От редакцията:
Литературните награди притежават странна магия: след като бъдат връчени, резултатът започва да изглежда почти като обективна присъда над литературата. Ребека Макай, която през последните осем години е участвала в журитата на шест големи награди, включително „Пулицър“, ни пуска зад кулисите и показва една далеч по-човешка картина. В нея има вкус, случайност, умора, групова динамика, пропуснати книги, моментни увлечения и понякога чист късмет.

Най-хубавото е, че Макай разказва всичко това с убийствено чувство за хумор и без грам озлобление. Тя не твърди, че литературните награди са измама. Напротив: показва колко сериозно хората в журитата приемат работата си – и едновременно с това колко наивно е от един награден списък да се прави окончателна йерархия на литературната стойност. След този текст човек вероятно ще гледа малко по-различно на златните медали върху кориците на книгите.

Всичко, което си заслужава да се разкрие

Искам да започна, като предотвратя няколко инфаркта и уверя организаторите на всички литературни награди, в чиито журита съм участвала, че НЕ възнамерявам да разкривам никакви тайни от залата на журито.

Но писателите и читателите (а дори и редакторите) често имат огромни, макар и разбираеми заблуди за начина, по който протича присъждането на литературни награди, и с удоволствие ще разсея някои от тях.

Ако броя правилно, през последните осем години съм била член на журито на шест литературни награди, което е АБСУРДНО и никой с всичкия си ум не би го направил. Под „литературна награда“ разбирам онези случаи, при които журито прочита много, много издадени книги, отговарящи на условията, след което понякога съставя дълъг списък, обикновено кратък списък и (почти) винаги избира победител. Става дума за награди като „Пулицър“, National Book Award, канадската „Гилър“, PEN/Faulkner – участвала съм във всички тези журита, по някакви необяснимо мазохистични подбуди. (Тази година имах огромното удоволствие да председателствам журито за „Пулицър“ в категорията художествена литература и по-нататък ще разкажа повече за това.)

Има, разбира се, и други видове награди. При някои един-единствен член на журито получава три вече издадени книги и избира между тях, да речем, книга на годината за даден щат. При други един човек прочита куп ръкописи, стигнали до финала, и избира кой от тях да бъде издаден от малко издателство. Има и онзи вид награда, която получаваш като дете, след като си прочел двайсет и пет книги за едно лято, а библиотеката ти позволява да си избереш която и да е книга и обещава да я поръча специално за теб. И, разбира се, това е най-хубавата възможна награда в целия литературен свят.

Каквото и да е всичко останало, нищо не може да се сравнява с екземпляра от The Westing Game, който получих от обществената библиотека в Лейк Блъф, Илинойс, през 1988 г.

Всяка година се появяват статии с прогнози кой ще спечели – особено при „Пулицър“, National Book Award и „Букър“ – основани на напълно несъществени фактори: например дали съвсем друго жури е харесало предишната книга на същия автор преди пет години или дали настоящата книга е попаднала в списъците на други журита за други награди. Всяка статия, която кара хората да говорят за книги, е нещо чудесно, но трябва да призная, че историята с прогнозите е безполезна.

Ето какво научих от работата си в журита.

Няма никакви „те“

Литературните награди почти никога не се присъждат от организациите, които ги администрират, а от малки групи – обикновено трима или петима – писатели и понякога критици или книжари. Самата организация (обикновено малка, хронично зле финансирана, но храбро оцеляваща структура с нестопанска цел – да, това важи дори за най-прочутите) по правило отговаря само за проверката дали кандидатурите отговарят на условията: издадена ли е книгата през съответната година, живее ли авторът в САЩ, действително ли е под 35 години, евреин ли е или пък е дебютант в късия разказ?

При всяка награда, в чието жури съм участвала или за чието журиране съм слушала разказ от първа ръка, всичко останало зависи от членовете на журито и техните лични особености. Никой друг няма думата. Ръководителите на тези организации често научават името на победителя в същия момент като всички останали.

Затова какво са харесали членовете на журито на NBA [National Book Award] ПРЕДИШНИЯ път е напълно без значение. Същите петима писатели със същия успех биха могли да бъдат избрани за жури на NBA, „Пулицър“ или Story Prize и организацията, към която в момента са прикрепени, няма да има почти никакво отношение към резултата. (Което прави малко забавен факта, че различните награди се ползват с толкова различен престиж, нали?)

