Ей тука съм, в „майката Родина“, както твърдеше пред Ердоган един лидер на партия в България и то точно преди избори, знаете. Жесток трафик, сирени, светлини, бе красиво е и нямам идея как се живее в такъв луд мегаполис. Добре, че съм за малко и по работа, обаче баси пътуването. За пръв път с пътнически автобус и без оператор или фотограф, то нали и сам воинът е воин. Амааа… то важното беше по пътя. Малко преди границата стюардът проведе блиц-анкета с общо 32-та пасажери с единствения въпрос „алкохол и цигари носите ли?“, а аз се облещих. И после: „Значи ще купите от безмитния нещо“. После мина и раздаде на съгласилите се по 80 или 100 юро. Ми и аз влязох в схемата, чисто любопитство и малко адреналин, че голяма скука иначе по дългия път към Константинопол, Цариград или както ви се харесва. Та сдобих се аз с 80 юро, новички, муци и даже торбичка, и се подредих в безмитния, където същият стюард наставляваше и не само това, просто тикаше в ръцете на участниците в схемата, в това число и моя милост, два вида цигари в по един стек. Ама перфектен диригент, казвам ви. А ние – в пълно подчинение, като под наркоза някаква. На мен даже ми върнаха ресто на касата, мушнах го в джоба на панталона, и щях да гръмна от хилене, обаче запазих хладнокръвие. Отивам си на мястото – най-първото зад шофьора, което е достойното за мен и без малко да се нахлузя на някакво шише в черна торбица – на моето си място. Добре, де, схемата е яка. Потеглихме и онзи стюард пак мина по пътечката, прибра торбите с тютюна и рестото. Когато най-после стигнахме заветния град, се случи едно едно препускане по пътищата, пък на едно място автобусът спря до черен мерцедес и не видях какво стана, не беше спирка за пасажери. После пак завои покрай вече преминати места и все пак стигнахме до едно крайпътно заведение, не едно, де, няколко, плюс безплатен паркинг. Двайс минути почивка за всички участници в схемата и айде пак на път. Слизам където може да се слиза и си чакам посрещачката, една великолепна жена, 20 години преподавател в Тракийския университет в Одрин, сега учителка по български и литература в Българското училище при Екзархията. Докато я чакам в малко кафененце на тротоара, се оказва, че на съседната маса е мой градски, изселник от 1989. Който ме заговаря на български! „Искам да си говорим на български, не съм го забравил“, казва и аз съвсем се размазах. Боже, първият, когото срещнах в мегаполиса, е от моя град, познавал баща ми и за мен дори знаел! „Ние тук се търсим и не късаме връзките с България, говорим си на български, кажи ми какво е това?“, гледа ме в очите, а на мен вече ми се реве. Бе тук историята е на всяка крачка, човешката и другата, онази на древния град. За разстоянията в този град не ми се говори, леле, не бих живяла тук, явно в това отношение съм твърде тясно скроена, иначе дай ми да пътувам дори и заради самото движение.
Ама скоро се прибирам, де, в родната кочина, в моя си прованс, където всичко е толкова тегаво, мърляшко и противно, и все пак си е моето. Сега съм си пуснала на компа една бг тв, че да не взема да изтърва някоя потресающа новина от отечеството.
/снимките са калпави, но от хотелската стая и с телефона толкова/
