Какво е бъдещето на национализма? Преди около тридесет години, след разпадането на Съветския съюз, в Запада сякаш се оформи консенсус, че националните държави, които си сътрудничат в доброволни транснационални съюзи – Европейският съюз, Г-20, Световната търговска организация и т.н. – ще съставляват основата на световния ред след Студената война. Светът ставаше „плосък“, както ни уверяваха, а глобализацията беше не само неизбежна, но и желана. От началото на новото хилядолетие обаче този консенсус бе подложен на зашеметяващ брой удари – възраждането на националистически изолационизъм, религиозен фундаментализъм, реакционен етноцентризъм и неоколониална агресия разклати силно на пръв поглед установената система.
Напреженията, конфликтите и противоречията, присъщи на съвременното национално съществуване, само се изостриха през последните години. Войната между Русия и Украйна, както и войната на Израел срещу Газа, са само най-острите прояви на отдавнашни борби за национална легитимност и международно признание. Национализмът беше и в сърцевината и на тазгодишните президентски избори в САЩ. Политическата платформа на Доналд Тръмп – доколкото може да се говори за такава – се гради върху открито отхвърляне на глобализма, изразено в ксенофобски и шовинистични термини. А демократите, макар и да отричат по-бруталния нативизъм на Тръмп, също възприеха своя реторика за „силни граници“ и протекционистка търговия в търсене на печелившо политическо послание. Човек с право може да се запита: не се ли намираме на прага на нова епоха на националистически шовинизъм – една „война на всички срещу всички“, разиграна на глобалната сцена?
Дори и ако това не се осъществи в пълна степен, всяко сериозно размишление за бъдещето на национализма днес е длъжно да се изправи пред факта, че националната държава остава в центъра на политическия живот. Дори онези движения, които директно оспорват дадена национална държава, обикновено го правят с идеята тя да бъде заменена от друга – „по-добра“, но по същество подобна. Как тогава да мислим ясно за възможните алтернативи, когато национализмът понякога изглежда неизбежен – като самия въздух, който дишаме?
Кратките есета, събрани тук, предлагат нови начини за мислене по тези разломни линии на национализма. Те разглеждат съвременни дилеми и предлагат различни гледни точки към стари проблеми – не алтернативни истории, а визии за изгубено бъдеще. Те не дават лесни отговори, а поставят трудни въпроси. Като принос към едно жизненоважно и продължаващо обсъждане, тези текстове отварят пространство за всичко, което тепърва трябва да бъде премислено и изречено за нацията.
– редакторите на сп. Yale Review
Как радикалната десница прекрои национализма
Какво се случва, когато запазването на националната идентичност се превърне в основна политическа цел?
Автор(и): Сюзън Шнайдер
В новаторската си книга Въобразените общности от 1983 г. Бенедикт Андерсън изследва загадките на национализма, включително и една, която днес изглежда особено актуална: „философската бедност и дори несъстоятелност“ на повечето разсъждения по темата. Андерсън пише:
За разлика от повечето други -изми, национализмът никога не е породил свои собствени велики мислители: няма Хобс, нито Токвил, нито Маркс, нито Вебер. Тази „празнота“ лесно поражда определено високомерие у космополитните и многоезични интелектуалци. Подобно на Гъртруд Стайн, гледаща към Оукланд, човек бързо стига до извода, че „там няма нищо“.
Но в четирите десетилетия, изминали от написването на тези думи, се случи нещо съдбовно: появи се ново поколение консервативни и неофашистки интелектуалци, които насочиха енергията си към изграждането на цялостна политическа теория на национализма. Оставям на историята да прецени дали някой от тях ще се чете след стотици години, подобно на мислителите, изброени от Андерсън. Но новите теоретици на национализма успяха да постигнат нещо съществено: те създадоха самостоятелна идеологическа система, съсредоточена върху свещеността на националната общност и ролята на националната държава в нейното опазване. Национализмът вече не е придатък на по-мощни идеологии или инструмент за постигане на прагматични политически цели – самоопределение, революция, империя, война. В 21 век той придоби теоретична самостоятелност, ако не непременно и дълбочина. А може би най-удивителното е, че в процеса на превръщане на национализма в самоцел, тези мислители изоставиха демократичните принципи, които някога вървяха ръка за ръка с него, и вместо това започнаха да настояват, че авторитаризмът може би е по-добрата опция.
Един от най-влиятелните сред тези мислители е израелско-американският политически теоретик Йорам Хазони, чиито книги – Еврейската държава, Добродетелта на национализма и Консерватизмът: едно преоткриване – си поставят амбициозната задача да върнат нацията в центъра на философските и политическите дебати. Както съм изследвала подробно другаде, основният аргумент на Хазони е, че нацията е божествено установена форма – буквално – и че представлява най-добрия възможен модел за политическа организация. Той поддържа тази теза чрез проследяване на една съвсем недемократична и нелиберална родова линия на политическата общност, която според него започва не с доброволен договор за спазване на общи закони, а с принудителни, дори насилствени семейни и племенни връзки. Отхвърляйки възможността за многорасови демокрации, Хазони повтаря европейски философи като Давид Енгелс, който се противопоставя на етническото смесване на цивилизационни основания. Както пише Енгелс в Renovatio Europae:
Без обща идентичност няма как да се изгради социална кохезия, а един от изводите от миграционната криза е, че подобна „идентичност“ не може да се гради само върху хуманистични и универсални ценности – тя изисква дълбоко вкореняване в културното, историческо и духовно подсъзнание на едно споделено минало, оформяно в продължение на векове.