Мисля, че за писателите е полезно да го знаят. Ако не сте стигнали до финала за някаква награда, това не означава, че цяла организация ви е преценила като недостатъчно добри. Означава, че трима или петима конкретни човека със свои собствени, особени вкусове не са успели заедно да поставят вашата книга сред най-добрите, най-добрите книги в огромната купчина.

Винаги има единайсето място

Всеки път, когато бъде обявен дълъг списък от десет книги, е имало и единайсета, която за малко, съвсем малко не е попаднала в него. Публично се обявяват трима финалисти за „Пулицър“, но, разбира се, винаги е имало и четвърти избор. И пети. И шести. А авторите им никога няма да разберат това (освен ако някой недобросъвестен член на журито не се напие на някое парти и не изплюе камъчето).

Като член на жури това направо ме убива. Нечий живот е можел да се промени, но за съвсем малко не се е променил. Някъде някой се пита дали всичко това изобщо си струва, без никога да научи, че членовете на журито са били лудо влюбени в книгата му и са били съсипани, че не са успели да я изведат на преден план.

Книгите са толкова, толкова много

Срещу скромен хонорар – от 0 до 500 или 5000 долара – от вас се очаква за около шест месеца да се справите със стотици книги. Някои награди изискват да прочетете само двайсет книги или просто онези, които ви привлекат, но за най-големите литературни награди могат да постъпят до 600 редовни кандидатури. Оттук следват две неща и не мисля, че издавам държавна тайна: 1) не всеки член на журито може да погледне всяка една книга; 2) когато член на журито разбере, че дадена книга не му харесва достатъчно, може просто да я остави.

За първото ще говоря по-подробно след малко. Ако второто ви се струва несправедливо, по-нататък ще обясня какъв невероятно широк спектър от неща се изпращат... Но все пак, чуйте: ако още първият абзац на един роман е много лош (а за да не засегна нечии чувства, нека си представим, че е тромав, неграмотен, сексистки, неразбираем и пълен с конспиративни теории), защо, за бога, да продължавам да чета с надеждата, че по някакво чудо книгата ще стане гениална – и то толкова гениална, че да компенсира този първи абзац и да заслужи голямата награда? Чакат ме още сто книги. Аз не чета бързо. (Според личния ми опит повечето писатели също не четат бързо.) Всяка добра причина да оставиш една книга е благословия.

В повечето случаи членовете на журито си разпределят първия кръг на четене: отсяват книгите, които не искат да разглеждат по-нататък, и предават на останалите онези, които са им харесали. Списъкът може да бъде разделен по различни начини – по азбучен ред, според интересите, на случаен принцип, – но обикновено най-разумният подход е „разделяй и владей“. И въпреки това, в зависимост от броя на кандидатурите и членовете на журито, на един човек могат да се паднат двеста книги. Това означава да четеш непрекъснато, да прослушваш книги на аудио, докато си под душа, да посягаш към електронния четец на червен светофар, да помъкнеш десет предварителни издателски екземпляра за уикенда при роднините на партньора си.

Познавам един член на жури, който твърди, че е прочел поне по двайсет страници от всяка една от петстотинте кандидатури за голяма литературна награда, но за целта си е взел творчески отпуск. Най-лесно им е на журиращите поезия: едно стихотворение може да ти каже много за това дали си струва да продължиш. При литературата за юноши поне книгите са по-кратки. А членовете на журита за художествена и нехудожествена литература за възрастни имат далеч най-много работа.

Това означава, че книгата ви винаги ще бъде жертва на случайността

Не всяка книга може да бъде прочетена при идеални обстоятелства (хамак, маргарита), а е напълно възможно и четирима от петимата членове на журито да биха харесали книгата ви, но първият ѝ читател да се окаже точно онзи пети човек, на когото тя просто не говори нищо и който няма да я предаде нататък.

Всяко жури има собствен дух

Някои награди поставят конкретни изисквания (например правилата за „Пулицър“ в категорията художествена литература гласят, че наградата за предпочитане се присъжда на книга, „посветена на американския живот“), но на повечето журита просто се казва да изберат най-добрата книга на годината. Независимо от предишните постижения, известността или репутацията на автора. Просто най-добрата книга.

