От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

В магазина за електроматериали имаше продавачка, старец и младеж. Старецът стоеше между младежа и продавачката, страшно загледан в някаква крушка и беше там само за да пречи. Продавачката гледаше през него по посока на младежа и от няколко дълги секунди вече знаеше, че е хубав. Тя беше тъпа, самата тя казваше, че е тъпа, но готина и затова за простите неща не бъркаше. Имаше нещо сбъркано във вида на младежа. Беше облечен с работен гащеризон на БТК, който му беше голям – ръкавите и крачолите бяха навити и по всичко си личеше, че отдолу е чисто гол. Все едно тайно се беше намъкнал в чуждата дреха и елегантният му врат учудено се проточваше над яката. Отдолу, през крачолите, се подаваха тънки загорели глезени с тъмноруси косъмчета, а на краката имаше странни кожени сандали, каквито, според нея, би трябвало да носят норвежките педераси. В желанието си да ускори изчезването на стареца продавачката се облегна на масата и гърдите й застанаха под носа му, задавайки въпроса „кво?“. А гърдите й бяха толкова кръгли, издаваха една приятелска покана да ги хванеш в шепи и да ги държиш дълго време, затворил очи. И така нямаше да видиш малките й очета и голямата месеста уста, която непрестанно помръдваше по един вулгарен начин, дали от дъвченето на дъвката, дали като четеше някой етикет. Ако не беше толкова забързан и притеснен, младежът наволя щеше да съзерцава това устище и сигурно би го оприличил на някакъв втори, по-малък задник, в горната част на тялото.

Но младежът, който се казваше Емил, наистина бързаше и, леко избутвайки стареца, попита:

– Извинете, имате ли мултицет?

– Мултицет ли? Ами не знам… Я чакай малко.

Тя изчезна в друго помещение откъдето се чуваше как говори с някой по телефона, питайки какво е мултицет. Отчайваща работа. Емил се надяваше, че в магазина ще намери мултицет и че някой ще му обясни с две думи за какво служи и как се работи с него. Като човек на изкуството той презираше всички джунджурии с копчета и жици и подценяваше тяхното коварство. Той измърмори нещо от рода, че няма нужда и понечи да си ходи, но продавачката го спря и продължи яростно да издирва мултицет, от което си пролича, че изобщо не е безкористна. Когато не се намери мултицет в магазина тя се ангажира да поръча от някакъв склад и беше толкова властна в намерението си, че накрая Емил взе листчето с телефона, което тя написа, мърдайки огромните си влажни устни. Така се случи поредното глупаво и ненужно събитие в този несмислен ден.

Емил излезе набързо и се запъти към апартамента на Курвата без мултицет и без никакъв план за действие.


Small Ad GF 1

Нека сега отговорим на наболелите въпроси – коя е курвата, за какво е мултицетът и за какво изобщо става въпрос в това литературно произведение.

Курвата е любовницата на господин Бастун, а господин Бастун е нещо като съквартирант на Емил, а Емил е на двадесет и шест години и това лято завърши Художествената академия. Като млад, човек обикновено е хубав, но Емил беше още по-хубав. Всичките му части бяха правени с едно особено внимание и сглобени с лекота, така че не се набиваше на очи, но минавайки покрай хората той оставяше приятно чувство, като аромат на ментова дъвка, боров терпентин и изпрана риза. Беше източен, с тесни стъпала, но дланите му бяха здрави, заради работата с чука и длетото. На фона на цялата тая идеалност единствени не се връзваха очите му и не защото бяха грозни, напротив – те бяха излишно, женствено красиви и не можеха да се сравнят с нищо друго, освен с очите на сърна. Това всъщност е тъпото.

Емил много обичаше да ходи по гащи или завит с парче чаршаф и да шляпа бос по каменните плочи в коридора. Плочите бяха наистина древни, на повече от сто години и толкова мръсни, че тяхната мръсност прехвърляше смисъла на думата, така че това бяха най-съвършените плочи в най-древната студентска бърлога в София. Къщата беше едноетажна, с високи тавани, строена около 1890-та и незнайно как оцеляла до сега. Стоеше сбутана в дъното на голям двор, с два мощни ореха, които я криеха от погледите на нечестивите. Освен орехите имаше някакви храсталаци и няколко криви плодни дървета, поливани от древността до сега само с пикня. Вътре къщата се състоеше от коридора с каменните плочи, по протежение на който имаше осем врати, зад които имаше осем стаички, където осем пъти по осем се бяха сменяли различни хора, все млади. Нито един човек не беше остарял в тази къща, не я бе заразил с миризмата си на тление, така че дори от най-прашасалите древни ъгли струеше аромата на предстоящ, неупотребен живот. Мишките, голите охлюви и дори хлебарките отдавна бяха потърсили други по-перспективни домове и освен действителните квартиранти, къщата се обитаваше единствено от духовете на млади мъже с остри адамови ябълки и девойки с много косми под мишниците. И от господин Бастун понякога.

