Преди седмица или две се върнах в София за четири дни. Поводът беше премиерата на последната ми книга, но това няма особено значение. Важното е, че не бях идвал от близо две години.

София, разбира се, не е място, през което минавам случайно. През последните десетилетия се връщам тук отново и отново – за срещи, разговори с приятели, семейство, книги. Всеки път с усещането, че колкото и дълго да съм живял другаде, това остава градът, в който съм се формирал като човек и който познавам по-добре от всеки друг. Такава поне е идеята.

И може би точно затова нещото, което се случи през тези четири дни, ме смути толкова силно.

Още на летището ме посрещна странното усещане, което вероятно познава всеки човек, живял дълго време далеч от мястото, където е станал човек. Нищо не е съвсем чуждо и нищо не е съвсем свое. Познаваш езика. Познаваш имената на улиците. Познаваш интонациите на хората около себе си. На теория всичко би трябвало да е лесно.

Само че не е.

Трудно ми е да кажа какво точно очаквах от това пътуване. Не съм тръгвал с мисия да „разбера България“. Подобни намерения винаги са ми изглеждали леко комични. Четири дни не стигат дори за да разбереш един квартал, камо ли цяла страна, пък била тя и родната.

И все пак човек неизбежно носи в себе си някакви надежди. Не непременно големи или особено формулирани. По-скоро става дума за усещания. След толкова години живот в чужбина започваш да цениш високо редките моменти, в които не се налага непрекъснато да се превеждаш. В които можеш просто да бъдеш част от средата наоколо, без усилие и без обяснения.

Може би именно това очаквах, без да си давам сметка. Не близост или съгласие, дори не разбиране. По-скоро някаква елементарна форма на принадлежност. Усещането, че между теб и хората наоколо съществува нещо повече от общ език.

Първите часове не подсказваха нищо особено. Взех такси от летището. Настаних се. Излязох на разходка. София е същата и същевременно не съвсем. Някои места изглеждат по-богати, други по-уморени. Появили са се нови сгради. Изчезнали са стари магазини. Градът продължава да се движи по собствените си трудно разбираеми траектории.

Нищо необичайно. Странното започна по-късно. Не като мисъл, а по-скоро като усещане. Сякаш всеки път, когато се опитвах да се доближа до хората, между нас оставаше някакво разстояние, което не умеех да преодолея. Не беше враждебност, нито пък студенина. Не беше дори несъгласие. Усещането беше много по-неуловимо.

И колкото повече минаваха дните, толкова по-настойчиво започваше да ме преследва чувството, че съм дошъл тук не за да намеря отговори, а за да търся нещо, което непрекъснато ми се изплъзва.

Първите разговори бяха с таксиметрови шофьори.

Не защото съм ги търсил специално. Просто така се случва, по неизбежност. От летището до Гео Милев. После до мястото на срещата с колеги. После до радиото. София е град, в който човек прекарва немалка част от времето си в движение между различни точки, а такситата си остават едно от малкото места, където непознати хора все още разговарят помежду си. Или поне се опитват.

Още след първите няколко курса започнах да забелязвам нещо странно. Темите бяха различни, шофьорите бяха различни, а много вероятно бяха различни и възрастта, и образованието им. Но въпреки това разговорите сякаш следваха един и същ сценарий.

Нямаше значение откъде започват: от политиката, от цените, от войната, от движението по улиците, от футбола… След няколко минути неизменно стигаха до едно и също място:

„Всичко е измама. Всички крадат. Никой не мисли за хората. Нищо няма да се оправи.“

Слушах ги с леко бутафорен интерес. Разбира се, чувал съм тези и подобни неща, вече не знам колко често. Всеки българин ги е чувал хиляди пъти. Странното беше друго. В думите им почти не усещах гняв. Нито надежда. Нито дори истинско възмущение. По-скоро звучаха като молитва, която човек е повтарял толкова дълго, че вече не очаква да бъде чута.

Спомням си един шофьор, който в рамките на десет минути успя да обясни защо правителството е измама, опозицията е измама, медиите са измама, Европа е измама и, разбира се, протестите са най-голямата от всички измами. След което млъкна и пусна музиката малко по-силно, сякаш самият той се беше уморил от собствените си обяснения.

Тогава все още не разбирах защо тези разговори ме смущават. Не беше съдържанието им. В подобни оценки често има немалко истина. Беше нещо друго.