Но какво означава това?

В хода на работата членовете на журито обикновено общуват помежду си (по Zoom и/или чрез електронни таблици и имейли) и често в някакъв момент сами определят критериите си. Търсят ли просто най-добре написаната книга в съответния жанр? Или най-новаторската? Книгата, която всички би трябвало да четат и след петдесет години? Книгата, която ги е развълнувала най-силно?

А после идва и чистата алхимия на самата група. В едно жури всички открихме, че сме израснали във ферми, затова като група изпитвахме особено влечение към книги на селскостопанска тематика. 😊

Процесът е по-чист, отколкото предполагате

Писателите и читателите обичат да подозират, че при наградите действат приятелски кръгове и връзки. Не мога да гарантирам, че подобно нещо никога не се е случвало, но мога да кажа, че аз никога не съм го виждала, а за всичките тези години съм чувала само за един такъв случай от втора ръка – и въпросният човек беше публично посрамен.

Писател, достигнал до такава известност, че да бъде поканен в журито на голяма награда, има много приятели писатели, така че приятелството с член на журито няма да даде на никого особено предимство. Ако са постъпили 400 книги, напълно възможно е 75 да са написани от хора, които познавам добре, 50 – от мои онлайн познати, десет да са от моето издателство, три – от автори на моя агент, а една – от онзи забавен дебютант, който поведе конгата в Bread Loaf. Членовете на журито много стриктно се оттеглят от четенето и гласуването за автори, към които смятат, че не могат да бъдат безпристрастни, и декларират личните и професионалните си отношения с тях. Книги се предават на друг член на журито, защото авторът е бивш студент, близък приятел или просто защото първият читател не може да го понася. Отводите и декларациите продължават чак до самия край.

Аз самата предавам книга на друг член на журито и когато подозирам, че просто не съм подходящият читател за нея, но някой от останалите може да я хареса истински и да се застъпи убедено за нея. Една такава книга в крайна сметка стигна до краткия списък на награда, която журирах.

Случайността е много по-голяма, отколкото предполагате

Тъй като в първия кръг една книга често минава само през един чифт очи, преминаването ѝ в следващия може да зависи изцяло от вкуса на един човек. Един човек! Човек, който може би не обича шоколад или пък си слага кетчуп върху яйцата. Човек, който просто в този конкретен момент не е бил настроен за тази конкретна книга. Или който (виж: седем милиона книги за шест месеца) не е имал лукса да я остави в лош ден и да я подхване отново, когато попадне в подходящото настроение.

Вярно е и обратното: помага, ако книгата звучи обещаващо за конкретния член на журито. (Литературна фантастика, развиваща се в Парагвай? Току-що бях в Парагвай! Давайте я насам!) И да, дори подсъзнателно това усещане за „обещаваща книга“ може да е свързано със силната репутация на автора или с многото похвали, които книгата вече е получила. (Някои членове на журита нарочно търсят рецензии, за да решат кои книги да прочетат първо; други старателно ги избягват.) Разбира се, огромната репутация или прекомерните хвалби могат също толкова лесно да изиграят лоша шега. А има и особено удоволствие в това да откриеш човек, който е нов или пренебрегнат. Някога всички сме били нови. Всички сме се чувствали пренебрегнати. И на всички ни се иска ние да сме хората, които ще открият следващото голямо нещо.

Помага и ако книгата е излязла достатъчно рано през годината, така че членът на журито да я е прочел още преди началото на самото журиране. (Макар че в крайна сметка може да се окаже предимство и ако някой я прочете късно и все още е изцяло под нейното въздействие, когато започнат решаващите разговори.)

А после, при самото оценяване, случайността достига направо смайващи размери. Помислете за всички книги, които сте прочели през последната година, и изберете петте най-добри. След един час помислете отново и вижте дали вече не сте променили мнението си или не сте започнали да се съмнявате в избора си. Поспете хубаво и проверете как ви изглежда списъкът след това. А след една седмица?

