От редакцията:
Този текст е повече от есе – той е пътуване през паметта и настоящето, през света на машините и света на мистериите, през операционни зали и древни култове. Карл Уве Кнаусгор вплита в едно цял спектър от невъзможно широки теми: компютърните технологии и техните философски измерения, загубата на света и отчуждението, градинарството като ново начало, материалността на мисълта и неизказуемото в природата. В основата на есето стои едно рядко качество – готовността на автора да изправи собственото си невежество пред читателя и да се учи на глас, с уязвимост и упорита жажда за смисъл. Резултатът е текст с необикновена плътност и богатство – многопластов, емоционален, понякога парадоксален, но винаги жив.

Първият път, когато видях компютър, беше през 1984 година. Бях на петнайсет и живеех в слабо населена местност край една река, на километри от най-близкия град, в далечна северна страна на ръба на света. Над входа на кварталното магазинче, което затваряше всеки ден в четири следобед, светеше табела; иначе зрителните стимули се свеждаха до ниви и дървета, дървета и ниви, както и колите, които минаваха по пътя. През есента и пролетта валеше толкова, че реката преливаше от коритото си – помнех как стоях пред прозореца в хола и гледах как водата залива полето, където играехме футбол, докато рамките на футболните врати се подаваха над нея. Имаше един телевизионен канал, две радиостанции, а вестниците излизаха черно-бели. Новините от Иран и Израел, Египет и Южна Африка, Англия и Северна Ирландия, Съединените щати и Индия, Ливан и Съветския съюз сякаш се случваха на друга планета.

За да разбереш един човек, трябвало да знаеш какво е ставало по света, когато е бил на двайсет, казвал уж Наполеон. Цитатът вероятно е апокрифен, но това не значи, че не е верен. За мен светът край реката имаше значение. Когато сядам да пиша роман, естественото време, в което той се развива, са осемдесетте години – сякаш този период въплъщава истинската форма на света, неговата същност, а всичко след това е някакво отклонение. Дори когато търся нещо в Google, докато пиша, героите в романите ми не търсят нищо; наум не им идва. Същото е и в сънищата ми. В тях никога не се появяват мобилни телефони или интернет, а хората са почти изцяло онези, които ме заобикаляха преди четирийсет години.

Разбира се, фактът, че несъзнаваното ми изостава по този начин и се разгръща в отдавна отминала реалност, не означава, че съм откъснат от онова, което става около мен сега; то означава единствено, че формирането на свят е процес, който се извършва в детството и юношеството и в някакъв момент престава, когато новите неща по света вече не се отпечатват в нас. Поне така ми изглежда. Това може би обяснява скептицизма, който често изпитвам към новите неща и новите начини да се прави нещо: всички онези емоции, движещи се под рационалните ни мисли – интуицията, но също и моралът, нещата, които просто знаем – идват от свят, заключен на мястото си преди много години.

Не ми минаваше през ума, че реалността би могла да бъде по-различна, когато една вечер през 1984 въртях педалите по хълма нагоре от малкото старомодно магазинче до моста, край който придошлата река сякаш ускоряваше водите си, преди да се влеят в бързеите. Ревът на водата отслабваше, докато напъвах по склона. Бръмченето на зъбните колела и търкането на качулката на дъждобрана в ушите ми звучаха отчетливо, но не еднакво: колелата бръмчаха по-силно, когато настъпвах педала, после стихваха; търкането, от своя страна, следваше неравномерните ми движения. Беше тъмно, всичко беше мокро – асфалтът, канавката, стената от черни дървета, дори въздухът, напоен със ситен дъжд. Горе на хълма пейзажът се изравняваше, от двете страни се зареждаха къщи, навеси с ламаринени покриви, дворове с изоставени коли. Бях минавал оттук толкова пъти, че знаех пътя и със затворени очи. Не само фигуративно: често в автобуса ги затварях и си представях как пейзажът се ниже отвън – всеки завой и възвишение, всяка къща и гараж. Целта беше, когато отворя очи, картината да съвпадне с вътрешната ми представа. И тя винаги съвпадаше.

Отивах у приятел, който живееше на няколко километра оттам. Харесвах дома му; родителите му ме приемаха като член на семейството и ни оставяха пространство. Учехме в един и същи девети клас. Вечерите и уикендите свирехме на китара, слушахме музика и разговаряхме – ако не обикаляхме с колелата, с или без посока.

Когато стигнах до къщата му, подпрях колелото на стената без да го заключвам, качих се по стълбите, натиснах звънеца и дръпнах качулката от главата си. Приятелят ми отвори вратата, както обикновено. Влязохме вътре. Китарата му лежеше на леглото, включена в малко усилвателче, което тихо бучеше на пода.

„Искаш ли да видиш нещо, което татко направи?“ – попита той. „Много е яко.“

„Разбира се“ – отвърнах, макар да нямах никакъв интерес към това, с което се занимаваше баща му. Последвах го извън стаята, по коридора и надолу по стълбите.

Баща му беше инженер във военновъздушните сили на Норвегия и това, което беше сглобил и което стоеше върху една маса в дневната в мазето, представляваше сива метална кутия и тъмен екран със светлозелени букви.

„Какво е това?“

„Компютър.“

Бях чувал за компютрите, разбира се, но никога не бях виждал. Сега виждах един.

Приличаше на нещо, свързано с радар или сонар, и макар да знаех, че технологията беше напреднала и вероятно се използваше в авиацията и подводниците, тя не ме интересуваше. Нищо в стаята – тънките зелени платки с метални издатини, кутиите, поялниците, клещите, ролките с жица, винтовете и гайките – нямаше смисъл за мен. Баща му можеше също тъй добре да е направил табуретка или говорител.

Преживяването беше точно обратното на съдбовно. Компютърът не носеше никакъв заряд – нито смисъл, нито бъдеще; беше просто кутия в дневната на една къща край реката, на края на света, в тъмна и влажна есенна вечер през 1984 година.

⸻ ❦ ⸻

Четирийсет години по-късно технологията в сивата кутия е навсякъде, оформя живота ми по всякакъв начин, което само по себе си е странно, но може би още по-странното е, че никога не съм се интересувал от нея, просто съм я приемал за даденост и безпроблемно съм я включил в живота си. Нито веднъж през тези четирийсет години не съм насочвал вниманието си към технологията и не съм се опитвал да я разбера – как работи сама по себе си, как работи в мен. Все едно съм се преместил в чужда държава и не съм си направил труда да науча езика ѝ, все едно ми е достатъчно да не разбирам какво се случва около мен и просто да се задоволявам със собствения си малък свят. Напоследък това ми изглежда като сериозно пренебрежение. Да си донякъде информиран за политическата ситуация в света е дълг, нещо, от което човек няма право да се отвръща. Не би ли трябвало да важи нещо подобно и за технологията, предвид необятността на влиянието ѝ?

