От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Светослав Терзийски
„Безпризорни ангели“
ИК „Жанет45“, 2008

20011_01_Bezprizorni_Angeli_cover

И всичкото това си го улових аз, сама!

Така си каза Мина и едно разбойническо задоволство се разля в стомаха й. Погледна през стъклото, навън беше толкова тъмно, че дори снежинките не се виждаха, а колата приличаше на интимно осветено убежище. В стъклото видя само профила на спътника си, притвори очи, отвори ги и се обърна към него. Нямаше грешка. Чичо Алекс, който стана после бате Алекс, който сега не знаеше как да нарича, седеше до нея. Какво виждаше той в тая тъмница не беше ясно на Мина. Караше притихнал, с присвити очи, наклонил глава към рамото си и само от време на време поемаше дълбоко въздух. Издишайки се чуваше тиха, но мощна въздишка като от гръдта на змей-пушач. И това предизвикваше едно убождане в долната и част освен другите неща. Например, челюстта му подобна на чекмедже с наболата прошарена брада, широката китка и едрият юмрук, който почиваше върху скоростния лост и най-вече парфюмът. Дали беше същият парфюм, който тя помнеше от дете или някакъв пак такъв, с мирис на дърво, тютюн, летище или карбуратор. Още от малка Мина си беше харесала думата карбуратор, макар че така и не научи какво точно значи. Беше я чула от чичо си Алекс, когато с баща и си бъбреха между втората и третата ракия за коли. Чичо Алекс винаги идваше от някъде, винаги беше забравил да вземе нещо за децата, но никога не забравяше бутилката добро уиски и стека „Марлборо“ – червено и смрадливо. Прегръщаше всички наред тупаше хамалски баща й по гърба, а нея, Мина, я целуваше по косата. Тогава тя усещаше оня парфюм, смесен с дъха на уискито, брадата му я бодеше и тя му се сърдеше някоя и друга минута. Но още тогава сещаше явната разлика между тая миризма и всички останали, не беше домашния дъх на баща й, който винаги имаше магданоз, залепнал на някой зъб. Спомняше си летището Амстердам. Бяха ходили с мама и тате да си купи тате кола, но като нищо не се намери тате помрачня, след това дълго брои парите в един ъгъл и после решително разпореди, че три дни ще живеят като бели хора. Купиха си билети за самолета и после хлътнаха в първото кафе на летището. Там ухаеше на току-що изпечени кифли, пури, шоколад, алкохол и кафе. Това беше истинско летище. А чичо Алекс миришеше на летище. И когато казваше, че не може гъза в меда и онова другото в мармалада това на Мина все още нищо не говореше. Тя си мечтаеше за един баща, който да бъде като чичо Алекс, но да си е неин и да го вижда всяка сутрин как се бръсне в банята.

След това чичо Алекс изчезна по някакви бизнеси и когато се появи пак Мина беше на шестнайсет, а той си беше все същият, както каза майка й. Е, почти. Баща й имаше повече бели косми, но изглеждаше по-розов, все едно майка й току що го беше къпала. Но чичо Алекс имаше дълго кожено манто, което тя помириса скришом в коридора, после се скри в стаята си и започна да разхвърля. Когато я измъкнаха насила, да видят детето, тя гледаше като носорог, беше забравила колко са пораснали гърдите й и седя разкрачена с набодено парче луканка на вилицата. Да не си ми казала вече чичо – зверски я погледна чичо Алекс и така стана батко. После всички се разхилиха, после се напиха чак дотам, че баща й и бате Алекс реваха „О соле мио“ и една мръсна песен от казармата. Когато дойде таксито бате Алекс клатушкайки се започна да целува всички наред, най вече по устата. Докато баща й захилен си триеше устните мърморейки „педерас“ бате Алекс се спря пред нея, погледът му за момент стана трезвен и страшен и той я целуна хаотично някъде в ъгъла на устните. Никой не забеляза – само тя усети, че е получила някакво важно послание, толкова важно, че да го помни докато дойде време да го разбере.

И после Мина се втурна из дебрите на късния си пубертет.

При загубата на девствеността си, на седемнайсет си спомняше как и на нея и на момчето им пречеха крайниците и после не изпитваше нищо особено след като спряха да й треперят краката и задника. Отидоха да ядат пици. Появиха се и изчезнаха няколко младежа, толкова бързо, че в последствие тя си ги вписа в спомените си като едно лице. И станаха и някакви други неща. Започна да учи едно крайно мъгливо нещо в някакъв университет. .Имаше много свободно време, всъщност нямаше никаква работа по цял ден и тогава откри удоволствието на безбрежните следобеди. Мотаеха се с една приятелка първо по магазините, а после засядаха в някое кафе пред едни много сложни коктейли, които си фантазираха сами. И тъкмо Мина протягаше устни към сламката си, когато влезе бате Алекс.