Следователно не държавата, а нацията заема централно място в политическата мисъл на Хазони. За него държавата е просто съд, чиято роля е да защитава традициите и предполагаемата етническа, културна и духовна „автентичност“ на (идеално) хомогенната нация от всичко, което би могло да я подкопае: мигранти (или в израелския случай – палестинци), но също така аборти, разводи, TikTok, куиър и транс хора – всичко, което застрашава възпроизводството на „добри националистически деца“.
Движението на националния консерватизъм (NatCon), в чието създаване Хазони играе основна роля, предоставя институционалната рамка, която канализира енергията на различните лагери от Новата десница – анти-прогресивни и TERF-групи [Trans-Exclusionary Radical Feminist]; противници на имиграцията, абортите и големите технологични компании; критици на „глобалистки“ институции като ЕС и ООН; привърженици на неокейнсианска икономика и наталистка[1] политика – към една-единствена цел: защита на нацията и съхранение на нейната култура и ценности от по-нататъшно разложение. В Изложението на принципите на движението се казва:
Виждаме традицията на независими, самоуправляващи се нации като основа за възстановяване на правилната обществена ориентация към патриотизъм и смелост, чест и лоялност, религия и мъдрост, общност и семейство, мъж и жена, съботата и свещеното, разума и справедливостта… Виждаме подобно възстановяване като предпоставка за запазване и поддържане на нашата свобода, сигурност и благоденствие.
Именно това съсредоточаване върху „културна цялост и чистота“ придава на новия национализъм неговия фашистки оттенък. „Това са хора, чийто начин на живот е заплаха за човечеството“, провъзгласи унгарско-канадският учен Франк Фюрeди по време на конференцията NatCon в Брюксел през 2024 г. „Хората“, за които говореше, бяха, разбира се, LGBTQ общността и други участници в културната война. Смесването на държавната власт с идеята, че определени групи представляват екзистенциална заплаха за нацията, ражда опасна смес.
Когато запазването на дадена форма на национална идентичност и традиция се превърне в основна политическа цел, принципите на либералната демокрация лесно могат да се окажат пречка.
Няма политик, който да въплъщава този дух по-добре от унгарския премиер Виктор Орбан, който прие Хазони в Будапеща през 2019 г. и говори на конференциите на NatCon през 2020 и 2024 г. Антимигрантската му позиция, наталистката политика, антидемократичните му маневри и законите срещу LGBTQIA+ общността му осигуриха статута на любимец на Новата десница. На сцената заедно с Хазони в Брюксел през април т.г., Орбан говори в тон на възхваляване величието на християнската цивилизация, за да оправдае противопоставянето си на имигранти, които „променят културния облик на континента“. Побърза да уточни, че „няма нищо против мюсюлманите“ и че „Ислямът е велика цивилизация – ако отидете там“, сиреч – в Близкия изток или Северна Африка. „Там е хубаво.“ Че ислямът присъства в Унгария поне от десети век, или че евреи са съставлявали около 25% от населението на Будапеща преди около един век – такива подробности явно не го смущават. Всъщност всичко това може да сработи само ако събеседникът ти е, подобно на Хазони, всеотдаен ционист, който вярва, че и евреите не принадлежат на Европа.
Когато запазването на определена форма на национална идентичност и традиция се превърне в централна политическа цел, принципите на либералната демокрация лесно могат да се окажат пречка. Никъде това не личи по-ясно от усилията на националистите от Новата десница да формулират теория на нелибералната демокрация, която изрично поставя нуждите на нацията над принципа на равенството и защитата на индивидуалните права. Както пише Хазони в своя критичен коментар от 2015 г. относно решението на Върховния съд на Израел да определи страната като „еврейска и демократична държава“, определението „демократична“ пренебрегва „възможността еврейската държава да има право или дори дълг да приема специализирани, неуниверсални разпоредби в някои от тези области, които се различават от законите в други държави.“
Добре информираният читател разбира, че тези разпоредби включват не само ограниченията върху свободата на словото, които Хазони споменава – като закона, ограничаващ християнската мисионерска дейност – но и цялата правна архитектура на палестинското обезправяване и потисничество. В скорошно интервю Хазони отхвърля принципа на равенството дори още по-пряко. „Може да се запитаме: вярно ли е, че всички хора са равни? Консерваторите ще кажат, че хората произхождат от определено място, имат определена история, определена религия, определени ценности – и затова не са равни“, казва той. „Либералите се ядосват, когато чуят това.“
Сред националистите този преход – от самоопределение към съхранение на идентичността – прави демокрацията и национализма все по-несъвместими. А за да видим логичния завършек на привилегироването на национализма над демокрацията, свободата и човешкото достойнство, трябва само да погледнем към Газа – където потомците на бежанците от етническото прочистване на Палестина биват избивани ежедневно.