Когато преди няколко години Емил се нанесе в къщата, неговият предшественик му завеща всичко, което имаше в стаята, сиреч почти нищо освен триножника, големия таблен креват и стотината празни бутилки. Само една вещ изглеждаше подозрително нова и изправна, една електрическа печка – печката на господин Бастун. Емил прие печката и задължението всяка сряда да отключва съседната стая и точно в 10 часа да включва печката. В стаята имаше легло, сгъваема масичка и два стола. Пердетата бяха плътни, никога неотваряни, а матракът на леглото гол и изпънат. Приличаше на последната обител на наскоро починал отшелник. Древният дъсчен под беше смразяващо чист и вътре не миришеше на нищо. Нищо! Затова Емил никога не се заседяваше в стаята, само включваше печката и бързо излизаше. Защо трябваше да пуска печката и през лятото това не го вълнуваше, това беше част от вечния ритуал на къщата и не подлежеше на коментар и промяна.

В дванайсет часа пристигаше самият господин Бастун, а след десет минути и неговата любима – госпожа Бастунеса. Тези хора бяха наистина удивителни заради неподходящия начин, по който изглеждаха. Не е нужно да се описват и двамата, защото си приличаха, все едно са мъжкия и женския вариант на едно същество. Господин Бастун винаги носеше костюм, всъщност той беше един вървящ костюм и не беше много сигурно има ли човек вътре. Вървеше бързо, но поради високия си ръст изглеждаше флегматичен и крайниците му май не се прегъваха там, където трябва. Освен това беше леко кривоглед, така че създаваше усещането, че отива някъде другаде. Но имаше пригладена, акуратна коса и много хубави лъскави обувки, също така и много големи. Разбира се, този човек нямаше определена възраст, като чичовците от картинките в детските книжки. Ако попитаме някое дете това добър чичко ли е или лош, детето би се зачудило, защото господин Бастун не ставаше за мразене също толкова, колкото не ставаше и за обичане. Поне на външен вид. Облечете господин Бастун в женски дрехи, но не му слагайте никакви гърди и ще получите госпожа Бастунеса.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Ето тия две същества се срещаха всяка сряда, всеки месец, всяка година, откакто Емил живееше в къщата. В началото той се ослушваше да дочуе звуците на страстта – скърцане на креват, грухтене, пъшкане или поне разговор, но от съседната стая не се чуваше абсолютно нищо, както и не се откриваха никакви следи от човешко присъствие, след като любовниците си тръгнеха. Дали всъщност бяха любовници? Можеше да са извънземни или членове на някаква много малка секта само от двама члена, които всяка сряда извършваха своя ритуал. А те си тръгваха точно в четири часа – първо госпожа Бастунеса и пет минути по-късно – господин Бастун.

Емил бързо свикна с техния ритуал и престана да им обръща внимание. Той имаше да рисува, да изучава сексуалното поведение на жените чрез експерименти и да допълва колекцията от празни бутилки. С други думи Емил трябваше пълноценно да изживява студентския си живот. Някъде по средата на същия този студентски живот Емил разбра, че не може да носи много на пиене, не можеше да спи с някое момиче, с което се е запознал същия ден, изобщо не беше човек, създаден за бурно веселие. Не беше лаком. Самият той беше направен с по-малко месо, с повече кост и сухожилия, което му позволяваше дълго време да стои в някоя неудобна за хората поза и да съзерцава нещо. Но не беше някой мистичен сухар. Обичаше да направи много палачинки и да седне с гаджето си на масата в двора, да мажат палачинките с мед, с течен шоколад, по някой път и с майонеза или топено сирене и бавно да ядат, говорейки си за маловажни неща. Обичаше да гледа как се свечерява, когато навън е топло и бученето на големия град полека заглъхва, а в душата му не се обаждаше нито един тревожен глас. В сърцето му, малко над палачинките, се настаняваше спокойствието на щастливеца, който е толкова млад, че е практически безсмъртен и единственото, което чакаше, бе да падне пълния мрак, така че почти да не се виждат и да се чува само ленивия глас на девойката. А тя се хвалеше, че е убила комар.