В продължение на седем месеца се опитвах да изясня мислите си, четях и пишех, пишех и четях, без да стигам донякъде; не можех да изляза отвъд очевидното. Да казваш онова, което е самоочевидно, е повторение; повторението е вече-познатото, а вече-познатото е врагът на литературата, нейният немезис и истинската ѝ противоположност. Самопонятното потвърждава; литературата оспорва потвърденото. Лесно е да опиша това, което виждам; лесно е да опиша това, което мисля. Но защо виждам онова, което виждам? Защо мисля онова, което мисля? Това е по-трудно за улавяне. Защото онова, което виждам, е светът; онова, което мисля, съм аз. Това, което литературата може да направи, е да установи едно „отвън“. А ако има две места, първото място вече не е даденост; то вече не е суверенно; вече не е самопонятно. Настоящият ми проблем, с който се боря, е, че не мога да намеря „отвън“ по отношение на технологията. Все едно това отвън е изчезнало, все едно вече не е възможно място.

Това е просто чувство. Но то е силно. И не е ново. Дон ДеЛило го описва още през 1982 година в романа The Names:

В продължение на хиляди години светът е бил нашето убежище, нашият подслон. Човекът се е криел от себе си в света. Криели сме се от Бога или от смъртта. Светът е бил мястото, където сме живели, Азът е бил мястото, където сме полудявали и умирали. Но сега светът е създал свой собствен Аз. Защо, как – няма значение. Какво става с нас, сега когато светът си има свой Аз? Как да кажем най-простото нещо, без да попаднем в капан? Къде да отидем, как да живеем, на кого да вярваме? Това е моята визия: свят, който се самоотнася, свят, в който няма спасение.

Изглежда така, сякаш целият свят е преобразуван в образи на света и по този начин е въвлечен в човешкото царство, което вече обхваща всичко. Няма място, няма нещо, няма човек или явление, което да не мога да получа като образ или информация. Може да се помисли, че това придава плътност на света, тъй като знаем повече, а не по-малко за него, но истината е обратната: то изпразва света; той става по-тънък. Защото знанието за света и преживяването на света са две фундаментално различни неща. Докато знанието няма конкретно време или място и може да се предава, преживяването е свързано със специфично време и място и никога не може да се повтори. По същата причина то не може да бъде и предсказано. Тъкмо тези две измерения – неповторимото и непредсказуемото – са онова, което технологията премахва.

Усещането е за загуба на света. Сякаш светът избледнява, сякаш от него е останало по-малко. Това може да изглежда парадоксално, особено като се имат предвид бруталните, ужасяващи войни, които се водят точно сега и които с цялата си смърт и страдание изглеждат като претоварване на реалността. Но те пристигат тук като образи; те са двуизмерни и манипулируеми, и идват сред потоп от други образи. В мен съществува чувство, че контролирам онова, което виждам, и че в известен смисъл имам всеобхватна перспектива за него. Всички образи, които съм виждал от места, на които никога не съм бил, хора, които никога не съм срещал – те създават вид псевдоспомен от псевдосвят, в който не участвам. Образите пристигат вече завършени; няма никаква комуникация между тях и мен, никакъв взаимен обмен. Така че колкото и да обичаме да казваме, че светът се отваря пред нас, защото можем да видим всяка негова част, можем също толкова да кажем, че светът се затваря – в цялата си откритост.

⸻ ❦ ⸻

Купих първия си компютър през 1990 година. Беше втора употреба „Оливети“, вече остарял, с флопи-дисково устройство и изключително проста графика, по същество просто усъвършенствана пишеща машина. Но имаше и няколко игри, сред които „Ятзи“, която отворих една следобед – и изведнъж открих, че седях с часове пред екрана. Това беше хипнотизиращо по начин, какъвто дотогава не бях изпитвал. Странното беше, че никога не бих си представил да седя сам в леглото и да хвърлям физически зарове на „Ятзи“; в това нямаше никакъв чар и щеше да изглежда дори жалко. Та каква беше разликата? Какво имаше в заровете на екрана, което липсваше на истинските зарове?

Физическите зарове лежат като неща сред другите неща в стаята и получават смисъла си единствено в играта, докато играта получава своя смисъл само когато играя с някого. Ако играя сам, ако не съм насочен към някой друг, целият смисъл на играта се разпада в нищото. Странното при играта на компютър е, че смисълът си остава цял, дори когато няма никой друг там. С други думи, явно съм влязъл в някаква връзка с машината; трябва да се е образувала някаква връзка между мен и машината. Машината не е другият, но част от присъствието на другия трябва да се е съдържала в нея.

Няколко години по-късно започнах работа в студентска радиостанция. Компютрите там бяха значително по-мощни и напреднали. Гласове и музика се представяха визуално на екрана: изглеждаха като планини и долини и позволяваха безпрецедентна прецизност. Нежелана кашлица или някое колебливо „ъъъ“ можеше да се изреже хирургически с едно-две щраквания на мишката. Процесът работеше и в обратната посока: можеше да напишеш няколко изречения на машината и те излизаха като произнесени думи в монотонен, беземоционален глас.

Неживата материя беше това, което говореше

Една вечер в студиото, докато редактирах – спомням си, че трябва да е било през есента или зимата, защото отвън беше напълно черно, и трябва да е било късно, тъй като никой друг не беше там – влезе момиче, към което изпитвах симпатия. Казваше се Ингрид. Написах „Ingrid is dead“ на компютъра. Беше лоша шега, вероятно породена от призрачната атмосфера в полумрака сред всичката техника, но не предполагах, че ще прозвучи толкова злокобно. В празната, вечерна тишина, в слабо осветената стая металният, нехуманен глас прозвуча като нещо от отвъдното:

Ingrid is dead.

Ингрид подскочи; гласът бе дошъл без предупреждение и за няколко секунди тя бе напълно беззащитна пред посланието.

Засмях се малко извинително; тя направи физиономия и каза, че било супер „смешно“. Беше се уплашила, а аз се почувствах виновен и ѝ казах, че съжалявам. Но усещането не ме напусна: че този глас беше дошъл от другата страна. Не от царството на мъртвите, разбира се, а от царството на неживото. Неживата материя беше това, което говореше.

Сега този глас е навсякъде. Във влакове и в метрото, в самолети и фериботи, и в домовете на хората в дневните им, и въпреки че е по-топъл, по-индивидуализиран и по-човекоподобен, идва от същото място: мъртвата материя, която говори с нашия глас. И ако бъда принуден да посоча най-отличителната черта на нашето време, тя би била именно тази: всичко ни заговорва. Продуктите в супермаркета, машините за самообслужване, игрите на компютрите, таблото в колата, кухненските уреди, билбордовите екрани в градовете, фийдовете в Инстаграм, Спотифай и Фейсбук, алгоритмите на Амазон, да не споменавам всички онлайн вестници и списания, подкасти и сериали.

Когато Карл Маркс и Фридрих Енгелс пишат за отчуждението през 40-те години на XIX век – това е преди почти двеста години – те описват отношенията между работниците и тяхната работа, но последствията от отчуждението се разпространяват в анализа им и върху нашите отношения с природата и със самото съществуване. Един от термините, които те използват, е „загуба на реалността“. Обществото тогава е било несравнимо по-брутално, машините несравнимо по-груби, но проблеми като икономическото неравенство и разрушаването на околната среда продължават и в нашето време. Всъщност отчуждението в дефиницията на Маркс и Енгелс само се е увеличило.

Чувството беше сякаш времето се издърпва изпод мен като килим – бях едновременно на осем и на петдесет и четири години.

