От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 12 Essay over personal change

Хората имат силни и различни мнения за приемствеността на собствената си същност.
Илюстрация: Хуан Бернабеу

 

Имам малко спомени от времето, когато съм бил на четири години – факт, който намирам за смущаващ сега, когато съм баща на четиригодишно дете. Заедно със сина си изживявам страхотни моменти; напоследък строим с блокчета Лего версии на познати места (кафенето, банята) и усъвършенстваме „салтоморталето“ – движение, при което аз държа ръцете му, а той прави салтомортале от раменете ми до земята. Но колко от този радостен живот ще запомни той? Онова, което си спомням от времето, когато бях на четири години, са боядисаните в червено нокти на една злобна детегледачка; сребристата стереоуредба в апартамента на родителите ми; един коридор с оранжев килим; няколко стайни растения на слънце; един поглед към лицето на баща ми, може би вмъкнат в паметта от снимка. Тези несвързани образи не се обединяват в картина на един живот. Освен това те не успяват да осветят някаква вътрешна реалност. Нямам спомени за собствените си чувства, мисли или личност; казват ми, че съм бил весело, приказливо дете, склонно към дълги речи на масата, но не си спомням да съм бил такъв. Синът ми, който е щастлив и словоохотлив, е толкова забавен, че понякога скърбя от негово име за бъдещата му неспособност да си спомни за себе си.

Ако можехме да видим по-ясно детската си същност, може би щяхме да разберем по-добре хода и характера на живота си. Същите хора ли сме на четири години, каквито ще бъдем на двадесет и четири, четиридесет и четири или седемдесет и четири? Или ще се променим значително? Дали вече сме „готови“ или историята ни ще има изненадващи обрати? Някои хора смятат, че са се променили дълбоко през годините, и за тях миналото изглежда като чужда страна, характеризираща се с особени обичаи, ценности и вкусове. (Онези гаджета! Онази музика! Онези тоалети!) Но други имат силно чувство за връзка с по-младите си същности и за тях миналото си остава дом. Свекърва ми, която живее недалеч от къщата на родителите си в същия град, в който е израснала, настоява, че е същата, каквато е била винаги, и си спомня с подновено възмущение за шестия си рожден ден, когато ѝ обещали пони, но не го получила. Брат ѝ е на противоположното мнение: той си спомня за няколко различни епохи в живота си, всяка от които има свои собствени нагласи, обстоятелства и приятели. „Минал съм през много врати“, ми е казвал той. Аз също се чувствам по този начин, въпреки че повечето хора, които ме познават добре, казват, че открай време съм един и същ човек.

Опитайте се да си спомните живота, както сте го живели преди години, в един типичен ден през есента. Тогава сте били силно загрижени за някои неща (приятелка? Depeche Mode?), но сте забравяли за други (политическите си ангажименти? децата си?). Някои ключови събития – университет, война, брак? Анонимни алкохолици? – все още не са се случили. Азът, който си спомняте, на вас ли прилича или на някой непознат? Дали ви се струва, че си спомняте вчерашния ден, или четете роман за измислен герой?

Ако имате първите усещания, вероятно сте „продължител“; ако са вторите, то вероятно сте „разделител“. Може би предпочитате да сте едното, а не другото, но ви е трудно да промените гледната си точка. В стихотворението „Дъга“ Уилям Уърдсуърт пише, че „Детето е баща на човека“, и този девиз често се цитира като истина. Но той формулира идеята като стремеж – „И бих могъл да желая дните ми да бъдат / свързани един с друг от естествена набожност“ – сякаш иска да каже, че макар да би било хубаво детството и зрелостта ни да са свързани като краищата на дъгата, връзката може да е илюзия, която зависи от това къде стоим. Една от причините да отидем на среща със съучениците от гимназията е да се почувстваме като себе си в миналото – старите приятелства се възобновяват, старите шеги се появяват отново, старите влюбвания се разпалват отново. Но пътуването във времето се прекратява, когато излезете от залата. Оказва се, че все пак сте се променили.