Хората като Емил обикновено са ранобудни, но той не беше като тия хора. Когато нямаше работа ставаше към единайсет и шляпаше бос по каменните плочи на коридора. Тяхната студенина го събуждаше, а това, че бяха излъскани от хилядите боси стъпки преди него, му вдъхваше оптимизъм, че животът ето сега започва. Къпеше се със студена вода, после се изтриваше с чаршаф, навличаше дънки и риза и отиваше по-надолу по улицата да пие кафе. Обикновено си носеше скицник и дебел молив, за всеки случай, ако му се дорисува. Така както си седеше, Емил изглеждаше по-хубав, отколкото е необходимо – като изпрано светло петно от мръсната шарена риза на околния свят. Но така както не беше лаком за удоволствията на живота, така не беше и особено суетен, и затова не усещаше погледите на жените, които го стрелкаха косо. Емил си седеше и нещо си мислеше. Мислите му бяха предимно ведри. Само това последно лято в мислите му започна да се промъква и малко безпокойство, защото големият живот най-накрая трябваше наистина да започне. Трябваше да се раздели с любимата си стая в старата къща и май затова му беше мъчно най-много. Лятото отиваше към края си и всеки ден беше златен, удовлетворяващ, засищащ като палачинка, намазана с прозрачен мед.

И ето, че в сряда беше станало вече един и нещо, а Емил още пиеше кафе и си бърбореше с барманката. Ами печката на господин Бастун? Даде си сметка, че нито веднъж не беше пропуснал да изпълни задълженията си, а ако му се налагаше да отсъства, оставяше печката на някой от съквартирантите. За какво всъщност им е тая печка? Вярно, че в къщата дори през лятото беше хладно… Скоро Емил забрави за господин Бастун. Мислеше си, че днес може би е най-хубавият ден от лятото. Времето сигурно щеше да се разваля и на хоризонта застана прашна ивица, която щеше да стане пурпурна на залез. Всичко беше толкова просто и красиво, че Емил реши да не мърда от стола. Целият огромен свят, с цялата си светлина, шумове и миризми, беше дошъл при него, така че Емил нямаше къде да ходи. Ако имаше още два лева нямаше да си тръгне и щеше да дочака залеза да оцвети с могъщата си червенина прашния край на света.

Реши да прескочи за някой лев до вкъщи и да се върне.

Тъкмо беше намерил някакви смачкани левчета в един джоб, когато чу първия шум от стаята на господин Бастун. Първоначално не разбра какво е, но скоро осъзна, че оттатък някой плаче. Не просто плаче, някой ридаеше – безкрайно, горчиво ридание, прекъсвано от хълцане и секнене. И гласът беше мъжки. Ако оттатък не се беше настанило някое привидение, то значи ридаеше господин Бастун.

Емил понечи веднага да отиде в другата стая и да види какво става, може би да помогне, но после се спря. Не знаеше какво може да види вътре, всъщност какво право имаше да влиза? Това си е тайният живот на господин Бастун. Но вече не му се ходеше да гледа залеза. Мъчителното ридание на господин Бастун го притегли към себе си и не го пускаше да излезе. Емил взе скицника, тръшна се на леглото и започна да си драска безсмислици.

Всъщност чакаше да стане нещо и то стана. На вратата се почука и преди Емил да каже „да“, се появи самият господин Бастун във вид, в който Емил не можеше да си представи, че ще го види. Господин Бастун беше без сако, с разкопчана риза, извадена от панталона, а отдолу по потник. Потникът беше накапан от сълзи и лиги, а под мишниците на ризата имаше два полумесеца пот. Потта миришеше на мъка, на нещо интимно и непристойно, което не е за показване – натрапчива телесна миризма, която обгражда отвсякъде и те прилепва към себе си.

– Приятелю, имаш ли да ми дадеш една цигара – помоли господин Бастун и се подпря на вратата.

Емил затършува из някакви кашони и намери смачкано Виктори. Докато подаваше цигарите на господин Бастун, забеляза, че той всъщност не е толкова слаб, имаше цицки и малко шкембенце, смъкнато под колана. С разкопчаната риза и потника изглеждаше разгулно разсъблечен.