Ако тогава, преди три дена, някой и беше казал, че сега ще се вози в снежната нощ с този мъж, който не знаеше как да нарича, Мина така щеше да се разсмее, че да разплиска коктейла. Всичко стана така лесно, че за момент помисли, че някаква незнайна сила е направила подробен план за действие. Или пък тези неща така стават. Нито за миг не изпита нито притеснение, нито неудобство дори и тогава, когато се видяха на, как да го кажем, на първата им среща. Той я качи почти в движение, без разни отваряния на врати и чичовски лиготии. Някой отзад надуваше клаксон, а Алекс настъпи мощно газта, гумите изпищяха и те се понесоха в мокрия мрак. През отворения прозорец той протегна ръката си и някак естествено, дори елегантно показа един среден пръст на тоя отзад. Голямата кола се носеше през града и всичко започна така бързо и приключенски, че Мина се сети да пита къде отиват чак когато излезнаха на околовръстното. Тогава Алекс отби, зарови се с пъшкане в жабката (брадата му я убоде през чорапогащника) и измъкна една пътна карта. След това заби дебелия си пръст някъде в средата на картата и лаконично каза: тук.

Можеше ли Мина да не се съгласи или да поиска да ходят другаде. Според мен, точно в оня момент – абсолютно не.

Small Ad GF 1

И така полетяха по магистралата на север, през Балкана, а снегът се усили и започна да натрупва. Дали Алекс приличаше на голямото волво или колата беше приела чертите на стопанина си не можеше да се разбере. Те бяха едри, скъпи, мърляви и ухаещи на приключение. Алекс не спираше да мълчи и само от време на време обръщаше заедно с главата половината си горна част и я поглеждаше все едно сега е паднала от небето. Погледът му беше на добрия чичо Алекс, но имаше и някаква неподходяща плахост. Тогава веждите му надвисваха и той заприличваше най-много на тъжно, едро куче, което е сторило беля. Тялото му обаче беше ориентирано непоклатимо напред, все едно направено от груб строителен материал. Всичко беше така спокойно и стабилно че Мина се отпусна в нещо подобно на сън, а мислите и прехвърчаха като снежинките навън и бързо се топяха. Какво щеше да става после? Ами каквото и да е.

Тя се събуди, когато колата се разклати. Бяха навлезли по някакъв черен път, който почти не се виждаше под снега. Наоколо се гънеха някакви диви баири и само тук там в далечината проблясваше човешка светлина, но сигурно от газена лампа – така Мина си представи ситуацията. Алекс не беше помръднал и продължаваше да кара леко наклонил глава към едното си рамо, подпрял здраво волана с ръка, все едно че и той буташе колата, а голямото волво поглъщаше пътя като послушна и ящна ламя. Когато пристигнаха, неговата вила или летен будоар на шега, почти беше изчезнал в снега. Алекс се измъкна от колата, протегна се и изрева някакво „йехуу“. После се превърна в малък зачервен багер и започна да разрива снега. Когато се вмъкнаха вътре той без да се препъва намери пътя до камината и само след няколко минути огънят декоративно се разгоря. Дали Мина си помисли тогава, че всичко върви твърде гладко, без дефекти или не. То кое по-напред. Трябваше й минута, за да разгледа голямото помещение. Никакви стаи и стайчета – почти празно, с миндери покрай стените и една маса дълга около четири метра. На дъсчения под имаше черги, на стените кратуни, нанизи чушки, чесън против духове, китара за „О соле мио“ и един плакат на Джим Морисън. Значи това бил той – Джим Морисън. Средно готин.

Когато огънят се разгоря още повече, тя забеляза, че помещението продължава в една еркерно издадена част. Приличаше на каюта с прозорци от всички страни, надвиснала над морето от снежен мрак. В средата на тази каюта се простираше не точно легло, а издигната територия, застлана с козяк или съшита от кожи на животни постелка. Приличаше на жертвеник и липсата на кръв по кожите не я успокои въобще. Мина можеше да си поиска питие, можеше да се разходи из къщата, можеше да направи какво ли не, но тя без да знае защо направи следното-друсна се по гръб на жертвеника, така че да отскочи и нададе някакъв боен вик. Алекс отговори с подобаващ боен вик и се зарови в един долап с бутилки.

