Имало едно време един млад мъж, който живеел край морето. Баща му и майка му били починали, когато бил дете, и го отгледал дядо му, строг и почтен човек, а след смъртта на дядото – неговият чичо, изпълнител на завещанието на семейството. Младият мъж израснал щастлив. В училище бил отличен по математика, без да проявява особена страст към нея, и решил да опита късмета си като корабостроител, тъй като още от дете корабите му доставяли огромна радост. Накратко, бил съвсем обикновен млад човек, макар и може би малко по-простодушен, отколкото бихме искали да бъде героят на една история.

Един ден, не много след като завършил образованието си, младият мъж поел на път към планината. Искал да посети братовчед си, войник, който се бил разболял тежко и бил изпратен в санаториум, където студеният въздух можел да му помогне да оздравее. Първата сутрин в санаториума, когато младият мъж седнал да закусва с братовчед си и останалите пациенти, чул как вратата на трапезарията се затръшнала зад гърба му. Същото се случило и на втория ден. На третия той се обърнал да види откъде идва шумът и съзрял жена, няколко години по-възрастна от него, с широки скули и косо поставени синьо-сиви очи, които срещнали неговите с открит, непроницаем поглед. Тя минавала през вратата бързо, небрежно. От този момент нататък младият мъж използвал всеки случай, за да я наблюдава: как се обличала в ярки поли и снежнобели пуловери; как вървяла със странна, прокрадваща се походка; как имала навика да вдига ръка към червеникаворусата коса, сплетена на плитка отзад. От останалите пациенти научил, че била омъжена за мъж някъде на Изток, но редовно обикаляла от санаториум на санаториум, сякаш близостта на болестта и смъртта ѝ давала отдих от живота със съпруга ѝ.

С течение на седмиците младият мъж също започнал да усеща треска и слабост. След като лекарят открил „влажно петно“ в левия му бял дроб, той повярвал, че и сам той се е разболял. Така младият мъж вече станал пациент на санаториума и можел да продължи да наблюдава жената – по-отблизо и по-напрегнато отпреди. В трапезарията следял не само високите скули и тъмните ѝ очи, но и нежната линия на ключиците ѝ: как единият край на всяка от тях се спускал към вдлъбнатината в основата на шията, докато другият се издигал като крило към рамото. Седял сам в стаята си и се опитвал да чете, но вместо това мислел за ръцете ѝ – най-красивите ръце, които някога бил виждал, ръцете, които за пръв път зърнал през прозрачните ръкави на блузата ѝ и които очите му вече търсели при всяка тяхна среща. И все пак не направил никакъв опит да се приближи до нея и никога не разменил с нея повече от няколко думи.

Една вечер устроили голямо празненство. Хората пеели и танцували, облечени във всевъзможни костюми, едни великолепни, други нелепи. Младият мъж потърсил жената и я открил сама в малък салон, облечена в изящна черна бална рокля и със смачкана хартиена шапка на главата. Тя му казала, че това е последната им вечер заедно; на следващия ден щяла да се върне при съпруга си. Той паднал на колене и ѝ признал любовта си. Едва изрекъл думите, когато тя погалила косата му и подигравателно го нарекла с прякора, който му била дала: „моят малък буржоа“. Тръгнала си, но после се обърнала и намекнала, че може би ще я види отново някъде през нощта. Той се прибрал в стаята си много по-късно от обикновено. На следващия ден гледал през прозореца на коридора как тя, смеейки се, се качва в каретата, която щяла да я отведе от санаториума.

Тук му предстояло да остане седем години. През това време не правел почти нищо друго, освен да се храни и да слуша разговорите на останалите пациенти – за изкуство, история, религия и война; за неизбежния упадък на тялото и непреходните загадки на душата. Думите им сякаш се вихрели около него по-бързо от снега, който се сипел в долината долу; той слушал замаян и омагьосан. Но казаното от тях нямало нищо общо с причината, поради която не можел да си тръгне. Магията, която го държала прикован към планината, била също толкова обикновена, колкото и самият той. Вярвал, че жената, която обича, ще се върне и когато това стане, ще го погледне със синьо-сивите си очи, ще протегне към него красивите си ръце и ще го освободи от мъчителния му копнеж. Времето, което било спряло, отново щяло да потече. Тя щяла да го изведе от смъртта обратно в живота. Най-сетне щял да бъде излекуван.