А може би не? Твърдението „хората днес са по-отчуждени от когато и да било в историята“ звучи фалшиво, като прилагане на старо понятие към ново състояние. Та нали това всъщност не сме ние? Ако има нещо, което характеризира нашето време, не е ли точно обратното – че нищо не се усеща като чуждо?

Отчуждението предполага дистанция от света, липса на връзка между него и нас. Това, което технологията прави, е да компенсира загубата на реалност със заместител. Технологията калибрира всички различия, запълва всяка пролука и цепнатина с образи и гласове, приближава всичко до нас, за да възстанови връзката между нас и света. Дори миналото, което само преди няколко поколения е било изгубено завинаги, може да бъде възвърнато обратно.

Една зима със семейството ми отидохме на новото ABBA шоу в Лондон, където седях сред пеещата и ликуваща публика, борех се със сълзите си, разтърсен до дъното на душата си. Четиримата членове на ABBA бяха възпроизведени като холограми; състояха се от светлина, но изглеждаха живи, изникваха от подиума под сцената сякаш от подземния свят, докато пееха. Бяха отново млади, движеха се като леко тромавите скандинавци, каквито някога бяха: Бьорн, Бени, Агнета и Ани-Фрид. Телата и гласовете им бяха от 70-те години, но те пееха и се движеха в нашето време, заедно с жива група, която седеше в сянка и свиреше. Чувството беше сякаш времето се издърпваше изпод мен като килим, защото ако съществувах в същото време с онова, което гледах, то бях едновременно на осем и на петдесет и четири години, едновременно дете и зрял мъж. Заливаше ме вълна след вълна от носталгия и копнеж, но също и страх, защото виждах смърт – смъртта, на която ръкопляскахме и с която пеехме заедно, там, в концертната зала. Ние бяхме доктор Фауст, както го описва Марлоу, когато пред очите му е призована красивата Елена Троянска. Ние бяхме Одисей, както го описва Омир, когато извиква от Хадес мъртвата си майка и три пъти протяга ръце в празния въздух, за да я прегърне.

Но това беше и фикция. Всички образи, всички гласове, които изпълват реалността, са репрезентации, а хората винаги са правили репрезентации на реалността. Цялото изкуство, още от зората на времето, съдържа имплицитно или експлицитно това „сякаш“. Изобретяването на фотографията и филма променя импликациите на това, като размива границите донякъде, но не и фундаментално – всички разбират, че филм за реално събитие не е самото реално събитие, че една снимка на някакви крави не са истинските крави. Истинските крави съществуват някъде другаде, в друго време. Близостта, която изпитвам към тях, е сродна с близостта, която изпитвам към хората, за които чета в книгите, когато не мога да кажа дали хората са измислени или не.

Образите доближават дори най-далечните неща, но тяхното присъствие е илюзорно; то е фикция. Това може би се отнася за природата като цяло – ние я виждаме като образ, като нещо, от което не сме част, нещо, което е „там навън“ и към което същевременно сме привлечени, то ни е близко, познато. Амбивалентността на образа – да ни показва реалността, но сам да не е реалността, която показва; едновременно фикционален и нефикционален; близък, и далечен – може да оформи отношенията ни със света по начини, които не са съвсем ясни, защото начинът, по който виждаме света, винаги е самият свят.

Когато осъзнавам, например, че горите изчезват, че видовете измират, че полярните шапки се топят, океаните се затоплят и се покачват, пустините се разширяват, пожари опустошават все по-големи площи – във всичко това има нещо нереално. Знам, че се случва – не че не вярвам – но едновременно то сякаш не се случва. Има полъх на абстрактност. И макар да съм ужасен, не съм свързан с него, не наистина. То е нещо „там навън“, което виждам „тук вътре“. Не съм част от него; стоя отвън и гледам. Най-точната дума за това състояние сигурно е „отчуждение“? Загубата на света.

Гледах как цветята преминаваха от зелени и сочни към жълти, а после сиви и сухи – и в момента, в който затворех вратата, ги забравях напълно.

Дори градината пред къщата ми в Лондон, където сядам да пиша, е отчуждена за мен. Искам да кажа, не я виждам. Тоест, виждам я, но това, което виждам, не означава нищо. В продължение на три години сядам в градината почти всеки ден; там правя почивките си. Тя е може би трийсетина метра дълга и около двайсетина метра широка, обградена с ограда по типично английски начин. В средата има тревна площ, а по цялата ограда растат растения, храсти и дървета. През лятото идва градинар на име Андрю Евънс, може би шест пъти, и се грижи за всичко. Единственото градинарство, което върша аз, е да подрязвам тревата на всеки две седмици. Това е просто „градината“, място, където прекарвам известно време.

Едно лято на гости дойдоха брат ми Ингве и приятелката му Мариан. Имаше гореща вълна и седяхме на масата под чадъра, но след няколко минути Ингве скочи, отиде до чешмата до стената, пусна я, издърпа маркуча и започна да полива тревата. Първо едно дърво в огромна саксия на същата тухлена тераса, където беше и масата. Напои го обилно, а аз видях, че листата бяха сухи и почти напълно пожълтели.

„Може и да оцелее,“ каза той.

„Това е добре,“ казах, чувствайки се малко глупаво, че не съм забелязал как дървото вехне от сушата. И не беше само то – растенията и храстите покрай стената бяха повече жълти и кафяви, отколкото зелени. Нищо чудно: горещините продължаваха толкова дълго. Но въпреки това, след като Ингве и Мариан си тръгнаха, аз не започнах да поливам; имаше други неща, за които да мисля. Междувременно цветята в сандъчетата пред къщата изсъхнаха и умряха. Изсъхнаха и билките, които Андрю беше засадил там, защото изискваха минимална грижа. Гледах как преминаваха от зелени и сочни към жълти, а после сиви и сухи; гледах ги всеки път, когато паркирах колата отпред, но просто натисках копчето на дистанционното, за да я заключа, влизах вътре и в момента, в който затворех вратата, ги забравях напълно.

А после, една пролет, всичко се промени. Доста растения бяха измръзнали през зимата. Попитах Андрю дали може да засади нови, а той каза, че може, но ще е по-добре, ако го направех сам – според него клиентите развивали друг тип връзка с градината по този начин. С деца вкъщи и книги и статии за писане, мисълта да се ровя в почвата не ми изглеждаше особено привлекателна, но все пак изчистих умрелите растения и купих нови цветя и чувал с пръст. На следващата сутрин, след като закарах най-малките деца до училище и детската градина, излязох в градината с цветята, стърчащи от хартиената торба. Оставих ги в ъгъла, взех чувала с пръст, после донесох лопата. Небето беше синьо, без нито едно облаче, зелената трева още беше влажна от роса. Разположих новите растения между старите и се отдръпнах няколко крачки назад, за да видя как изглеждат. Едно беше твърде малко до големия си съсед, друго стоеше прекалено близо до съседа си, и не изглеждаше добре, че две бели цветя бяха едно до друго, когато всички останали бяха с различен цвят. Преместих ги малко, стана по-добре, и започнах да копая дупки – не без труд, защото почвата беше суха и ронлива, и се свличаше отстрани след всяка копка с лопатата. Хвърлих вътре шепа тъмна, влажна пръст, поставих цветето и запълних пространството около него, като утъпквах внимателно. Когато засадих всички, донесох лейка и ги полях.