Националните държави вероятно ще продължат да съществуват поради практически съображения, но не бива да приемаме този прагматичен факт за доказателство в подкрепа на заблудата, че в рамките на дадена територия хората са свързани чрез някакво мистично и вечно чувство за принадлежност. Имало е общности и държави преди национализма – и ще продължи да има и други начини за задоволяване на истински човешката нужда от идентичност и сигурност, които не разчитат на мечтите за етническо единство – а още по-малко за етническа чистота.
Историята се повтаря в Украйна
Циклите на национализма съществуват от векове. Какво ни разкриват те?
Автор(и): Андреас Вимер
През последните два века национализмът е служил като идеологическо гориво за множество политически конфликти и войни по света – и продължава да го прави и днес. Национализмът е особено склонна към конфликти идеология. Той изисква самоуправление от името на „народа“, но не дефинира кой точно се числи към този „народ“ и следователно има право на политическо самоопределение. Освен това той не очертава ясно езиковите, религиозните или културните граници на нацията. Тези двусмислия отварят поле за конкуриращи се претенции и борби за власт, които често ескалират в насилие.
Историята на глобалното разпространение на национализма и националната държава е следната: империите губят легитимността си, когато идеята, че държавата трябва да се управлява от името на кралска династия или универсална цивилизация, е заменена от идеята, че държавата трябва да се управлява от името на определен народ, обикновено дефиниран въз основа на общи културни характеристики. В продължение на стотици години сме били свидетели на този процес, който се повтаряше, докато империя след империя бяха заместени от национални държави, често след жестоки войни за независимост.
Последната империя, която се разпадна, беше Съветският съюз – и то до голяма степен мирно, за разлика от повечето си предшественици. След разпадането му новосъздадената държава Украйна се изправи пред същия въпрос, пред който са били поставени наследниците на Хабсбургската и Османската империи след Първата световна война, както и много от новоосвободените африкански държави през 60-те години:
Кой представлява нацията и от чие име, според националистическата доктрина, трябва да се управлява държавата?
Съветската национална политика, която предоставяше на всяка съветска република „титулярна нация“ с цел да укроти и канализира бунтовния дух на национализма от началото на ХХ век, изглеждаше като лесно решение: „украинците“, обявени за титулярна нация на едноименната Съветска социалистическа република, ще бъдат и суверенният народ на постсъветската държава. Но това пораждаше не по-малко важни въпроси:
Как точно се дефинира принадлежността към тази нация?
Къде да се постави границата на украинската нация?
Кои са нейните „най-типични“ членове и съответно – кои, според националистическата логика, имат най-законно право да управляват?
Както в много новоосвободени страни, няколко етнически групи можеха да претендират, че представляват ядрото на националната общност. Най-очевидният кандидат бяха хората, които се самоопределяха просто като „украинци“. Техните предци са живели под Хабсбургската империя, учили са в хабсбургски училища на украински език и са били възпитавани да се идентифицират като украинци – или пък са възприели украинска национална идентичност по-късно, през първите десетилетия на съветската власт, когато така наречената политика на „коренизация“ е насърчавала културата и идентичността на титулярните нации.
Други граждани обаче се определяха като украински „руснаци“. Техните предци са говорили руски и са учили в романовски, а не хабсбургски училища – или пък са родени в периода на повторна русификация, след като политиката на коренизация е била прекратена в средата на 30-те години. Те възприемаха Украйна като част от руското културно пространство и желаеха тя да остане в руската сфера на влияние.
Наслоените етнически демографии и обърнатите съотношения на власт от двете страни на границата често въвличат съседни държави във вътрешни конфликти – и случаят с Украйна и Русия не е изключение.
Поради това сложно историческо наследство, границата между „украинци“ и украински „руснаци“ никога не е била ясно очертана. Въпреки това, както в много други постколониални държави, политическите коалиции в Украйна бързо се формираха по тази етнорегионална ос, противопоставяйки евроориентирания запад и център на страната на русофилския изток и юг. Причината за това беше, че в постсъветска Украйна липсваха други организационни канали – като мрежи от доброволни сдружения – чрез които да се изградят политически съюзи, обхващащи цялата територия и надхвърлящи етнорегионалното разделение.
Тъй като новата независима държава не разполагаше с капацитет да осигурява публични блага равномерно и справедливо в различните региони, се оформи игра с нулева сума. Когато на власт идваха проукраински правителства, те изключваха русофилски политици, обявяваха украинския за единствен официален език и насочваха държавни ресурси към западните и централни области. Когато побеждаваха проруски политици, те обръщаха курса: обявяваха руския за официален език в източните региони, отстраняваха проукраински представители от властта, затопляха отношенията с Русия и т.н.
Тази политическа игра на махалото приключи през 2014 г., когато Революцията на Майдана отбеляза триумфа на прозападните украински фракции (включително и някои крайнодесни неофашистки елементи), които бързо прочистиха управлението от проруски политици и чиновници. Това от своя страна накара мнозина русофилски украинци да се почувстват като граждани втора ръка в собствената си страна. С насърчение от Кремъл, русофилски лидери скоро обявиха източните територии на Украйна за независими – ход, който огледално напомня действията на други политически ощетени малцинства, като осетинците в Грузия, южносуданците в Судан и мнозина други по света.