⸻ ❦ ⸻

Изминали са сто години, откакто Томас Ман разказва тази история – или една нейна версия – във Вълшебната планина, и двайсет години, откакто Джон Е. Удс публикува смятания за образцов неин превод на английски. Критиците обикновено определят книгата като роман на идеите, но самият Ман първоначално я предлага на читателите си като приказка – макар и модерна, меланхолична и иронична. Сюжетът ѝ е търсене, пътешествие, предприето от нашия герой Ханс Касторп, жадуващ да изостави света на труда, изпитите и чиракуването, от които пребледнява и трепери, заради една утопия на яденето, пушенето, споровете и любовните връзки. Ханс Касторп може да ни се стори наивник, но сред педантичната германска средна класа тъкмо това му придава парадоксално благородство: той е съвременен странстващ рицар, млад мъж с достатъчно свободно време, за да търси своя земен рай. Скитанията му го отвеждат при киргизооката Клавдия Шоша, надменна като всяка дама от средновековен рицарски роман. От първоначалното си увлечение той изгражда любов с един солипсизъм, колкото педантичен, толкова и безпощаден. А около него влюбени и болни, живеещи и умиращи, постепенно биват обгърнати от свой собствен загадъчен свят – удивително красив и оригинален, но същевременно извратен, несъразмерен, фарсов и забранен.

„Но нима отдалечеността на една история в миналото не става толкова по-дълбока, по-завършена, по-приказна, колкото по-плътно тя се доближава до онова „преди“?“, пита Ман в предговора си. „А може би по самата си природа нашата история има и още нещо общо с приказките.“ Да преразкажем първата половина на Вълшебната планина на езика на приказката означава да направим видима анатомията на романа. Любовната история е скелетът на книгата, който задава основните движения на сюжета. Идеите са плътта, която скрива тези движения. Те придават светска респектабилност на онова, което иначе бихме разпознали като разказ за омагьосана любов, за „Копнеж – Sehnsucht!“ В писмо до тогавашната си годеница Катя Прингсхайм Ман пише: „Това е любимата ми дума, свещената ми дума, магическата ми формула, ключът ми към тайната на света.“

Необходими са много пластове, за да може тази магия да остане скрита. Търпим монолог след монолог: на доктор Кроковски, сериозния психоаналитик; на Сетембрини, просвещенския „латернаджия“; на Нафта, авторитарния йезуит. Дългите им, плътни, прекомерно разработени и до голяма степен безлични речи придават на романа възпитателна функция, която е гордостта и привилегията на хуманистичната традиция. „На хуманиста не бива да се отрича положението на възпитател – то всъщност и не може да му бъде отнето, защото единствен той пази традицията на човешкото достойнство и красота“, заявява Сетембрини пред Ханс Касторп. „Никога не е съществувал друг тип възпитател.“

Но ако критиката трябва да служи като рентгенова снимка, не бива да я използваме диагностично, за да отделяме интелектуалната повърхност на романа от емоционалните му дълбини, да различаваме болното от здравото. Трябва да разчитаме тази рентгенова снимка диалектически, така че тя да покаже как различните жанрове в романа се борят помежду си и преливат един в друг, как се наслагват и взаимно проникват, за да създадат магическата формула на зараждащия се свят. Едва тогава можем да оценим върховното майсторство на прозата на Ман: дисциплинираната, почти фанатична решимост да оплете всичко с всичко, дори неща, които обикновено смятаме за взаимно отблъскващи се – болест и здраве, будност и сън, любов и педагогика.