Ще разкажа анонимно една история на мой приятел, който преди няколко години е бил в журито на голяма награда: „Събрахме се по телефона, за да обсъдим дългия списък. Оставаше едно свободно място, затова погледнах бележника, в който си записвах прочетеното, и предложих книга, от която бях доволен. Ден по-късно осъзнах, че съм пропуснал да запиша в бележника една от любимите си книги за годината и затова съм я забравил по време на разговора. Можех вместо това да предложа нея. Но не го направих.“

Чувала съм и за журита, в които един от членовете просто не си е свършил работата, а останалите не са успели да поемат всичко, което е оставил след себе си – така че някои от кандидатстващите книги почти не са били погледнати.

Ще се изненадате какво изобщо не се изпраща

Последните две подробности може вече да са ви хвърлили в паника, но се надявам да сте си запазили и малко гняв.

За някои награди се плаща такса за кандидатстване, за други – не. Някои позволяват книгите да бъдат подавани директно от авторите, докато други изискват това да става чрез пиарите или редакторите им. И в двата случая издателските пиари и редакторите решават кои заглавия от каталога си да изпратят за кои награди. Дори когато кандидатстването е безплатно, те искат номинациите им да имат някаква тежест. Ако Random House изпрати буквално всеки свой роман от 2026 г. за дадена награда, това би затрупало журито и вероятно би го подразнило.

За съжаление таксата за кандидатстване може да бъде пречка за малките издателства. Но защо голямо издателство би пропуснало да изпрати за голяма награда книга на утвърден носител на литературни отличия – книга, която се появява във всевъзможни класации за най-добрите заглавия на годината, – е напълно непонятно за мен. И все пак подобни пропуски се случват непрекъснато.

Преди няколко години бях в журито на награда, за която си бяхме разпределили първоначалното четене по азбучен ред. Да речем, че на мен се падаха авторите от A до G. Към края на процеса един приятел ме попита какво мисля за новата книга на Джейн Доу. Отговорих му с текстово съобщение: „Джейн Доу има нова книга????“ Джейн Доу беше носителка на „Пулицър“, при това на върха на кариерата си.

Друг мой приятел участваше в журито за нехудожествена литература на голяма награда и цялата група се съгласила по имейл, че има очевиден фаворит – книга, която всички били прочели и обикнали. Едва тогава установили, че тя изобщо не е била подадена преди крайния срок.

Друг приятел, член на журито на една от най-големите награди за художествена литература, ми разказа, че книгата, която в крайна сметка спечелила – победа, която изградила кариерата на автора ѝ, – първоначално изобщо не била подадена. Един от членовете на журито прочел възторжена рецензия и малко преди крайния срок се свързал с издателството с молба да я изпратят. Чувала съм и за случаи, когато членове на жури сами са настоявали дадена книга да бъде подадена, а тя пак не е била изпратена.

Може би досадната работа по попълването на формулярите за награди се възлага на стажанти. Може би в системата живеят таласъми. Но ако бях редактор, щях да дишам във врата на човека, който отговаря за кандидатурите.

Ще се изненадате и какво се изпраща

А после идват моментите, когато се питаш защо, за бога, някое издателство или някой автор изобщо си е направил труда да изпрати определено заглавие. Говоря например за третата книга от детска трилогия за дракони, предложена за голяма литературна награда за възрастни.

Когато книгата е крещящо неподходяща за съответната награда (например шаблонен еротично-романтичен роман с разкъсани корсажи, изпратен за „Букър“), се сещам за три възможни обяснения: 1) издателството е длъжно да изпраща книгата за всички големи награди, защото авторът, който продава много, си е извоювал подобна клауза в договора; 2) авторът сам я е изпратил, без да си направи труда да провери каква е наградата, кои са предишните ѝ носители и т.н., или просто е непоколебимо убеден, че ТОЗИ образователен комикс за християнски жаби ще разтопи студените, корави сърца на литературното жури; 3) авторът прекрасно знае, че номерът няма да мине, но иска после да казва, че книгата е била „номинирана за „Пулицър““, с надеждата хората да решат, че това означава, че е била финалист. (Случва се достатъчно често, та на сайта на „Пулицър“ вече изрично пише: „Не насърчаваме употребата на твърдението, че някой е бил „номиниран“ за „Пулицър“ само защото до нас е била изпратена кандидатура.“)

Журитата не се стремят насила към разнообразие

На всеки няколко години някой, който няма представа за какво говори, публично се оплаква, че журитата избират книги според някаква „уок“ идеология, квоти за разнообразие или други подобни глупости.