Беше изключително удовлетворяващо. Студената, бистра вода се разля върху топлата, суха земя и бавно се просмука в потъмняващите петна около новите растения. Корените трябваше да се вкопчат здраво в новата почва; бяха деликатни и плътно опаковани, затова имаха нужда от много вода. И щяха да я получат.

Няколко пъти през деня отивах да ги погледам. Те се вписваха добре в околността; листата им трептяха като всички останали листа, когато вятърът преминаваше през градината; цветовете им блестяха като останалите цветя на слънцето. Нямах представа как се казваха, какви видове бяха – в съзнанието ми присъстваха като образи. Защото мислех за тях, когато заспивах, мислите ми се плъзгаха край тях, както стояха в тъмнината отвън. По някаква причина беше приятно да мисля за тях.

През следващите седмици продължих да садя цветя. Рози, които да се катерят по голите места на стената, японско дръвче, което издържаше на сянка, храсти, цъфтящи през есента, растения с едри, но крехки камбанки като напръстници. Намествах ги, когато можех – стоях навън в поройния дъжд, в тъмнината, след като малките деца заспиваха, с вечеря за останалите, къкреща на печката; опитвах се да напъхам нисък, разклонен храст от западната страна, между други, които се бяха разраснали прекалено, и които бях подрязал преди това.

Така беше: колкото повече време прекарвах там, толкова повече виждах какво трябва да се направи. Подрязвах клони на дървета и храсти, плевях цялата градина, поливах всички растения, всяко от които имаше различни нужди, според това колко скоро беше засадено. Единствените видове, чиито имена знаех, бяха розите и магнолиите, но това не означаваше, че другите бяха анонимни; познавах всяко от тях – не че имаха „личности“, но имаха нещо, една деликатна аура. Нещо, което за мен беше тяхното име.

За няколко седмици градината се превърна от нищо – просто „градина“, празно и заменимо място, без смисъл, освен като пространство, където се намирах – в нещо, с което бях дълбоко запознат, което обичах, за което мислех, за което се грижех. То стана пълно със значение.

По същото време попаднах на интервю с философ, за когото дотогава не бях чувал – Жилбер Симондон. През 1958 г. Симондон е писал за отчуждението, което не произтича от самата технология, а от нашето незнание за нея: когато третираме технологията като просто инструмент, свеждаме я до нейната полезност и отричаме нейното вътрешно достойнство и сложност; или, обратно, когато я възвеличаваме до мистичен статус, възприемайки я като автономна заплаха или чуждо същество отвъд човешкото разбиране.

Това беше дълбоко чужда за мен мисъл – че проблемът не е в технологията, а в моето отношение към нея. Какво отношение имах аз?

Никога не бях вземал независимо решение по отношение на технологията, винаги бях следвал пасивно потока от нововъведения, никога не се бях задълбочавал в нищо, винаги се бях предавал на усещането, че стоя все по-далеч от света. Не че някой ме контролираше пряко; чувството беше, че някаква невидима сила ме направлява, винаги тук, но недостижима. Как човек може да си върне контрола над нещо невидимо?

Можех, разбира се, да обърна гръб на всичко и да се преместя на село, в гората, в планината или край морето, и да заживея здравословен живот като лудит, отричащ машините, близо до природата. Понякога наистина изоставях всичко, живеех на далечни малки острови сред морето, в колиби в горите или в планините – не за да се приближа до природата, признавам, а за да пиша, и никога за повече от няколко месеца. Тези месеци бяха белязани от липса, постоянен копнеж за нещо, което го нямаше, нещо, което наличното не можеше да изпълни – нито морето, нито горите, нито планините.

Свързани сме един с друг – ние, които живеем сега, ние, които, ако съдбата поиска, се разминаваме един ден на улицата – или не, които сядаме един до друг на автогара някоя вечер – или не. Живели сме през едни и същи времена, чували сме едни и същи истории, гледали сме едни и същи новини, мислили сме по сходни линии, имали сме едни и същи преживявания. Ние сме вплетени в живота един на друг, и в тази тъкан – невидима, малко като силовото поле между частиците – се ражда смисълът, включително и смисълът на природата. Той седеше в главата ми. Той седеше в мен.

Всичко, което трябваше да направя тогава, беше да променя начина, по който мисля за света. Единственият проблем беше, че мислите ми не можеха да достигнат надолу до мястото, където някога се беше формирал светогледът, а и ако по някакво чудо намереха пътя си, щяха да бъдат твърде леки и преходни, за да променят нещо друго, освен самите себе си. Знаех, че желанието да виждам света по различен начин е причината да чета, че това е единственото, което търся. Това беше и причината да пиша.

Някои нагласи обаче бяха толкова самопонятни, че дори не ги виждах като нагласи. През деветдесетте, например, изучавах литература, история на изкуството и естетика, напълно убеден, че това, което уча, е свързано с човешката природа, живота и истинската тъкан на съществуването, докато горките души в природонаучния факултет бяха инструменталисти, ровещи се в мъртва материя и числа.

По онова време голяма част от литературознанието се въртеше около структурализма, пост-структурализма и деконструктивизма. В много случаи това означаваше, че текстовете се разбираха като изолирани обекти, с прекъснати връзки със заобикалящия ги свят, включително и с автора. Те бяха затворена система от знаци, чието значение възникваше в разликите между тях, а не в извънтекстовата реалност, към която сочеха. Беше фантастично. Означаващо и означаемо, означаване и означавано, фенотекст и генотекст, денотация и конотация! Но това бяха знаци, над които ние клечахме; това бяха знаци, с които се занимавахме, така че онова, което вършехме, беше по същество вид кодиране и декодиране, докато горките души от природонаучния факултет бяха по моретата или в горите, или по полетата, учейки за биотопи и екосистеми, за кръв и нерви, за галактики и цветни ливади. Те бяха онези, които разрязваха тела, програмираха машини, сканираха мозъци, изследваха сънища и симбиозата на дървета с гъби. Техният подход към природата може би беше редуктивен, но поне я гледаха. Как не съм го разбирал тогава? Как съм могъл да живея в илюзията, че аз съм онзи в досег с природата, с човешката природа, когато всъщност просто съм си играел със знаци и абстракции?

⸻ ❦ ⸻

„Казва ли някой къде господарят и робът се сражават?“ – пита френският философ Мишел Сер в книгата си Естественият договор. Това беше видът въпрос, който никога не се бях научил да задавам, докато учех хуманитарни науки. Моето физическо обкръжение нямаше никакво значение; физическата природа, с човечеството като част от нея, никога не беше предмет на обсъждане.

„Нашата култура мрази света“, пише Сер.

Не четях научни книги. Не знаех защо не мога, но не можех. Философия – да. Социология – да. История, мемоари, биографии – да. Биология? Физика? Астрономия? Не.

Никога нямаше да забравя какво видях в микроскопа този ден. Видях планини и долини, реки от кръв.

Всичко това се промени едва в четиридесетте ми години, когато започнах проект, чиято цел беше да премахне бариерите между литературата и живота. Постепенно ми беше просветнало, че онова, което всъщност ме интересува, е светът, животът тук, съществуването – а не литературата за тях, която е само един подход сред много други. Бях ги объркал.