И все пак трудно можем да си представим две думи, които да се отблъскват по-силно от „любов“ и „педагогика“. Достатъчно е да ги произнесем на глас, било на английски, било на немски, за да чуем колко неловко звучат една до друга. Когато някой се опитва да говори за любовта педагогически, веднага започваме да се съмняваме в намеренията му: клиничният му език разваля магията, а сантименталността му предизвиква отвращение. Точно такива чувства се надигат у Ханс Касторп през първия му понеделник в санаториума. След като прекарва сутринта в разходка из гората, той отива на лекцията на доктор Кроковски „Любовта като болестотворна сила“ – опит любовта да бъде разгледана педагогически. Онова, което чува от лектора – Фройдовата теория за сексуалното потискане и породените от него „странни, мъчителни, зловещи“ симптоми, – отначало го отегчава, а после го разстройва. В устата на Кроковски думата любов извиква „представата за воднисто мляко – нещо белезникавосиньо и блудкаво“. Тя не е способна да даде никаква храна на нашия герой.

Разсеян, Ханс Касторп отклонява мислите си от думите на доктор Кроковски към ръката на Клавдия Шоша, която тя вдига зад главата си, за да прибере косата в плитката. „Смътно и без особен интерес в съзнанието му премина споменът за нещо, казано от доктор Кроковски за коригиращите буржоазни сили, които противодействат на любовта.“ Но тази идея е завладяна от ръката, скрита под ефирния ръкав, която го кара да почувства силата на казаното от Кроковски, макар психоаналитичният език на лекаря да не успява да стигне до него. Подтикнат от ръката на Клавдия Шоша и нейните движения, Ханс Касторп започва да размишлява върху връзката между прикриването и потискането и по своя неопитен, несистематичен начин сглобява собствена теория за репресията. Сякаш ръката в ръкава учи Ханс Касторп как да я чете – как да забелязва, да разсъждава, да свързва, да абстрахира.

Разбира се, начинът, по който мълчаливото и невъзмутимо присъствие на Клавдия Шоша обучава Ханс Касторп, няма нищо общо с методите на официалните „педагози“ – Сетембрини и Нафта. Нейният жанр, за разлика от техния, не е лекцията с нейното изкусно построено, самодоволно представление на разума, поднесено в непрекъснат поток от думи и с вид на непоклатима увереност. Когато тези мъже говорят, всичко вече е известно предварително. Идеите им са установени веднъж завинаги, а думите, с които ги изразяват, колкото и страстни или красноречиви да са, само подчертават тяхната неподвижност. Методът на Клавдия Шоша, напротив, е такъв, при който речта като средство за общуване може да се окаже напълно излишна. Нежеланието на Ханс Касторп да я заговори произтича тъкмо от „чувството, че общуването с Клавдия Шоша – една цивилизована връзка, с учтиви обръщения, поклони и може би разговори на френски – не беше необходимо, не беше желателно, изобщо не беше правилното нещо“. Тя общува с Ханс Касторп мълчаливо – чрез усмивката, намръщването, косия поглед, взирането, продължителния взор. Както казва разказвачът, лицето на Клавдия Шоша, без да произнесе нито дума, „му говореше както нищо друго на света“.

Какво научава Ханс Касторп от погледите на любовта? Научава се сам да гледа, да бъде внимателен. В един забележителен пасаж, докато наблюдава Клавдия Шоша, той брои – или си представя, че би могъл да преброи – отделните косми на косата ѝ; измерва в длани разстоянието между лицата им; класифицира чертите ѝ; описва пропорциите и отношенията между тях с езика на равнините и обемите. И се научава да кара да проговорят неща, които остават безмълвни. Да омагьосва онова, което е непроницаемо, забранено и неподатливо, но същевременно го привлича. Обектите на научното изследване – човешкото лице и тяло – придобиват оттенък на свръхестественото. В същото време магията на любовния роман се усилва и дори дисциплинира чрез познанието. Средството на Ханс Касторп е въображението му – най-невидимото и най-чистото от всички средства, жадно да попива нови теории и да ги прилага към нажежените му възприятия.