Как методично функционираше този човек. Движенията му бяха къси и точни, все едно работеше на норма, по план и не пропускаше нито един детайл. Два пръста бърбън, две топки сняг, още една капка да се изравнят чашите, бадеми, пепелник... Всичкото това се появи на един поднос, който той донесе до леглото и с изненадваща ловкост легна до нея, без да оставя подноса, без да разлее и капка. Беше с обувки, обаче. След това остави подноса на леглото взе чашата и плисна в устата си една глътка. Половин чаша. После въздъхна доста по-продължително и каза наздраве.

Известно време Алекс лежа, загледан в тавана, едната му ръка не пускаше чашата, а с другата мачкаше широката си гръд. След като и третата чаша изчезна в голямото му тяло, той се обърна на една страна към нея и почна да й разказва. Но какво, какво! Мина не можеше да запомни дори половин изречение.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

За да не се получи неловко тя кимаше с глава от време на време и се мъчеше да гледа изразително. Ако някой надникнеше в съзнанието й щеше да установи загуба на чувството за време и място плюс слабо усещане за реалността. Затова тя пък забеляза как снегът полека спря и през прозореца нахлу черната светлина на зимното небе. Отпред имаше явно дървета, които протягаха още по-черните си клони, като че ли искаха да си наберат малко звезди, а вятърът смесен с вой на среднощни кучета ги люлееше. Из двора обикаляха доста призраци и нямаше спасение. Тогава вниманието и бе привлечено от една звезда,която и се стори позната. Не беше ли оная стара детска звезда, нейна приятелка, с която тя си намигаше подпряна на прозореца. Да, същата звезда!

Мина не си спомняше кога започна редовно да си говори със звездата, но с течение на времето това и стана неотменен ритуал. Споделяше си със свойта звезда, но не като с човешка приятелка, защото я беше малко страх да я лъже. Същевременно не изпитваше никакъв срам да си признае и най-интимните си мисли и всички мръсотии. Когато космите между краката й станаха повече от двайсет Мина спря да си говори със звездата – този нейн неоформен детски Бог. А Алекс май тръгна да прави нещо.

Тръгна и неочаквано спря, огледа се уплашено, а протегнатата му към нея ръка увисна във въздуха. След това той се надигна със сумтене и излезе навън, а Мина остана сама в полумрака, да гадае какво се случи. Само преди минута беше твърдо решена да се съпротивлява, да се измъкне от това леговище, колкото и непосилно да и изглеждаше това. Имаше чувството, че в кожите на постелката са вплетени безброй твърди, къдрави косми на дебели жени. Изпитваше необясним гняв към тия двайсет и шест години,с които Алекс я водеше и през които беше правил само глупости. И къде отиде сега?

Алекс стоеше прав, с лице към вятъра, а отворената му риза се развяваше като на филм и го правеше страховит. Дали не си съобщаваше нещо с кучетата от отсрещния баир или просто беше излязъл да подиша чист въздух – това никога нямаше да се изясни. Мина застана зад него и тихо се долепи до гърба му. После влязоха вътре, а минута по-късно тя съвсем не знаеше на кой свят се намира. Той я премяташе във всички посоки и й се струваше, че е завита с покров, направен от козина, езици и зъби. Дори Алекс да се готвеше да я яде на нея и беше все едно. Не можеше да разбере дали е възбудена, а и какво общо имаше тази битка с половата възбуда също не беше ясно. Удивляваше се как такъв голям човек може да извършва толкова сложни движения без да я смачка, удивляваше я постоянството му на алпинист, въглекопач и йога. А колко време мина така никой не разбра. Някаква цигара беше изгоряла цялата в пепелника, звездата на Мина се беше преместила в средата на прозореца, а вятърът беше спрял. Камината бумтеше яко и двамата бяха мокри от пот – най-вече неговата. Зърната на гърдите я боляха, лицето й беше ожулено от коравата му брада и гореше, а също и бедрата отвътре. Чак тогава Алекс проникна в нея.

Неочаквано суматохата свърши и околният свят зае водоравно положение, като се изпълни с хармония. Не знам как точно да се нарече чувството, което обзе Мина, но то беше облекчително и тържествено. Нямаше грешка. Въпреки всички предишни съмнения най-накрая се оказа, че това наистина е Той. Не точно чичо-бате Алекс, не и сегашния пухтящ Алекс, а един друг – само звездичката знаеше за него.

