Странната съдба на правилата в България

Едва ли в българския обществен разговор има по-банална тема от държавата. От десетилетия насам слушаме едни и същи диагнози: законите не се спазват, институциите не работят, корупцията е навсякъде, администрацията е тромава. Правителствата се сменят, сменят се и лозунгите, политическите спасители идват и си отиват, но разговорът остава почти непроменен. Българската държава все не е такава, каквато би трябвало да бъде.

Може би си струва тогава да се запитаме дали не пропускаме нещо очевидно. Ами ако през цялото време задаваме грешния въпрос? Ами ако проблемът не е единствено в държавата, а в начина, по който самите ние се отнасяме към нейните правила?

Нека оставим за момент голямата политика. Представете си най-обикновена житейска ситуация. Трябва ви документ от общината, прием в болница или разрешение за някаква административна процедура. Колко често първата реакция е: „Ще изчакам реда си, такава е процедурата“? И колко по-често някой казва: „Нямаш ли човек там?“, „Познавам един, ще му се обадя“, „Все ще се намери начин.“

Именно тук започва интересното. Пред нас се разкрива един всекидневен навик, вездесъщ и толкова естествен, че почти преставаме да го забелязваме. Същите хора, които настояват законите да важат еднакво за всички, без колебание започват да търсят изключение, когато правилото се изпречи на собствения им път. Парадоксът е очевиден, но почти никога не се превръща в предмет на разговор. Предпочитаме да говорим за поредния министър, поредния скандал или поредната реформа, вместо да си зададем по-неприятния въпрос:

Защо този модел се възпроизвежда с такава лекота, независимо кой управлява?

Може би това е въпросът, който не се задава почти никога. А без него разговорът за българската държава непрекъснато се върти в кръг. Без да разберем собственото си отношение към правилата, трудно ще разберем защо е толкова трудно се промени държавата.

Изкушението

Малко неща в България се случват по-бързо от превръщането на правилото в изключение, щом дойде нашият ред да го спазваме. Докато говорим по принцип, всички сме почти единодушни. Законите трябва да се спазват. Ред трябва да има. Всички трябва да бъдат равни пред институциите.

После идва конкретният случай.

Опашката пред гишето изведнъж става прекалено дълга. Изискваният документ се оказва излишна бюрокрация. Срокът е несправедливо кратък. Наредбата е абсурдна. Правилото вече не изглежда като гаранция за справедливост, а като пречка, която трябва да бъде заобиколена. И как? С помощта на хора, разбира се.

И разговорът почти неусетно сменя посоката си. Вместо „Какво изисква процедурата?“ започваме да питаме „Кого познаваш?“. Появява се приятелят в общината, братовчедът в данъчното, познатият лекар, съседът, който „ще каже една дума“. Никой не възприема подобно поведение като нещо особено. Напротив. Човекът с връзки буди уважение. Онзи без връзки е просто някакъв вид будала, смешник, наивник.

Любопитното е, че почти никой не вижда противоречие. След като получи желаното изключение, още същата вечер човекът може с пълно основание да се възмущава от беззаконието в държавата. В неговите очи двете неща нямат нищо общо. Изключението е било оправдано, защото обстоятелствата са го изисквали. Корупцията е нещо друго. Шуробаджанащината е нещо друго. Проблемът винаги започва при другите.

Именно тук се крие силата на това изкушение. То почти никога не се представя като отказ от правилото. За повечето от нас то е най-елементарно възстановяване на справедливостта. „В моя случай е различно.“ „Аз нямам избор.“ „Всеки би направил същото.“ Така изключението постепенно престава да бъде изключение и се превръща в естествен начин за общуване с държавата.

Разбира се, при такова състояние на нещата призивите за повече законност толкова рядко променят нещо, колкото и убедително да звучат на маса. Всеки е готов да защитава правилото, стига то да не започва от самия него. Именно в този „дребен компромис“ се ражда голямото противоречие на българския обществен живот.

Правилото и човекът

Ако подобно поведение беше рядкост, едва ли би заслужавало нещо повече от свиване на рамене. В България обаче търсенето на изключение рядко предизвиква неодобрение. То е част от житейската грамотност. Човекът, който успее да „уреди нещата“, буди по-скоро уважение, отколкото укор. Той е „òправният“, онзи, по когото се ориентират всички. Останалите? За тях вече говорихме.

Неслучайно и думата „връзки“ почти никога не звучи осъдително. Тя назовава ресурс, с който човек разполага и чието използване е разумно. Малцина биха похвалили онзи, който доброволно се отказва от подобно предимство. Много по-високо ще оценят човека, който е намерил начин.

Така постепенно се променя и самото място на правилото в обществения живот. Процедурата престава да бъде последната дума. Всеки конкретен случай изглежда достатъчно особен, за да оправдае различно решение. Личните връзки получават правото да наклонят везните. Именно тогава човекът доказва стойността си.

Отделните случаи лесно изглеждат дребни и безобидни. Натрупани един върху друг, те изграждат съвсем различна представа за справедливост. Законът вече не е общата мярка, с която всички се съобразяват. Тази роля постепенно преминава към отделните хора, към човека, способен да осъществи изключението.