Сякаш пред мен стояха хора, които през целия си живот са били принудени да развият изключително сложна защитна система. Не ми е съвсем ясно срещу какво точно, най-често си мисля „срещу разочарованието“. Хора, които са се научили предварително да не вярват на нищо, защото това е по-безопасно, отколкото да повярват и след това отново да бъдат измамени. На пръв поглед, нищо особено: приписвах го на случайността, на особеностите на няколко души, на обичайното професионално изкривяване, което идва с годините зад волана.

А по-късно същата вечер се срещнах с част от колегите си от едно време – университета.

Преди четиридесет години завършихме философия заедно. По онова време това беше една от най-престижните специалности в България. Повечето от нас бяха убедени, че бъдещето ни принадлежи, по какъв точно начин не е чак толкова важно. Не непременно защото бяхме по-умни от останалите, а защото младостта трудно си представя друго.

А после се изредиха четиридесет години живот. Или, по-скоро, „са се изредили“. Кой ли може да каже, че е в състояние да обозре живота си с каквато и да било яснота?

Някои от нас станаха преподаватели. Други журналисти. Трети се озоваха в политиката, медиите или администрацията. Четвърти поеха по съвсем други пътища, нерядко в чужбина. Както винаги се случва. Или „винаги“ през последните четрийсетина години.

Вечерта започна приятно. Спомени, шеги, разкази за деца и внуци, за болести, книги, разводи, професионални успехи и провали. Хората на тази възраст вече рядко се опитват да впечатляват някого. Или поне така изглежда на пръв поглед.

Слушах ги и постепенно започнах да долавям нещо странно. Не защото разговорите бяха скучни – напротив. Имаше много остроумие, много интелигентност, много позовавания на книги, автори и събития. Повечето човешки групи сигурно биха дали мило и драго да получат подобни членове. И въпреки това усещането от такситата не изчезваше.

Тук никой не говореше за заговори. Никой не повтаряше едни и същи клишета. Всичко беше далеч по-изтънчено. Но почти всяка тема следваше траектория, сходна на онази от такситата. Някой предлагаше идея, друг я обръщаше на шега, трети показваше защо е непълна, четвърти намираше изключение, а пети демонстрираше защо цялата работа е по-сложна, отколкото изглежда. След което разговорът спокойно преминаваше към следващата тема.

Странното беше, че този процес често беше много забавен. Смеехме се много. На моменти вечерта приличаше на интелектуален тенис, в който топката непрекъснато прехвърча над мрежата, без никой да се опитва да спечели точка. След известно време обаче започнах да усещам умора. Не от хората, а от невъзможността да се хвана за нещо. Всеки разговор ме оставяше с усещането, че е докоснал десет различни истини и не е останал достатъчно дълго при нито една от тях.

Тогава за пръв път си дадох сметка, че онова, което ме смущава, няма почти нищо общо със съдържанието на разговорите. То идваше от друго място – от усещането, че всички сме развили изключително сложни системи за самозащита. Не срещу конкретни хора, а срещу разочарованието, срещу наивността, срещу риска да вложиш твърде много в неща като идеи, каузи или надежди, които по-късно могат да се окажат поредната измама.

Вече доста по-късно, в опитите си да разбера или поне да се докосна по някакъв начин до този начин на съществуване, се заставих да гледам на хората около масата по друг начин. Не като бивши студенти по философия, не като днешни мастити преподаватели, журналисти или експерти, а като хора, прекарали четиридесет години в общество, което отново и отново е наказвало доверието и е възнаграждавало предпазливостта.

Не знам дали тази мисъл е вярна. Знам само, че тя не ми помогна особено. Защото дори да беше вярна, тя пак не обясняваше най-важното: защо, след толкова години и толкова обща биография, продължавах да се чувствам така, сякаш между мен и тези хора стои някакво невидимо стъкло.

През следващите дни започнах да прекарвам все повече време в разходки из София.

Винаги съм обичал да опознавам градовете по този начин. Не през забележителностите, а през пространствата между тях. През улиците, по които хората бързат за работа, през малките магазинчета, кафенетата, спирките на градския транспорт и онези на пръв поглед незначителни места, в които един град разкрива много повече от характера си, отколкото в най-представителните си фасади.

София никога не е била лесен за обичане град. Красотата ѝ рядко се натрапва. Тя по-скоро се появява неочаквано – в някой стар двор, между две занемарени сгради, в случайна гледка към Витоша или в малка улица, която внезапно се оказва по-интересна от булеварда до нея. Може би именно затова през годините отново и отново съм се връщал към нея с тази особена смесица от привързаност и недоумение.