Няколко години по-късно се оказах в операционна зала в Албания, облечен в престилка, маска и хирургическа шапка, докато надничах през микроскоп направо в жив мозък. Бях там, за да пиша за британския хирург и писател Хенри Марш. Неговият екип беше изрязал предния ден доста голяма, кръгла дупка в черепа на млада жена. Сега вдигнаха черепната кост като капак на тенджера и свалиха конците от мозъчните обвивки, за да може Марш да започне работа. Той откри тумора и започна да го отстранява с малък инструмент, подобен на прахосмукачка. Туморът се намираше в зрителния център и караше пациентката да вижда неща, които не съществуват. Беше видяла градина в пламъци – за нея това беше нещо реално, но за никой друг. И тя ми разказа, че веднъж, когато гледала телевизия, буквите от субтитрите сякаш се откъснали от екрана и заплували в стаята. Въздухът бил пълен с букви.

Понеже туморът беше в чувствителна зона и почти със същия цвят като околната мозъчна тъкан, тя беше будна през цялото време, докато Марш го изсмукваше парче по парче, а през равни интервали един невролог ѝ задаваше различни малки задачи, за да се увери, че Марш не премахва критични клетки.

Никога нямаше да забравя какво видях в микроскопа този ден. Видях планини и долини, реки от кръв. Видях бяло образувание като ледник, което червената река обливаше: тумора. Видях пещери и каньони, ями и клисури. Беше като да гледам пейзаж на друга планета, някъде далеч в космоса – познато и чуждо едновременно.

Не можех да проумея, че всичките ѝ мисли съществуваха там, долу, в този пейзаж. Всичките ѝ фантазии, проблеми, връзки, всичко, което знаеше, което помнеше, което беше научила в училище… Таблицата за умножение… Дали таблицата за умножение също беше там някъде долу, в тази плът?

Когато се изправих и тялото ми се върна в залата, за която беше оразмерено, с всички тези мигащи и бучащи машини, почувствах световъртеж, сякаш бях застанал на ръба на пропаст.

Навън улиците на Тирана бяха окъпани в светлината на тежкото къснолятно слънце. Всичко, което виждах, беше изострено и усилено. Всичко беше физическо. Тревата, мислите, кръвта, слънцето, душата. Дори тайната беше физическа. Нали именно това беше цялата идея на християнството – че Бог е плът и кръв?

Това усещане за материалността на света никога повече не ме напусна. Обичам моментите, когато то за пръв път се появява в света, като този великолепен откъс от пресократическия философ Емпедокъл, в неговото съчинение За природата от V век пр.н.е.:

Тъй всяко живо диша и издишва; всички имат
безкръвни тръби във плътта, що достигат до повърхността,
и в краищата на плътта са пронизани с безброй канали,
та да прикриват кръвта, но за ефира да има лек път.
Оттук, щом гладката кръв назад се устреми,
бурен етер нахлува надолу с яростен напор,
а щом кръвта изригне нагоре, животното пак издишва;
като когато момиче си играе с бронзова клепсидра.

Ето как е изглеждала първата природна наука – с единия крак в стария, наситен с богове свят, изразен чрез архаичен стих (същата форма, която Омир използва в Илиадата и Одисеята), а с другия в новия, зараждащ се свят, изразен чрез онова ново и непознато понятие, че обяснението на един феномен може да се търси в самия феномен.

Но ранните философи не изоставят понятието за невидима и непроменима реалност зад видимото; те просто му дават нова форма – то се появява отново като числа. „Всички неща, или поне онези, за които знаем, съдържат числа; защото е очевидно, че нищо не може да бъде помислено или познато без числа“, пише Филолай. Питагорейците, към които той принадлежи, вярват, че реалността е фундаментално математическа. Но в този рационален подход към света отеква и нещо друго, защото за питагорейците числата не са чисто математически единици; те имат и мистични свойства.

За мен тук беше точката на прелома: моментът, в който материалният мозък създава нематериални мисли и образи – и обратният момент, когато компютърът превръща абстрактни числа в конкретни действия. Беше като кръстовище, където знаците се превръщат в реалност, а реалността се превръща в знаци.

В опит да го проумея, една сутрин взех влака до Научния музей, за да видя Разностната машина № 2 – за която се казва, че е предшественик на компютъра – с идеята, че колкото по-груби са устройствата, толкова по-лесно ще се схванат принципите им.

На втория етаж, заобиколен от викащи ученици, застанах пред повече от двуметровата на височина, три и половина метра на дължина и пет тона тежка машина от времето на Дикенс. Тя e проектирана от Чарлз Бабидж през 1840-те години и се състои от безброй много подредени блокове, цилиндри, дискове, зъбни колела и лостове, всички от блестящ метал.

На пръв поглед приличаше на много други машини от XIX век. Но след като я разгледах по-внимателно, осъзнах, че за разлика от тях, при тази беше невъзможно да се каже какво всъщност прави. Не беше като да подадеш суров материал от единия край – каша, памук, мастило – а от другия да излезе продукт. Или по-скоро, беше, но и суровият материал, и крайният продукт бяха невидими. Операторът въртеше манивела от едната страна, движението се предаваше през машината, задействайки част след част, докато на другия край се отпечатваше серия от числа. Така че може би можеше да се каже, че машината произвежда числа. Но какви са тези числа? Те всъщност не съществуват, нали?

През цялата история се е твърдяло, че математиката е езикът на природата, но аз не можех да схвана дори нещо толкова просто като връзката между езика на математиката и законите на физическия свят. Ако числата бяха абстрактни и математиката се извеждаше от фундаментални аксиоми, това щеше да бъде затворена система, и в такъв случай как би могла тя да описва и изчислява най-зашеметяващо сложните явления в природата – които изобщо не бяха абстрактни?

Това, което ме изяждаше отвътре, беше, че на този въпрос очевидно имаше отговори. Много хора го разбираха, макар и никой, когото познавах – моят приятелски кръг беше съставен предимно от хора, занимаващи се в една или друга форма с литература и изкуство. Никой от тях не можеше да каже какво всъщност е математиката, а онова, което намирах онлайн или в книги, не можех да разбера. Това беше вид неграмотност. Трябваше да намеря някой, който да ми обясни основите.

Сред всички книги, които прочетох, се открои една. Тя се казва Начини на съществуване (Ways of Being) и е написана от британския автор и художник Джеймс Бридъл. Книгата е за различните форми на нечовешки интелект. Изходната точка беше, че новите интелигентни машини по никакъв начин не са неутрални, а са създадени в специфична среда и при определени условия, и че те ги отразяват – Бридъл наричаше техния интелект „корпоративен“. „Какво би означавало да изградим изкуствени интелигентности и други машини, които да са повече като октоподи, повече като гъби или повече като гори?“ – пишеше Бридъл, и разглеждаше и други форми на компютри: органични. Компютри, направени от раци, пчели, гълъби, термити, вода.

Компютри, направени от раци!