Следвайки типичен постколониален модел, вътрешната борба за това кой „притежава“ новата държава беше допълнително усложнена от съперничеството между съседни бивши империи. Наслоената етническа картина и обърнатите съотношения на власт от двете страни на границата често въвличат съседни държави във вътрешни конфликти – и Украйна и Русия не направиха изключение. Руснаците представляват управляващото мнозинство в съседна Русия, чието правителство се опита да „защити“ своите сънародници отвъд границата от политическа дискриминация (силно преувеличена като „геноцид“ в истеричната реторика на Владимир Путин). Подобни напрежения често прерастват в пълномащабни въоръжени конфликти между съседни държави – както се случва с Гърция и Турция през 20-те години, със Сърбия и Хърватия през 90-те или с Еритрея и Етиопия в по-ново време. Руското нашествие в Украйна напълно се вписва в този по-широк модел.
Разбира се, тази загриженост за сънародниците в съседни държави може да бъде истинска – а може и да не е. Дали Хитлер наистина се е тревожел за второкласния статус на етническите германци в Чехословакия и Полша е, меко казано, под въпрос. Много по-вероятно е просто да ги е използвал като претекст за проекта си за изграждане на германска империя в Източна Европа. Същото важи и за анексирането на Крим от Путин през 2014 г. – предвестник на последвалото нападение срещу Украйна. Каквито и да са били мотивите, ревизионистките държави получават уникални възможности да преследват експанзионистичните си цели, когато националистическите принципи на самоуправление са нарушени в съседни страни, а сънародниците отвъд границата се третират като граждани втора ръка – нещо, което често се случва, когато нововъзникналите национализиращи се елити укрепват властта си за сметка на „чужденците“ вътре в държавата.
Това помага да се обясни защо граждански войни, възникнали от борба за етнополитическо надмощие, както и войни между съседни държави заради етнически смесени територии, са често срещани през първите петдесет години след възникването на нови национални държави върху пепелта на империите.
След този първи половин век независимост, вероятността от конфликти обикновено намалява, тъй като основните политически причини постепенно отпадат – по различни исторически пътища: може да се оформи приобщаваща управляваща коалиция, която да даде място на мнозинства и малцинства около масата на властта (както в Канада); след етническо прочистване и/или емиграция, малцинствата може да се окажат твърде малобройни, за да имат реални политически претенции (както в Пакистан); или пък старото етническо разделение може просто да заглъхне и да престане да бъде политически релевантно, когато малцинствата се асимилират в мнозинството и бъдат напълно приети от него (както във Франция и Ботсвана).
Какво ни показват този модел и примерът с Украйна за бъдещата политическа роля на национализма? Докато по света съществуват етнополитически неравенства (а такива има в изобилие – включително крайни случаи като тутси-етнокрацията в Руанда), множество политически маргинализирани групи ще продължат да се мобилизират и да настояват за самоуправление или поне за място в управлението. Част от тези конфликти ще ескалират до въоръжено насилие – а национализмът ще продължи да осигурява идеологическото оправдание.
Но дори и без етнополитическо изключване, национализмът продължава да съществува: дълбоко заложените стимули в рамките на националнодържавния модел – според който управляващите трябва да представляват и да действат в интерес на националното мнозинство – дават изобилни възможности на популисти отляво и отдясно да заклеймяват „продажбата“ на националните интереси в полза на глобалните елити и да обещават, че ще върнат „народа“ в центъра на политическата сцена. Изискването на национализма за представителство и включване остава плодородна почва както за приобщаващи, така и за изключващи проекти – в зависимост от това кой се възприема като истински изразител на „народните интереси“ и как точно се определя кой е пълноправен член на нацията и кой – просто търпян гост в националното семейство.
Надеждите, че сме навлезли в „постнационална“ епоха – толкова популярни сред либералните, глобално ориентирани политици и интелектуалци в дебатите непосредствено след Студената война – се оказаха, както можеше да се очаква, преждевременни. Национализмът – във всичките си разновидности и политически проявления – ще остане с нас в обозримото бъдеще.
Изгубено бъдеще за Близкия изток
Автор(и): Усама Макдиси
Религиозният плурализъм е бил възможен след Османската империя. Европейският колониализъм промени това.
Национализмите не са еднакви. Всяка национална държава определя себе си – поне отчасти – чрез прикриване, надмогване или отричане на нежеланите форми на различие в границите на онова, което избира да нарича „нация“. Но някои форми на национализъм са по-изключващи от други. А историята – заедно с материалните, културните и геополитическите условия и решения, които я оформят – често е по-важна от теоретичните доктрини, когато става дума за това кой тип национализъм една страна възприема. В случая с Близкия изток, например, няма как да разберем различните форми, които национализмът е приел в региона, без да разберем историята на Османската империя.
В продължение на векове Османската империя управлява обширен евразийски континент с многоетническо, многоезично и многорелигиозно население. До средата на XIX век в империята не съществува нито концепция за обединяващ национализъм, нито идея за политическо равенство и гражданство. Вместо това, османските султани се представят като защитници на ислямска империя, която предоставя юридически и идеологически привилегии на мюсюлманите, като същевременно допуска значителна религиозна и културна автономия за еврейските и християнските поданици. Въпреки мита за вечната османска толерантност, тази имперска формация може да бъде изключително брутална при потискане на бунтове и инакомислие. Както и други предмодерни империи, Османската империя използва религията като инструмент за укрепване на династичната власт и легитимация на османското мюсюлманско господство над огромното, религиозно разнообразно население на империята. Християни, евреи и мюсюлмани не са равноправни граждани, а поданици, обвързани с управляващата османска династия чрез различни форми на неравенство – и те живеят и умират под имперската власт на султана в Истанбул.