Този път обаче вниманието ми непрекъснато беше привличано от нещо друго.

Не знам дали мога да го нарека любопитство. По-скоро беше опит да усетя пулса на мястото. Да разбера не с ума си, а по някакъв по-непосредствен начин как живеят хората тук и какво кара този град да продължава да се движи напред.

И колкото повече гледах, толкова по-неуловим ми изглеждаше отговорът.

Цените например ме озадачаваха непрекъснато. Не защото са особено високи сами по себе си. Ако бих ги срещнал в Берлин, вероятно не бих им обърнал внимание. Странното беше друго. Почти всяка покупка автоматично пораждаше един и същ въпрос: как успяват хората да поддържат този начин на живот? Имах някаква представа, макар и доста приблизителна, за реалните доходи на голяма част от населението тук. Виждах колко струват храната, услугите и най-обикновените ежедневни неща. И точно затова сметката някак не излизаше.

Разбира се, за човека, който го наблюдава отвън, всяко общество изглежда загадъчно. Само че аз не бях дошъл като турист. Поне така си мислех. Бях израснал тук. Познавах града. Познавах езика. Познавах безброй негови навици и особености. И точно това правеше усещането толкова странно. Колкото повече се опитвах да се почувствам част от мястото, толкова по-често ме преследваше мисълта, че съм пропуснал нещо важно.

Същото впечатление ме съпътстваше и в самия градски пейзаж. Навсякъде се натъквах на съчетания, които сякаш отказваха да се подчинят на каквато и да било логика. До чисто нови и очевидно скъпи сгради се простираха тротоари, по които човек трябваше внимателно да избира къде стъпва. До лъскави ресторанти стояха фасади, изглеждащи така, сякаш никой не се е грижил за тях от десетилетия. Градът непрекъснато редуваше размах и разруха, амбиция и занемареност, самочувствие и умора.

И най-странното беше, че всичко това работеше по някакъв начин.

Хората се движеха, купуваха, продаваха, строяха, ремонтираха, планираха. Животът очевидно течеше със собствен ритъм и намираше начини да продължи напред. Само че аз все по-трудно успявах да усетя този ритъм. Не защото беше хаотичен, това е прекалено очевидно. Усещането беше по-скоро, че е престанал да ми бъде достъпен.

Преди години вероятно бих се изкушил да превърна подобно усещане в теория. Вече не изпитвам подобно желание. Не търся обяснения. Достатъчно ми е нещо много по-скромно – някаква форма на връзка, която да ми позволи да почувствам, че все още принадлежа към този свят поне малко повече, отколкото всеки случаен посетител.

Но колкото повече дните минаваха, толкова по-ясно ставаше, че не успявам да я намеря. Не беше болка, нито разочарование. Беше по-скоро нарастващо недоумение от факта, че място, което би трябвало да познаваш почти инстинктивно, постепенно започва да се изплъзва на всички опити да се почувстваш част от него.

***

Премиерата беше в последния ден и именно тя трябваше да бъде естествената кулминация на цялото пътуване. Интервютата, срещите, разговорите, телефонните обаждания, организацията – в собствените ми представи всичко това следваше една възходяща линия, която трябваше да намери своя естествен връх в тази отдавна очаквана вечер.

Ако съдя по реакциите на хората в залата, по разговорите след това и по думите на приятели, може и да е било точно така. Хората слушаха внимателно, задаваха въпроси, останаха след края на събитието, накрая дори отидохме в кръчма с няколко приятели, за да довършим събитието по хъшовски. Някои бяха пътували специално заради него. Други бяха помогнали то изобщо да се случи. Погледнато отвън, всичко изглеждаше напълно нормално.

Но собственият ми спомен за вечерта е различен.

Още в началото почувствах трудно обяснимо раздразнение, което постепенно започна да расте. Не беше насочено към конкретен човек. Не мога да кажа, че някой беше казал нещо особено погрешно или несправедливо. По-скоро усещах как натрупаното през предишните дни напрежение започва да търси изход. Вместо да слушам, аз непрекъснато се намесвах. Вместо да оставя разговорът да намери собствен ритъм, се опитвах да го насочвам. Улавях се, че се връщам към вече обсъждани теми, че дообяснявам мисли, които според мен не са били разбрани добре, че реагирам на нюанси, които вероятно никой друг в залата дори не забелязваше.

Тогава ми се струваше, че просто защитавам важни за мен идеи. Че се опитвам да внеса повече яснота. Че поправям неточности. Едва по-късно започнах да се питам дали това е било цялата истина.