Прочетох, че един човек на име Стафорд Биър, който бил консултант по управление в United Steel, през петдесетте и шестдесетте години търсел решение на проблема с непредсказуемостта. Как бихме могли да създадем машини, способни да се адаптират към нови ситуации, а не просто да работят със зададени предварително сценарии? Той провеждал мисловни експерименти с мишки и плъхове, пчели и мравки, както и реални физически експерименти с компютри и живи същества. Построил резервоар, напълнил го с вода от близки езера и експериментирал със светлинни сигнали, на които съществата реагирали. „Идеята на Биър,“ според Бридъл, „била, че ако тези две системи – езерото и фабриката – могат да бъдат приведени в някакво отношение, то промените в едната ще предизвикват промени в другата.“

Това беше невероятно завладяващо. То въвличаше технологията в природата, правеше я толкова осезаема, колкото и явленията там, и дори да оставаше мистериозна, то се случваше по същия начин, по който са мистериозни животните и растенията.

Изпратих имейл на Бридъл и го помолих за интервю. Предположих, че живее във Великобритания, но се оказа, че живее на остров край Атина и няма планове скоро да идва в Лондон.

Една ранна сутрин няколко седмици по-късно тръгнах заедно с потока пътници по рампата на един ферибот, търсейки Джеймс Бридъл сред хаоса, който се разгръщаше пред мен. Отворената носова врата изкарваше коли към малкото градче в края на кея. Хора се прегръщаха, качваха се по коли, влачеха куфари към редицата сгради на брега. Въздухът миришеше на солена вода и изгорели газове, а тътнежът на фериботните двигатели кънтеше в стената на кея.

Бридъл ми беше писал по-рано, че ще ме чака на дока с оранжева тениска, и сега видях човек в такава – облечен с шорти, бейзболна шапка и слънчеви очила – който се изправи от един бетонен блок. Беше доста висок, движенията му, докато вървеше към мен, бяха жилави, момчешки.

„Джеймс?“, попитах.

„Здравейте“, отвърна той.

Стиснахме си ръцете и Джеймс ме поведе към прашна, стара, златиста „Хонда“.

„Мислех да се качим в планината“, каза той, докато се настанявахме в колата. „Нарича се Хеланион. Местните просто я наричат Орòс, което значи ‚планината‘. Това пък е довело на много места да я наричат ‚планина Орòс‘, тоест ‚Планина Планина‘. Ха-ха!“

Пътят вървеше между пристанище, пълно с ветроходи и рибарски лодки, и редица бели и жълти къщи с рамки и капаци, боядисани в ярки, живи цветове – зелено, червено, синьо, лилаво, жълто. От време на време тесни улички водеха навътре към сърцевината на градчето, което сякаш трептеше от живот. Скоро завихме по една от тях и се озовахме по-високо, където къщите бяха по-нарядко.

Попитах колко време живее тук. Джеймс обясни, че семейството му доскоро било в Атина, но след като посетили приятели тук, решили да се преместят по време на пандемията.

„Купихме парцел и скоро ще започнем да строим. Току-що го подминахме, но ще ти го покажа на връщане. Ето я и планината.“

Той кимна към конусовидна планина, която се издигаше доста стръмно пред нас. Малко след това отбихме по чакълест път и спряхме. Освен цвърченето на скакалци, цареше пълна тишина. Джеймс извади от раницата бутилка слънцезащитен крем, намаза се, подаде ми я, и аз направих същото.

У него имаше дружелюбна енергия, но в същото време и някаква предпазливост – както често става, когато двама души още не са напълно сигурни къде стоят един спрямо друг.

Скоро поехме по една пътека, Джеймс напред. На няколко пъти спираше – понякога заради огромен паяк в паяжина, друг път заради птица, която кръжеше високо над нас, или звън на козешки хлопки някъде долу. Веднъж се наведе и ми посочи умрял гущер, който проблясваше с цветовете си; главата му беше наполовина откъсната, а по червената рана пълзяха малки мухи.

„Та, за какво искаш да си говорим?“, каза Джеймс с гръб към мен, докато пътеката завиваше.

Въпросът дойде точно навреме. Все пак Джеймс ми беше отделил цял ден. И трябваше да е за нещо важно, щом бях пътувал чак от Лондон, за да говоря с него. Само че истината беше, че все още не бях напълно наясно.

„Не съм съвсем сигурен“, признах колебливо. „Но осъзнах, че не знам абсолютно нищо за компютърната технология; напълно съм невеж, въпреки че е толкова голяма част от живота ми. Започнах да чета малко по въпроса, включително твоите книги. Много ми хареса идеята за други интелигентности, други начини на мислене, които съществуват в света. Това, което пишеш за компютри от раци и водни компютри, никога не бях чувал преди. Та… не знам…“

„Разбирам“, каза Джеймс.

На около двайсетина метра пред нас, на едно възвишение, се виждаше малък параклис. До него, под планинския склон, забелязах каменно басейнче, пълно с вода. Седнахме, Джеймс ми предложи вода от бутилка, аз отпих. Беше напълно тихо.

„Тук в античността е имало храм“, каза Джеймс. „На Зевс Хеланий, на когото е посветена цялата планина. Главният храм е бил тук, а по-нагоре, на върха, е имало малко място за жертвоприношения.“

„Има свято усещане тук“, казах. Бистрата вода в твърдия камък, светлокафявите оттенъци, които прозираха през нея, планината над нас, долината под нас, тишината. Слънчевите отблясъци върху морето.

„Да“, отвърна Джеймс.

„Мислиш ли, че е било построено тук заради извора?“

Джеймс поклати глава.

„Не е извор. Цистерна е. Казват им ‚сували‘. Много има в района. Правени са от овчари, Бог знае преди колко време. Хората все още ги използват.“

Докато продължавахме, Джеймс ми разказа за археологически находки тук, по-стари от три хиляди години – от микенската епоха. Тоест от времето, което описва Омир, когато представите за съдбата на човека и свойствата на нещата са се основавали на присъствието на невидими божествени сили.

Стигнахме до платото на върха и видяхме малка бяла постройка с големи платнища от две страни. Там се извършват разкопките, каза Джеймс. Нямаше огради или прегради, сякаш това, което се намираше там, нямаше особена стойност. Или сякаш не беше по-важно от всичко друго.

Светът е прецакан, защото ние сме прецакани. Лечението на нас самите е част от лечението на света.

Седнахме облегнати на стената в задната част на сградата. Гледката беше зашеметяваща. Зелени острови с бели склонове, неподвижни в синьото море, което сякаш трептеше от проблясващите отражения на слънцето. Джеймс ми подаде бутилката и каза, че наскоро бил в Елевзина и видял разкопките там.

„Там е имало някакъв орфически култ, нали?“, попитах.

„Не точно. Всъщност това е бил двехилядолетен култ, посветен на еко-тайнството. Ставало е дума за победа над смъртта чрез връзката със земята – понеже вселената е изградена върху цикли, смърт в истинския смисъл няма; има само безкрайно повтаряне на живота в различни форми, и няма от какво да се страхуваме. Това се е разбирало чрез процеса на посвещение и мистерии, чрез учения за природния свят, които възстановявали връзката на хората с него. И най-вече това са били градски хора, всички са живеели в Атина. Ставало е дума за осъзнаване на земята, на циклите и на отговорността им към тях.“

„Разбирам“, казах.