– Може ли да поседна при тебе да си изпуша цигарата – каза господин Бастун и седна в края на леглото с чинно прибрани крака в големите лъскави обувки.

– Извинявай, мойто момче, но какво мойто момче си ти, ти си голям мъж вече и прощавай, че ме виждаш в това състояние, но аз съм разбит човек. Аз съм един разбит човек. Тази мръсна курва ме разби. Мръсна курва. Тя ми еба майката. Чудиш се как мога да я наричам така? Аз искам да я нарека с ней-долните и най-гадни имена. Искам някак си да я наплюя, да я принизя, да стане едно малко нещастно курве, парцал, боклук. Не може повече тя да е най-важното нещо за мене. Не може тя да е всичко за мене, целият ми живот. Това ли ми е отредено. Курва мръсна…

Понеже не знаеше какво да направи, Емил бръкна под кревата и намери половин шише забравена водка.

– Това сигурно е мойта присъда, приятелю. Това е мойто наказание. Ето там в оная стаичка аз да разбера какво е любовта. Ето там през ония изкорубен таван аз можех да се качвам на небето и да се разхождам, там беше мойта стартова площадка за излитане в космоса. Събличахме се чисто голи и лежахме на голия матрак един до друг, а на тавана ми се прожектираха най-хубавите филми в целия живот. Това, приятелю, са мечтите.

– А нищо друго ли не правехте – попита Емил и изведнъж се почувства много глупаво.

– Ами правехме. За секса говориш, нали. То всички правят. Все едно е задължително. Но ние можеше и да не правим. Не разбирахме кога правим и кога не правим. Това е любовта. Секс през цялото време, всичко е секс и яденето на семки също.

Докато Емил наливаше водка, през ума му мина баналната поговорка – по дрехите посрещат… Значи освен, че в костюма на господин Бастун имаше човек, но и в човека имаше страсти и мъка.

– Всичко свърши, мойто момче, всичко свърши ето сега, ето в тоя момент. Защото тия неща са трошливи. Както любовта изглежда вечна, така свършва в един следобед, умира за десет минути с пяна на устата. Ти знаеш ли, че ние никога не сме се уговаряли за тия срещи, може би само в началото, първите една-две години. Нямаше нужда от наговаряне, защото самата любов е заговор… Всъщност случвало се е един или два пъти тя да не дойде, но аз знаех, убеден бях, че е имало някаква важна причина. На детето й вадиха сливиците веднъж, а другия път не помня какво беше… А мойта жена е много разбрана. Всъщност не съм си задавал въпроса дали жена ми нещо знае, дали нещо усеща. Аз съм много точен човек и много внимавам – сигурно за това никой нищо не е разбрал… Нали знаеш колко са гадни хората. Какво им влиза в работата на хората да ме следят какво правя. Това си е моят таен живот. Тая стаичка оттатък е моята единствена територия. Никой няма право да влиза на мойта свещена територия. Никой!

Емил видя, че господин Бастун си е изпил водката и му наля още. Искаше да направи нещо, да отвлече вниманието му, така че да не говори повече. Също му се искаше по някакъв начин да му помогне. Може би не само от съчувствие, а повече от погнуса, така както би настъпил гърчещ се умиращ червей – да прекрати мъките му, но и да не го гледа как се гърчи.

– Може би нещо пък й се е случило, затова не е дошла – каза Емил, като пак го споходи усещането, че говори пълни глупости.

– Не, мойто момче. Не е. Всичко усещам аз. Ти знаеш ли как я познавам тази жена. Майка й не я познава така. Тоя, който обича, знае едни неща, които за другите са невидими. Оставила ме е мръсницата, гадната курва, оставила ме е…

– Но защо я наричате така, все пак…

– Ох приятелю, какво разбираш, ти… То и аз какво разбирам от тоя живот, ама ти. Моля ти се, не ми се сърди. Може ли още малко водчица.

Господин Бастун се напиваше бързо, както се напиват отчаяните, само че при него изглеждаше по-неприятно. Емил не можеше да го гледа повече как седи превит надве в края на леглото и леко се поклаща. Освен съчувствието и погнусата Емил изпитваше и още нещо, и то беше възмущение. Не можеше това да е животът, не можеше това да е любовта. Ситуацията се нуждаеше от спешен ремонт, и планът за този ремонт за миг се очерта в главата на Емил.

