Един мит, който отказва да умре

Ако трябва да посоча една-единствена историческа фалшификация, нанесла най-тежки поражения върху българското обществено съзнание, бих избрал именно мита за масовото потурчване.

Не защото никога не е имало насилие. Насилие има във всяка империя, във всяка епоха и във всяка човешка общност. Историята не е приказка за добри и лоши народи.

Причината е друга.

През последните два века българската национална митология успя да превърне отделни случаи, местни конфликти и постепенно протекли процеси в една грандиозна национална легенда. Според нея цели области били изправяни пред прост избор: или приемаш исляма, или умираш. Поколения наред българи израснаха с тази картина. Тя беше преподавана в училище, превърната в литература, филми, картини, паметници. От историческа хипотеза тя постепенно се превърна в нещо много по-мощно – национална догма.

Проблемът е, че тази догма няма почти нищо общо с онова, което знаем днес от историческите извори.

И tuk не говоря за някакви новооткрити документи. Голяма част от фактите са известни на историците от десетилетия. Просто те никога не са стигали до общественото съзнание.

Време е това да се промени.

Девет неудобни факта

Нека да започнем от единствения въпрос, който има значение: Какво всъщност знаем? Когато съберем на едно място най-важните факти, картината започва да изглежда изненадващо различно.

Първо. Коранът съдържа изрична забрана за насилствено обръщане във вярата. „Няма принуда в религията“ (сура 2:256). Тази повеля винаги е била фундаментална част от ислямската религиозна традиция. Ислямските авторитети и традиционните коментатори (като Ибн Катир и Ал-Табари) винаги са използвали този аят, за да наставляват вярващите да не прибягват до насилие, за да обръщат немюсюлмани или членове на семейството си към исляма.

Второ. Османската държава не разглежда християните като хора, които трябва да бъдат унищожени или задължително ислямизирани. Напротив. Те са официално призната религиозна общност със собствено духовно управление, съдилища и вътрешна организация.

Трето. Начело на тази общност стои Вселенската патриаршия в Константинопол, която представлява православните поданици пред султана. Това не е декоративна институция, а един от стълбовете, върху които се крепи управлението на православното население в империята.

Четвърто. Тази роля е толкова реална, че патриархът носи политическа отговорност за действията на своето паство. Достатъчно е да си припомним съдбата на патриарх Григорий V, обесен през 1821 година след избухването на Гръцкото въстание.

Пето. Османската държава няма икономически интерес да превърне всички християни в мюсюлмани. Християните плащат джизие – специалния поголовен данък за немюсюлмани. Ако всички приемат исляма, този приход изчезва. Неслучайно самата власт на моменти дори се стреми да ограничава прекалено бързото нарастване на броя на новоприетите мюсюлмани.

Шесто. Данъчните регистри, които османската администрация води с педантична точност, не показват никакво масово и едновременно потурчване на цели области. Има свидетелства единствено за бавни процеси, различни в различните райони и протичащи в рамките на поколения.

Седмо. Навсякъде, където тези процеси се ускоряват, историците откриват съвсем земни причини – тежки данъчни реформи, икономически натиск, обедняване, промяна на местните условия на живот.

Осмо. Приемането на исляма носи определени практически предимства. То отваря достъп до военна и административна кариера, освобождава от някои данъци и улеснява социалното издигане. В това няма нищо необичайно. Всяка власт възнаграждава лоялността.

Девето. Въпреки всички тези предимства, до самия край на Османската империя християните остават мнозинство в българските земи.

Тези факти са известни на историческата наука отдавна. Всеки един поотделно поставя сериозни въпроси пред легендата за масовото потурчване. Взети заедно, те я превръщат в нещо, което вече трудно може да бъде наречено историческа хипотеза.

Защото ако тази легенда беше вярна, поне един от тези девет факта не би трябвало да съществува.

Голямата фалшификация

Дотук говорихме за факти. Сами по себе си те вече поставят легендата за масовото потурчване в почти невъзможно положение. Ако Османската империя действително е провеждала целенасочена политика на насилствена ислямизация, би трябвало да разполагаме с огромен брой съвременни свидетелства за подобна политика. Вместо това разполагаме с нещо съвсем различно.

Разполагаме с една конструирана за определени цели история. Тя има своя сюжет, своите герои и злодеи, своите драматични сцени и своите мъченици. И както често се случва с националните легенди, тя изглежда толкова убедителна, че малцина си задават най-елементарния въпрос: откъде всъщност знаем всичко това?

Отговорът е колкото прост, толкова и неудобен.