„Важно е, че това не е било предаване на знания, а преживяване на преживяване. Ха-ха!“

„Не е имало учебници.“

„Не. Няма нищо, което можеш да научиш абстрактно. Единственото, което можеш да направиш, е да го преживееш сам. Трябва да го направиш, трябва да го почувстваш, трябва да ти се случи. Телесно, физически – защото си част от света. Светът е прецакан, защото ние сме прецакани. Лечението на нас самите е част от лечението на света.“

Над нас във въздуха се носеше хищна птица. Завъртя се, отплува обратно и изчезна от поглед. Горе беше ветровито, но слънцето прежуряше, озаряваше огромния пейзаж под нас.

Джеймс ми каза, че възнамерява да построи новата си къща сам. Вече бил изградил пристройката, в която семейството му живееше сега, и така добил вкус към това.

„По-лесно е, отколкото си мислиш. Чувал ли си за Валтер Зегал?“, попита той.

„Не. Кой е това?“

„Германец, написал е нещо като наръчник за строеж на къщи за обикновени хора. През осемдесетте години е направил интересен проект в Люшам, Лондон. Давали на хората парцели земя, а в замяна на това те трябвало сами да построят къщите си. Никой от тях нямал опит със строителство. Работели вечер и през уикендите. Къщите още стоят там.“

Не може да е чак толкова просто, помислих си. Най-сложното нещо, което някога бях построил, беше клатушкаща се поставка за вино в часовете по дърводелство, когато бях на дванайсет.

„Е, да тръгваме ли обратно?“, каза Джеймс, като се изправи.

Слязохме по друг път и скоро стигнахме до широка каменна улица, която ни отведе до колата. Джеймс качи семейството си от града, където бяха купили хляб и зеленчуци, а след това се върнахме в дома му. Обядвахме на сенчестата веранда. След яденето отидохме до една крива тухлена постройка в имота, за да проведем интервюто. Джеймс направи кафе, напълни кана с вода и донесе всичко на масата от масивно дърво. Духаше лек морски ветрец; листата на дървото шумоляха над нас; птичките пееха. Иначе беше пълна тишина и убийствена жега. Включих записа на телефона си и го сложих между нас.

„Както казах, цял живот съм бил напълно невеж, що се отнася до технологиите“, започнах аз. „Едва наскоро започнах да се интересувам, но не ги разбирам. Не ги схващам. Книгата ти… беше наистина изумителна за мен. Затова си помислих, че ти си правилният човек, когото да попитам. Какво е изчислението?“

„Какво е изчислението?“, повтори Джеймс, звучейки леко изненадан.

Почувствах как лицето ми пламна. Беше като да попиташ писател какво е книга или режисьор какво правят филмите.

„Точно така“, казах. „Най-основното. Приемаме изчисленията за даденост, но ако се върнеш двеста години назад и видиш какво можем да правим днес, би изглеждало като чудо. Какво е всъщност?“

„Просто броене“, каза Джеймс. „Практическа математика. Манипулиране на символи, за да се създадат представи за света и после извършване на конкретни операции, за да се променят. Примерът, който винаги давам, е прогнозата за времето. Вземаш представата за нещо – например всички температури в Европа в различните градове за един ден – и извършваш някаква операция върху тях, за да ги разбереш по определен начин или за да ги проектираш напред във времето. Става дума просто за обработка на информация и превръщането ѝ в нещо друго с конкретна цел. Да предвидиш или да анализираш нещо. Това е система за разбиране на света. Изобщо не е мистерия!“

„Да, разбирам“, казах. „Но ако си извън това, тогава…“

„Но това, както и всичко друго, е нещо, което е било правено съзнателно и несъзнателно, според мен. Умишлено е направено от онези, които печелят от него. За да изглеждат могъщи, за да пазят корпоративни тайни, за да могат да искат много пари за онова, което правят, и така нататък. В същото време образователната система не ни учи на начини на мислене, които биха ни помогнали да разберем тези неща. Но всъщност те са изключително достъпни за всички. Малко е като ако тук имахме много сложен разговор за това как да построим тази маса. Много по-лесно щеше да е просто да я построим заедно.“

„Мисля, че органичните компютри са една от най-завладяващите теми в книгата ти“, казах. „Компютри, направени от раци, мравки, вода. Може би най-интересното е това, което пишеш за Стафорд Биър и идеите му. Кой всъщност беше той?“

„Той беше част от онзи кръг хора през петдесетте и шейсетте години“, обясни Джеймс, „когато идеята за това какво е компютър и какво може да бъде, беше още млада и доста подвижна. Работел е в области, които се преплитат между невронаука, психология – особено бихейвиоризъм – и кибернетика. Та, да, Биър е правел всякакви странни експерименти, в които се е опитвал да използва природни системи по начини, позволяващи на компютрите му да реагират на реалния свят.

„Цифровите компютри са по същество откъснати от света“, продължи той. „Те работят изцяло с абстракции. Хранят ги със снимки на света. Все едно някой да живее в кутия и да познава света само чрез фотографии. Това са две напълно различни неща. Невероятно лесни са за манипулиране и ужасно редуктивни. Ето защо и това, което излиза от тях, е редуцирана версия на света.

„Компютрите са фантастични за някои задачи, но културното им господство е напълно погрешно“, каза Джеймс. „Те са завладяващи, брилянтни и невероятно мощни. И безкрайно интересни. Но когато се включат в големи властови и културни системи, тогава се случват странни неща. А насилието, което произлиза от това, е наистина ужасяващо.“

„Виждаш ли изход?“, попитах.

„Да, тоест… аз не съм в бизнеса по спасяването на света“, каза Джеймс, „но той със сигурност би бил по-добър и по-интересен, ако повече хора участваха в създаването на тези неща. Това е фундаменталното: ако повече софтуер, повече сгради, повече социални пространства – повече от всичко – бяха проектирани от повече хора, тогава, разбира се, светът щеше да бъде по-интересен и по-добър! Толкова очевидно решение. Но има причини да не е така.

„Една от най-известните и брилянтни фрази на Стафорд Биър е „POSIWID“, което значи „The purpose of the system is what it does“ – обясни Джеймс. – Това е като максима на кибернетиката. И е много полезна за диагностициране на системи. Вместо да казваш: „О, имаме демократична система, имаме образователна система“, ти казваш: „Целта на системата е това, което тя върши.“ А нашето общество произвежда хора, които са недообразовани или образовани точно толкова, колкото да вършат специфични задачи – начинът да получиш добро образование е да учиш нещо с висока икономическа стойност. Извън това си прецакан. Целта на системата е отново и отново да възпроизвежда съществуващата властова динамика. Това е, което тя прави. Обществото няма интерес да те образова как работят технологиите. Защото тогава ти ще създаваш свои технологии, ще създаваш различни технологии и ще разклатиш икономическия баланс на властта. Но това е възможно, и хора го правят непрекъснато. Можеш и ти да го направиш.

„Правиш ли го ти?“, попитах.

„След като написах първата си книга, New Dark Age, изпаднах в доста тежка депресия“, отвърна Джеймс. „Повече, отколкото съзнавах тогава, вероятно. Един от начините да изляза от тази депресия беше да започна да правя неща. Купихме малък ван, който преобразувах в кемпер. Исках да сложа соларни панели на покрива, затова трябваше да разбера как става това. И именно това беше началото на един процес, който ме извади от депресията.