– Слушайте, намислил съм нещо. Ще отида и ще и кажа, че я чакате.

– Изключено, тя си е в къщи, мъжът й е там, не прави глупости!

– Все ще измисля нещо, кажете ми адреса!

– Момче, не се забърквай в този ужас, това си е моят ужас, мойто наказание. Тези неща не се оправят, не се лекуват. Ако отидеш ще наруша мойта част от договора – никога никой външен да не се намесва.

– А пет години кой ви пускаше печката – каза Емил и тропна празната бутилка на масата.

Господин Бастун се прекърши още повече – явно споменаването на печката разрови спомените. Взе дебелия черен молив и скицника, и начерта една наистина акуратна карта.

Нататък нещата тръгнаха лесно. Съседът по стая след лекции работеше за БТК и имаше фирмен гащеризон, стълба и куфар с инструменти. След половин час Емил, екипиран като телефонен техник, стоеше пред вратата на госпожа Бастунеса и се канеше да позвъни. Беше решил да импровизира и не мислеше, че ще е трудно. Заради приятната външност хората винаги му се доверяваха. Всъщност трябваше само за момент да доближи госпожа Бастунеса и да мушне в ръката й предварително написаната бележка.

На вратата се появи едър приличен мъж с дебели очила и с добродушно хитър вид. Определено изглеждаше по-симпатичен от господин Бастун. Човекът любезно повдигна вежди и цялата стратегия на Емил стана на пух и прах. Никога не се беше чувствал толкова неудобно. Изведнъж се видя отстрани в големия гащеризон с навитите крачоли и екзотичните сандали на босо. Какъв смях! Стоеше на стълбата и развиваше капака на някаква кутия на стената в коридора, която беше пълна с жици. Внимателният домакин крепеше с една ръка стълбата, а с другата поемаше винтчетата от Емил. Скоро щеше да настъпи мигът на истината.

Всъщност не мога ли да зарежа всичко, да грабна стълбата и да побягна – си помисли Емил. Но не можеше. Сам се набута в тая история. Господин Бастун, който седеше сега пиян на леглото му и го чакаше, беше го предупредил да не се меси.

Емил отвори капака и се загледа в жиците, които му заприличаха на червата на изкормена животинка. Мъжът също гледаше ту в отворената кутия, ту в Емил.

– Младеж, нямаш ли някакви други инструменти в куфара. Според мен за тази работа трябва поне един мултицет.

– А, долу в колата е май, ще сляза да потърся – избърбори набързо Емил и затича надолу по стълбите. Това за мултицета беше истинско спасение, имаше спешна нужда да си събере мислите. Според Емил мултицетът представляваше някакъв вид отвертка и можеше да се намери в близката железария. Той изтича дотам, но както заем вече, мултицет не се намери. Тръгна обратно към дома на госпожа Бастунеса. Улицата изведнъж му се видя ужасно прашна и самотна, а той, предрешен като глупак, отиваше да довърши започнатата глупост. Какво ли правеше клетият пътешественик из космоса – господин Бастун.

Благородните начинания обикновено прекъсват по средата, докато идиотските са карат докрай. Емил нахълта в апартамента на Бастунеса без никакви идеи, но изпълнен с решителност. Може ли до тоалетната? Може. Мъжът на Бастунеса скоро щеше да даде дефект и Емил трябваше да побърза. Минавайки покрай кухнята съзря Бастунеса в облак пара. Тя го позна веднага и нямаше нужда да предава бележката, само прошепна с устни – той чака. После Емил избърбори някакво извинение, прибра си багажа и затича надолу по стълбите.

Свобода, свобода, свобода! Само миризмата от потта на господин Бастун да не го преследваше.

Емил вървеше бързо, а стълбата го удряше в глезените. Здрачът прииждаше и един неочакван, студен вихър хвърли в лицето му шепа прах и няколко жълти листа. Не беше ли рано за тези жълти листа или всъщност вече му беше времето? И какво ли правеше сега господин Бастун. Какво ли?

Когато Емил отвори вратата на стаята, видя точно насреща си господин Бастун напълно облечен, с акуратен възел на вратовръзката и леко червени очи. Интересно, но по костюма му нямаше нито една гънка.

