известни приживе, в крайна сметка биват забравени“, отбеляза Коуън. Но ИИ може би няма да забрави; напротив – ако му предоставиш достатъчно от своите текстове, той може да извлече от тях „модел на мисленето ти“, с който да взаимодействат бъдещи читатели. „На потомците ти – или може на би бъдещите ти почитатели – няма да се налага да прелистват прашасали стари книги, за да добият бегла представа за идеите ти“, написа той. По това време Коуън започна да публикува в блога си текстове за иначе незначителни периоди от живота си – например годините от четири до седем. Човешките читатели може и да не се интересуват от такива публикации, но тези записи биха могли да направят възможно „за напредналите ИИ от близкото бъдеще да напишат много добра биография на Тайлър Коуън“.
Коуън може да мисли по този начин, защото големите езикови модели като ChatGPT на OpenAI или Claude на Anthropic са, наред с всичко останало, и четящи машини. Не е съвсем точно да се каже, че те „четат“ в човешкия смисъл: езиковият модел не може да бъде трогнат от прочетеното, защото няма емоции, сърцето му не може да се ускори от напрежение. Но също така е неоспоримо, че в някои аспекти на четенето ИИ превъзхожда човека на свръхчовешко ниво. По време на обучението си езиковият модел ще „прочете“ и „разбере“ непредставимо големи количества текст. По-късно ще може мигновено да си припомня съдържанието на този текст (макар и не винаги с точност), да прави връзки, сравнения, да извлича прозрения – и да ги прилага върху нови текстове, които не са му били показвани, с поразителна бързина. Системите приличат на университетски възпитаници, които буквално са прочели абсолютно всичко. И могат да четат още, ако им дадеш конкретна задача.
Познавам няколко души, които сякаш са прочели всичко, и ученето от тях промени живота ми. ИИ не може да ги замести, защото по своята същност е генерализиран и ориентиран към консенсуса; няма да търсиш ChatGPT като пример за живота на ума, нито ще се вълнуваш от великите теории или странни прозрения на Gemini. Но силата на ИИ като читател се крие именно в неговата безличност. В подкаста How I Write на Дейвид Перел, Коуън обяснява как по време на четене постоянно задава въпроси на чатбота за всичко, което не разбира; ИИ никога не се изморява от такива въпроси и в отговорите си черпи от спектър знания, до който никой човек не може да стигне толкова бързо. Това превръща всеки текст в своеобразна отправна точка или учебна програма. Но ИИ може и да опростява: ако се мъчиш с началото на Студеният дом, можеш да поискаш то да бъде пренаписано на по-лесен, съвременен език. „Газ се носеше през мъглата на различни места по улиците, както слънцето се вижда от земеделците и орачите, издигащо се над гъстите полета“, пише Дикенс. А Claude поема по-директен път: „Газовите лампи блещукат слабо през мъглата на различни места по улиците, подобно на това как слънцето би изглеждало на фермери, работещи в мъгливи ниви.“
По този начин читателите, въоръжени с ИИ, може да започнат да размиват границата между първични и вторични източници – особено ако четат материали, при които смятат, че формата може да се отдели от съдържанието. Много хора вече се чувстват комфортно с това: от 2012 г. базираната в Берлин компания Blinkist, която се рекламира като „бъдещето на четенето“, предлага петнайсетминутни резюмета на популярни нехудожествени книги – в текстов и аудио формат. (С „блинк“, който трае четвърт час, можеш да овладееш изложението на Райън Холидей върху стоическата и будистката философия в Stillness is the Key.) Или помислете за Reader’s Digest Condensed Books – абонаментна антология, която публикуваше, сезон по сезон, по четири-пет романа елегантни томове с твърди корици, съкратени до около половината от оригиналната им дължина. Тези книги бяха популярни – през 1987 г. Times съобщава, че милион и половина читатели са купували по десет милиона тома годишно – а когато бях дете, родителите ми държаха рафт с такива вкъщи; без много да му мисля, съм чел няколко „сгъстени“ трилъра от Дик Франсис и Нора Робъртс. (Серията все още съществува под името Reader’s Digest Fiction Favorites.) Ако пишех академична статия за романа на Франсис Whip Hand от 1979 г., сигурно щяха да ме порицаят сериозно, ако бих се позовал на съкратената версия. Но ако целта ми е само историята, атмосферата, напрежението – може би ще съм оправдан да чувствам, че съм „прочел“ книгата. Едва ли ще се втурна да търся пълната версия.
