Всички знаем Батак. Никой не знае защо точно Батак.

Има места, които не принадлежат само на историята. Те се превръщат в светини. Батак е точно такова място. Още от училище всеки българин знае разказа: опожареният град, църквата „Света Неделя“, хилядите убити, костите, останали като свидетелство за едно от най-страшните престъпления през Априлското въстание. Независимо дали сме религиозни или не, всички сме възпитани да изпитваме свещено уважение към това име.

И това е напълно разбираемо. Батак действително е една от големите български трагедии.

Но точно тук започва въпросът, който почти никога не си задаваме: Защо именно Батак?

Защо не Перущица? Защо не Брацигово? Защо не Панагюрище? Защо не Стара Загора? Защо не десетките други селища, опожарени и опустошени през онези години? Ако човек съди единствено по мястото, което Батак заема в националната ни памет, би решил, че това е безспорно най-голямото клане в българската история. Но това не е така. Защо тогава точно той се превръща в лицето на българското страдание?

Моля, не бързайте с отговора.

Този текст няма да оспорва клането в Батак. Няма да омаловажава жертвите или да се опитва да оправдава убийците. Подобни внушения вече се въртят из социалните мрежи и нямат нищо общо с онова, което следва.

Въпросът е съвсем различен: Не какво се е случило в Батак, а как Батак се е превърнал в онова, което е днес.

Защото историческите събития не се превръщат автоматично в национални символи. Между историята и паметта има дълъг път. Някои трагедии остават известни само на специалистите. Други започват да представляват цял народ. Но как точно се прави този избор? Кой го прави? И защо точно Батак се оказва мястото, в което България решава да събере цялата си болка?

Тези въпроси са много по-важни, отколкото изглеждат. Защото ако не разбираме как се раждат националните символи, трудно можем да разберем и как един народ започва да мисли за самия себе си.

Българската национална светиня всъщност се ражда първо в Европа

Отговорът на въпроса „Защо именно Батак?“ не е онзи, който повечето хора очакват. И това е така не защото трагедията е била по-малко страшна от останалите. Нито пък защото през 1876 година българите единодушно са решили, че точно това място ще се превърне в сърцето на националната им памет. Причината е съвсем друга.

Преди Батак да се превърне в българска светиня, той вече е бил европейски символ.

След потушаването на Априлското въстание в Османската империя пристигат американците Джанюариъс Макгахан и Юджийн Шуйлер. Журналист и дипломат – представители на професии, които по онова време почти не съществуват в България. И онова, което двамата преживяват и описват, не остава затворено в границите на империята. Репортажите на Макгахан, дипломатическите доклади на Шуйлер и последвалите публикации в европейската преса предизвикват невиждана вълна от възмущение. За първи път страданието на българите престава да бъде местна история и се превръща в европейска кауза. Малко по-късно Уилям Гладстон публикува прочутата си брошура „Българските ужаси и Източният въпрос“, която достига стотици хиляди читатели и превръща Батак в име, познато далеч извън Балканите.

Тази последователност е решаваща. Светът научава за Батак чрез свидетелствата на европейски журналисти, дипломати и политици, а не чрез българския национален разказ. След това идва огромната вълна на обществено възмущение, която превръща едно българско селище в международен символ на османските жестокости. И едва след този процес Батак постепенно започва да заема мястото, което днес изглежда като най-сакралната част от българската национална памет.

Без Макгахан, Шуйлер и огромния обществен натиск, който техните свидетелства предизвикват, е напълно възможно съдбата на въстанието да беше останала една от многото забравени трагедии на XIX век. Европа не измисля Батак. Но тя – и само тя – го прави видим.

Неудобният въпрос е друг. След като вече има десетки места, белязани от насилието на Априлското въстание, защо европейският избор се превръща и в български? Защо повече от век и половина почти никой не се пита дали националната памет е можела да бъде подредена и по друг начин? Именно оттук започва истинската история на Батак – не онази на самото клане, а историята на неговото превръщане в най-святото място на българската национална памет.