Small Ad GF 1

От друга страна, някои от нас искат да се откъснат от миналото си аз; обременени от онова, което сме били, или затворени в клетката на това, което сме сега, ние желаем живот, съставен от няколко части. В обемистия си автобиографичен роман „Моята борба“ Карл Ове Кнаусгор – мъж на средна възраст, който се надява днес да е по-добър, отколкото е бил на младини – се пита дали изобщо има смисъл да използва едно и също име през целия си живот. Гледайки своя снимка като бебе, той се чуди какво общо има това малко човече, с „разперени ръце и крака и изкривено в писък лице“, с четиридесетгодишния баща и писател, който е сега, или с „посивелия, прегърбен старец, който след четиридесет години може би ще седи дрипав и треперещ в старчески дом“. Може би е по-добре, предлага той, да приемем поредица от различни имена: „Плодът би могъл да се нарича Йенс Ове, например, а бебето Нилс Ове… десет-дванайсетгодишният Гейр Ове, дванайсет-седемнайсетгодишният Курт Ове… двайсет и три-трийсет и две годишният Тор Ове, трийсет и две-четиридесет и шест годишният Карл Ове и така нататък.“ В такава схема „първото име би представлявало различието на възрастовия диапазон, второто име би представлявало приемствеността, а последното – семейната принадлежност“.

Синът ми се казва Питър. Изнервя ме мисълта, че един ден той може да стане толкова различен, че да изисква ново име. Но той се учи и израства всеки ден; как би могъл да не се превръща винаги в някой нов? Имам противоречиви стремежи за него: продължавай да растеш; продължавай да бъдеш себе си. Кой знае как ще вижда себе си? Философът Гален Строусън смята, че някои хора просто са по-„епизодични“ от други; те се чувстват добре, живеейки ден за ден, без да се съобразяват с по-широката сюжетна дъга. „Аз съм някъде към епизодичния край на този спектър“, пише Строусън в есе, наречено „Чувството за себе си“. „Нямам усещане за живота си като разказ с форма и не се интересувам от собственото си минало.“

Може би Питър ще израсне като епизодичен човек, който живее в момента, без да се интересува от това дали животът му представлява едно цяло или сбор от части. Дори и така, няма да може да избяга от парадоксите на променливостта, които имат свойството да се вплитат в живота ни. Мислейки за някоя наша стара срамна постъпка, ние си казваме: „Аз се промених!“. (Но дали сме?) Отегчени от приятел, който е обсебен от нещо, което се е случило отдавна, казваме: „Това беше друг живот – сега си друг човек!“ (Но дали е така?) Живеейки редом с нашите приятели, съпрузи, родители и деца, ние се чудим дали те са същите хора, които винаги сме познавали, или са преживели промени, които ние или те самите трудно виждаме. Дори и да работим неуморно, за да се усъвършенстваме, откриваме, че където и да отидем, пак сме същите (в такъв случай какъв е смисълът?). И все пак понякога си спомняме за предишните си същности с чувство на удивление, сякаш си спомняме за минал живот. Животът е дълъг и се вижда трудно. Какво можем да научим, като се запитаме дали винаги сме били това, което сме?

Въпросът за нашата приемственост има емпирична страна, на която може да се отговори научно. През седемдесетте години на миналия век, докато работи в университета в Отаго, Нова Зеландия, един психолог на име Фил Силва помага за стартирането на изследване на хиляда и тридесет и седем деца; изследваните лица, всички от които живеели в град Дънедин или в околностите му, били изследвани на тригодишна възраст и отново на пет, седем, девет, единадесет, тринадесет, петнадесет, осемнадесет, двадесет и една, двадесет и шест, тридесет и две, тридесет и осем и четиридесет и пет години от изследователи, които често интервюирали не само изследваните лица, но и техните семейства и приятели. През 2020 г. четирима психолози, свързани с изследването в Дънедин – Джей Белски, Авшалом Каспи, Тери Е. Мофит и Ричи Поултън – обобщават наученото до момента в книга, озаглавена „Произходът: Как детството формира по-късния живот“. В нея са събрани резултатите от няколко свързани изследвания, проведени в САЩ и Обединеното кралство, и така е описано как през десетилетията са се променили около четири хиляди души.