Не можеш да изчислиш физическия свят. Всеки път, когато не си стъпил на земята, усещаш загуба: нещо е изгубено.

„Започнах да правя много от това, което наричам ‚слънчеви усторйства‘“, продължи той. „Изключително прости устройства на възобновяема енергия. Строиш кутия. Боядисваш я отвътре черна. Слагаш отгоре стъклен лист. Получаваш слънчева фурна. Можеш да готвиш храна в нея, ако я насочиш към слънцето. Слагаш вътре тънки метални тръби, пробиваш дупки отгоре и отдолу. Ако я оставиш на слънце, дори посред зима, студеният въздух влиза отдолу, а горещият излиза отгоре. Получаваш отоплител. Можеш да строиш и вятърни турбини. Аз съм правил няколко. Една от тях зарежда телефона ми. Ха-ха! Но това изобщо не е целта; можеш да ги използваш за далеч по-интересни неща.

„Открих, че правенето на тези неща ме премести от позиция на парализа относно бъдещето някъде другаде. Което не значи, че те ще ни спасят“, каза той. „Но в мен се появи една способност да реагирам, която преди нямах.

„Преди проблемът ми беше, че технологията е огромна, плашеща и тревожна“, каза Джеймс. „А един от големите проблеми на западния свят в момента е, че живеем в общество от много големи и сложни системи, които никой реално не разбира и които всички по принцип се опитват да не мислят. Само това вече е достатъчно, за да те съсипе.

„С години съм обучавал хора“, продължи той. „Мога да направя половин дневен семинар по програмиране или да водя малки турове, които показват физическата структура на интернет. Семинарът я проявява, конкретизира я и ѝ слага дръжки, така че вече да не е екзистенциално ужасяваща. Тежестта, която виждаш как се вдига от хората, когато го правиш, е невероятна. Превръща я от напълно непознаваема сила, която просто въздейства на живота им, в нещо от самия им живот, чийто ръбове могат да различат и да си представят малко по-добре.

„Аз го наричам технологична грамотност“, каза Джеймс. „За мен научаването да програмирам беше това. Усещане за компетентност пред лицето на много сложни системи. Това е нещо, на което изобщо не ни учат – общо решаване на проблеми, любопитство или как да учиш. Моите слънчеви играчки бяха откровение: можеш да направиш абсолютно същото и с дърводелство.

Отдавна бяхме свършили кафето и аз налях от водата в чашите. Джеймс седеше с ръце, отпуснати върху масата, пръстите му сплетени. Зад него белият зид на ниската постройка блестеше, докато сенки играеха по масата, когато вятърът разлюляваше клоните над нас. Птички чуруликаха.

„Не можеш да изчислиш физическия свят“, казах аз. „Мисля, че именно тази смес от физическия свят и абстрактната природа на компютрите ме направи толкова запален по книгите ти. Лично е, знаеш ли. Чувствам, че нещо липсва в живота ми. Сякаш живея в абстракция, в абстрактна реалност.“

„Всеки път, когато не си стъпил на земята, усещаш загуба: нещо е изгубено“, каза Джеймс. „Причината да пиша за това, и причината да ме вълнува, е, че наистина се боря с него. Особено с въпроса доколко е допустимо да бъде просто чувство. Да не го знаеш. Да не можеш да го оправдаеш, да го докажеш, да го посочиш. Аз съм част от моята култура. А тя е научна, рационална, изградена съзнателно срещу това, което наричаме суеверие или другите начини да познаваме света.

„Много добър пример в книгата ми е учената Моника Галяно, която прави експерименти с паметта на растенията“, продължи той. „А същевременно има шаманска практика, в която растенията ѝ казват как да проектира тези експерименти. Аз много се борих с това. Макар че и аз съм говорил с тези духове на растенията. Те съществуват. Срещал съм ги. Това беше едно от най-ужасяващите, най-могъщи, най-необикновени преживявания в живота ми. И все пак мозъкът ми постоянно се опитва да ме убеди, че не се е случило.“

Той замълча, после добави:

„На практика е въпрос на способност да държиш едновременно множество позиции. Това е адски трудно. Мозъкът не го обича. Но в крайна сметка те връща обратно в света. Защото виждаш, че това са лещи, а не самият свят, и изведнъж изпадаш от тях и си в света. Това е като Елевзинските мистерии. Няма мистерия в това, което се е случвало там. Но то е неизказуемо. Две различни неща. Причината да сме в толкова безнадеждно състояние днес е, че науката не вярва, че неизказуемото е реално.“

След интервюто се присъединих към семейството на Джеймс на плажа от другата страна на острова. Слънцето вече залязваше, тежко от светлина. Морето бе тъмносиньо, пясъкът златист, растителността по хълма – тъмнозелена. Огромна яхта бе закотвена в залива, сив корпус, черни прозорци. Докато плувахме навън, Джеймс ми разказа за нови видове риби, появили се тук заради климатичната криза. Те дошли през Суецкия канал. Водата беше топла, гласовете от брега звучаха като далечно мърморене. Винаги съм смятал този час от деня за най-зловещ – когато денят гасне, а нощта невидимо чака.

Около час по-късно се качих на ферибота обратно за Атина, преспах в хотел под Акропола, който в жълтите прожектори изглеждаше сякаш виси в тъмното над града, и на следващата сутрин рано излетях за Лондон, докато всичко, което бях видял и чул на този гръцки остров, бавно потъваше в тинята на паметта, за да бъде изваждано отново на повърхността от време на време през следващите месеци.

Пролетта дойде. Луковиците, които бях посадил през октомври, изникнаха като цветя; стояха навсякъде в лехите пред къщата.

Езикът на числата може да ни каже как работи нещо, но никога какво е то. Това трябва да бъде преживяно.

В древния елевзински култ посветените са били въвеждани в тъмна стая, където ги заливала буря от впечатления, без никой да им казва какво виждат или какво значи то. Но това е била само половината от посвещението. Втората половина се състояла на следващата година, когато те се връщали. Тогава виждали посвещението отвън, и може да се каже, че едва тогава – когато вътрешният поглед бил допълнен от външен – посвещението се завършвало. Какви изводи си правели, какво научавали и разбирали, зависело изцяло от тях.

Но как да видим света отвън, когато вече няма отвън? Това беше моят въпрос. Светът е непредсказуем, но всички наши системи са за предсказуемост, което го затваря.

Мисълта на Джеймс е, че сме обкръжени от безброй форми на интелигентност, различни от нашата, към които сме се затворили. Неговият интерес към органичните компютри и други експерименти, които се опитват да внесат случайност в технологичните апарати, идва от желанието да се отвори светът.

Една от причините толкова да харесвам Джеймс е именно тази – начин на мислене, който не изключва технологията, не я обявява за враг, а по-скоро – или поне така ми се струва – влага надежда в нея.

Къде другаде може да бъде поставена надеждата?

„Където е опасността, там расте и спасителната сила,“ бе написал някога немският поет Хьолдерлин.

Източник

Карл Уве Кнаусгор е норвежки писател, добил световна слава с шесттомната си автобиографична поредица „Моята борба“ (Min Kamp). Части от нея са преведени и на български език в издателство „Дамян Яков“.