Голяма част от най-въздействащите разкази за насилственото потурчване не произлизат от документи, писани по времето на събитията. Те се появяват два века по-късно, през Българското възраждане, когато новата национална идеология има нужда от драматично минало, върху което да изгради собствената си представа за историята. Именно тогава започва производството на така наречените „домашни извори“ – текстове, представяни като стари хроники, но създадени всъщност през XIX век. Евгения Иванова с основание отбелязва, че именно тогава започват и спекулациите с темата за ислямизацията, които по-късно ще оформят представите на поколения българи.

Най-прочутият от тези текстове е тъй нареченият „Летопис на поп Методи Драгинов“. Публикуван от Стефан Захариев през 1870 година като уж автентичен документ от XVII век, той разказва историята за насилственото потурчване на населението в Чепинския край. Именно този текст десетилетия наред се цитира като историческо свидетелство, а по-късно се превръща и в основната документална опора на романа „Време разделно“. Така една литературна мистификация постепенно започва да живее като исторически факт.

Този живот обаче приключва в науката още преди повече от четиридесет години.

През 1984 година проф. Илия Тодоров публикува своето изследване „Летописният разказ на поп Методи Драгинов“, в което чрез езиков, текстологичен и исторически анализ показва, че текстът не е документ от XVII век, а възрожденска фалшификация. По-късно неговите изводи са потвърдени и доразвити от други изследователи, сред които Антонина Желязкова и Бернар Лори. Историческата наука отдавна е произнесла присъдата си.

Любопитното е, че това не променя почти нищо.

Фалшификатът престава да съществува като исторически документ, но продължава да живее като национална памет. Романът остава. Остава и филмът. Училищните представи не се променят. Образите, създадени върху един несъществуващ извор, продължават да определят начина, по който милиони българи си представят османската епоха.

И тук вече не става дума за история. Става дума за механизма, по който една национална митология оцелява дори след като основният ѝ документален фундамент е бил разрушен.

Как всъщност протича ислямизацията

След като отпаднат легендите, пред нас остава далеч по-интересният въпрос: Как всъщност е протичало приемането на исляма в Османската империя?

За щастие, тук вече не сме принудени да разчитаме на късни възрожденски разкази. Разполагаме с нещо много по-надеждно – османските данъчни регистри, административните документи и няколко десетилетия сериозни исторически изследвания. Сред най-добрите обобщения на тази картина е книгата на Евгения Иванова „Балканите: съжителство на вековете“, която стъпва върху огромен документален материал и десетки специализирани изследвания.

Първото, което прави впечатление, е колко малко общо има действителността с познатата ни училищна картина. Вместо една грандиозна акция, проведена едновременно върху огромни територии, навсякъде виждаме различни процеси, протичащи с различна скорост и по различни причини. На едни места приемането на исляма остава съвсем ограничено. На други се ускорява за известно време. На трети почти липсва. Понякога две съседни села следват съвършено различен път. Случва се дори братя да изповядват различни религии, без това да разруши семейството им. Срещат се смесени домакинства, а на други места християни и мюсюлмани живеят поколения наред в едни и същи села. Това не е картина на общество, преживяло еднократна насилствена катастрофа. Тук очевидно става дума за продължителен социален процес.

Най-силното доказателство идва именно от данъчните регистри. Те позволяват да се проследи развитието на цели райони десетилетие след десетилетие. Чепинското корито, превърнато от националната митология в символ на масовото потурчване, всъщност показва точно обратното. Регистрите разкриват бавни промени, разтеглени във времето, различни пропорции между отделните селища и постепенна промяна на религиозната картина през повече от век. Ако разказът на поп Методи Драгинов беше исторически верен, подобни данни просто не би трябвало да съществуват. А те съществуват.

Какво тогава кара хората да приемат исляма? Отговорът е далеч по-прозаичен от националната легенда.

След реформите през XVII век данъчната тежест върху християнското население нараства чувствително. Джизието се увеличава многократно, въвеждат се нови парични задължения, а редица категории население губят старите си данъчни облекчения. При такива условия приемането на исляма започва да носи съвсем осезаеми практически ползи. То освобождава от някои данъци, отваря възможности за военна и административна кариера и улеснява социалното издигане. С други думи, властта прави онова, което властите винаги са правили – възнаграждава лоялността към самата себе си.

Ако трябва да потърсим аналогия, неприятна, но разбираема за всеки българин, тя е съвсем близо до нас. По време на комунистическия режим членството в партията също не беше задължително. Никой не принуждаваше мнозинството хора да станат партийци под заплаха от смърт. Просто членството отваряше врати, улесняваше кариерата, носеше привилегии и често означаваше по-добър живот. И тогава мнозина направиха своя избор. Разликата е, че членството в БКП постепенно се превърна в масова практика. Приемането на исляма в българските земи никога не се превръща в подобно масово явление. Дори след векове османско владичество християните продължават да бъдат мнозинство.