Европа не измисля Батак, но тя е, която го избира

Нека направим една важна уговорка, преди да продължим. Този текст не твърди, че Европа е измислила Батак. Клането е исторически факт, потвърден от множество свидетелства и документи. Не това е предметът на разговора.

Темата тук е друга: от десетките трагедии, съпътствали Априлското въстание, именно Батак е избран да стане техен символ.

Тук трябва да си дадем сметка как всъщност работи обществената памет. Историята не съществува като огромен архив, който народите просто пренасят от поколение на поколение. Всяка нация, всяка култура, всяко общество неизбежно подбира. Някои събития излизат на преден план, други потъват в забрава. Някои битки се превръщат в легенди, други остават бележка под линия. Същото се случва и с местата на страданието.

В България такива места не липсват. Перущица. Брацигово. Панагюрище. Стара Загора. Десетки опожарени села. Хиляди убити хора. Всяко от тях би могло да се превърне в символ на националната трагедия. Но историята поема в друга посока. Европа насочва прожектора си към Батак и постепенно той започва да представлява всички останали.

Това решение не е плод на заговор, то има своя собствена логика. На европейската публика не могат да бъдат разказани петдесет различни трагедии едновременно. Тя има нужда от едно място, един образ, едно име, чрез което да разбере мащаба на случилото се. Батак се оказва онзи разказ, който събира в себе си ужаса на цялото въстание и става негово лице пред света.

Истинският въпрос започва след това: Защо никога не сме направили опит за свой собствен избор?

Защо сме приели европейския символ така, сякаш той е единствената възможна подредба на собствената ни история? Защо не сме сравнявали, претегляли, обсъждали? Защо никога не сме си задавали въпроса дали Батак действително е най-могъщият символ на българското страдание – или просто първият, върху който Европа е насочила погледа си?

Точно тук започва най-интересната част от историята. Защото националните символи далеч не се раждат просто от ход на събитията. Те винаги са резултат от определен избор: кое точно събитие да представлява всички останали. И именно този избор, който днес изглежда толкова естествен, всъщност почти никога не е бил предмет на български разговор.

После започва истинското строителство

Дотук говорихме за това как Батак е бил превърнат в символ. Оттук нататък започва нещо много по-интересно – как един символ постепенно се превръща в мит.

Думата „мит“ често се разбира погрешно. За мнозина тя означава измислица, лъжа, фалшификация. Всъщност националните митове никога не се изграждат така. Те не започват с измисляне на несъществуващи събития, а с много по-прост и много по-ефикасен похват – осветяват едни факти и оставят други в сянка.

Представете си, че гледате футболен мач, но телевизията започва излъчването едва от седемдесетата минута. Всичко, което виждате след това, е действително. Няма нито една измислена сцена. И все пак не сте гледали целия мач. Най-важните причини за случващото се може да са останали извън кадър.

Точно така започва да се разказва и историята на Батак.

В светлината остават клането, опожаряването, нарушеното обещание за пощада, жените, децата, църквата, свидетелствата на Макгахан и Шуйлер. Всичко това е реално. Всичко това заслужава да бъде помнено.

Но извън прожектора постепенно остават други, също толкова реални факти. Че Батак не е мирно селище, върху което внезапно се стоварва необяснимо зло, а един от главните центрове на въстанието. Че преди клането има въоръжена съпротива, напрегнати преговори, взаимни заплахи и УБИЙСТВО НА ДВАМА ПАРЛАМЕНТЬОРИ, изпратени от Ахмед ага Барутанлията. Че след това той публично се заклева да отмъсти. Че насилието има своя предистория, колкото и несъизмерима да е тя с последвалото масово изтребление.