Във всяко жури, в което съм участвала, след като сме избрали списъка си, сме спирали за момент, за да направим своеобразна последваща проверка: дали несъзнателни предубеждения не са довели до очевиден дисбаланс по отношение на пол, етнически произход, жанр (Избрахме ли десет романа и нито един сборник с разкази? Устройва ли ни това?), големина на издателството и дори тематика. И нито веднъж не се е налагало да променяме нещо.

Вярно е, че дългите списъци днес не изглеждат както някога. Това може да се дължи на факта, че самите журита най-сетне са станали по-разнообразни, а оттам идва и по-голямо разнообразие от мнения и вкусове. А може да се дължи и на това, че всички ние предпочитаме книги, които, нали разбирате, не звучат като всяка друга книга, която вече сме прочели.

Оказва се, че когато четем широко и без предубеждения, вече не се случва 95 процента от наградите да отиват при хетеросексуални бели мъже, представете си.

„Пулицър“ е различен случай

Струва си да отбележим, че при наградите „Пулицър“ устройството е необичайно. За всяка категория жури от петима писатели и критици номинира трима финалисти, след което ги предава на Борда на наградите „Пулицър“ към Колумбийския университет – орган, съставен предимно от журналисти, наред с един поет, един романист и т.н. Членовете му обикновено остават в него по няколко години. След като са прочели всички произведения на финалистите, членовете на Борда заседават два дни в кампуса на Колумбийския университет и вземат окончателните решения във всички категории – от художествена литература до фотожурналистика и регионална журналистика.

А ето какво пише на сайта на „Пулицър“ (удебеляването е мое): „Наградите се присъждат с мнозинство от гласовете, но Бордът има също така право да реши да не присъди награда, а с мнозинство от три четвърти – да избере кандидатура, която не е била номинирана, или да прехвърля номинации между категориите. Ако Бордът не е удовлетворен от номинациите на дадено жури, той може да поиска от администратора да се консултира с председателя му, за да установи дали има други достойни кандидатури. Междувременно обсъжданията продължават.“

Наред с всичко останало това означава, че журито трябва да държи в резерв и таен четвърти избор. Избор, който най-вероятно никога няма да стане публичен. Означава също, че като член на журито всъщност не знаеш дали Бордът ще избере една от трите предложени от вас книги, или ще предпочете нещо съвсем друго. И означава, че когато видите обявени трима финалисти плюс победител – вместо двама финалисти плюс победител, – се е случило нещо интересно.

Има и още една разлика. При повечето награди самоличността на членовете на журито е публично известна. При „Пулицър“ съставът на журито във всяка категория трябва да остане в тайна до обявяването на наградите. Много литературни отличия се обявяват и връчват на официална вечерна церемония. Наградите „Пулицър“ се обявяват чрез онлайн излъчване на живо, а после се връчват на обяд в една от библиотеките в кампуса на Колумбийския университет. Финалистите (аз бях сред тях през 2019 г.) не присъстват, но получават по обикновената поща симпатично официално писмо, което спокойно можеш да сложиш в рамка.

Нашата работа като жури приключи през декември, когато изпратихме имената на тримата си финалисти. Не знаехме кой е победителят до момента, в който името му беше публично обявено миналия месец. (За щастие харесвах еднакво много и трите книги, така че имах удоволствието да седя пред лаптопа заедно с екипа на StoryStudio – на който бях разкрила, че съм в журито около пет минути по-рано – и да чакам момента, в който ще мога да надам радостен вик, независимо от резултата. И действително го нададох.)

Ако някога сте финалист на церемония на живо, ето какво трябва да направите

Онлайн излъчването на „Пулицър“ е чудесно, но е страшно забавно и да се издокараш, да отидеш в някоя бална зала, където всичко се обявява на живо, и да се преструваш, че хората се интересуват от това колкото от „Оскарите“.

Ако някога попаднете в положението да се издокарате за церемония, на която победителят ще бъде обявен на живо и може внезапно да ви се наложи да излезете на сцената и да кажете нещо, трябва да направите две неща.