Джон Стюарт Мил пише, че младият човек е като „дърво, което трябва да расте и да се развива от всички страни според тенденцията на вътрешните сили, които го правят живо същество“. Образът предполага едно общо разрастване и достигане нагоре, което със сигурност се влияе от почвата и климата и може да бъде подпомогнато от малко разумно подрязване тук и там. Авторите на „Произходът“ предлагат по-хаотична метафора. Те предполагат, че човешките същества са като буреносни системи. Всяка отделна буря има свой собствен специфичен набор от черти и динамика; междувременно бъдещето ѝ зависи от многобройни елементи на атмосферата и ландшафта. Съдбата на всеки един Харви, Алисън, Айк или Катрина може да се определи отчасти от „въздушното налягане в друга местност“ и от „времето, което ураганът прекарва над морето, събирайки влага, преди да достигне сушата“. През 2014 г. Доналд Тръмп каза на един биограф, че през 60-те си години е същият човек, който е бил като първокласник. В неговия случай, пишат изследователите, идеята не е толкова трудна за вярване. Бурите обаче се оформят от света и от други бури и само една егоистична метеорологична система вярва в своята абсолютна и неизменна индивидуалност.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Усилията да се разбере човешкото време – да се покаже например, че малтретираните деца носят следите от това насилие като възрастни – са очаквано неточни. Един от проблемите е, че много от изследванията на развитието са „ретроспективни“ по своя характер: изследователите започват с това, как хората се справят сега, след което се обръщат към миналото, за да разберат как са стигнали дотам. Но много проблеми затрудняват тези усилия. Сред тях е непостоянството на паметта: хората често изпитват затруднения да си спомнят дори основни факти за това, което са преживели преди десетилетия. (Много родители например не могат да си спомнят точно дали детето им е било диагностицирано с A.D.H.D. [Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност]; хората имат трудности си спомнят дори и това дали родителите им са били зли или мили.) Съществува и проблемът с предубедеността при запомнянето. Ретроспективно проучване на тревожни възрастни може да установи, че много от тях са израснали с разведени родители, но какво да кажем за многото деца на разведени родители, които не са развили тревожност и затова никога не са били включени в проучването? При ретроспективно проучване е трудно да се установи истинското значение на всеки отделен фактор. Следователно стойността на проекта „Дънидин“ произтича не само от неговата голяма продължителност, но и от факта, че той е „проспективен“ [изграден върху бъдещи наблюдения]. Той започва с хиляда случайно избрани деца и едва по-късно установява промените, когато те се появят.

Работейки проспективно, изследователите от Дънидин започват с категоризиране на тригодишните деца. Те се срещали с децата по деветдесет минути, като ги оценявали по двадесет и два аспекта на личността – безпокойство, импулсивност, своенравност, внимание, дружелюбност, комуникативност и т.н. След това те използвали резултатите, за да определят пет общи типа деца. Четиридесет процента от децата били смятани за „добре приспособени“, с обичайната смесица от детски личностни черти. Друга една четвърт от тях се оказали „уверени“ – повече от обикновено се чувстват комфортно с непознати и нови ситуации. Петнадесет процента били „резервирани“ или сдържани в началото. Всяко десето дете се оказало „сдържано“; същата част били определени като „недостатъчно контролирани“. Сдържаните деца били особено срамежливи и се сработвали с останалите изключително бавно, а недостатъчно контролираните били импулсивни и избухливи. Тези определения на личността, направени след кратки срещи и от непознати хора, ще послужат за основа на половин век по-нататъшна работа.

До осемнадесетгодишна възраст се забелязват определени модели. Въпреки че уверените, сдържани и добре приспособени деца продължавали да бъдат такива, тези категории били по-малко отчетливи. За разлика от тях децата, които са били категоризирани като потиснати или като недостатъчно контролирани, останали по-верни на себе си. На осемнадесетгодишна възраст някогашните потиснати деца останали по-малко различни и били „значително по-малко силни и решителни от всички останали деца“. Междувременно недостатъчно контролираните деца „се описвали като търсещи опасности и импулсивни“ и били „най-малко склонни от всички млади хора да избягват вредни, вълнуващи и опасни ситуации или да се държат по рефлексивен, предпазлив, внимателен или планиращ начин“. Тийнейджърите от последната група били склонни да се ядосват по-често и да се възприемат „като малтретирани и жертви“.