Любопитното е, че тази предистория не е някакво късно откритие на „ревизионисти“. Тя присъства още в класическия труд на Димитър Страшимиров за Априлското въстание. По-късно историкът Илия Тодев обръща специално внимание на унижението, на което въстаниците подлагат помашките първенци по време на преговорите, както и на убийството на пратениците. Според него именно тези събития помагат да се разбере яростта, с която Барутанлията впоследствие нарушава дадената дума. Да се разбере всичко това не означава и да се оправдае. Но ако искаме история, а не легенда, не можем да си позволим да прескачаме неудобните страници.

Нека повторя още веднъж, за да няма никакво недоразумение. Нищо от това не оправдава клането. Между убийството на двама пратеници и избиването на хиляди цивилни няма морална симетрия. Но има историческа последователност. А когато тази последователност бъде премахната, историята постепенно престава да бъде история. Тя се превръща в свещен разказ, в който едната страна само убива, а другата само страда.

Именно тогава започва истинското строителство на националния мит. Не чрез лъжа, а чрез подбор. Не чрез измисляне, а чрез внимателно насочване на прожектора.

Защо сме приели този разказ без никакви въпроси?

Но нима наистина е толкова важно дали именно Батак, а не Перущица или Стара Загора се е превърнал в най-святото място на българската памет?

Да, важно е. И то не заради Батак, а заради самите нас.

Защото през последните сто и петдесет години почти никой не е поставил под съмнение самия избор. Не че някой е забранявал подобен разговор. Просто не сме почувствали необходимост да го водим. Приели сме, че той е естествен, че историята сама е посочила Батак като най-висшия символ на националното страдание.

Но подобни избори не се правят от самата „история“. Правят ги хората. Правят ги обществата. Правят ги държавите.

Всеки народ подрежда миналото си като решава кои личности да почита, кои битки да помни, кои поражения да превърне в предупреждение и кои победи – в източник на самочувствие. Именно това означава да имаш собствен исторически разказ.

Ние обаче постъпваме по различен начин. Европа посочва Батак като най-силния образ на българските страдания, а ние с готовност приемаме този избор като единствено възможния. Никой не го налагал със сила. Просто никога не сме си дали труда да го подложим на собствен размисъл.

Не твърдя, че Батак не заслужава мястото си в националната памет. Говоря за нещо много по-неприятно: че никога не сме си дали възможност да проверим дали това място е избрано от самите нас.

Може би именно тук се крие най-дълбокият проблем. Не че сме възприели един европейски символ, а че сме престанали да различаваме възприетия избор от собствения. И когато това се случи, историята постепенно престава да бъде пространство на свободна памет и се превръща в наследство, което приемаме, без дори да се запитаме кой го е подредил вместо нас.

Истинската загуба

Възможно е тук някой да попита: добре, и какво от това? Европа първа превръща Батак в символ. Какво променя това?

По отношение на самото клане – нищо. Батак не става по-малко трагичен, жертвите не стават по-малко невинни, а почитта към тях не губи нито частица от смисъла си. Разговорът никога не е бил за това. Той е за начина, по който един народ започва да гледа на собствената си история.

Без Макгахан, Шуйлер, Гладстон и огромната европейска кампания след Априлското въстание българската трагедия вероятно нямаше да разтърси европейското обществено мнение. За това България има всички основания да бъде признателна.

Истинският въпрос започва след Освобождението. Тогава вече никой не ни е пречел сами да подредим собствената си памет, да спорим, да сравняваме и да решим кое ще се превърне в неин символ. Вместо това постепенно сме приели един вече изграден разказ, докато сме забравили, че някога изобщо е бил направен избор.

Възможно е, ако бяхме извървели този път сами, отново да стигнем до Батак. Не мога да отрека това, то е въпрос на историческа спекулация. Но има огромна разлика между символ, който един народ е избрал след собствен размисъл, и такъв, който е приел отвън.

Това всъщност е и единственият въпрос, който този текст поставя. Не дали Батак заслужава мястото си в българската памет, а дали някога сме си дали труда да проверим защо именно той го заема. Защото паметта не става по-силна, когато престане да задава въпроси. Единственото, което се случва в такива случаи е, че тя се превръща в догма.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.