След края на вечерта се прибрах с неприятно усещане, което през следващите часове постепенно придоби по-ясни очертания. Не бих го нарекъл чувство за вина. По-скоро беше срам – не онзи драматичен срам, който човек изпитва след голяма грешка, а далеч по-тихото и по-неприятно чувство, което идва, когато внезапно се видиш отстрани. Когато осъзнаеш, че си се държал по начин, който в момента ти се е струвал напълно естествен, а само няколко часа по-късно вече не можеш и сам да разбереш.

Колкото повече възстановявах в паметта си вечерта, толкова по-настойчиво ме преследваше една и съща мисъл. През цялото време бях търсил причините за собственото си усещане за отчужденост навън – в разговорите, в атмосферата на града, в онази трудно уловима дистанция, която сякаш съществуваше между хората. Сега за първи път започнах да се питам дали част от проблема не се намира в самия мен.

Не защото всички останали са били прави, а аз – не. Не и защото внезапно бях открил някаква собствена вина за всичко, което ме смущаваше през тези дни. Въпросът беше по-прост и по-неприятен. Ако между мен и хората около мен действително стоеше някаква невидима преграда, откъде бях толкова сигурен, че тя е изградена само от тяхната страна?

Тази мисъл не ми харесваше особено. Тя разрушaваше удобното разделение между наблюдател и наблюдаван, между човек и среда, между „аз“ и „те“. В същото време не можех да се отърва от нея. Защото, колкото повече размишлявах върху преживяното през последните дни, толкова по-ясно започвах да виждам нещо, което дотогава ми беше убягвало: възможно е защитните механизми, които ми се струваше, че разпознавам навсякъде около себе си, да не са чужди и на самия мен.

Тогава за пръв път през цялото пътуване престанах да мисля за София и започнах да мисля за себе си.

От известно време си давам сметка, че вероятно съм търсил грешното нещо.

През по-голямата част от тези четири дни се опитвах да намеря някакво обяснение на собственото си усещане за чуждост. В един момент ми се струваше, че причината е в разговорите. После започнах да я търся в атмосферата на града. След това в недоверието, което сякаш присъстваше навсякъде – понякога открито, друг път скрито зад шеги, ирония или привидно безгрижни разговори. По-късно заподозрях, че част от проблема се намира в самия мен.

Днес вече не съм сигурен в нито едно от тези обяснения.

Мисля, че през цялото време съм се опитвал да направя нещо много по-просто: да почувствам принадлежност.

Не в патриотичния смисъл на думата, примерно като национална гордост, политическа позиция или културна идентичност. Говоря за онова почти физическо усещане, че се намираш сред хора, чийто свят разбираш инстинктивно. Че можеш да предвидиш реакциите им. Че можеш да усетиш къде свършва шегата и къде започва сериозният разговор. Че разчиташ без усилие онези безброй малки сигнали, чрез които хората непрекъснато си казват един на друг: „Аз съм един от вас.“

Навремето подобни неща ми изглеждаха естествени. Дори не ги забелязвах. Както човек не забелязва въздуха около себе си. А този път непрекъснато имах усещането, че се опитвам да ги открия и все не успявам.

Разговорите се случваха. Срещите също. Хората бяха любезни. Понякога дори сърдечни. Никой не ме отблъскваше. Никой не ми казваше, че не принадлежа тук. И въпреки това през по-голямата част от времето се чувствах като човек, който непрекъснато търси път към някаква врата, която не успява да я намери.

Възможно е това усещане да е измамно. Възможно е да е породено от възрастта, от дългото отсъствие или просто от някакво временно настроение. Възможно е голяма част от него да се намира единствено в собствената ми глава.

Но има една подробност, която не успявам да пренебрегна.

През последните години съм се връщал в София многократно. Почти всеки път съм си тръгвал уморен. Този път за пръв път си зададох въпроса защо, ребром.

Не защо не разбирам България. Подобен въпрос ми се струва прекалено претенциозен. Една страна не е загадка, която чака да бъде разгадана.

Въпросът е друг: защо все по-често си тръгвам с усещането, че съм прекарал няколко дни сред хора, които би трябвало да са ми близки, а вместо това съм се движил между тях като човек, който непрекъснато губи ориентация.

Не знам отговора. Може би никога няма да го науча. Знам само, че когато самолетът излетя обратно към Берлин, за пръв път през цялото пътуване почувствах как напрежението в мен започва да отслабва.

И именно това беше най-неприятното от всички открития.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.