1) Наистина си напишете реч и я упражнете, дори да смятате, че нямате никакъв шанс. И не, това не носи лош късмет; лош късмет е да се качите на сцената и да кажете нещо, за което после ще съжалявате.

2) Уговорете си отделна програма с приятели за след церемонията, в доста вероятния случай, че не спечелите.

Тоест: измъкнете се оттам сравнително бързо, отидете в ресторанта, където сте резервирали маса, и се отпуснете с хора, които ви обичат. Защото, ако останете на партито, цяла вечер ще идват при вас хора с трагично съжаление, изписано на лицата им, и ще казват: „Толкова съжалявам, че не спечели.“ А вие може дотогава да сте се чувствали прекрасно, да сте се радвали за победителя и да сте били във възторг, че изобщо сте стигнали до финала, но тези хора ще успеят да ви скапят настроението. Махайте се оттам.

Кандидатурите вече са предимно електронни

Била съм в журита и преди 2020 г., когато ни изпращаха купища книги, и след 2020 г., когато всичко вече беше преминало към електронни файлове и онлайн бази данни. (Обикновено, когато журито сведе избора до около двайсет книги, организацията все пак изпраща хартиени екземпляри.)

От една страна, това е чудесно: членовете на журита открай време се оплакват от кашоните с книги, които трябва да мъкнат от пощата, и от шестстотинте предварителни издателски екземпляра, от които накрая могат да си построят крепост. Но, от друга страна, всичко онова, което можеш да разбереш просто като държиш една книга в ръцете си? Пуф. Няма го.

На теория това е чудесно, защото поставя всички при равни условия. Но позволете ми за момент да помърморя. Първо прекарвам пет минути, докато открия поредната партида електронни кандидатури, сверя заглавията с основния си списък, за да съм сигурна, че вече не съм разглеждала тези книги (защото не мога просто физически да ги преместя в купчината „отпаднали“), сваля файла, отворя го и установя, че PDF-ът в много случаи не съдържа никакъв паратекст – нито начални страници, нито текста от обложката, нито някакво указание за какво става дума в книгата, нито рекламни цитати, абсолютно нищо. След това мога или да продължа напред без никакъв контекст, или да прекарам още пет минути в Google, за да разбера дали това е някакъв ужасяващ трилър, който не бива да започвам, когато и без това съм напрегната, или сборник с разкази, който в идеалния случай бих сложила при другите сборници за момента, когато ми се дочетат разкази. А след като вече съм потърсила в Google тази симпатична книжка на малко издателство и съм открила пълната липса на шум около нея в интернет, гневните рецензии в Goodreads и онзи случай, когато авторът едва не е бил „канселиран“, задето защитил Уди Алън... вече съм много по-предубедена, отколкото щях да бъда, ако просто бях отворила физическата книга.

Но да се върнем към добрите страни. По времето, когато трябваше задължително да се изпраща физически предварителен екземпляр, подадената книга можеше все още да не е в окончателната си редакция. Електронните файлове обикновено са по-изчистени и по-актуални.

Трябва да се превърнете в безмилостен читател

В началото на журирането може и да изтърпите докрай някоя посредствена книга. След месец вече ще я зарежете след двайсет страници. Две седмици преди края, когато ви остават още четирийсет книги? Едно тромаво изречение на първата страница и книгата изхвърча през прозореца.

Преди първото ми участие в жури няколко ветерани ми казаха: „Има толкова много добри книги и толкова малко велики.“ Мисля, че имаха предвид следното: когато четеш не просто за да намериш прекрасна книга, която ще препоръчаш на приятелите си, а за да откриеш буквално най-добрата книга, издадена в страната през тази година, разбираш какво действително има значение за теб като читател. Новаторството ли? Съвършенството? Дълбочината, с която е разработена темата? Всичко това наведнъж? И, о чудо, всеки път се оказват около пет книги, които направо те изстрелват на Луната.

Усещането за власт е смущаващо

Никога няма да промените нечия кариера, като не включите автора в някой списък. В литературния свят няма такова нещо като „демонстративно пренебрегване“. Но, оооо, как можете да направите нечия кариера, ако го включите. Можете да промените и бъдещето на малко издателство. Bellevue Literary Press почти не беше известно, когато Tinkers на Пол Хардинг спечели „Пулицър“. А покрай книгата потенциално давате тласък и на кариерите на нейния агент, редактор и пиар. Това е още една причина последните съкращения на списъка да са толкова болезнени.