В един от най-сложните епизоди на романа, „Изследвания“, Ханс Касторп първо прочита скандална езическа брошура, озаглавена „Изкуството да съблазняваш“, а после си набавя няколко тома по анатомия, физиология и биология и ги изучава „с пламенен интерес към живота и неговата свещена и все пак нечиста тайна“, размишлявайки върху големия преобразяващ въпрос на модерността: Какво е животът? Докато повтаря този въпрос, романът извиква учебникарските познания на Ханс Касторп, но ги изговаря на езика на брошурата: еволюцията на живота като процес на „сладостна, болезнена несигурност“, на „похот и отвращение“, „потайно, разпуснато, нечисто“. Науката – атоми и анатомия, органична и неорганична материя, здраве и болест – става възбуждаща, а възбудата – организирана, систематична. В кулминацията на главата разчленяването на молекули, тъкани и органи се събира в „образа на живота, неговите сладострастни крайници, неговата въплътена в плътта красота“ – телесно видение, което прегръща и целува Ханс Касторп. Романът си възвръща магията на живота и смъртта от еволюцията и патологията, като същевременно настоява, че тази магия може да бъде усвоена като изкуство.

Педагогическият сюжет на този магически любовен роман проследява движението от чувството към мисълта, от неволевите реакции на тялото към съзнателните движения на ума, които на свой ред, внушава Ман, ни карат да чувстваме по-дълбоко и по-силно. Омагьосващата сила на романа се натрупва бавно, почти без събития, но с постоянен ритъм и вътрешна логика. За да се учим от него, за да постигнем близост с него, трябва да се вглеждаме в думите му със същото омагьосано внимание, с което Ханс Касторп се вглежда в Клавдия Шоша. Да опознаем приказната му морфология, крехкото равновесие между многобройните му движещи се части и да се отдадем на неповторимите чувствени илюзии, които създава. „Позволете ми да вдъхна аромата на кожата на коляното ви, под която гениално сегментираната капсула отделя своето хлъзгаво масло!“, умолява Ханс Касторп Клавдия Шоша. Това е не особено галантна молба, ако и привидно антихуманистична – отхвърляне на „красивите форми“, които Сетембрини възхвалява като възпитаващи учтивост и благородство у критика или влюбения. Няма нищо благородно в това да молиш да ти позволят да душиш коляното на любимата. Но както Клавдия Шоша казва на Ханс Касторп, хуманизмът на Сетембрини е нечовечен в своята абстрактност, в безразличието си към действителните хора около него. Моралът му е неморален, защото отказва да види злото. Мълчаливите ѝ погледи, напротив, са научили Ханс Касторп поне на толкова, на колкото и думите на Сетембрини. „Само да можеха учителите ти да те видят...“, възкликва тя, докато той продължава да бърбори колко много я обича.

„Смесването на копнеж и презрение, ироничната любов, беше най-характерното ми чувство“, пише Ман на Катя. Той говори завоалирано за мъжете, в които обикновено се влюбвал, и за начина да обичаш – „носталгично, подигравателно и безнадеждно“, – който бил завещал на героите си. Ман знае, че в литературата, както и в живота, ироничната любов често изправя чувството и историята едно срещу друго. Съществува необходима, а може би дори желана несъвместимост между способността да се култивира силно еротично привличане и разрешаването му в стабилна, обществено приемлива връзка. Във Вълшебната планина това напрежение се усилва, докато накрая просто се скъсва. Във Валпургиевата нощ любовта на Ханс Касторп получава своето осъществяване, дамата му е завоювана, а след това – нищо. Старият любовен двубой се разпада и разкрива, че педагогиката на ироничната любов се определя от нейната безцелност. Тя не се интересува от напредък, от сюжет, от достигането на някакъв край, щастлив или не. Няма нито желанието, нито способността да движи историята напред. Тя се повтаря: както научаваме още в началото на романа, Клавдия Шоша събужда у Ханс Касторп същите обсебващи чувства като ученическото му увлечение по Прибислав Хипе, чиито киргизки очи и широки скули сякаш са посели привличането му към Клавдия Шоша много преди да замине за санаториума.