Това не означава, че насилие никога не е имало. Разбира се, че го е имало. Имало е местни злоупотреби, принуда, произвол, както ги е имало във всяка голяма империя. Но между отделните случаи на насилие и легендата за всеобщото потурчване на един народ зее гигантска пропаст. От едната страна стоят документите. От другата – националната митология. И колкото повече четем документите, толкова по-трудно става да вярваме на митологията.

Как се раждат националните митове

Може би най-важният извод от всичко казано дотук няма нищо общо с Османската империя.

Но той има нещо общо с нас.

Защото след като видим какво всъщност показват документите, неизбежно възниква един друг въпрос. Ако масовото потурчване не е историческият факт, в който поколения българи са били учени да вярват, защо тази представа се оказва толкова устойчива? Защо продължава да предизвиква толкова силни емоции дори днес, повече от век и половина след Освобождението и четиридесет години след като нейната най-важна документална опора беше разобличена като фалшификат?

Отговорът трябва да се търси не в османската, а в българската история.

Евгения Иванова обръща внимание на нещо, което рядко се споменава извън академичните среди. Именно в края на XVIII и през XIX век, когато започват процесите на национално изграждане на Балканите, започва и истинското производство на подобни разкази. Появяват се „домашните извори“, съчиняват се „стари“ хроники, възникват истории, които трябва да обяснят не толкова миналото, колкото настоящето – защо един народ трябва да поиска собствена държава и защо трябва да я обича повече от всичко останало.

Това не е българско изобретение. Всички европейски национализми през XIX век произвеждат свои героични легенди, свои мъченици и свои велики национални трагедии. Те имат нужда от тях. Нацията не възниква само чрез общ език и обща територия. Тя се нуждае и от обща памет. А когато действителната история не предлага достатъчно драматични образи, въображението започва да ѝ помага.

Точно това се случва и в България.

Постепенно художествените образи започват да изместват документите. Литературата се превръща в история. Историята започва да се преподава като морална притча. След това идват картините, театърът, киното, училищните уроци. След две-три поколения вече никой не си задава въпроса откъде всъщност произхожда разказът. Той просто се възприема като очевидна истина.

Тук се крие и най-голямата опасност.

Историческите митове са опасни, но не защото съдържат някаква неточност. Всички народи разказват легенди за себе си. Опасни стават тогава, когато престанат да търпят проверка. Когато започнат да се възприемат като свещени. Когато всеки опит да бъдат сравнени с документите започне да изглежда като предателство.

Тогава историята престава да бъде наука и се превръща във вяра.

И именно това, струва ми се, е истинският проблем на българското общество днес. Не че знаем твърде малко за османската епоха, а че твърде дълго сме бъркали националната митология с историческото познание. Докато не се научим да различаваме едното от другото, ще продължаваме да водим битки не за миналото, а за легендите, които сами сме създали около него.

Заключение

Когато започнах този текст, нарекох мита за потурчването една от най-успешните исторически фалшификации в България. След всичко казано дотук бих добавил още една дума.

Това е и една от най-успешните политически фалшификации.

Защото неговата цел никога не е била просто да обясни миналото. Целта му е била да създаде определен образ на самите нас. Народ, който пет века не е правил нищо друго, освен героично да се съпротивлява. Народ, който никога не се е приспособявал, никога не е правил компромиси, никога не е търсел по-лесния път.

Истинската история е много по-човешка.

В нея има героизъм, но има и страх. Има саможертва, но има и приспособяване. Има хора, които умират за вярата си, и други, които сменят вярата си, за да оцелеят, да нахранят семействата си или да осигурят по-добро бъдеще за децата си. Така е било винаги. Така е навсякъде. Историята не познава народи, съставени единствено от герои.

Именно затова митът за потурчването е толкова удобен. Той освобождава обществото от необходимостта да погледне човешката природа такава, каквато е. Вместо сложна и често болезнена картина, предлага проста морална приказка. Вместо история – легенда.

Най-тъжното е, че тази подмяна продължава да живее и днес. Не защото историците не са си свършили работата. Проблемът е, че обществото така и не пожела да ги чуе. То предпочете романа пред архива, легендата пред документа, националната утеха пред историческата истина.

А една нация, която отказва да се раздели с удобните си митове, рано или късно започва да ги плаща. Защото народ, който упорито отказва да види историята такава, каквато е била, неизбежно започва да взема погрешни решения и за бъдещето. Историята никога не наказва незнанието. Тя наказва упоритото нежелание да научиш истината.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.