В сегашния ни режим на четене обобщените или преработени текстове са изключение, не правило. Но през следващото десетилетие тази полярност може и да се преобърне: може би ще започваме рутинно с алтернативни текстове и едва по-късно ще решаваме да потърсим оригинала – по същия начин, по който сега теглим откъси от нови книги на Kindle, преди да ги купим. Тъй като ИИ може да генерира съкратени версии, резюмета и други адаптации по заявка, може дори да превключваме между тях според ситуацията – така, както днес пускаме подкаст на 2x скорост или спираме скучен сериал, за да проверим в Уикипедия как свършва. Поп-песните често имат различни ремикси – цензурирана версия, E.D.M. версия и т.н. Като писател, може да не искам да виждам текста си пречупен по този начин. Но силата на пречупването няма да бъде в моите ръце; тя ще бъде в ръцете на читателите и техните ИИ. Заедно те ще съборят пространството между четенето и редактирането.
Разумно е да се твърди, че някои видове писане не бива – или дори не могат – да бъдат обобщавани. Ако прочетеш резюме на неаполитанските романи на Елена Феранте – Лила направи това, Лену онова – само си отнемаш удоволствието. Може би Гьодел, Ешер, Бах: една вечна златна плитка на Дъглас Хофстатър би могла да се сведе до основни концепции, и може би някой чатбот би ги обяснил по-ясно от самия Хофстатър – но обемът и трудността са част от замисъла на книгата. А и, несъмнено, хората ще продължат да ценят автентичните гласове на себеподобните си. Наскоро четях Детство, юношество, младост на Толстой. Пълна е с немски фрази, странни исторически подробности и руски културни нюанси, които не разбирам. И все пак избягвам бележките под линия; искам да остана в течението на разказа и под хипнозата на Толстой. Делът на хората, които просто обичат старомодното четене, може би намалява, но няма да стигне до нула или до нещо близко до това.
И все пак не мога да не се питам дали вътрешноприсъщата цялост на писането няма да се окаже по-малко мощна, отколкото изглежда. Имаше време, когато беше трудно да си представим, че цели песни могат някой ден да бъдат композирани изцяло от семпли; днес семплирането е нещо обикновено и възприемаме течната природа на музикалното производство като предимство, не като дефект. Толкова трудно ли е да си представим, че културата на ремиксите ще достигне и до четенето? Коя от многото версии на Blue Monday на New Order е „истинската“? Има ли значение, стига да обичаш песента? По същия начин – ако аз чета моята версия на Гениалната приятелка, а ти – твоята, не сме ли и двамата фенове на Феранте? Хенри Джеймс е преработвал много от романите си при повторното им издаване по-късно в живота си; Тейлър Суифт ни поднесе „версиите на Тейлър“. Ние се интересуваме от намеренията, идентичността и авторството на писателя; знаем, че едно произведение е конкретно подреждане на думи, което става по-малко конкретно и в много случаи по-малко ценно, когато се пренарежда. Но може би ще ни харесва да ставаме и редактори на това, което четем, стига да ни подпомага изкуствен интелект.
Върховият ми момент като читател настъпи преди да започна да се занимавам с журналистика, когато подготвях докторска дисертация по английска литература. По средата на докторантурата трябваше да се явя на общ изпит – продължително разпитване, проведено от трима професори. Изпитът се базираше на списък с четива, разпространен година по-рано, който обхващаше почти цялата английска литература – от Беоулф до Beloved, и включваше заглавия като „Джойс, Одисей“ и „Йейтс, Стихове“. Четях денонощно; за да издържа без да ми се развалят очите, си купих специална лампа и лупа на стойка. Няколко години по-късно се явих на втори изпит – по специализирана област – базиран на списък, който трябваше да изготвя сам. И този списък трябваше да покрива четене за цяла година, и включваше може би двайсетина романа и привидно безкрайно количество литературна критика. Започнах да чета прав, за да щадя гърба си.