Тази класическа форма на Османската империя е радикално преустроена през XIX век. Под огромен натиск от страна на европейските империи, които ламтят за османски територии, както и заради вътрешни бунтове от страна на християнското население на Балканите, Османската държава предприема грандиозна идеологическа, военна, политическа, социална и икономическа реформа между 1839 и 1876 г., известна като Танзимат (от турската дума за „преустройство“). Чрез тази програма империята се опитва да внуши на своето население модерно, секуларно чувство за османска национална принадлежност, целящо да трансформира дотогавашните разнородни поданици в османски съграждани, независимо от религиозната им идентичност.
Но този секуларен национален проект е осакатен още от самото начало. Османците трябва да се справят с постоянни европейски нахлувания, нарастващ външен дълг и в крайна сметка – с банкрут, в опит не само да отблъснат тези заплахи, но и да овладеят многократните опити за откъсване на части от империята – особено на Балканите.
Европейската колониална логика почива на допускането, че арабското единство срещу системата на мандатното разделение е просто прикритие за предполагаем, непроменим и средновековен мюсюлмански фанатизъм.
От една страна, османският секуларен национализъм е явен опит да се преодолеят сектантските и националните различия в името на ново османско гражданско съзнание. От друга страна, той е и усилие за запазване на османския суверенитет. Затова, когато обстоятелствата го налагат, по-мрачната, шовинистична и централизирана версия на османския национализъм взема връх над реториката за равноправно гражданство. Освен това, именно религиозният плурализъм – един от отличителните белези на Османската империя – е цинично използван срещу нея от европейските сили. Великобритания, Франция, Русия и Хабсбургите си присвояват правото да „защитават“ – т.е. да се месят в – онова, което османците настояват, че са вътрешни дела. След руското нахлуване и поражение на Османската империя през 1877–1878 г., тя е принудена да отстъпи огромни територии на Балканите. Когато арменските християни се опитват да подражават на гърците, сърбите и българите в стремеж към независимост през 90-те години на XIX век, те са жестоко потиснати от Османската държава – не защото са християни, а защото, като новоидентифицирано националистическо малцинство, концентрирано в източна Анатолия, започват да се възприемат от османските власти като фундаментална заплаха за държавата.
Арабските християни, за разлика от тях, процъфтяват в късната Османска империя и в британския Египет. Те участват активно в развитието на т. нар. Нахда – ренесанс на екуменичната арабска идентичност, надхвърляща сектантските различия. Помагат да се оформи нова арабска идентичност, в която място намират мюсюлмани, християни и евреи. Пример за това е Националното училище на Бутрос ал-Бустани, основано през 1863 г., което възпитава у ученици от всички вероизповедания идеята за принадлежност към една обща, многорелигиозна нация. Екуменичната арабска Нахда е вярно отражение на секуларния османски контекст. Тя е национална в смисъла на преодоляване на религиозните разделения, но не е националистическа в стремежа да се създаде отделна държава: арабите подкрепят проекта за османска модернизация, и едва в последните години на империята започват да се появяват дискусии за независими държави.
Тази екуменичност е очевидна и на важни национални форуми, като например Арабския конгрес от 1913 г. в Париж – допуснат от французите – който настоява за децентрализация на Османската империя.
Това усещане за възможност обаче не продължава дълго. Практическата толерантност на османските турски управници в крайна сметка е погълната от националистическа ксенофобия: през 1915 г., по време на Първата световна война, управляващият Комитет за единство и прогрес извършва арменския геноцид, като същевременно потиска зараждащите се изрази на арабски национализъм в Леванта. Последвалото разрушение и подялба на победената Османска империя от страна на европейските сили довежда до налагането на европейски контролирани държавни структури в арабския Изток през 1920 г. Така наречената система на мандати задушава арабското самоопределение и слага край на политико-географското единство, което някога е свързвало арабския Изток под османския суверенитет.
Съществува едно краткотрайно изключение от тази обща тенденция – а именно арабската държава в Сирия. Базирана в Дамаск между 1918 и 1920 г., тази постосманска сирийска формация се основава на идеята за разделяне на религията от държавността и гражданството. Тя е изградена от мъже, които са живели и често служили на Османската империя в последните ѝ десетилетия, и които се стремят да създадат модерно конституционно кралство, надхвърлящо религиозните различия. Това е смело политическо начинание. Но то приключва рязко, когато Франция – с мълчаливото съгласие на Великобритания – го унищожава през юли 1920 г.
След тези разломи, европейският колониализъм действа въз основа на презумпцията, че арабското единство срещу мандатната подялба не е нищо повече от прикритие за уж непроменим и средновековен мюсюлмански фанатизъм. Британски и френски ориенталисти и колониални администратори – като Артър Джеймс Балфур и Робер дьо Ке – твърдят, че национализмът поначало е неподходящ за Изтока, поне без европейска опека. Според тях, също като индийците, африканците и другите азиатци, арабите от Близкия изток са подвластни на своите сектантски идентичности и следователно се нуждаят от „по-цивилизовани“ европейци, които да ги приобщят към принципите на добро управление.