Оттук идва и едно от най-упоритите недоразумения в българския разговор за държавата. Безличното правило често се възприема като студено и бездушно, докато личната намеса изглежда човешка и справедлива. „Както трябва“ е нещо чуждо и абстрактно. „Както си е“, напротив, е нещото, което определя ежедневието на всички

А последиците от това са парадоксални. Колкото повече изключения приемаме за естествени, толкова по-недостижимо става равенството пред правилото. Непознатият никога няма същите шансове като приятеля – и понеже повечето хора наоколо са непознати, „нормалният човешки свят“ изведнъж се свива до границите на семейството и шепа най-близки приятели. Всичко останало извън този периметър на сигурност е джунгла – място, където всеки оцелява както може.

Историята като училище

Нито едно общество не утвърждава подобни навици случайно. Те се изграждат бавно, чрез безброй ежедневни уроци, които хората получават в хода на конкретната си история. А българската история е особено щедра на такива уроци. Политическите режими се сменят, законите се пренаписват, идеологиите се обявяват за вечни, после време изчезват почти без следа. Всичко тече и всичко се мени, с изключение на едно неизменно правило: човек се справя в живота по-успешно с помощта на хора, отколкото с помощта на институции и правила.

Този урок не принадлежи на само една епоха. Османската администрация е имала своите посредници и покровители. След Освобождението младата българска държава е правила всевъзможни опити да изгражда модерни институции, но личните зависимости са продължавали да определят решаващата част от обществения живот. Комунистическият режим превърна партийното членство, „нашите хора“ и телефонното обаждане в почти официален механизъм за решаване на проблеми. Преходът обеща ново начало, но още първите му десетилетия започнаха да потвърждават извечното правило: законите са добре дошли, но само докато не накърняват собствените ни интереси. В такива случаи помага само едно: приятели и познати, които могат да помогнат, когато законите се окажат неудобни.

Всяко поколение преживява тази история по различен начин. Изводът обаче удивително рядко се променя. Доверието неизменно се фокусира в човека, а не в институцията. А когато подобен урок се е повтарял столетия наред, той престава да изглежда като исторически опит и се превръща в най-нормален, човешки здрав разум.

Сигурно това е най-директното обяснение на феномена, че подобни навици не изчезват със смяна на правителства или с приемането на нови закони. Историята не ги е създала в хода на едно или две събития. Тя просто ги е възнаграждавала достатъчно дълго, за да започнат да изглеждат като най-естественото нещо на света.

Защо реформите разочароват

През последните десетилетия България преживя безброй реформи. Приемаха се нови закони, създаваха се нови институции, сменяха се администрации, въвеждаха се европейски правила и процедури. Почти всяко ново правителство обещаваше да сложи край на старите практики. Почти всяко започваше с увереността, че този път промяната ще бъде истинска.

Разочарованието неизменно идваше, много скоро след това. Не защото законите непременно бяха лоши. И не защото всички управляващи неизбежно се оказваха еднакви. Всекидневният живот просто продължаваше да следва своята собствена логика. Хората продължаваха да търсят познатия човек, чиновниците продължаваха да разчитат на личната преценка, а правилото отново започваше да отстъпва пред изключението.

Тук се крие една проста истина, която политиците рядко признават. Да, законите могат да се променят с едно парламентарно гласуване, но обществените навици не се подчиняват на парламентарен правилник. Те се изграждат с десетилетия и се променят още по-бавно.

Това, разбира се, не означава, че реформите са безсмислени. Напротив. Без тях държавата трудно би имала шансове за промяна и бавна модернизация. Само че реформата не влиза в силя в деня, когато бъде обнародвана в „Държавен вестник“. Истинското изпитание започва едва по-късно, когато всеки гражданин, всеки чиновник, всеки лекар, учител или съдия трябва да реши дали новото правило ще запази валидност и в собствения му случай.

Ето там се решава съдбата на всяка реформа – не в пленарната зала, на опашката пред гишето. Не в правителствените стратегии, а в онзи кратък миг, когато някой си зададе въпроса дали този път да не опита ролята на глупака, тоест да спази процедурата, или да започне да си пробива път през джунглата с помощта на познатите и отработени средства, тоест отново да потърси изключението.

Никой от нас не живее по двеста години – откъде толкова време и сила, да се мъчим да променяме утвърдения ред на нещата?

Заключение

Всяка човешка общност обича да си представя държавата като нещо, което стои срещу нея. Нещо външно, което управлява, наказва, разрешава, забранява и носи само абстрактна отговорност за провалите и успехите си. Ние също не правим изключение. За на също държавата съществува по начин, който я превръща в отделен организъм със свой собствен живот, някъде над и извън обществото.

Само че организмът на държавата не е нищо друго освен съвкупността на общите ни навици. При всичката си законова и всякаква друга внушителност, в практиката тя не разполага с друга представа за правилото освен онази, която ежедневно възпроизвеждат милиони хора. Всеки път, когато приемем изключението за нещо естествено, ние не просто решаваме личния си проблем, а даваме още един малък урок за това как функционира обществото. Следващият човек ще го научи почти неусетно. После ще го предаде нататък.

Ето затова промяната се оказва толкова трудна. Не по липса на закони или добри намерения. Не и поради някакви непроменливи характеристики на „националния характер“. Нещата са колкото очевидно прости, толкова и непосилно-непроменливи на практика: правилата трябва да спечелят доверие там, където поколения наред доверието е било насочвано единствено към човека, способен да направи изключение.

Ето затова най-трудната реформа в България няма да бъде извършена нито от парламента, нито от поредното правителство. Тя ще започне в деня, когато достатъчно много хора престанат да приемат въпроса „А за мен не може ли малко изключение?“ като нещо напълно естествено.

Или това – или климатичната катастрофа. Което от двете се случи по-рано.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.