И все пак ироничната любов създава настроение, състояние на духа, свят от хора и места, които се преживяват различно от начина, по който са били преживявани в предишния свят. На фона на този свят вече могат да се очертаят контрасти – други начини да обичаш и други хора, които да обичаш. И когато ироничната любов престава да държи сетивата на Ханс Касторп в непрекъснато напрежение, братската му любов към мъртвия братовчед Йоахим – „добрия, търпелив, честен Йоахим, човек, изцяло отдаден на службата и дисциплината“ – тихо започва да придобива тежест в съзнанието му. За Йоахим мисли, когато пуска интермецото от Фауст на Гуно, молитва, изпята от умиращ войник. Йоахим се появява на празния стол по време на спиритическия сеанс и гледа братовчед си с „нежността на погледа, който идваше от тези красиви, големи, тъмни очи и в приятелско мълчание беше насочен към Ханс Касторп, само към него“. Любовта на Ханс Касторп към Йоахим не е гротескна, а призрачна; не чувствена, а милосърдна. Тя не се стреми да осквернява, да престъпва граници. Напротив, тя моли за прошка за неговото „предателство, дезертьорство и невярност“ – за това, че е изоставил Йоахим заради Клавдия Шоша. „Прости ми!“, прошепва Ханс Касторп на призрака на Йоахим. Жанрът, към който се обръща братската любов, не е любовният роман. Той е елегията.

Жанровата трансформация, която настъпва през втората половина на Вълшебната планина, превръща Ханс Касторп от завоевател в оплакващ мъртвите. Неговата метаморфоза подготвя на свой ред читателя да оплаче отслабването на магията на романа. Подобно на смъртта на Йоахим, краят на Вълшебната планина настъпва бавно, а после изведнъж – като гръмотевицата след светкавицата. „Къде сме?“, пита разказвачът в „Гръмотевицата“, последната глава. „Какво е това?“ Намираме се насред Голямата война и гледаме как Ханс Касторп с мъка си пробива път през окопите, подхлъзва се, препъва се, закрива очи. Падат бомби. Бушуват пожари. Човешкото тяло – ръката в ръкава – вече не е скрито. Вътрешностите му са изложени на показ, повърхността му е разкъсана. Смъртта, която Ханс Касторп се е научил да сублимира, да превръща в красотата на собственото си въображение, вече не допуска никакви магически преобразявания.

„И от този световен празник на смъртта, от тази зла треска на разгонването, която разпалва отвред дъждовното вечерно небе – нима някога и от нея ще се въздигне любовта?“, пита романът в последния си ред. Сред позора и покварата на войната, сред ритуализираното масово убийство, което модерните държави обявяват за законно и справедливо, колко греховни изобщо могат да бъдат жадуващият герой или дамата от приказния романс? Как може докосването на едно тяло да се сравнява с взрива на бомбата, с „виещата адска хрътка“, която „като самия Дявол“ се спуска към земята и бълва „огън, желязо, олово и разкъсана човешка плът“? Пламъците поглъщат и жаравата, и студа в сърцето на Ханс Касторп. Войната разкрива, че онова, което сме приемали за кулминационната битка за неговата буржоазна душа – борбата между инстинкта и разума, цялото царство на забранената любов, – е изглеждало кулминационно само докато е било поставено високо над злото на всекидневния свят и отделено от него.

Това е най-могъщото заклинание, поразителната мистификация, извършена от Вълшебната планина. Приказният любовен сюжет на Ханс Касторп се е нуждаел от място, където насилствените сили на любовта и смъртта да могат да му се явят като нещо външно – необятна бяла пустота, върху която той да проектира митичните си видения за рая и ада и да вярва, че може да ги покори. Но в модерния свят адът е навсякъде. Злото, което броди по земята, непрестанно изпраща човека да изпълнява волята му. Мобилизира го да воюва, да осакатява, да убива и накрая сам да умре на бойното поле, гъмжащо от телата на неговите себеподобни – войниците, които понякога нарича свои приятели, а друг път свои врагове. Битката за душата е била водена и загубена много, много отдавна. Желанието да вярваме в обратното, желанието да създадем отделно магическо място, е отказ да оплачем тази загуба.

Източник

Мерве Емре е доцентка по английски език в Оксфордския университет и преподавателка в Уорчестърския колеж. Тя има бакалавърска степен от Харвард и магистърска и докторска степен от Йейл. Нейни есета и критики са публикувани или предстои да бъдат публикувани в The New Yorker, Harper's Magazine, The New Republic, The Nation, The Walrus, Bookforum, Boston Review, The Baffler, n+1 и Los Angeles Review of Books.