В този контекст, и според тази логика, Великобритания и Франция насърчават създаването на разединени и подчинени арабски политически образувания в Ирак, Сирия, Йордания и Ливан – уж в името на бъдещо самоопределение. Именно през този период обаче Великобритания подпомага колониалния ционизъм в Палестина чрез Декларацията на Балфур от 1917 г. Ционизмът предлага европейски отговор на европейски проблеми. През 1897 г., две десетилетия преди тази декларация, еврейски националисти в Русия, Франция, Австрия, Германия и Англия се обединяват около идеята за създаване на еврейска национална държава, която да отразява европейските си аналози. Докато настояват за такава държава, за да се справят с широко разпространения антисемитизъм в Европа, те едновременно възприемат и изразяват расистки нагласи към местното население в Палестина и по-широкия арабски Изток. След Декларацията на Балфур и британската окупация на Палестина, ционисткият лидер Хаим Вайцман информира Балфур през 1918 г., че ционистките евреи са „по-верни“ на британците от арабите, за които твърди, че имат „предателска природа“ и че трябва да бъдат „отглеждани“ с внимание, за да не „нанесат удар в гърба“ на британската армия.
Горчивата ирония на този тип национализъм – така удобно вписан в новия постосмански колониален ред – е, че не само е чужд на историята на Близкия изток, но и същевременно слива етнос и религия в момент, когато новият екуменичен арабски национализъм (и неговите регионални варианти в Египет, Ирак, Палестина и Сирия) се стреми да ги раздели. В своя принципен замисъл арабският национализъм се опитва да обедини мюсюлмански, християнски и еврейски араби. Колониалният ционизъм, напротив, се основава на пълното прекъсване на всякаква възможна национална връзка между това да си евреин и да си арабин. Тези две политически визии за миналото и бъдещето са напълно антагонистични.
През 1948 г. добре организираното ционистко движение, укрепено от западната сила и политическа подкрепа, започва със сила да превръща многорелигиозна Палестина в изключително еврейска държава. Накбата от 1948 г. създава Израел – но Израел сам унищожава Палестина и изгонва огромното мнозинство от палестинците от земите им. По-късно нахлува и в още палестински, египетски, сирийски и ливански територии.
В дългия трус след 1948 г. – и на фона на продължаващия геноцид в Газа – въпросът за Палестина остава ярко напомняне за опасността, която етнорелигиозният национализъм представлява за един многорелигиозен свят. Той е също така напомняне, че слабите във военно отношение арабски държави, които така жалко се провалиха в опита да отменят Накбата, са сами по себе си наследство на европейския империализъм. Крайният резултат е пълна катастрофа за целия Левант – преди всичко за неговите хора, но и за религиозното и етническо богатство на самия регион.
За да си върнем едно по-добро бъдеще, първо трябва да признаем, че създаването на една перманентна онтологическа вражда между „арабин“ и „евреин“ не отразява дългата и променлива история на съвместно съществуване в Близкия изток, а е плод на европейски национализъм, роден от европейския антисемитизъм, ориентализъм и колониализъм – национализъм, който винаги е работил по логиката на „разделяй и владей“ из цялата неевропейска част на света.
Изправен срещу този катастрофален етнорелигиозен национализъм, заложен в колониалния ционизъм, твърдата реалност на палестинския плурализъм остава единствената възможна противоотрова – тоест, една екуменична политическа алтернатива, много по-съответстваща на реалната история на Машрика.
Изправени пред социалната криза на Америка
Автор(и): Никълъс Мълдър
Съединените щати са на повратна точка в икономическата си политика. Какво предстои, е от решаващо значение.
Вече близо сто години посетителите на ресторанта Tavern on the Green в Сентрал парк минават под благородния поглед на бюста на Джузепе Мацини – един от бащите-основатели на италианската нация. Мацини, родом от Генуа, е бил обект на своеобразен култ в Америка през XIX и началото на XX век – благодарение на уникалната си смесица от политически убеждения: еднакво отдаден на национализма и космополитизма, на патриотизма и глобализма. За съвременниците на Мацини в това съчетание не е имало нищо объркващо. Национализмът и интернационализмът се разглеждали като допълващи се сили: първият води до освобождението на народите, вторият – до царството на световния мир.
Повече от век по-късно, нещата са се променили драматично. Днес национализмът и интернационализмът много по-често се представят като взаимно изключващи се, а интернационалистите в САЩ и Европа водят ожесточена битка срещу възраждането на мощен национализъм. В Европа елитите все още основно вярват в международните институции, оформили световния ред след 90-те – НАТО, Европейския съюз, Световната търговска организация (СТО). Но във Вашингтон, макар бившите глобалисти да остават на думи верни на тези институции, те започнаха да възприемат свои собствени версии на политиките, прокарвани от националистическите бунтари.
Заслугата за тази регресия трябва да се отдаде там, където ѝ е мястото – на Доналд Тръмп. Въпреки че често се проваляше в управлението, Тръмп беше президент, който промени парадигмата – той установи новите рамки, в които всички американски политици днес трябва да действат. Истинската мярка за влиянието му е не контролът върху Републиканската партия, а степента, в която Демократическата партия също се превърна в носител на икономически национализъм. Левицата сред демократите отдавна гледа скептично на безконтролната глобализация – още от времената на дебата за НАФТА. Но онова, което днес е поразително, е че след-глобалистката линия се е превърнала и в официална позиция на партийния елит.