Изследователите виждат възможност да рационализират своите категории. Те обединили голямата група тийнейджъри, които не изглеждали да вървят по определен път. След това се фокусирали върху две по-малки групи, които се откроявали. Едната група се „отдалечава от света“, приемайки начин на живот, който, макар и да е напълно удовлетворяващ, е също така скромен и предпазлив. Другата, също толкова голяма група, се движи „срещу света“. През следващите години изследователите установили, че хората от втората група са по-склонни да бъдат уволнени от работа и да имат проблеми с хазарта. Техните нагласи са трайни.

Тази трайност се дължи отчасти на социалната сила на темперамента, който, както пишат авторите, е „машина, която проектира друга машина, която продължава да влияе върху развитието“. Тази втора машина е социалната среда на човека. Човек, който се движи срещу света, ще отблъсква другите и ще е склонен да тълкува действията дори на добронамерените други като отблъскване; тази отрицателна социална обратна връзка ще задълбочи опозиционната му нагласа. Междувременно той ще се занимава с това, което психолозите наричат „избор на ниша“ – предпочитане на социални ситуации, които засилват нагласата му. „Добре адаптираният“ петокласник може действително да „очаква с нетърпение прехода към гимназията“; когато стигне там, може дори да се присъедини към някои клубове. Неговата приятелка, която се отдалечава от света, може да предпочете да чете по време на обяд. А нейният брат, който се движи „срещу света“ – групата е леко мъжка – ще се чувства най-добре в опасни ситуации.

Авторите пишат, че чрез такова саморазвитие ние създаваме живот, който ни прави все по-подобни на самите нас. Но има начини и да се излезе от този цикъл. Един от начините, по които хората променят посоката си, е чрез интимните си отношения. Проучването в Дънидин показва, че ако човек, който е склонен да се движи срещу света, се ожени за правилния човек или намери правилния наставник, той може да започне да се движи в по-положителна посока. Неговият свят ще се превърне в по-благоприятно съвместно творение. Дори и ако голяма част от историята е вече написана, винаги е възможно да се пренапише.

Проучването в Дънедин ни казва много за това как различията между децата имат значение в хода на времето. Но колко може да разкрие този вид работа за по-дълбокия, по-личен въпрос за нашата собствена приемственост или променливост? Това зависи от това какво имаме предвид, когато се питаме кои сме ние. В края на краищата ние сме нещо повече от нагласите си. Всички се вписваме във всякакви категории, но тези категории не обхващат напълно нашата идентичност.

На първо място, има важен смисъл, в който това кой си се определя не от това какъв си, а от това какво правиш. Представете си двама братя, които израстват в една и съща спалня и които имат сходни характери – интелигентни, твърди, властни и амбициозни. Единият става щатски сенатор и университетски ректор, а другият – шеф на мафията. Дали паралелните темпераменти ги правят подобни хора? Онези, които са следили историите на Уилям Бълджър и Джеймс (Уайти) Бълджър – бостънските братя, които управляват съответно сената на Масачузетс и подземния свят – понякога предполагат, че те повече си приличат, отколкото се различават. („И двамата са много силни в своите области“, отбелязва един биограф.) Но би било редно да сме скептични към подобна гледна точка, защото тя изисква да се оставят настрана крайно различните обстоятелства в живота на братята. Пред Небесните врата никой няма да ги обърка.

Братята Бълджър са необичайни; малцина от нас се оформят чак толкова лошо или толкова добре. Но всички ние правим изненадващи неща, които са от значение. През 1964 г. режисьорът Майкъл Аптед помага за създаването на „Седем нагоре!“, първия от поредица документални филми, които на всеки седем години представят една и съща група от около десетина британци, започвайки от седемгодишна възраст; Аптед си представя проекта – който е актуализиран последно през 2019 г. под название „63 нагоре“ – като социално-икономическо разследване „за деца, които имат всичко, и руги други деца, които нямат нищо“. Но с напредването на поредицата хаосът на индивидуалността започва да пречи на яснотата на категоризацията. Един от участниците става свещеник и се занимава с политика; друг започва да помага на сираци в България; трети се занимават с любителски театър, изучават ядрен синтез и основават рок групи. Един от тях сам се превръща в документалист и напуска проекта. Реалният живот, неудържим в своите подробности, надделява над схематичните намерения на създателите на филма.