Има разногласия

Във всяко жури, в което съм участвала, сме водили разгорещени спорове. За щастие нито един не е стигал до „Само през трупа ми!“.

Знам от надежден източник, че една година членовете на журито на голяма награда се събрали на обяд, както обикновено, за да изберат победителя. (Това се случва в самия ден на връчването; при някои награди решението се взема само няколко часа или дори минути преди церемонията.) Гласували за една книга, до голяма степен повлияни от убедителен член на журито със силен характер. После хапнали, изпили по няколко чаши вино и някой казал: „Ама сигурни ли сме?“ И напълно променили решението си – за ужас на въпросния член на журито.

Имаше и една година, когато церемонията за определена награда се забави с час и половина, защото журито за нехудожествена литература все още спореше ожесточено. Докато церемонията най-сетне започне, всички вече били порядъчно наквасени с шардоне от безплатния бар.

Груповата динамика определено играе роля. Кой умее да убеждава останалите? Кой блокира и отстъпва? Би ли се съобразило дадено жури с категорично вето? (Това може да означава например, че една книга би спечелила, ако не беше единственият човек, който упорито се противопоставя.) Или мнозинството решава независимо от всичко? (В такъв случай името на някой член на журито може завинаги да остане свързано с книга, която е ненавиждал, но при гласуването е загубил с четири на един.)

Възможни са и сделки от рода на: „Остави ме да сложа тази в краткия списък и аз ще те оставя да сложиш онази.“ Или: „Ще се откажа от тази книга, която ти не харесваш, само ако върнем другата, която също не харесваш.“

Повечето, но не всички журита имат председател

Неговата работа е да организира заседанията, понякога да разпределя книгите, да следи какво вече е прочетено и да направлява дискусиите. Ролята донякъде напомня тази на председателя на съдебно жури. Това обаче не придава на мнението му по-голяма тежест от мненията на останалите.

Понякога най-неочакваният човек се оказва най-големият застъпник на една книга

Гледате списъка на финалистите, после състава на журито и си казвате: „Ясно, романът за куиър стиймпънк каубои в Невада сигурно е бил избран от онзи член на журито, който пише за куиър стиймпънк каубои в Калифорния.“ Само че първа се е влюбила в него деветдесетгодишната жена от Джорджия, която пише деликатна реалистична проза. Е, кой би го очаквал.

Започват да се очертават странни закономерности

Когато прочетеш достатъчно книги, постепенно започваш да усещаш, че всички сме организми в един и същ огромен коралов риф. Първия път, когато бях член на жури, ме порази колко много книги разказваха за жена, която зарязва дома и кариерата си и се впуска в сексуални приключения, докато читателят постепенно научава мрачната тайна, от която тя бяга. Друга огромна група книги разказваше за милениали [родени около края на миналия век], които се завръщат в земите на предците си, за да разплитат сложната си национална идентичност. Осем години по-късно тенденциите вече са съвсем други.

Някои от тях са напълно обясними – например вълната от книги, които реагират на актуални политически и обществени събития. Други те карат да се замислиш за литературните влияния, за колективното несъзнавано или дори за това дали всички не живеем в някаква симулация. Тази година прочетох три – три! – книги, които започваха или почти започваха с мъж, хвърлен в машина за раздробяване на дървесина. Сякаш всички сме малко така напрегнати.

Но! Американската литература никога не е била толкова широка и богата

Когато много книги започнат да звучат еднакво, сетивата ти се изострят за онези, които разчупват калъпа – книги, които експериментират с формата, идват от непозната досега гледна точка, някак все още успяват да те изненадат или просто са възхитително откачени. А такива има предостатъчно.

Когато стигнете до Големия дълъг списък – онзи таен списък от двайсетина книги, който журито пази само за себе си и във всяка от които поне един от членовете му е безнадеждно влюбен, – всички те вече изглеждат новаторски, значими и неприличащи на нищо предишно.