Това стана, когато Мина си говори за последен път със свойта звезда. Беше на планина с мама и тате преди седем години. Последната вечер беше много топло и когато всички си бяха вече легнали тя излезе на поляната пред станцията. Тревата беше мека и къса, Мина легна по гръб и отправи поглед към свойта приятелка. Беше наложително да обясни, че се е появил един неясно още какъв, но определено го имаше. После Мина дигна фланелката си и показа на звездата малките си остри гърди. Звездата трябваше да знае, че с Мина стават разни неща и не можеше да продължава да живее без любим.

Мина затвори очи, но за малко, защото й се зави свят, а после се загледа в звездата си без да я изпуска от поглед. Устата й беше полуотворена, но нямаше кой да види погубващия отблясък на зъбите й. Струваше и се, че ложето им плува върху лениви черни води, не знаеше къде точно са й краката, ръцете й, въобще къде свършва тя самата. В това първо пътешествие извън тялото си Мина се усещаше малка, компактна и благоразположена към нещата и за първи път приятелството със звездата беше равностойно. „Виждаш ли ме сега“ – говореше и Мина – „виждаш ли какви ги върша“. Звездата успокоително трепкаше в знак на съгласие и бавно плуваше към ъгъла на прозореца. А междувременно Алекс приключи със своя сеанс.

Към края стана доста шумен, а от гърлото му излизаха хрипливи звуци. Изпъна се лъснал от пот и после бавно се претърколи до нея. Тя се приповдигна на лакът, а едрите й гърди леко докосваха рамото му. Той беше обърнал глава на другата страна и спазваше своя обет за мълчание и сумтене. Това на Мина изобщо не пречеше, нито я дразнеше. Тя си имаше звездата, себе си, своят далечен любим и безкрайното количество живот, който се стелеше в краката й. Така можеше да прекара много време.

Гърдите на Мина бяха кръгли, с големи кафяви зърна и много фини сензори. От известно време тези сензори даваха слаб тревожен сигнал, но господарката Мина се занимаваше с възвишени преживявания и отлагаше момента да им обърне внимание. Едрият, допреди малко буен обект, до който сензорите се допираха сега беше абсолютно неподвижен, а температурата му спадаше много бавно но постоянно. Всички къркоренета и пулсации под покритата с косми кожа бяха престанали и наоколо се стелеше една особена тишина, особена преди да стане ужасяваща. В това време Мина си вземаше сбогом със звездата, която вече напусна очертанията на прозореца. Не можеше да отлага повече момента и трябваше да провери глождещото я нереално съмнение.

Алекс не мърдаше, Алекс не дишаше, Алекс не чуваше. Не реагираше още на молби, на щипане, на истеричен смях и на поливане със сода. След половин час Мина най-накрая реши,че е умрял.

Светкавично си намери гащите, обу ги и лазейки гола по леглото и по земята започна да изнамира и другите части на облеклото си. Като скоропоговорка повтаряше „ебасимайката, ебасимайката“ – думи, които иначе не използваше. Те явно имаха за цел да развалят лошата магия, да се изправят като заклинание срещу пълния идиотизъм на случилото се.

След като се вмъкна в дългите си ботуши тя блъсна вратата и излезе навън. Непосилна пустош. Дори кучетата вече не лаеха, всички горски обитатели спяха в засипаните си от снега дупки и не видяха младата смешна човешка женска с тънко палто, блузка с деколте и гол корем и много странни неща на краката, които й пречеха да ходи. Никъде нямаше да стигне. А и Мина много добре го знаеше. Никъде нямаше да стигне, никъде не можеше да отиде, трябваше неизбежно да се върне при умрелия и да понесе всички последствия. Трябваше да седи в злокобния мрак, да слуша скърцането на гредите на тавана и да чака, докато дойдат лекарите, полицаите, майка й, баща й и адвкокатката – приятелка на Алекс. „Как можа да го направиш точно сега, как можа точно тук“ – мислеше си Мина удряйки с юмрук по дебелите дъски на вратата. После влезе вътре и затърси ключа на лампата. Нов ужас. Явно нямаше ключ, нямаше и електричество, въпреки че Алекс беше споменал за някакъв генератор. Където генератор там и карбуратор. Отиде до камината и след половин час духане, веене с ризата на Алекс и проклятия огъня пак се разгоря. Добре, че имаше дърва за цяла зима. Сега Мина вече не повтаряше „ебасимайката“, а го беше сменила с горестното „божегосподи“. Призраците,от които толкова се опасяваше не я безпокояха, най-много се плашеше да не угасне огънят и мъртвият Алекс да стане бял и студен като камък. Затова подреди до камината цяла камара тънки и дебели дърва, оправи колкото можа леглото и зави мъртвия с едно одеало. Отначало покри и главата му, но после това и се стори неуважително и го зави до брадата. Не беше страшен. Изглеждаше по-скоро тъжен и измъчен и дори в смъртта веждите му бяха леко и драматично повдигнати,както когато пееше „О соле мио“. Навън през прозореца се виждаха други непознати звезди, които я гледаха сериозно. Тишината не я плашеше, Мина я усещаше като много нисък и плътен звук като от басовите регистри на орган. Червената светлина на огъня и звукът на тишината бяха естествени, стабилни и тържествени. Беше пристигнал Ангелът на смъртта и Мина усещаше знаменателното му присъствие.