Най-ясният израз на новия политически консенсус беше речта на Джейк Съливан, съветник по националната сигурност на Джо Байдън, произнесена през април 2023 г. в Brookings Institution. Тази реч беше не просто преглед на политиката, а по същество – смъртен акт за неолибералния глобализъм. Не е случайно, че именно представител на националната сигурност обяви този нов икономически обрат: днешните американски политици възприемат социално-икономическите проблеми на страната не като криза на човешкото развитие, причинена от неравномерно разпределение, а като последица от заплахата за националната сигурност, идваща от Китай. Влиянието на тази диагноза не е само теоретично. На практика то ограничава ефективността на предлаганите решения, като ги насочва в грешна посока.
Реториката за националната сигурност едва ли ще се окаже надежден канал за внасяне на социална реформа в икономическата политика на САЩ, тъй като национализмът твърде лесно бива овладян от същите интереси, които стоят в основата на социалната криза.
Промяната в американската политика е реална. През последните две години от управлението си администрацията на Байдън инвестира масирано в реиндустриализацията на САЩ, раздавайки десетки милиарди долари субсидии на местни и чуждестранни производители на микрочипове; блокира чуждестранни инвестиции в страната (включително от съюзници като Япония); ограничи износа на високотехнологични продукти за Китай, включително от холандски и японски компании; и драстично повиши митата върху широк спектър от китайски технологии за възобновяема енергия и електромобили. (Показателно е, че Байдън запази много от митата върху Китай, въведени от Тръмп.)
Администрацията твърди, че тези мерки са необходими, за да се защити страната от военната и икономическа конкуренция на Китай, и че те не изключват сътрудничество с дългогодишни съюзници. Но Вашингтон все по-открито нарушава международните норми и институции, особено в областта на санкциите и експортния контрол. Контролът върху износа на технологии за производство на полупроводници за Китай започна през 2022 г. като ограничени, целеви мерки – според философията „малък двор, висока ограда“. Две години по-късно американската „градина“ постоянно се разширява и обхваща авангардни технологии на съюзнически страни – независимо дали те споделят позицията на САЩ спрямо Китай или не. Американската търговска представителла Катрин Тай дори определи СТО като група „неизбирани и практически неподотчетни хора в Женева“.
За силно зависимите от търговия икономики на Европа и Източна Азия това са обезпокоителни тенденции. Малките държави се нуждаят от свят, в който международните правила се спазват. Но е очевидно, че към момента не съществуват реални механизми, които да ограничат икономическата принуда от страна на САЩ, която се засилва с всяка година. При едно неотдавнашно мое пътуване в Източна Азия, събеседник от Сингапур описа подхода на администрацията на Байдън към региона като „тръмпизъм, но с по-добри обноски“. Никой не би трябвало да се възпротиви на това САЩ да харчат щедро за насърчаване на жизненоважни индустрии у дома. Но едно е да подсилваш собствената си индустрия, а съвсем друго е да налагаш ограничения върху производството и износа на други държави. Европейците и азиатците имат напълно основателни причини да се противопоставят на това американско вмешателство в тяхната икономическа независимост.
Неолиберализмът отдавна е черната овца на левицата и на развиващите се страни. Отхвърлянето му от страна на световната хегемония – САЩ – е в известен смисъл повод за радост. Но дали завоят към постглобализъм в икономическата политика на Америка ще придобие по-прогресивен облик под ръководството на демократите, все още предстои да видим. Някои от основните законодателни постижения на администрацията на Байдън – от Закона за намаляване на инфлацията до законопроекта от април 2024 г. за военна помощ за Израел, Украйна и Тайван (който също така принудително отчужди китайските собственици на TikTok) – минаха през Конгреса не благодарение на нов консенсус около социалните реформи, а поради страха от Китай.
Някои прогресивни политици, като сенаторите Елизабет Уорън и Крис Мърфи, изглежда се надяват да използват паниката около националната сигурност като троянски кон за така нужните социални реформи. Жертвите на глобализацията в рамките на страната очевидно заслужават подкрепа. Реалният ръст на заплатите за работническите семейства е анемичен от десетилетия. Така наречените „смърти от отчаяние“ – свръхдози, чернодробна недостатъчност от алкохолизъм и самоубийства – са на тревожно равнище. По показатели за предотвратима смъртност САЩ вече изостават дори от Колумбия, а продължителността на живота е сравнима с тази в Полша и Аржентина. Американският централен пояс се нуждае спешно от дълбоки интервенции в образованието, здравеопазването, трудовата заетост и социалното сцепление. Никоя демокрация не може да пренебрегне подобна социална криза. А в много развити икономики индустриалната политика се е доказала като ефективен инструмент за изграждане и укрепване на ключови сектори.