Да бъдеш член на жури си струва

За известно време категорично приключвам с журирането на литературни награди – отчасти защото съм уморена, отчасти защото литературният свят не бива да бъде заливан прекалено дълго с мненията на един и същ човек. (Всъщност бях решила това още преди да ме поканят за „Пулицър“, но на такова предложение просто не можех да откажа.)

И все пак се кълна: струва си. Писателската професия и без това изисква много четене по задължение, но участието в жури е нещо като ускорена магистратура по съвременна литература. Принуждава те да излезеш от обичайния си читателски кръг, показва ти какво ценят останалите членове на журито и те кара ясно да формулираш какво е най-важно за самия теб в една книга. Кара те да мислиш за разликата между добрата и великата книга, а след това и между великата и най-великата. (Точно обратното на начина, по който повечето от нас са били учени да четат в училище.) Прави те алергичен към клишето и към книгата, която вече е била написана. С други думи: прави те по-добър писател.

(Може никога да не попаднете в журито на National Book Award, но спокойно можете да се включите в четенето на непоискани ръкописи за литературно списание, което има нужда от помощ. Ще научите много от същите неща.)

Участието в жури си струва и заради самата литература. Знаеш, че си помогнал на достойни книги да получат вниманието, което заслужават. До последния момент се питаш дали решението е било правилно. А после авторът се качва разплакан на сцената – или се появява разплакан в прозорчето на Zoom, – за да получи наградата. Семейството му също плаче. И как тогава да съжаляваш за избора си, за времето, труда и всеотдайността, които си вложил в него?

И накрая...

Ето какво написах публично за работата си в журито на „Пулицър“:

За мен беше чест да председателствам тазгодишното жури за наградата „Пулицър“ в категорията художествена литература. Заедно с Виктор Лавал, Марк Макгърл, Елизабет Страут и Дейвид Тройър прекарах по-голямата част от 2025 г. сред смайваща планина от книги.

От близо 600 заглавия, предложени за тазгодишната награда, избрахме с огромно удоволствие трима финалисти, които представихме на Борда на наградите „Пулицър“, вземащ окончателното решение. Според общата ни преценка техните необуздани, дълбоки и неподражаеми повествования са сред най-вълнуващите и най-завършени произведения на американската художествена проза, публикувани през изминалата година.

Четохме тези книги в година, белязана от особено тежък национален кошмар. Но през тази жестока година потапянето в литературата беше и благословия. Сънищата ни помагат да преработваме стреса и травмата; художествената литература – споделени сънища в огромен мащаб – ни помага да осмисляме света, трагичните му провали и неговата изненадваща, упорита красота.

И трите книги финалисти се спускат в дълбините на болката – лична, политическа, екзистенциална, – но съчетават трагедията с екстаз. Едва ли е случайно, че и в трите главният герой намира избавление в сюрреалното или въображаемото. В заглавната новела на Stag Dance фолклорно създание ужасява главния герой, но в крайна сметка му носи спасение. В Audition играта на роли – както в театъра, така и в изкривените семейни отношения – придава форма и смисъл на живота на разказвачката. В Angel Down библейски ангел носи едновременно изкупление и ужасяващ поглед към бъдещето.

Петимата членове на журито бяхме единодушни в едно: търсехме книга, която носи в себе си усещането за бъдеща класика – книга, която може да бъде обсъждана отново и отново, която може да се преподава и към която бъдещите читатели (трябва да вярваме, че ще има бъдещи читатели, иначе сме загубени) ще се връщат като към нещо действително велико, дори като към произведение, което от дистанцията на времето ще изглежда неизбежно – книга, родена от този несигурен исторически момент.

Поздравления и на тримата финалисти. Безкрайно съм благодарна, че книгите им съществуват. А за победителя Даниел Краус – фойерверки от Чикаго.

Източник

Ребека Макай е американска писателка, авторка на романите The Borrower, The Hundred-Year House, The Great Believers и I Have Some Questions for You, както и на сборника с разкази Music for Wartime. Романът ѝ The Great Believers е финалист за наградата „Пулицър“ през 2019 г. и за National Book Award през 2018 г., а също печели Andrew Carnegie Medal и Los Angeles Times Book Prize. Макай е стипендиант на Guggenheim Foundation от 2022 г., преподава творческо писане и е художествен директор на StoryStudio Chicago.