Дори елементи, които на пръв поглед са маловажни или тривиални, могат да допринесат за онова, което сме. В края на това лято присъствах на семейно тържество с баща ми и чичо ми. Докато седяхме и разговаряхме, разговорът ни се насочи към „Стар Трек“ – научнофантастичното телевизионно шоу, чиято премиера се е състояла през 1966 г. Баща ми и чичо ми са гледали различни негови версии още от детството си, а баща ми, в частност, е истински фен. Докато партито продължаваше, всички цитирахме по памет встъпителния монолог на оригиналната версия – „Космосът: последната граница. Това са пътешествията на звездния кораб „Ентърпрайз“. …“ – и взаимно се аплодирахме. „Стар Трек“ е основна линия в живота на баща ми. Склонни сме да омаловажаваме подобни странности и ентусиазми, но те са важни за това, което сме. Когато Леополд Блум, главният герой на „Улис“ на Джеймс Джойс, се разхожда из дъблинското гробище, той не е впечатлен от общите надписи върху надгробните плочи и смята, че те трябва да бъдат по-конкретни. „Този и този, колесничар“, представя си Блум, или (виждайки камък, на който е гравирана тенджера): „Сготвих добра ирландска яхния“. Помолени да опишем себе си, може би ще сме склонни да говорим общо, намирайки подробностите от живота си за някак смущаващи. Но един приятел, който произнася надгробна реч, би направил добре, ако отбележи, че сме свирили на китара, колекционирали сме старинни телефони и сме обичали Агата Кристи и Метс [бейзболен клуб от Ню Йорк]. Всяка съвкупност от детайли е като пръстов отпечатък. Някои от нас са имали едни и същи отпечатъци през целия си живот, други са имали няколко комплекта.

Фокусирането върху реалностите в живота ни може да опровергае интуицията ни за собствената ни приемственост или променливост. Гален Строусън, философът, който казва, че не усеща живота си „като разказ“, е най-известен с аргументите, които излага срещу идеите за свободна воля и морална отговорност; той твърди, че нямаме свободна воля и в крайна сметка не сме отговорни за това, което правим. Но баща му, Питър Строусън, също е бил философ и е известен, наред с други неща, със защитата на тези концепции. Гален Строусън може да ни увери, че от гледната точка на първо лице животът му се усеща като „епизодичен“. И все пак, от гледна точка на въображаемия биограф от трето лице, той е част от дълга сюжетна арка, която се простира през целия му живот. Може да се чувстваме прекъснати отвътре, но да сме непрекъснати отвън, и обратно. Този вид разминаване може просто да е неизбежно. Всеки живот вероятно може да бъде разгледан от минимум два ъгъла.

Познавам двама души на име Тим и те имат противоположни интуиции за собствената си непрекъснатост. Първият, моят свекър, е сигурен, че от две до седемдесет и две години е една и съща личност, която се държи весело. Освен това през по-голямата част от живота си е имал едни и същи интереси – четене, Втората световна война, Ирландия, Дивия запад, янките. Той е един от най-последователните хора, които познавам. Вторият Тим, мой приятел от гимназията, вижда живота си като радикално прекъснат, и с право. Когато го срещнах за пръв път, беше толкова кльощав, че го отхвърлиха от кръводарителска акция заради поднормено тегло; тормозен и блъскан от по-големи деца, той се успокояваше с мисълта, че родителите му също са били късно зреещи. Тази идея се стори на приятелите му пресилена. Но след гимназията Тим изведнъж се превърна във висок мъж с физика на екшън герой. В колежа изучаваше физика и философия, а след това работеше в лаборатория по неврология, преди да стане офицер от морската пехота и да замине за Ирак; постъпи на работа във финансовата сфера, но след това напусна, за да изучава компютърни науки.