Но като стратегия за възраждане, апелирането към националната сигурност е дълбоко проблематичен подход. От една страна, то не засяга източника на проблемите, които уж цели да разреши. Делът на производството в номиналния БВП на САЩ намалява – но тази тенденция започва още през 50-те години на XX век, десетилетия преди китайските стоки да получат достъп до американския пазар. През 2000-те години няколко развити икономики в Северна Европа и Източна Азия – много по-отворени към международната търговия от САЩ – успяха да запазят индустриалната си база въпреки китайската конкуренция. Това подсказва, че социалната криза в САЩ не е резултат от външни заплахи, а по-скоро плод на собствените им структурни слабости: липса на социална държава, недостатъчно професионално образование, прекомерна корпоративна власт и неравенство, сравнимо с това от Позлатената епоха [края на 19-ти век]. Да се отговаря на вътрешни проблеми с политики, насочени срещу предполагаеми външни врагове, едва ли ще реши същинските бедствия, които мъчат Америка.
За доказателство, че упадъкът на американската индустриална база е предимно самопричинен, е достатъчно да се погледне към една от най-големите износни компании на страната: Boeing. Заедно с европейската Airbus, този гигант в самолетостроенето оперира в изключително тесен сектор – пътнически самолети с тесен и широк корпус – в който досега не е имал конкуренция от страна на китайски фирми. Ако теорията за индустриалния упадък в резултат от „шока Китай“ би имала сериозна тежест, то Boeing – който не е бил изложен на този натиск – би трябвало да е в отлична позиция да просперира. Това важи още повече с оглед на щедрата държавна подкрепа, която компанията е получила: от 2000 г. насам Boeing е получил близо 75 милиарда долара под формата на данъчни облекчения и федерални заеми, плюс още десетки милиарди чрез държавни поръчки.
И все пак, вместо да бъде витрина на американското производствено превъзходство, Boeing се намира в дълбока криза. Редица катастрофални решения, взети от късогледи ръководители, загрижени преди всичко за собственото си обогатяване, нанесоха сериозни щети на работната сила, конкурентоспособността и репутацията на компанията. В рамките на няколко месеца между края на 2018 и началото на 2019 г. две машини от серията 737 Max катастрофираха, убивайки 346 души. Наскоро компанията се призна за виновна по обвинение в измама спрямо Федералната авиационна администрация относно ключов софтуер на същия модел. Заводът 737 в Рентън, Вашингтон – наричан от мениджмънта „най-ефективната самолетна фабрика в света“ – плаща на някои свои работници (в момента в стачка) само с четири долара на час повече от местния McDonald’s.
Кризата в Boeing показва ясно, че упадъкът на американската индустрия, проблемите с труда и ниските нива на обществено здраве и сигурност са в голяма степен резултат от корпорации, станали твърде големи и силни, за да фалират – и които максимизират стойността за акционерите за сметка на служителите и потребителите си. Решението на тези проблеми е и належащо, и възможно – но то няма нищо общо с твърдата линия спрямо Пекин.
Макар че икономическият национализъм погрешно диагностицира причините за упадъка, той би могъл да се оправдае, ако наистина можеше да обърне хода на националната стагнация. Но националната сигурност едва ли ще се окаже надежден канал за внасяне на социална реформа, именно защото национализмът толкова лесно се присвоява от същите интереси, които причиняват кризата. Освен това в една разделена страна политическата цена за провеждането на подобни реформи често ги обезсилва още преди да дадат реален резултат.
Съдейки по световната политика през 2020-те години, национализмът има блестящо бъдеще като идеологически инструмент за „предприемачите на ressentiment [злопаметност]“ и големите корпорации, търсещи защита от глобалната конкуренция. От гледна точка на човечеството, обаче – както и на икономическия и екологичен напредък – не е ясно дали национализмът изобщо трябва да има бъдеще. Разбира се, всяка страна си позволява известно безвредно патриотична самохвалство. Но националистическата преориентация на богатите и развити икономики – включително САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Италия и други – няма да спре разпадането на социалната тъкан. Напротив, логиката на нулевата сума, заложена в техните политики, има опасния ефект да разпалва международно съперничество и конфликти.
Много по-добър подход би бил да се работи за сравнително отворена световна икономика, в рамките на която националните правителства използват вътрешните си инструменти, за да играят по-активна роля в предоставянето на социална сигурност, качествено образование и достъпно здравеопазване – с други думи, символичен национализъм с глобалистки ползи, упражняван от действена и способна държава. Това би приличало на консенсуса след Втората световна война – но би се различавало от него в две ключови точки: първо, Западът трябва да приеме факта, че половината от днешната глобална производствена база се намира в Азия – и тя трябва да бъде равностоен партньор в международните споразумения; и второ, всички ние сме изправени пред все по-остра климатична криза, която изисква засилено глобално сътрудничество – точно в момент, когато политическите ни инстинкти се отдръпват от него.
„Човечеството“, заявява Мацини през 1858 г., „е огромна армия, устремена към завоюването на непознати земи, срещу врагове – и силни, и хитри.“ Той не е знаел какво е естеството на нашата планетарна извънредна ситуация, но заповедта за настъпление си остава вярна.
[1] Терминът „наталистка“ (или наталист в мъжки род) произлиза от латинската дума natalis – „раждане“. В съвременен контекст той се използва за описване на хора или идеологии, които насърчават увеличаването на раждаемостта като ценност или политическа цел. Натализмът не е идентичен с отричане правото на аборт, макар че в много случаи двете позиции се препокриват.