Опита да пуши от отровното „Марлборо“, но не се получи за разлика от бърбъна, който вля приятелската си топлина в свития и стомах. Тогава разбра, че още една глътка и ще заспи,а мисълта че някой може да я намери спяща до мъртвия Алекс я ужаси. Намери ключовете от волвото, захвърлени на перваза на камината, загърна се с едно одеало и отиде до колата. Намери картата и след известно време, прекарано в чудене и взиране най-накрая реши, че знае къде се намира. После се обади на бърза помощ от телефона на Алекс. Изненадващо и за самата себе си беше спокойна и делова. Обясни, че докато ринал сняг на човека му прилошало, назова часа и какво е състоянието му в момента. От другата страна на линията също спокойно и делово й казаха да седи там, където е и да чака докато дойдат. Не уточниха кога. Сега оставаше едно последно и невъзможно нещо – да облече мъртвия.

Божегосподи, божегосподи... Отначало Мина се опитваше да пипа само с два пръста но нищо не излезе. Задачата изискваше физическа мощ. След като се пребори с панталоните обаче разбра, че е достатъчно силна и когато накрая връзваше обувките му беше леко изпотена и изпълнена с омерзителна гордост от себе си. Така! Алекс вече не само не я плашеше, но не я и притесняваше. Лежеше си кротко, добре облечен, загинал на четирийсет и четири по време на секс. Чичо-бате Алекс.

Мина се беше отпуснала на огромното легло, на метър от мъртвия и чакаше да й стане мъчно. Така и заспа.

Събуди я проточеният вой на клаксон. В краткия миг преди да отвори очи и се мярна мисълта, че може би всичко да е било гаден сън и тя си е в къщи, но не беше сън. Навън се съмваше, небето мрачно сивееше, а една сива очукана линейка пърпореше зад волвото. Отвътре излязоха шофьор и доктор, също сиви, с посивели коси, посивели от безсънието лица и червени от водката очи.

– Къде е пациентът? Там? – и докторът влезе в голямата стая. Огледа без особен интерес обстановката, повдигна вежди и се надвеси над Алекс. Не го докосна, само махна на шофьора, който измъкна носилката от линейката. След минута го бяха натоварили.

– Ти, мойто момиче, по добре да се качиш при нас. Да не решиш да караш колата в тоя сняг – докторът я гледаше уморено, но със съчувствие – Не те попитах,ти дъщерята ли си?

Никога Мина не беше лъгала толкова уверено и с такова облекчение – само кимна в знак на съгласие. После седна между сивите хора, загърна, плътно колената си с палтото и се опита да се разтвори в сивото небе, което се стелеше над цялата земя. Не я ли разпозна тоя изтерзан чичка, докторът, не разбра ли, че е една малка курва и лъжкиня. И как му дойде на ума това – дъщеря. Дъщеря!

И тогава на Мина й стана мъчно, така мъчно, че сълзите й потекоха и не спряха.

През целия път.

Между многото си други ангажименти Светослав Терзийски пише и проза. Автор е на сборника разкази „Безпризорни ангели“ (изд. „Жанет 45“, 2008), части от който представяме тук.

Pin It

Прочетете още...

Гара Кроносово

Венцислав Божинов 06 Ное, 2008 Hits: 14308
Малката долина, в която се намира Кроносово,…

Whiskas & Whisky

Антон Терзиев 28 Сеп, 2009 Hits: 15434
Ако се прибираш от парти на четвърти…