Човешкият вариант на четенето предполага ограниченост. Беше вълнуващо да открия колко много мога да прочета, а подготовката за изпитите ме постави на пътя към онези хора, които са „чели всичко“. И все пак, дори когато се движех през значителна част от канона, не можех да не забележа, че всъщност чета само малка част от съществуващото. Библиотеката в университета ми беше комично огромна, с много подземни етажи, а дълбоко из архивите светлините примигваха, разкривайки цели рафтове с книги, за които се съмнявах, че някой ги е отварял – поне не напоследък. А днес, като се обръщам назад, се разкрива друг вид ограничение: паметта. Може да съм чел Кралицата на феите на Едмънд Спенсър, но дали си спомням нещо повече от общия замисъл? Има причина в средата на живота да прекарвам толкова време в препрочитане на великите книги, които вече съм чел (като Детство, юношество, младост), колкото и в търсене на нови.
Подкопава ли ИИ фундаментално тези ограничения? Напълно възможно е да си представим, че интелигентните четящи машини ще ни помогнат да открием стойност в текстове, които иначе биха останали непрочетени. (Процесът може да наподобява добив на изкопаеми горива: стари, специализирани или трудни за възприемане текстове биха могли да се използват в кондензирана форма, за да захранят ново мислене.) Възможни са и сценарии, в които езиковите модели разширяват и задълбочават нашата четивна памет. Ако бях учил за изпитите си с ИИ до себе си – и после продължавах да обсъждам прочетеното с него година след година – може би щях да изградя нещо като жив тефтер с извадки, мисловен дневник. Всъщност обаче имам щастието да имам човешки събеседник – съпругата ми, която също беше в моята магистърска програма. Нашата връзка е оформена от четенето. Изкуственият интелект сам по себе си е немотивиран; той чете, но не е читател; неговите „интереси“ във всеки един момент зависят изцяло от въпросите, които му се задават. И затова полезността му като инструмент за четене зависи от съществуването на култура на четене, която той не може нито да въплъти, нито да поддържа.
Какво ще стане с културата на четене, когато самото четене се автоматизира? Да предположим, че вървим към бъдеще, в което текстът ще се възприема като течен, заменим, отразяващ, податлив на резюмиране. В това бъдеще хората често ще четат, като поискат даден текст да бъде направен по-кратък и по-сбит, или преобразуван в нещо съвсем различно – да речем подкаст или мултитекстово съобщение. Ще бъде лесно да добиеш представа за едно писание, да почувстваш, че го познаваш – и така всяко решение да се срещнеш с оригиналния текст ще представлява съзнателно поемане на усилие. Някои автори ще отговорят, опитвайки се да пленят човешките читатели с личността си; други просто ще приемат, че „пишат за ИИ“. Може би ще се появят нови стилистични подходи, целящи да отблъснат автоматизираното четене и да създадат зони, предназначени само за хора. Хората, които всъщност четат „оригиналите“, ще бъдат рядкост, ще имат прозрения, които другите нямат, и ще изпитват преживявания, от които другите се отказват – но ерата, в която да си „начетен“ е равносилно на това да си образован или интелигентен, до голяма степен ще бъде приключила. Ще бъде трудно да се различат дълбоките читатели от повърхностните; може би, ако четенето с ИИ се окаже достатъчно полезно, тези понятия дори ще изгубят смисъл. Текстът може да започне да се възприема като преходна среда, временно убежище за идеи. Може би писанията, които днес често се разглеждат като крайна точка, кулминация, завършена единица усилие, да се преживяват като стъпало към нещо друго – и за добро, и за лошо.