– Извинявай приятелю, че стана свидетел на тази грозна сцена, не съм очаквал от себе си такова нещо. Изчаках те, за да се извиня, сигурно няма да се видим повече. И да ти благодаря за водката. Тая водка май ме спаси, тая водчица… Време е да си тръгвам. Прибирам се при семейството. Тука свърши. Времето за мен тука свърши…

– Но оная жена след малко ще дойде. Какво да я правя като дойде?

– Ех, момче, нали ти казах да не се бъркаш, нали ти казах, че това е само мое наказание. От такава ситуация никой не излиза чист…

Господин Бастун извади портфейла си, защипа няколко банкноти и ги остави на кревата.

– Вземи да се почерпиш, както ти ме почерпи с твойта водка. Тя ме спаси. Или я по-добре си вземи гаджето и заминавай за морето. Времето още е хубаво. Замини, човече, замини наместо мен, направи това, което аз не направих…

Всъщност господин Бастун не беше толкова трезвен, колкото изглеждаше. Гласът му накрая затрепери, а очите пак се наляха със сълзи. С него повече не можеше да се говори. Емил се отмести от вратата и покрай него прошумя костюмът заедно с покъртения си обитател.

Емил бавно премина по коридора, прекоси градината и излезе на тротоара пред разбитата порта. Господин Бастун се отдалечаваше надолу по улицата и се беше смалил до размерите на рисувано човече от книжка с комикси. Краката му се прегъваха напред, но и малко назад, което е забележително и рядко срещано явление. Не беше ли чудно, че по същото време, на същата улица, се появи още една такава походка.

Не, не беше чудно. Просто от другия край на улицата се задаваше госпожа Бастунеса.

Време за губене нямаше. Всеки момент Бастунеса щеше да дойде, а Емил по никакъв начин не искаше да я среща. Набързо метна в раницата си малко дрехи, скицника и дебелия молив, и друго какво… Всъщност триножника е редно да го остави. И печката на господин Бастун също трябва да остане. Парите, оставени на леглото, прибра в джоба си.

Емил не се и замисляше какво всъщност прави, защо си събира багажа като за напускане. Просто трябваше да тръгва, не можеше да седи повече в любимата си стая. Стаята беше заразена от натрапчивия мирис на Бастуновата пот, подът беше накапан с лиги. Времето му в тази стая, колкото и хубаво да мина, беше изтекло.

Тръгна напряко през квартала по уличките с високи, почернели от времето кооперации. Преди пет години, когато дойде в София, тия сгради го привличаха магнетично и същевременно го изпълваха с боязън, а сега Емил вече ги познаваше. Прозорците светваха един след друг, а вътре някакви хора четяха вестници, млади жени по хавлии притичваха към банята, немлади жени носеха тенджери. Кой ли ще е моят прозорец – си мислеше Емил. Когато стане на годините на господин Бастун, сигурно ще има прозорец, а може би и костюм. Би могъл да се зарече цял живот да ходи завит с парче чаршаф, но знаеше, че няма да стане. Човек отстъпва пред живота, по някое време се предава и после се прибира за вечеря. При семейството.

Накъде сега, си мислеше Емил. Да се обади на гаджето си – не!

Да хване влака за Бургас, да си намери компания и да се напие – не. Да обикаля безцелно по улиците – той всъщност това и правеше. От известно време пръстите му мачкаха едно листче, мушнато заедно с дребните банкноти в джоба. На листчето, освен номера, пишеше – железария, мултицет, цеци. Железария, мултицет, цеци. Емил може би не знаеше, но краката му вече вървяха натам. Дали щеше да се обади? Със сигурност!

Хладният вятър побутна Емил в гърба и го накара да се забърза. Той вървеше с леките си крачки, с празна глава и единственото, което си представяше, беше как членът му потъва в огромната уста на цеци.

Между многото си други ангажименти Светослав Терзийски пише и проза. Автор е на сборника разкази „Безпризорни ангели“ (изд. „Жанет 45“, 2008), части от който представяме тук.

Pin It

Прочетете още...

Глад

Здравка Евтимова 23 Юни, 2019 Hits: 6232
Тео я гледаше и колкото повече я гледаше,…

По течението

Орасио Кирога 03 Дек, 2013 Hits: 7854
Мъжът настъпи нещо меко и веднага усети…

В бъчвата

Здравка Евтимова 13 Авг, 2009 Hits: 11073
Баща ми е корав като чепатите върби около…