„Променял съм се по-често от повечето хора, които познавам“, каза ми Тим. Той сподели ярък спомен за един разговор с майка си, докато седели в колата пред автосервиза: „Бях на тринадесет години и си говорехме за това как хората се променят. И майка ми, която е психиатърка, ми каза, че хората обикновено спират да се променят толкова много, когато навършат тридесет години. Те започват да приемат това, което са, и да живеят със себе си такива, каквито са. И може би защото по онова време бях нещастен и гневен човек, тази идея ми се стори обидна. И точно тогава се заклех, че никога няма да спра да се променям. И не съм спирал.“

Но дали и двамата Тимовци разполагат с цялата картина? Познавам тъста си само от двадесет от неговите седемдесет и две години, но дори и за това време той се е променил доста, ставайки по-търпелив и състрадателен; по всичко личи, че животът, който е живял, преди да го срещна, също е имал няколко собствени глави. А има и поне един фундаментален смисъл, в който моят приятел от гимназията не се е променял никога. Откакто го познавам, той е отдаден на идеята да бъде различен. За него истинското преобразяване би изисквало да се установи в някаква конкретна форма; безкрайната промяна в неговия случай е вид постоянство.

Гален Строусън отбелязва, че има широк спектър от начини, по които хората могат да се отнасят към времето в живота си. „Някои живеят в разказвателен режим“, пише той, а други нямат „никаква склонност да възприемат живота си като съставляващ история или развитие“. Но това не е само въпрос на това дали човек е „продължител“ или „разделител“. Някои хора живеят епизодично като форма на „духовна дисциплина“, докато други са „просто безцелни“. Изборът може да бъде „отговор на икономическата нищета – опустошителна липса на възможности – или на огромно богатство“. Той продължава:

Има хора, които ядат лотос или полски лилии, има скитници, мистици и такива, които работят усилено в настоящия момент.... Някои хора са творчески настроени, въпреки че им липсват амбиции или дългосрочни цели, и преминават от едно малко нещо към следващото или създават големи произведения, без да ги планират, по случайност или чрез натрупване. Някои хора са много последователни в характера си, независимо дали го знаят, или не – форма на устойчивост, която може да е в основата на преживяването за непрекъснатост на Аз-а. Други са последователни в своята непоследователност и се чувстват като постоянно озадачени и откъслечни.

Историите, които си разказваме за това дали сме се променили, със сигурност са по-прости от неуловимата реалност. Но това не означава, че те са инертни. Историята на моя приятел Тим, в която той се заклева да се промени завинаги, показва как подобни истории могат да бъдат натоварени със стойност. Дали възприемате живота си като застой или сегментация е почти идеологически въпрос. Да се променяш означава да бъдеш непредсказуем и свободен; означава да бъдеш не просто главен герой на историята на живота си, а и автор на нейния сюжет. В някои случаи това означава да прегърнеш драмата на уязвимостта, решението и трансформацията, но то може да включва и отказ да приемеш ограничеността, която е обратната страна на индивидуалността.

Алтернативната перспектива – че винаги сте били това, което сте – също носи свои собствени ценности. Джеймс Фентън улавя някои от тях в стихотворението си „Идеалът“:

Азът си е аз.
Той не е екран.
Човек трябва да уважава
това, което е бил.

Това е моето минало
което няма да отхвърля.
Това е идеалът.
Това е трудно.

От такава гледна точка животът е пълен и променлив и всички ние преминаваме през приключения, които могат да изменят онова, което сме. Но най-важното е, че сме го изживели. Същият този аз, колкото и да е променен, е абсорбирал всичко и е направил всичко. Този възглед включва и декларация за независимост – независимост не от миналото и обстоятелствата, а от силата на обстоятелствата и изборите, които правим, за да придадем смисъл на живота си. „Разделителите“ разказват как са ремонтирали къщите си, превръщайки се по този начин в архитекти. „Продължителите“ разказват историята на един великолепен имот, който ще остане себе си независимо от това какво ще бъде построено върху него. Колкото и различно да звучат тези две гледни точки, те имат много общо помежду си. Наред с други неща, те ни помагат в нашето саморазвитие. Ангажирайки се с промяната като основна цел в живота си, моят приятел Тим може би я е ускорил. Концентрирайки се върху постоянството на характера си, моят свекър може би е подхранвал и усъвършенствал най-доброто от себе си.

Изминалото време почти изисква да разкажем някаква история: има определени начини, по които не можем да не се променяме през живота, и трябва да реагираме на тях. Младите тела се различават от старите; възможностите ни се умножават в първите десетилетия, а по-късно избледняват. Когато сте били на седемнадесет години, сте се упражнявали на пианото по един час всеки ден и сте се влюбили за първи път; сега изплащате кредитните си карти и гледате Amazon Prime. Да се твърди, че днес сте същият човек, който сте били преди десетилетия, е абсурдно. Историята, която грижливо разделя миналото ви на глави, също може да е изкуствена. И все пак има стойност в това да се налага ред върху хаоса. Това не е просто въпрос на самоуспокоение: бъдещето се очертава и ние трябва да решим как да действаме въз основа на миналото. Не можете да продължите една история, без първо да я напишете.

Придържането към един-единствен разказ за нашата променливост може да се окаже ограничаващо. Историите, които сме разказали, може да станат твърде ограничени за нашите нужди. В книгата си „Животът е труден“ философът Киран Сетия твърди, че някои трудни предизвикателства – самота, неуспех, лошо здраве, скръб и т.н. – са по същество неизбежни; междувременно сме склонни да бъдем възпитавани в една широко разпространена изкупителна традиция, която „ни подтиква да се съсредоточим върху най-доброто в живота“. Едно от предимствата на твърдението, че винаги сме били такива, каквито сме, е, че то ни помага да пренебрегнем разрушителните събития, които са променили живота ни. Но е добре, както тази книга показва, да признаем трудните преживявания и да се запитаме как те са ни помогнали да станем по-твърди, по-мили и по-мъдри. В по-общ план, ако дълго време сте отговаряли на въпроса за приемствеността по един начин, може да опитате да му отговорите по друг. За разнообразие, вижте себе си като повече или по-малко непрекъснат, отколкото сте предполагали. Разберете какво разкрива тази нова перспектива.

В актовете а себеразказване има едно рекурсивно качество. Разказвам си история за себе си, за да се синхронизирам с приказката, която разказвам; след това, по неизбежност, преразглеждам историята, когато се променям. Самата дълга работа по преработването може да бъде източник на приемственост в живота ни. Един от участниците в поредицата „Нагоре“ казва на Аптед: „Отне ми почти шестдесет години, за да разбера кой съм“. Мартин Хайдегер, често непроницаемият немски философ, твърди, че това, което отличава човешките същества, е способността ни да „заемем позиция“ относно това какво и кои сме; всъщност нямаме друг избор, освен да задаваме непрестанни въпроси за това какво означава да съществуваме и до какво води всичко това. Задаването на въпроси и търсенето на отговори е също толкова фундаментално за нашата личност, колкото и растежа на дървото.

Напоследък синът ми започна да разбира, че се променя. Той забеляза, че вече не се побира в любимата си риза, и ми показва как спи малко по диагонал в леглото си за малки деца. Беше хванат да се разхожда из къщата с истински ножици. „Вече съм голямо дете и мога да ги използвам“, казва той. Минавайки покрай любимото си място на плажа, той ми каза: „Помниш ли как си играехме с камиончета тук? Обичах тези времена.“ До този момент той всъщност е имал няколко различни имена: след раждането му го наричахме „малкото момче“, а сега го наричам „г-н Човек“. Разбирането му за собственото порастване е стъпка в израстването му и той все повече е удвоено същество – дърво, но заедно с това и лоза. Докато дървото расте, лозата се извива, намирайки нови хватки за формата, която я поддържа. Това е процес, който ще продължи през целия му живот. Ние се променяме и променяме гледната си точка към тази промяна, докато сме живи.

 

Източник

 

Джошуа Ротман е американски журналист и сътрудник на списание New Yorker, където пише основно по въпроси на изкуствата и културата.


Pin It

Прочетете още...

Безлунния

Асен Валентинов 06 Авг, 2016 Hits: 7603
Наричаха го Безлунния, понеже казваха, че си…

Авангард и кич

Клемънт Грийнбърг 31 Мар, 2016 Hits: 19331
Там, където в наши дни някой политически…